Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (22)

Глава 22

— Съжалявам, госпожице Брейди, но няма начин да излетим в тази буря. Боя се, че трябва да останем и през нощта.

Шана се загледа през огромния панорамен прозорец на хотел „Амбасадор“. Резервирала бе стаи и за тримата тук, близо до летището, когато видя, че бурята няма намерение да стихне. Навън небето бе тъмно, потискащо сиво. Цареше полумрак, макар че слънцето щеше да залезе най-малко след два часа. Дъждът яростно шибаше стъклото, като ядосана ръка, която се опитва да я пропъди от прозореца.

Тя обезсърчено кимна на пилота. Нищо не можеха да направят при това време. Дъждът бе надвиснал още от сутринта, когато пристигнаха в Чикаго. И все пак смяташе, че ще престане, докато стане време да тръгват. Но към два часа загуби всякаква надежда.

Стихията връхлиташе на безкрайни пристъпи, разтърсваше прозорците и виеше злокобно. Шана потръпна и си помисли за бездомниците, които нямаха подслон тази нощ.

— Благодаря, Бил — тя се отдръпна от прозореца. Наистина мразеше да бъде отделена от дъщеря си, но нямаше да промени нищо, ако продължи да стои тук, в напразно очакване дъждът да спре. — Не си ти виновен — въздъхна и прокара ръка през русата си коса, бухнала от влагата. — Рано или късно щеше да се случи.

Рейд се запита какво ли има пред вид, докато пилотът се отдалечаваше. Останаха сами във фоайето. Думите на Шана му прозвучаха доста странно. Може би пак бе смятала да работи в офиса до късно през нощта и се ядосваше, че плановете й бяха осуетени.

Седнал в едно кресло във фоайето, той не я изпускаше от очи. Да я наблюдава напоследък бе станало едно от любимите му занимания. Запомнил бе всяка извивка на тялото й, всяко нейно изражение. Не бяха оставали сами от рождения ден на Джесика и все пак бе странно спокоен. Мълчанието помежду им бе приятно мълчание. С Шана не му се налагаше да претегля всяка една дума. Нямаше преструвки, нямаше игри. Всичко бе естествено. Запита се дали и тя се чувства по същия начин.

— Като че ли най-сетне ще бъдеш принудена да спреш за малко.

Тя се усмихна унесено, в мислите си бе при Джесика. Съжалявам, мъничкото ми. Бурята попречи на мама да се върне.

— Имам си персонален компютър.

Вечерта им бе подарена по един каприз на съдбата и той имаше намерение да се възползва максимално. Искаше да говори с Шана, а не да гледа как пръстите й летят по някаква клавиатура, докато несъзнателно хапе долната си устна.

— Ами ако ти открадна щепсела?

Тя го погледна озадачено, после съзна за какво говори.

— Персоналният ми компютър работи на батерии.

„Непоправима е“ — реши той, но нищо не му пречеше да опита.

— Както и ти, явно!

Тя отново се извърна към прозореца, пожелавайки си отчаяно едно синьо небе. Потръпна и заразтрива с ръце раменете си. Тъмносините ръкави леко се набраха под пръстите й.

— Не се безпокоя за работата си.

Тъй като познаваше всеотдайността й, Рейд естествено бе предположил, че е загрижена най-вече за проекта, върху който се трудеше заедно с баща си. Той се приближи.

— А за какво тогава?

Тя въздъхна. Знаеше, че е глупаво. Но не можеше да промени чувствата си.

— Не обичам да съм далеко от Джесика нощем. Тя има нужда от мен, за да я сложа в леглото.

Рейд искаше да изглади бръчката, очертала се между веждите й, с върховете на пръстите си, да докосне нежната мамеща кожа.

— Е, все трябва да си пропуснала някоя и друга нощ.

— Нито една — отвърна тя гордо. Не бе лесно, но успя. А си заслужаваше усилието.

