Барбара Делински
Крайбрежен път (23)

Двадесет и втора глава

Джак се наведе по-близо до нея.

— Рейчъл? — Миглите й отново трепнаха едва доловимо. — Рейчъл? — Може би сънуваше. — Рейчъл, събуди се! Хайде, скъпа, зная, че ме чуваш, отвори очи!

Стисна я за раменете, толкова слаби и крехки.

— Не заспивай отново, Рейчъл. Моля те, недей! Време е да се събудиш! — но тя го правеше отново — използваше дебелата кръгла четка, защото някой й беше казал да използва четката с тънък връх. — Добре — отдръпна ръцете си от раменете й и се изправи. — Щом искаш да спиш, спи. Ти избираш. Аз лично предпочитам да поговоря с хората, които бяха така любезни да дойдат тук. Освен това бих искал да се събудя навреме за откриването на една изложба в галерията на Емет. Не бих искал да работя толкова дълго и упорито и да постигна такива върхове в кариерата си, че да ме поканят в една такава галерия — само за да проспя цялото събитие!

Джак скръсти ръце и се отдръпна отчаян, дори ядосан.

— Тя прави това нарочно! — каза той на Фейт. — Свързано е с доминирането. Връща ми го за годините, когато е смятала, че аз й се налагам, но вината е нейна, защото не ми го е казала. Тя никога не говореше за такива неща. Какво казваше ли? Не обичам Сан Франциско. Не искам да живея в Сан Франциско. Не искам да бъда сама в Сан Франциско. И какво направи? Остави ме сам там. Даде ми да опитам от моето собствено лекарство. Е, разбрах какво е. Това не е ли достатъчно?

Фейт просто се усмихна както винаги — мило и тъжно.

Рейчъл не раздвижи повече очи. Но когато Джак доведе момичетата, очите й вече бяха леко отворени. Под миглите й се виждаше тънка бяла ивица. Само толкова, колкото да предизвика страха, че може да прогледне, но да прекара остатъка от живота си втренчена в празното пространство. Лекарите наричаха това подобрение. Джак го наричаше мъчение. Полудяваше от нетърпение.

— Това изглежда много грозно, мамо — каза Саманта. — Винаги ми казваш или да върша нещата както трябва, или изобщо да не ги върша. Това, твоето, съвсем не е както трябва.

Хоуп се наведе и се опита да погледне под миглите й, сякаш искаше да надзърне в душата й. Едва се беше изправила, когато забеляза сватбената халка. Веднага стрелна с поглед Джак. Той се питаше дали тя знае, че е претърсвал стаята й, и дали му се сърдеше.

— Къде намери това? — попита момичето. — Мама ли ти я изпрати? Винаги съм се питала къде е.

— Беше я запазила — каза Джак и колебливо погледна дъщерите си. — Помислих си, че може да помогне. Някой да има нещо против?

С минаването на часовете момичетата също като него ставаха все по-неспокойни и също така не искаха да оставят Рейчъл. Бен се отби. После Ян. Стив и Кара влязоха и отидоха да си поговорят с нея. Нели се отби! После и Чарли. Синди обърна Рейчъл, която изстена и после отново зае предишното си положение със същите онези леко отворени очи. Дънкан дойде да вземе Фейт. Стив дойде отново. Катрин донесе храна от „МакДоналдс“ за вечеря.

Към девет часа останаха единствено момичетата и Джак. Хоуп беше бледа и изморена, Саманта — в кисело настроение, Джак — скапан.

Въпреки това продължиха да чакат. Редуваха се да говорят на Рейчъл, повтаряха едни и същи неща отново и отново, дразнеха я, умоляваха я и почти очакваха да си отвори очите — ако не за друго, то поне за да им каже да млъкнат.

До десет вече се бяха примирили и си тръгнаха. Пътуваха в мълчание. По средата на пътя започна да вали. Джак сви при редицата пощенски кутии, премина на по-ниска предавка и почувства някаква странна сила да се изкачва по каньона. Като спря пред къщата, всички излязоха и останаха на дъжда.

