Барбара Делински
Крайбрежен път (19)

Осемнадесета глава

— Направила емболия? Какво значи това? — попита Саманта.

Бяха в колата и бързаха обратно към Монтерей. Саманта изглеждаше бледа. Джак знаеше, че това се дължи не само на преливането предишната вечер, но е свързано и със състоянието на Рейчъл. Даде й аспирин, преди да тръгнат. Сега седеше, отпуснала изтощено глава на облегалката. Хоуп — отново с ботушите, които й носят късмет — се беше привела напред между двете седалки, за да чува гласа му.

Опита се да им предаде същността на онова, което Кара му бе обяснила:

— В редки случаи някоя счупена кост — както в случая кракът на майка ви — образува съсирек и той влиза в кръвоносната система и се движи през вените. Понякога засяда в главата или сърцето. Понякога това става в белия дроб. Така се е получило и при майка ви.

— Откъде са разбрали?

— Изследвали са я на скенер.

— А преди това, как са разбрали, че нещо не е наред?

— Мониторите, към които е свързана, са показали промяна в нивото на кислорода в кръвта й. Проблемът е открит още с възникването му — той веднага беше питал за това. Ако нещата са се забавили само защото я преместиха от интензивното отделение в обикновена стая, щеше да вдигне адски скандал.

— Но какъв е проблемът? — настояваше Саманта. — Би ли могла да умре от това?

Пепел ти на езика! Думи от неговото минало. Саманта просто питаше, докато Хоуп тайно се чудеше. Ако не го обсъдеха, това щеше още повече да ги плаши.

— Би могла, Сам, но това няма да стане, защото Бауер и Бейтс са при нея сега. Проблемът е в това, че съсирекът намалява притока на кръв. В случая на майка ти това е последното нещо, което лекарите биха искали. Мозъкът й оздравява. Нуждае се от всичкия кислород, който може да получи, и тъй като кръвта разнася кислорода, не искат нищо да забавя притока й — имаше малка опасност от възникване на пневмония, ако се получеше белодробна инфекция. Това би могло да я убие, но не беше уместно да го споменава сега.

— Значи ще я оперират и ще го изрежат?

Според Кара операцията носеше повече риск, отколкото искаха да поемат.

— Лекуват я медикаментозно с нещо, което може да разбие съсирека.

— Ами ако не успее?

Нима не беше питал и той самият със същия страх?

— Не викай дявола, Сам! — той взе ръката й. — Нека да обединим усилията си. Няма полза от това да си мислим най-лошото. Не разбирам тези неща много повече от теб. Но вече трябва да се откажем от лоши мисли, нали? — когато тя не отговори, той разтърси ръката й. — Нали?

— Да — прошепна тя и притвори очи.

Джак продължи да държи ръката й още известно време. Това, както и бузата на Хоуп, опряна в рамото му, му действаше успокоително.

Кара беше забравила да каже на Джак три дребни неща.

Първо, Рейчъл отново беше в интензивното отделение. Разбраха го, когато пристигнаха в стаята й — откриха, че е празна, и хукнаха паникьосани по коридора.

Второ, устните й и мястото около тях бяха сини, което бе достатъчно стряскащо и без третото нещо — хъхрещия звук, издаван от Рейчъл при дишане.

— Това е така — обясняваше Кара, докато Джак и момичетата наблюдаваха Рейчъл ужасени, — защото има пречка и кръвта не може да участва във вентилирането. Кръвта, която носи кислород, не може да стигне до дробовете й и да се обмени е кръвта, която носи въглероден двуокис. Хъхренето се дължи на опита й да получи повече кислород в дробовете си. Всъщност изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Това беше съвсем меко казано. На Джак му се струваше, че Рейчъл е на прага на смъртта. Бе ужасен.

— Колко време ще мине, докато лекарството започне да въздейства?

— Надяваме се да има резултат след няколко часа.

 

 

Първият час се източи. Хъхренето на Рейчъл отмерваше всяка секунда.

Джак не знаеше какво да прави. Беше уплашен и ужасен от звуците, които Рейчъл издаваше, и от синкавия цвят на кожата й. За известно време просто остана прав, прегърнал двете момичета. Но скоро и тримата се умориха и седнаха на леглото, те — от едната страна, той — от другата. Опитваше се да измисли какво да каже, но му се струваше важно да слуша тези мъчителни звуци, да дебне за най-леката промяна, да си представя, че там някъде има думи за него.