Рейд я погледна, обожанието се примеси с недоверие.

— Откакто се е родила Джесика, не си я оставяла нито една нощ? — бе просто невероятно при нейния свръхнатоварен график.

Шана поклати глава.

— Никога — тя скри свитите си в юмруци ръце в гънките на полата. — За децата е важно да усещат сигурност, да знаят, че винаги могат да разчитат на някого — безпомощно свиваше и разпускаше юмруци. Но не можеше да направи нищо. — Да виждат познатото лице над себе си нощем, когато наоколо е тъмно и страшно.

Докато говореше, гласът й бе станал тъжен и замислен. Той изпита внезапно желание да я вземе в ръцете си и да я утеши, но мястото не беше подходящо.

— От собствен опит ли говориш?

Меланхолична усмивка се появи на устните й.

— Говоря поради липса на опит. В детството си бях обградена от цял полк бавачки и гувернантки. Някои бяха мили, други не чак толкова.

Имаше една, която си спомняше много добре. Жена с остри черти, която се присмиваше на страха й от тъмнината и я караше да спи на угасена лампа. Цели шест месеца тя с ужас очакваше всяка нощ, преди бавачката да бъде уволнена. Шана пребледня и отслабна. Елоиз бързо се досети за причината и веднага обърна внимание на сенатора. За щастие, Джейн бе съвсем различна. Шана знаеше, че дъщеря й е в сигурни ръце. Но това не бе достатъчно, за да я успокои.

— И на всички тях им плащаха, за да бъдат с мен.

Рейд долови ехото на самотата в гласа й и му стана жал за малкото момиченце, което е била.

Тя се отърси от унеса си и му се усмихна.

— Дори и нищо друго да не дам на Джесика, тя поне ще има чувството, че е обичана. Искам да й осигуря една основа, която да й позволи уверено да се движи из света. Да й дам кураж да се заема с различни неща, защото ще знае, че има кой да я спре, ако се наложи, и кой да я поощри, ако трябва.

— А теб не е ли имало кой да те спира? — по израза на лицето й Рейд разбра, че Шана иска да приключи този разговор. Вероятно смяташе, че е отишла твърде далеч.

— Баба ми, ако беше наблизо — Шана се отдръпна от прозореца. — Е, щом ще вали цяла нощ, бих могла да си ида в стаята и…

Той я спря с едно леко докосване по рамото.

— Какво ще кажеш да вечеряме?

А защо не един сандвич, поръчан в стаята. По-късно.

— Мислех да вкарам последните статистики в персоналния си…

Той не й позволи да довърши. И без това работеше прекалено много.

— От време на време трябва да спираш и да хапваш по нещо. И без това си прекалено слаба.

Тя сведе поглед, изненадана от забележката му.

— Прекалено слаба ли съм?

„Думата наистина бе груба“ — реши той. А тя се притесняваше от всяка критична бележка. Рейд леко се усмихна и хвана ръката й.

— Добре — елегантна, с тенденция за отслабване — той несъзнателно понижи глас, очите му галеха кожата й и най-сетне докоснаха лицето. — А един мъж трябва да има за какво да се хване.

Тя демонстративно освободи ръката си.

— Добре, да вечеряме. Да хапнем нещо в хотела. Така после веднага ще мога да се заема с работата си.

Той вече я водеше към най-скъпия ресторант в задната част на сградата, гледащ към булеварда.

— Странно, аз имах същата идея.

Тя вдигна поглед и видя в очите му неща, които не искаше да вижда. Опасни и много вълнуващи.

— Не, не си имал.

Усмивката му стопли кръвта й.

— Сега наистина ме хвана.

 

 

Шана извади картата на стаята от чантичката си и я мушна в процепа над бравата. Предпочиташе да има ключ, но с прогреса не можеше да се спори. Вечерята продължи два часа, много повече, отколкото бе възнамерявала. След като вратата се отвори, тя се извърна и застана на прага.