— Аз ще се разходя — каза той, изведнъж изпичал нужда да се движи. Разходката в дъжда беше нещо, което Рейчъл би направила. — Някой ще дойде ли е мен?

И двете момичета се съгласиха.

Единственото, което направиха, преди да тръгнат, беше да проверят телефонния секретар за съобщения. Имаше за Саманта от Лидия, Шели и Брендън. Имаше и за Джак от адвоката му и от някакъв потенциален клиент от Хилсбъро. Виктория се беше обадила от Детройт, въодушевена от новината. Обещаваше да позвъни отново. Нямаше нищо от болницата.

Взеха дъждобрани, мобилния телефон на Джак и големите прожектори, които Рейчъл държеше под ръка за случаите, когато нямаха ток през зимата, както беше казала и Фейт. Вдигнаха качулките си и тръгнаха. На откритите поляни дъждът валеше по-силно, но дърветата омекотяваха падането на капките и той се превръщаше в монотонен шепот. Въздухът бе хладен и миришеше на влажна земя и дърво.

Хоуп ги поведе към мястото, където беше погребана Гуинивер. След няколко минути престой там продължиха със Саманта начело, но тя се обърна и ги спря:

— Ще ви заведа на моето място, но то си е само мое. Няма да идвате тук отново. Чакайте, затворете очи. Аз ще ви водя.

— Не — каза Джак. — Няма да вървя със затворени очи. Ако искаш да споделиш с нас, споделяй. Хайде, Сам. Твърде тъмно е, за да се види кой знае какво. Не бих разпознал нищо след това на светло.

— Хоуп ще го познае.

— Не, няма — обеща Хоуп, — кълна се.

Джак закъсня да освети лицето на Саманта и не можа да види изражението й. Тя се обърна и тръгна. След по-малко от пет минути по толкова заобиколен път, че Джак съвсем се обърка, пристигнаха на нейното място. То представляваше също горичка от секвои, но беше с големи дънери, някои от които — кухи.

Саманта се скри в една хралупа, Хоуп — в друга, близо до нея, а Джак се подслони под най-голямата секвоя, вдясно от момичетата. Той плъзна лъча на прожектора си по тях, видя части от ярките им дъждобрани и изгаси светлината.

Нощта беше много тъмна. Нямаше луна, само старата гора чернееше под високото небе, покрито с гъсти облаци. Равномерният шум на дъждовните капки бе единственият реален звук. Смехът и мисълта, че Рейчъл е до него, бяха истинска фантазия.

Облегна се назад и въздъхна. После направо примря, когато след кратък шум на припкащи крачета нещо го блъсна отстрани. Той се извърна:

— Боже господи!

— Аз съм — прошепна Хоуп. — Шшт. Не искам тя да знае, че съм тук. Ще ме помисли за страхливка. Но твоето място е по-добро от моето.

Джак се засмя.

— По дяволите, Хоуп. Ти току-що ми скъси живота с десет години — той я прегърна и притисна близо до себе си. Но когато чуха шум от още едни припкащи крака, и двамата изкрещяха.

— Какво ви става на вас бе, хора? — извика Саманта и се присъедини към тях — Искам да кажа, знаете ли кой е ей там? Джейсън? Полиция.

Джак отново се смееше. Представи си ги и тримата под секвоята — също като на снимката, която лежеше захлупена в чекмеджето на Рейчъл. Изведнъж му се зави свят. Притиснат до дъщерите си, сред миризмата на влажно дърво и дъждобрани, той отново си беше възвърнал нещо, което бе смятал за безвъзвратно загубено. Тази мисъл направо го съкруши. А и бе сигурен, че в този миг Рейчъл знаеше, че те тримата са тук, под дървото.

Не би могла, естествено, освен ако не беше умряла и ги гледаше отвисоко. Отказа да повярва в такова нещо. Не, тя все още беше в кома и дори телефонът в джоба му да иззвънеше, за да му съобщи, че се е събудила, съвсем не би могла да знае къде са те. Отново си фантазираше. Но, господи, усещането беше съвсем истинско!