— Звучи ужасно — прошепна Саманта.

Джак кимна. Държеше ръката на Рейчъл, понякога милваше лицето или шията й. Беше истински абсурд, че когато белезите по лицето й най-сетне заздравяха, то започна да посинява. Стомахът му бе свит, беше му студено. До съзнанието му достигнаха молитвите, които насилствено беше учил в детството си. Паметта му ги накъсваше и размиваше, но той се напрягаше да ги възстанови. Мили Боже, помогни й… дай й сила… нека оздравее… за да ти служи отново…

Вторият час започна, а хъхренето не намаляваше.

— Дръж се! — измърмори Джак. — Можеш да се справиш, Рейчъл! Дишай дълбоко и продължително, дълбоко и продължително!

— Какво? — попита Саманта.

— Правили сме го преди — двамата с майка ти. Когато те раждаше, аз я напътствах: Дръж се, Рейчъл! Можеш да се справиш, дишай дълбоко и продължително! После ти излезе.

— С викове и писъци?

— Не. — Той се усмихна. — Всъщност да. Беше гласовита от самото си раждане, много гласовита. Веднага ни даваше да разберем, когато искаше нещо.

— Ами аз? — попита Хоуп.

— По-малко — сега усмивката му бе за Рейчъл. Спомените бяха хубави. — В известно отношение така беше по-трудно. Ти не ни казваше много, така че трябваше да гадаем. Вие двете се различавахте дори тогава. Майка ви казваше, че сте били различни още в утробата й.

— Откъде е знаела? — попита Хоуп.

— От това как сте мърдали. Сам е била по-активна.

— Но аз съм излязла по-лесно.

— Така е при второ раждане. За Сам се наложи да се потруди повече — той отново се заслуша в тежкото дишане на Рейчъл. Усмивката му помръкна. — Дълбоко и продължително. Карай така, ангел мой! Справяш се добре, добре се справяш.

 

 

Катрин пристигна разтревожена и съвсем различна от всеки друг път, когато Джак я бе виждал. Лицето й изглеждаше съвсем бледо. Къдриците в няколко нюанса на бежовото бяха хванати в опашка. Облечена беше в лек спортен костюм и маратонки. Само маникюрът й бе направен, но този път — в розово.

Джак се чувстваше по-спокоен в нейно присъствие. Дори бледа и разтревожена, тя излъчваше компетентност. Знаеше какво да каже, какво да попита. Ако имаше нещо, което той не правеше за Рейчъл, а трябваше, тя щеше да му го каже. Сега тя му бе приятел.

Когато изпрати момичетата до закусвалнята да пийнат нещо, тя побърза да се извини заради външния си вид:

— Благодаря ти, че се обади. Но тъкмо тренирах. Получих съобщението ти веднага щом се върнах — направи някакъв неопределен жест на извинение за косата и лицето си. — Позволих си само да се изкъпя.

— Изглеждаш страхотно — успокои я Джак. Когато тя го изгледа недоверчиво, той добави: — Не се шегувам, така си съвсем естествена. Като Рейчъл. Благодаря ти, че дойде — той докосна полуоткрехнатите устни на Рейчъл. — Не очаквах такова нещо. Момичетата са потресени, аз също.

— Лекарството ще подейства — твърдо каза Катрин.

— Моля се за това, а не съм го правил години наред. Не искам да я изгубя, Катрин. Смяташ ли, че тя иска да го чуе?

Катрин го погледна и въздъхна.

— Не изглеждаш лошо. Само имаш нужда от подстригване и от бръснене. Но чистиш добре. Така че… Тя би искала да го чуе. Коя жена не би искала?

— Мисля, че не ме разбираш съвсем точно — каза Джак, но тогава момичетата се върнаха. Когато Катрин пое чая си и благодари, и предложи на Джак да ги прати отново в закусвалнята, за да хапнат, той си помисли, че ще е по-добре да отиде с тях.

Катрин се бе облегнала на перилата на леглото, защото искаше да накара Рейчъл да разбере, че е там и я подкрепя, когато Стив Бауер влезе в стаята. Знаеше, че той ще се появи: беше го почувствала още преди да реши да пренебрегне грима си. Помисли си, че е време да му даде възможност да я види по-естествена.