— Беше много приятна вечер, Рейд.

Той не искаше вечерта да свърши. Погледна часовника си.

— Но сега е само седем и половина. Това едва ли може да се нарече вечер.

Шана вече разбираше защо той вярва в способността си да пише политически речи. Бе в състояние да постави на дискусия и най-обикновените неща.

— О? — запита тя развеселена. — И какви са аргументите ти?

— Трябва да си навън поне до единадесет часа. Тогава вече е вечер — стоеше толкова близо до нея, че сигурно чуваше как бие сърцето й. — Помисли дали не можеш да се примириш с компанията ми и през останалите три и половина часа?

Шана отстъпи назад. Рейд бе запълнил пространството около нея много повече, отколкото би искала. И все пак нямаше сили да се отдръпне напълно.

— Ако искаш да влезеш и да пийнеш нещо…

Нямаше намерение да й позволи да го отпрати. Но страстта го караше да бъде внимателен и той забави отговора си няколко мига.

— Защо не.

След Джордан тя бе подозрителна към всичко, освен директния подход, за да не попадне отново в поредния емоционален капан. Веднъж й бе повече от достатъчно.

— Само така казваш.

Рейд се усмихна небрежно.

— Бих искал да вляза и да пийна нещо.

Колкото и да се опитваше да се съпротивлява, усмивката и обезоръжаващите му маниери преодоляха защитните й стени. Независимо дали го съзнаваше или не, мъжът бе целият стаен сексапил, а тя имаше чувството, че той го съзнава. Шана тръсна глава и се засмя, отваряйки вратата достатъчно широко и за двама им.

— Моля, заповядайте — запъти се към малкия бар в хола. — Нямам представа какво има тук.

Точно сега пиенето не го интересуваше особено. Той се отпусна на дивана и разкърши рамене.

— Опитай се да импровизираш нещо. И да ме изненадаш.

В шкафчето имаше няколко вида алкохол. Шана извади бутилка джин, наля известно количество, което й се стори достатъчно, и го смеси със сода, докато то придоби горе-долу съответния вид. Нямаше понятие от съотношенията. Самата тя пиеше много рядко и винаги някой друг го приготвяше. Но веднъж бе гледала как правят джин фис.

— Наздраве! — подаде му високата чаша с течност с лек розов оттенък.

Рейд я огледа подозрително, преди да опита. После се закашля, изкриви лице и остави чашата на малката масичка с категоричност, която отекна в стаята.

Шана не успя да сдържи усмивката си при измъченото му изражение.

— Нали каза да те изненадам.

— Да ме изненадаш, а не да ме отровиш — той отново се закашля, после се втренчи в чашата, сякаш очакваше тя да се задвижи от само себе си.

— Какво е това нещо?

— Джин фис. Много го харесвам.

Той побутна питието още по-далеч върху масичката.

— Не се обиждай, но точно този едва ли би ти харесал. Забрави изненадите и просто ми налей уиски с лед.

— Знам какво е това — и за да го докаже, тя вдигна високо кофичката за лед.

Рейд погледна питието, от което току-що се бе отказал.

— Не поемам никакви рискове.

Тя му подаде чашата, после наля малко „Кахлуа“ и мляко за себе си.

— Значи залагаш на сигурно? — той кимна към питието й.

Шана отпи глътка от тумбестата чаша, преди да седне.

— Обичам главата ми винаги да е бистра. За да не губя контрол над себе си.

Рейд бавно отпи голяма глътка и се наслади на начина, по който алкохолът проникна в тялото му, топло и приятелски. Изучаваше я под лекото му възбуждащо въздействие. Шана бе кацнала на ръба на канапето с подвити крака, сякаш всеки миг щеше да скочи. Държеше чашата си с две ръце. Самоконтролът очевидно бе нещо много важно за нея.

Рейд остави чашата на масичката. Нямаше нужда от алкохол, за да го затопли. Достатъчно бе само да я погледне.

