Барбара Делински
Крайбрежен път (25)

Двадесет и четвърта глава

Джак размисли и разбра — той чакаше Рейчъл да говори. А Рейчъл чакаше него. Който започнеше пръв, поемаше по-голям риск.

Той знаеше, че ако не поеме риска, със сигурност щеше да се върне към живота, който беше водил до този момент: сив, неопределен, объркан и потискащ — безинтересен. Животът на Рейчъл имаше смисъл. В него имаше багри и топлина. Тя можеше да си позволи да чака той да говори пръв. Щеше да загуби по-малко, дори ако изобщо не стигнеха до разговор.

Значи всичко зависеше от него.

Това казваше умът му. Сърцето му подсказваше, че не може да оголи душата си пред нея, когато момичетата са там. А когато тях ги нямаше, идваше Катрин или Чарли, или Фей…

Настъпи вечерта. Той ги откара вкъщи. Крайбрежният път беше окъпан в кехлибарената светлина на залеза, която позлатяваше дивите цветя, големите гранитни камъни и раззеленените хълмове. Дочуваше се мекият шепот на прибоя… Кажи й, говори й, моли я — казваше той и повтаряше съвета си с разбиването на всяка вълна.

При редицата пощенски кутии той сви от шосето и се заизкачва по хълма. Ако още не беше решен да го направи, каньонът със сигурност щеше да му даде сили. Когато слезе от колата, гората беше притихнала. Чуваше се само напевният й шепот: Кажи й, говори й, моли я…

Той спря пред верандата. Дъщерите му се запътиха към къщата, но Хоуп го погледна подозрително.

— Какво има?

Изведнъж почувства прилив на решителност.

— Чуйте, можете ли да се грижите сами за себе си за известно време?

— Не сме бебета — отвърна любезно Саманта. — А ти къде отиваш?

Той вече тръгваше към колата.

— Трябва да говоря с майка ви.

Шофирането обратно към Кармел не беше лесно. Слънцето залезе, пътят стана по-тъмен. Той включи фаровете, но те не му показваха какво трябва да направи. Чак когато мина възвишенията и видя отвъд залива светлините на Кармел, го осени прозрение.

 

 

Рейчъл беше готова да избухне в сълзи. С всеки изминат час все по-ясно съзнаваше какво е преживяла — катастрофа, кома, емболия. Никога не се бе замисляла за своята тленност, но сега не можеше да не го направи. Беше уязвима като всяко човешко същество. Мислеше си за Катрин и за Фейт. Само като си ги представеше, придобиваше сили.

В главата й се въртяха мисли за момичетата, за работата й, за Джак. И пак за Джак… Опитваше се да осмисли всичко, което й бяха казали за него, да разбере кое какво означава. Обичаше да подрежда нещата си в папки. Не й пукаше, че в някоя папка може да цари хаос, стига да имаше някакво подобие на ред.

След развода беше държала Джак в отделна папка, не много подредена. Различни мисли и чувства бяха струпани в нея. През повечето време успяваше да ги държи встрани от живота си. Понякога ги разпиляваше, но бързо ги събираше отново в папката. Това се оказа начинът, по който успяваше да оцелее.

Сега обаче Джак беше разпилян навсякъде. Смесваше се с момичетата, с Катрин, с приятели в Кармел, с къщата в Биг Сур, с Дънкан и Фейт. Дори с нейната работа.

Искаше до отдели и сортира всичко, но сърцето й непрекъснато объркваше нещата. Не можеше да отдели Джак от другите хора и от всичко останало.

Тогава той се появи на вратата на стаята й и сърцето й подскочи. Преглътна, за да се поуспокои.

— Здравей! — каза той. Забави се няколко секунди на прага и влезе. — Оставих момичетата у дома.

Той сложи ръце на кръста и огледа стаята, после погледът му се върна към нея.