Чувстваше, че Рейчъл е с тях, когато прекосиха обратно гората и се изтръскаха от дъжда пред къщата. Тя се изкъпа с Джак, сложи си хавлия като неговата, помогна му да направи горещ шоколад за децата. Тя също ги целуна за лека нощ и го последва в спалнята.

Джак се опита да се отърси от своите фантазии, но тя светкавично се върна при него. Той седна в леглото и се втренчи в тъмнината. Помисли си колко е уморен. Погледна часовника си — беше дванайсет и половина. Изпита импулсивно желание да тръгне обратно за болницата. Вместо това се обади и оттам му казаха, че Рейчъл не се е събудила.

Отново си легна и спа два часа. Обади се в болницата, легна си отново и този път спа три часа. След това пак позвъни, стана и отвори прозореца. Дъждът продължаваше — тих, спокоен, възстановителен. Чувстваше го, чувстваше и присъствието на Рейчъл.

Когато се извърна от прозореца, Хоуп беше на вратата. Не каза нищо, просто държеше бравата и го гледаше.

— Чувстваш ли нещо? — попита я той.

Тя кимна.

— Аз също. — Може би и двамата полудяваха, защото искаха нещо толкова силно, че то ставаше реалност в съзнанието им. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че няма да може да заспи отново. — Искаш ли да се повозиш малко?

Хоуп седеше на задната седалка, Саманта — отпред, подпряла лакът на вратата. Очите й бяха затворени. Джак държеше волана с две ръце и поддържаше равномерна скорост.

Дъждът вече едва ръмеше. В ранната сива утрин движението беше слабо. Никой не говореше.

Джак спря на паркинга на мястото, което вече смятаха за свое. Но изведнъж даде на задна скорост и избра друго, старото не им беше донесло късмет. Погледна момичетата, за да ги предизвика да го попитат за странната маневра. Никоя от тях не го направи.

Когато влязоха в болницата, той се опита да запази спокойствие, но не му стигна търпение да изчака асансьора. Намери стълбището и започна да взема по две стъпала наведнъж, а момичетата припкаха след него. Влетяха в стаята на Рейчъл. Въпреки всички отчайващи мисли, Джак очакваше да види Рейчъл подпряна на възглавниците, с отворени очи и усмивка на уста.

Спряха пред леглото й. Рейчъл лежеше по гръб и очите й бяха също така леко отворени, както предишната вечер.

— Мамо! — извика Хоуп.

Саманта тихо изскимтя:

— Няма промяна!

Джак преглътна. Тялото му някак омекна, лишено от предишната си енергия. Разочарованието стегна гърлото му. Той се приближи до леглото, седна до Рейчъл, опря ръце от двете й страни и я целуна съвсем леко по устните.

— Какво стана, тате? — попита Хоуп.

— Не знам, скъпа. Предполагам, че се оплетохме в собствените си фантазии.

— Това ми омръзна — оплака се Саманта.

Джак въздъхна, после заговори гневно:

— Ти си играеш с нас, Рейчъл! Това не е честно! Не е хубаво! — стана от леглото и отиде до прозореца, но само след секунди се върна и се втренчи в нея.

Гледаше я дълго и упорито, като му се искаше да й наложи да отвори полуоткрехнатите си мигли. Устните й бяха розови, косата — златиста.

Продължи да я гледа. Нещо ставаше с нея. Очите й се стрелкаха насам-натам. Видя някаква бръчка между веждите й — по линията на гнева. Появи се отново.

Този път той се вживя повече в монолога си, проклинаше я, задето ги наказва с тази непоносима игра на чакане, молеше я най-сетне да се събуди. Чу, че едно от момичетата го извика, но не реагира. Всичката му енергия беше насочена към Рейчъл.

Нова гримаса се разля по лицето й. Очите й започнаха да се движат съвсем бавно. Той затаи дъх. Отново се обади една от дъщерите му, но той пак не й обърна внимание.