— Какво става тук? — попита разтревожено тя.

— Съсирек, венозно вливане, изчакване.

Той приближи леглото, огледа Рейчъл, а после монитора. Нагласи скоростта на капката в торбичката с течността, после се наведе и каза авторитетно и високо, така че да бъде чут въпреки тежкото й дишане.

— Рейчъл! Ускорявам вливането. Няма да почувстваш промяната, но това ще ти помогне.

Катрин усети тревогата му.

— Не трябваше ли вече да има някакъв резултат?

Той погледна часовника на стената.

— Не, но може да приеме още малко от лекарството.

— Възможно ли е нещо такова да я извади изведнъж от кома?

— Може би… — той обърна сините си очи към нея и се усмихна. — А ти как си?

— Притеснена съм.

— Поласкан съм.

— Притеснена за Рейчъл — тросна се Катрин и отново насочи вниманието си към приятелката си. Тя не се преструваше, че спи, не и при този звук, който издаваше при всяко вдишване.

— Завиждам ви. Колко време сте заедно?

— Шест години — но Катрин никога не беше имала приятелка като Рейчъл. — Струва ми се, че винаги съм я познавала, толкова си приличаме.

— Сега си приличате повече от обикновено.

— По пепелявата кожа и сините устни ли?

— Без украса изглеждаш по-хубава.

Джак й каза същото, но беше различно да го чуе от Стив. Тя стисна ръката на Рейчъл.

— Той отново ме напада.

— Не, просто заявявам, че съм готов за дълга обсада — преди да започне да анализира думите му, той продължи: — И така, значи вие е Рейчъл си приличате. Кажи ми по какво.

— Тя е единствено дете, аз също. Израснала е в града, аз също. Мразела го, аз също.

— Защо?

— Рейчъл се е чувствала принудена да води начин на живот, който не харесва.

— А що се отнася до теб?

— Чувствах се като изгубена. Обичам да се сблъсквам с хора, които познавам.

— Като Рик Мелцер?

Рик беше анестезиологът, който я беше извикал по име. Трябваше да се сети, че Стив ще забележи.

— Като Рик — призна тя, тъй като евентуално отричане щеше само да изостри любопитството му. — Освен това аз също обичам уединението. Ако тръгнеш с кола оттук, след половин час ще се озовеш сред невероятно спокойствие. За човек като Рейчъл това е важно, тя е художничка. Това също ни свързва.

— Тогава не е само… — той направи бързо движение като е ножици.

— Не, не е само това — Катрин не отмести поглед от очите му. — Има известно изкуство в оцветяването и подреждането на косата. Дори в това отношение двете с Рейчъл си приличаме.

— И по кое по-точно?

— И двете сме привърженички на реализма. Прекарваме професионалния си живот в опити да извадим на показ най-доброто и най-красивото, което ни предлага природата — тя отново погледна към Рейчъл, но е възмущение. — Не мисля, че ще й харесат тези сини устни.

— И на нас не ни харесват, но те ни казват какво става в организма й.

— Може ли да си навреди по някакъв начин, като диша така задавено?

— Не, има нужда от въздух.

— Кога ще подейства лекарството?

— Трудно е да се каже. След още два-три часа. А може и повече — той хвана Рейчъл за рамото. — Виждал съм работите й. Отбих се в галерията на Емет.

Катрин се изненада. Беше смятала, че основно правило в медицината е да не се обвързваш с пациента.

— Не рискуваш ли да се обвържеш емоционално по този начин?

— Да, колкото повече знаеш за пациента, толкова по-тежко е, когато не оздравява или пък се налага да му предлагаш някакви гадни алтернативи. Обратната страна на медала е, че когато пациентите се повлияват от лечението и оздравяват, изпитваш по-голямо задоволство. Жестоката истина е, че медицината става професия от сферата на услугите. Клиентът иска лекарят му да бъде обвързан е него. Нима Джак не донесе тези снимки именно затова? Или пък защо Рейчъл носи тениска с името си, изписано с големи ярки букви? Ето защо ти задавам тези въпроси.

— Тук поне си мислех, че имаш скрити подбуди — каза Катрин, сигурна, че е така. Той искаше да научи нещо за нея, затова питаше за Рейчъл. Тези сини очи говореха, че е права.