Кажи нещо! — окуражи се Рейчъл, но гърлото й беше стегнато, а очите — влажни. Кажи нещо, мислено извика тя към него.

— Реших, че може би… — започна Джак нерешително. — Знам, че вероятно е късно… — пое си дъх и попита направо: — Искаш ли да се поразходим с колата?

Не беше очаквала това. Сълзите натежаваха под миглите й, нещо стягаше сърцето й. Застанал пред нея с навити над лактите ръкави, избелели джинси и прошарена коса, притеснен и плах, той й се струваше толкова скъп.

— Не си излизала от това място цели две седмици и половина — продължи Джак. — Долу е новата кола. Няма да те задържам много. Но… може би се страхуваш да се качваш в автомобил след тази катастрофа.

— Не помня катастрофата.

— Ако си много уморена…

— Не съм.

Рейчъл се надигна и внимателно пусна гипсирания си крак на пода. Нощницата се свлече до глезените й. Посегна да вземе патериците.

— Ако те нося, няма да се умориш — каза Джак така нежно, че отново й се доплака.

Изтри сълзите си с опакото на ръката си и кимна. Нямаше да я носи за пръв път, но щеше да е за пръв път от доста време преди развода. За пръв път от шест години телата им щяха да се докоснат. — Правя това от седемнайсет дни — призна той и плъзна ръце под нея. Вдигна я със същата деликатна нежност, която се долавяше и в гласа му.

Отначало Рейчъл беше като вдървена.

— Неудобно ли ти е? — попита Джак, като се отправяше към вратата.

— Неловко ми е — искаше й се да обвие ръце около шията му, да зарови лице в нея и да го държи здраво, но се страхуваше. Поддадеше ли се на своето желание, можеше отново да изпадне в беда, ако Джак пак изчезнеше. — Това позволено ли е?

Джак стигна до приемната и каза на двете сестри и на специализанта, които бяха там:

— Ще изведа жена си с колата за около час. Има ли някакви причини да не го правя?

Сестрите се спогледаха, после се обърнаха към специализанта.

— Обикновено не се прави — той беше съвсем объркан.

— Ще има ли някакъв проблем от медицинска гледна точка?

Специализантът посегна към телефона.

— Ще попитам доктор Бауер.

Джак прие това за позволение и тръгна по коридора.

Не съм твоя жена, помисли си Рейчъл, но не го каза. Не искаше да спори, не и когато й беше толкова приятно да я носят. Тя се успокои малко и се зарадва, че ще подиша чист въздух. Щеше да види колата, щеше да се почувства жива.

Нощта беше топла и ясна. Очите й отново се напълниха със сълзи. Пое си дълбоко дъх, но после ахна, като видя накъде се отправя Джак. Колата се намираше под висока улична лампа, която я осветяваше добре.

— Червена е! — зарадва се по детски Рейчъл. — Момичетата не ми казаха, че е червена! Не съм имала червена кола от…

— Е, реших, че е време. — Той освободи едната си ръка, колкото да отвори вратата, и внимателно я настани вътре. Дръпна седалката назад, за да има повече място за гипсирания й крак, и закопча предпазния колан.

— Защо реши, че е време? — попита Рейчъл, когато той седна зад волана и запали мотора.

— Защото обичаше онази наша червена кола. Не трябваше да я продавам, както направих.

Рейчъл се изненада от това закъсняло признание. Тя свали стъклото на прозореца и подложи лицето си на топлия бриз. Дробовете й се съживиха, жадни за свеж въздух.

— Къде отиваме?

— В галерията на Емет.

Изложбата! Картините й бяха като нейни деца, сега издокарани в нови рамки. Беше видяла Саманта и Хоуп. Искаше да види и своите работи, но…

— В този час ли?

— Петък е, затварят късно.

— Почти десет е.

— Така или иначе, ще отидем. Искам да видиш картините — настоя Джак. Беше твърдо решен, всичко беше в негови ръце.