Хайде, Рейчъл, хайде, хайде, Рейчъл… — нареждаше Джак.

Клепачите й трепнаха. Тя стисна очи, накрая бавно започна да ги отваря.

Джак не смееше да диша. След първоначалното ахване момичетата също бяха притаили дъх. Очите на Рейчъл се спряха върху лицето му и останаха така толкова дълго, та той се уплаши, че тя все още е в кома. После се откъснаха от него и се преместиха върху Хоуп.

— Мамо! — извика Хоуп.

Очите на Рейчъл се преместиха върху Саманта, която почти безгласно изрече:

— О, мили боже!

Когато тези очи се върнаха на него, бяха смутени. Рейчъл бавно стисна пръсти. Озадаченият й поглед се премести на Хоуп, после на Саманта, обратно на Джак. Той започваше да мисли, че Рейчъл може да има амнезия, когато тя отново погледна момичетата и се усмихна. Съвсем тихо, но с тон, който беше типичен за нея, попита:

— Какво става?

Той изкрещя от радост, а момичетата изведнъж се спуснаха да прегръщат Рейчъл, като едновременно говореха и се смееха. Беше не по-малко въодушевен от тях и също искаше да я прегърне, но им отстъпи място. В края на краищата това бе най-важното нещо — Рейчъл и нейните момичета. Тя беше будна. Беше се завърнала.

Като извика още веднъж от облекчение, Джак излетя навън, за да съобщи новината на лекарите.

 

 

Катрин беше в леглото, когато Джак й се обади. Тя скочи развълнувана на крака.

— В пълно съзнание ли е? — попита тя.

— Съвсем.

— И говори? Спомня ли си?

— Объркана е по отношение на онова, което се е случило, и не знае датата. Много е слаба, но е в съзнание.

— О, Джак, това е най-хубавата новина! Стив наблизо ли е?

— Тръгнал е насам.

— Аз също тръгвам — каза тя и побърза да влезе под душа. Чак когато го пусна и парата я обгърна отвсякъде, Катрин се сети за дилемата на Джак. Щеше да го насърчи. Смяташе да каже на Рейчъл за това.

Затвори душа и излезе навън, оставяйки парата да изпълни банята. С гръб към огледалото, тя втри лосион по цялото си тяло. Докато свърши, огледалото беше напълно замъглено. Оправи косата си по усет, като използва влагата, за да я направи по-къдрава.

Уви се в една кърпа и се върна в спалнята. Дрехите, които беше подбрала, не бяха подходящи. Днес щяха да празнуват, дори може би щяха да обядват на по-специално място със Стив, стига да можеше да смени часовете на клиентките си. Затова избра нещо, което обичаше — мек панталон с двуредно сако — и се върна в банята.

Като окачи закачалката с дрехите на вратата, Катрин посегна към сутиена си, но после размисли и взе чорапогащника. Обу го внимателно, сетне отново посегна към сутиена.

Задържа го и започна да го върти в ръцете си. Беше черен, един от най-малките номера. Изглеждаше прекрасно с него. Много секси. Стив щеше да го хареса.

А без него? Пластичният й хирург казваше, че гърдите й изглеждат добре. Същото твърдеше и Рейчъл — единственият друг човек, на когото се бе доверила да ги види. Имаше доверие и на Стив. Поне така си мислеше. Сигурно е виждал и по-лоши неща. Не смяташе, че той ще побегне от нея е писъци.

Време беше и тя да прояви такава смелост.

Огледалото се намираше от дясната й страна, вече съвсем прояснено. Като си пое дълбоко въздух, Катрин застана пред него и за пръв път от години се огледа дълго и внимателно.

 

 

В стаята на Рейчъл започнаха да влизат лекари и да правят изследвания. Идваха сестри да им помагат.

Джак не знаеше какво да стори. Наблюдаваше всичко от мястото си до леглото, точно зад главата на Рейчъл. Изпитваше облекчение и тревога, щастие и страх. Той беше бившият съпруг и можеше само да мълчи.