— Обича ли да пътува? — попита той.

Катрин въздъхна. Беше непоправим. Но нещо в неговото упорство й харесваше. Ако я желаеше достатъчно силно…

— Пътува заради работата. Би искала да пътува повече за удоволствие, но парите не стигат. Издържа трима, както знаеш.

— Зная. Обича ли филмите?

— Само добрите. Но наоколо няма кина, затова дори не си помисляй да го предлагаш.

— Нямах намерение. Би се чувствала виновна, ако идеш на кино, докато Рейчъл се бори тук. Но все пак трябва да се храниш, а и аз не мога да се отдалечавам много от болницата. Мислех си за нещо простичко и бързо, като пушена сьомга на кея.

Катрин не сдържа усмивката си.

— С всичките тези туристи?

— Бързо е и лесно. Ще ти кажа нещо: ще бъда тук през следващите няколко часа. Ако си гладна, в два ще се срещнем отпред. Колата ми е тъмнозелен „Си Джей Севън“.

Той се извърна да провери как тече системата, погледа монитора и като хвърли умилително уязвим поглед към Катрин, напусна стаята.

Когато Джак се върна с момичетата, обезсърчен откри, че нищо не се е променило. Лицето на Рейчъл имаше същия нездрав цвят, дишането й беше също толкова затруднено.

— Бауер току-що си тръгна — каза Катрин. — Не изглеждаше особено притеснен.

Джак целуна ръката на Рейчъл и притисна устни към белега. Той представляваше дълга линия, която ставаше все по-незабележима е всеки изминат ден, а ръката й — все по-слаба. Рейчъл слабееше, топеше се пред очите му. Мина му през ум, че това е неговото наказание. Беше я оставил да си тръгне от живота му. Саманта се оказваше права — не се беше борил.

Твърде зает и твърде горд да го направи, беше оставил мълчанието да победи.

— По дяволите! — изруга той и изведнъж очите му се напълниха със сълзи. Преглътна, после притисна ръката на Рейчъл към челото си.

— Хей, момичета — каза Катрин на Саманта и Хоуп, — хайде да се поразходим. Родителите ви имат нужда да останат насаме.

Джак не вдигна глава, но разбра кога бяха излезли. С Рейчъл го свързваше нещо толкова лично, което останалият свят не биваше да види. Спомен или действителност? Не беше сигурен. Но то бе силно и това може би бе добър знак, че нещата ще се оправят.

— Не знам дали ме чуваш, Рейчъл, но има неща, които трябва да ти кажа — започна тихо той. — Има неща, които ние трябва да си кажем. Ако си искала да привлечеш вниманието ми, не би могла да го направиш по по-добър начин. Тези седмици ми подействаха… просветляващо.

Той погали леко тънките й като хартия клепачи. Меката й кожа беше изненадващо топла.

— Искам да поговорим за онова, което се случи. Никога не сме го правили. Просто се разделихме и всеки тръгна по своя път. Спряхме да говорим след случая с пианото — преследваше го споменът за онази нощ, когато тя подрънкваше тъжни мелодии и бе настроена да поговорят, а той си бе тръгнал. — Станахме отново онези, които бяхме, преди да се срещнем, но това не бяхме ние. Бях аз, беше ти, но не бяхме ние. Заедно представлявахме нещо различно, нещо по-добро. Кога го изгубихме?

През хрипливите й вдишвания той сякаш чу гласа й, загрижен и топъл както в най-добрите времена. Но не чу думи, не получи прозрение.

Изведнъж се ядоса и прошепна:

— Не ме зарязвай, Рейчъл Кийтс! Кийтс — господи, как мразя това! При цялото ми уважение към тези проклети женски права — мразя го! Трябва да си Рейчъл Макджил. Или пък аз ще стана Джак Кийтс. Но ние трябва да сме отново същите — той потръпна и каза гневно: — Имахме дяволски добър брак, Рейчъл. Искам го обратно, хич не мисли да умираш сега.

Наблюдаваше лицето й отблизо с надеждата, че ще забележи някаква реакция.

— Чу ли какво казах? — Джак почти извика. — Искам го обратно!

Тя не помръдна, не мигна, само поемаше мъчително въздух, отново и отново.

Уплашен, Джак дръпна един стол и седна до нея.