Като отпусна глава на облегалката, Рейчъл отрони:

— Не съм ти благодарила за рамките…

— Материалът беше приготвен, момичетата ми помогнаха.

Тя го погледна отблизо. Шестте години не бяха променили профила му. Косата му пак бе гъста и доста дълга отзад; носът му — прав, устата — силна, брадичката и шията — стегнати. Винаги го бе смятала за красив. Не се беше променил.

— Благодаря ти, че си останал при тях.

Той кимна, но не отвърна нищо.

Когато очите й отново плувнаха в сълзи, Рейчъл се загледа в пътя пред тях. Някога разговаряха, бърбореха непрекъснато за какво ли не или мълчаха, но помежду им цареше спокойствие. Сега не беше спокойна — някаква тъпа болка я разяждаше отвътре. Болно й беше да стои с Джак така — изолирана, както накрая на брака им.

— Няма смисъл — въздъхна тя. Чувстваше се уморена и отпаднала. Картините й можеха да почакат. В този момент най-много й се искаше да зарови лице в някоя възглавница и да поплаче.

— Почти стигнахме.

— Джак, затворили са.

Той не отговори, просто продължи да кара по задните улички на Кармел, докато спря пред галерията. Мястото изглеждаше тъмно и пусто. Той излезе от колата и надникна през предната витрина. Почука на стъклото, после отиде до вратата.

— Пазач! — извика Джак. Почука отново и натисна продължително звънеца. Опря длани на стъклото, за да надникне по-добре вътре. Позвъни още няколко пъти.

Рейчъл си представи пазача със слушалки на ушите, който убива времето си с музика. След малко Джак се обърна към нея победоносно. Отвътре се появи човек, махащ с ръка.

Джак заговори високо:

— Жена ми е художничката, чиято изложба ще откриват. Беше в болницата в кома. Откраднах я за малко, за да й я покажа. Отвори ни само за две минути.

Мъжът разтвори ръце в безпомощен жест. Джак му направи знак да почака. Изнесе Рейчъл от колата и застана отново пред вратата на галерията.

— Виждаш ли гипса й — извика той през стъклото.

— Покажи му карта за самоличност — подсказа му Рейчъл, защото, веднъж вече стигнала толкова близо до картините си, искаше да влезе.

Ръцете й бяха обвити около шията на Джак. Той я погледна нежно.

— Имам моя, но ти нямаш — със съжаление каза той. Свали я внимателно да стъпи на здравия си крак и като я накара да се подпре на него, свали часовника си и го вдигна.

— Това е „Таг“. Искаш ли го? Твой е.

— Джак!

— На мен не ми трябва — каза той, докато мъжът отваряше вратата.

Рейчъл видя, че пазачът е възрастен, с побеляла коса.

— Не ти искам часовника — измънка той, като едва отваряше уста. — Искам си работата. Не трябва да има никого тук, освен мен.

— Това е художничката.

— Може да сте крадци.

— Приличаме ли ти на такива? Името й е Рейчъл Кийтс, виж. — Джак посочи витрината. — Виж табелата: „Рейчъл Кийтс“.

Обърна се към нея:

— Бен сложи ли твоя снимка на плаката? — Преди тя да успее да отговори, че едва ли го е направил, Джак каза на пазача: — Влез вътре да потърсиш плакат. Сравни снимката и ще видиш нейното лице.

Мъжът продължаваше да се суети.

— Не знам…

Джак вдигна Рейчъл отново, отвори с рамо вратата и влезе в галерията. Тя се почувства като палавница, обхвана я силно вълнение.

— Това няма да се хареса на мистър Уулф — чу се нещо като оплакване зад тях, но Джак продължи направо към залата с окачените картини. Залата, в която Рейчъл преди само бе мечтала да види своите творби.

Беше тъмно, цареше тишина. Тя затаи дъх в ръцете му, когато той изведнъж се обърна и се приведе, за да включи осветлението с лакът. После я занесе до средата на залата и внимателно я свали на пода. Застанал зад нея, той я обгърна с ръце през кръста и опря брадичка на рамото й. Тази така позната поза щеше да я разплаче отново, ако в момента други неща не отвличаха вниманието й.

Отзад отново се чу гласът на пазача:

— Това няма да се хареса на мистър Уулф.

Рейчъл огледа залата. Не знаеше къде да спре погледа си — искаше да види всичко изведнъж. Чувстваше се обсадена, завладяна. Не смееше да диша. Това бяха нейните рожби, но имаше още нещо в съдържанието, в стила, в броя им… Когато сълзите замъглиха погледа й, тя ги изтри с крайчеца на пръстите си.

Любимото й платно с рисчетата. Вече го беше виждала закачено в рамка, както и тези от двете му страни — пеперудите и гърмящата змия. После идваше сивият кит, овцете… И нейният арктически вълк, самотният й арктически вълк със слънчевия ореол около бялата козина.

Тя ахна — не беше довършвала тази картина. О, мили боже, не беше довършила и пъдпъдъка… и елена… и голямата бяла чапла! О, мили боже, гмурците! Гмурците върху огледалната повърхност на езерото по здрач и островът в средата му, и небето, осветено от северното сияние. Джак беше направил това! Никой друг не би могъл… Беше го направил заради нея, и то толкова красиво. Все едно че я бе поставил на някакъв пиедестал и бе украсил голия каменен стълб с гънките на най-мекото, най-пищното, най-нежното кадифе.

Този път не се опита да спира сълзите си. Те бликнаха безмълвно от очите й… Чувстваше се толкова трогната и самотна, и желаеща, и уплашена… А тези картини бяха толкова хубави.

Тя обви шията на Джак и се притисна към него.

— Не плачи, ангел мой! — прошепна той. — Моля те, не плачи, искам само да си щастлива!

Рейчъл искаше да му каже, че онова, което е направил, е толкова красиво, че тя е по-щастлива, отколкото някога би могла да бъде. Искаше да каже, че й липсваха дните, когато двамата рисуваха заедно, и че желаеше да го правят отново. Искаше да каже, че го обича, само че не можеше да спре да плаче.

Никога не бе плакала така. Никога не бе обичала така.

Джак я прегърна и я люлееше бавно, опитваше се да успокои риданията й. Двамата седяха на пода в средата на галерията.

После Джак започна да говори. Главата му беше наведена над нейната, ръцете му я пазеха, гласът му я молеше, едва заглушен от риданията й.

— Нямаше да ми мине през ум да сторя това, ако не бях дошъл тук и не бях видял рисчетата. Бен беше луд по тях, казваше, че те са любимата му картина за всички времена, а аз си спомних как я рисувахме заедно. Той не знаеше това, затова не би разбрал, ако го направех отново, но аз се разкъсвах от колебания, Рейчъл. Ти си заслужила тази изложба съвсем сама, не заради рисчетата, а заради всичките си картини. Това беше ти, твоите умения, твоят талант, твоето постоянство. Нямаше да предприема нищо, ако знаех, че скоро ще се събудиш, но уви! С времето започнах да си мисля, че ако ти не се събудиш, няма да има друга изложба. Исках да имаш поне една, Рейчъл. Ти работи твърде дълго и твърде сериозно…

Джак притискаше главата й към гърдите си. Риданията й бяха стихнали и само от време на време се чуваше хълцане. Тя попиваше всяка негова дума.

— Чувствах се безпомощен там, в болницата — каза той. — Говорех ти и помагах да те раздвижват, но ти не се събуждаше. Прибирах се в Биг Сур нощем и исках да върша нещо полезно. Не можех да гледам собствената си работа, а материалите стояха в твоето ателие и чакаха, затова реших да опитам с една картина, само една. Беше невероятно, не бях рисувал така от години. Чувствах се по-жив, по-талантлив, по-целеустремен. Започнах да мечтая. Знаеш ли за какво?

Рейчъл поклати глава, съзнаваше само своите мечти и копнежи.

— Отново да рисуваме заедно. Не искам името ми да се появява, запази своето. Все още ще продължавам да проектирам, но по-малки неща — къщи за хора, които могат да ми се усмихват и да обичат онова, което съм направил. Така беше в началото. Онова, което едва си спомняш, не ти липсва, докато не стане нещо, което да разбуди паметта ти. А седенето край твоето легло, Рейчъл, разбуди паметта ми. Спомних си неща за моята работа и за нас; неща, които може би не исках да си спомням, защото бяха толкова хубави, а ги бях загубил.

Рейчъл знаеше какво има предвид Джак.

— Не съжалявам, че се захванах с архитектура. Израснах в нужда от пари и архитектурата ми даде пари, но сега вече имам достатъчно. Години наред съм имал достатъчно. Не съм го разбирал обаче. Ти винаги говореше за приоритети, а моите бяха объркани. Седенето край леглото ти оправи и това. И така, искам да проектирам къщи и да рисувам фона на картините ти. Искам да живея в Биг Сур и да бъда с момичетата. Освен това искам да разговаряме, Рейчъл. Оставихме старите навици да вземат връх, но щом веднъж сме ги нарушили, можем да го направим отново. Искам да разговаряме. Искам да се оженим.

Рейчъл отново започна да плаче, но този път — по-тихо. Извърна лице и се притисна още по-силно към него. Джак покри лицето й е целувки, които потвърждаваха думите му и я отведоха на места, забравени в продължение на мъчително дълги години. Когато накрая откъсна устни от нейните, хвана лицето й в ръце и прошепна:

— Никога не съм преставал да те обичам. Никога.

Тя го виждаше в очите му. Но светлината и преди бе там, а после бе изчезнала.

— Ти ме изолира от себе си — обвини го тя нежно.

— Бях глупав, бях горд. Не знаех кое има значение. Но ти ме напусна — обвини я и той.

— Болеше ме, трябваше да се отдалеча от източника на болката.

— Не знаех, че си бременна, когато ми се обади онзи път. Трябваше да дойда. Съжалявам, че си изгубила бебето. То щеше да стане хубаво момченце.

— Да — Рейчъл беше скърбяла за това дете. То щеше да бъде нещо… хубаво. Наистина ли напусна фирмата?

— Да. Ти какво мислиш за това?

— Чудесно е. Дейвид те караше да проявяваш най-лошите си черти.

— Може би. Сърдиш ли се, че довърших картините ти?

— Прекрасно е, че си ги довършил. А как е връзката ти с Джил?

— Свърши — знаех, че няма бъдеще. А какво стана с Бен?

— Нищо, абсолютно нищо.

— Харесвам приятелките ти.

— И те те харесват. Какво ще правиш с къщата си?

— Ще я продам. Бихме могли да купим нещо по-голямо, но ми допада твоето място.

— Сигурен ли си? Не го казваш просто така, нали?

— Наистина, сигурен съм.

— Ще ти харесва ли след пет години? — попита тя. Знаеше, че той разбира какво има предвид. То беше там, в очите му, заедно с неговата любов.

— Бях сам. Пет години, десет години, двайсет години с теб в тази къща е толкова повече от онова, което ме чакаше преди… — гласът му секна. Очите му бяха влажни.

Рейчъл погали устните му. Обичам те, изрече с устни тя и го потвърди с целувка. Джак я прегърна с треперещи ръце.

Някъде отстрани до тях достигна едно мъмрещо: Това няма да се хареса на мистър Уулф.

Не, няма, помисли си Рейчъл. През цялото време Бен Уулф беше наясно, че нещо липсваше в живота й. А понеже беше много мил, щеше да се зарадва, като разбере, че отново го е намерила.