— Никога ли не се отпускаш, Шана?

Настойчивият му поглед я притесни още повече.

— Разбира се, че се отпускам. Даже и сега си почивам.

Рейд леко прокара ръка по гръбнака й. Тя почти се разпадна на части.

— Напомняш ми войник, застанал мирно.

Шана сведе поглед към чашата. Не биваше да му позволява да влиза. Къде й беше умът?

— Добрата стойка е от значение — промълви тя.

— Както и това да се забавляваш — той се облегна назад и кръстоса бедра. Ръката му се отпусна на гърба й. — А ти забавляваш ли се, Шана?

Тя си обеща, че няма да му позволи да я притисне в ъгъла. В емоционален смисъл Джордан винаги бе правил именно това. Нямаше да има повече хора като него в живота й.

— Смятах, че точно това правим тази вечер — тя присви очи. — Или ти не би го нарекъл така, докато не се озовем заедно в леглото? — бе същият като Джордан, само че го правеше за свое собствено удоволствие. Каква глупачка бе да допусне друго, дори и за момент!

Рейд съзна, че бившият й съпруг е свършил добра работа. Тя цялата беше в белези.

— Къде ще се озовем тази или някоя друга нощ — изрече той меко, — сега действително не е най-важното.

Гласът му пълзеше под кожата й. Той й влизаше под кожата. Не можеше да позволи да се случи. И все пак имаше чувството, че Рейд разбира толкова неизречени неща. Ако всичко бе само театър, той действително бе страхотен актьор. Искаше да му вярва, но не можеше да забрави урока, заплатен с толкова страдания.

— И кое е най-важното? — запита тя, но съвсем не така настойчиво, както й се искаше.

Той започна да навива един кичур от косите й на пръста си. Шана се отдръпна, леко потръпвайки, когато те се закачиха по пръстите му.

— Най-важното е, че се боиш да се отпуснеш и да се забавляваш. Боиш се от чувствата си.

Тя се стегна и се отмести още по-далече от него на дивана.

— Какво знаеш ти за чувствата ми?

— Ами… — той плъзна пръст по шията й и видя как очите й потъмняха от желанието, което се опитваше да отрече, — ако не греша в предположението си, те са същите като моите.

Тя стана.

— Красива фраза — когато си заплашен, атакувай. Това бе едно от първите правила за оцеляване, които бе научила на политическата арена.

Той се надигна бавно. Когато се изправи, сякаш изпълни цялото пространство. Тя нямаше къде да избяга.

— Никога не си служа с празни фрази. Нито в речите, които пиша, нито в живота си. Красивите фрази са за хора, които играят игрички.

Шана сведе очи към питието в ръцете си, избягвайки очите му. Но не от страх. А от инстинкт за самосъхранение.

— След като не играеш игри, как ти се забавляваш?

Тялото му бе само на сантиметри от нейното. Потъваше в топлината, която се излъчваше от него.

— Като съм честен. Като подбирам с кого да прекарвам времето си.

Тя настойчиво погледна към вратата.

— Мисля, че е време да си тръгваш.

Рейд взе чашата, която тя все още държеше, и я сложи на масичката.

— Не.

Шана се опита да събере кураж, искаше й се коленете й да не са омекнали като масло.

— Изобщо не ме интересува какво мислиш и какво чувстваш.

Рейд не й повярва.

— Колкото и странно да е, аз се интересувам.

— От себе си ли?

Защо не? Всички мъже съсредоточаваха чувствата си няколко сантиметра под колана. И това бе научила от Джордан.

— Не — Рейд зарови пръсти в косата й. — От онова, което ти мислиш — очите му унесено докоснаха устните й и влудяващо ги замилваха. Шана остана почти без дъх, пулсът й лудо биеше. — И от онова, което чувстваш.

— Какво правиш? — въпросът й бе само шепот.

Усмивката му бе нежна, влюбена. И я погуби напълно.

— Трябва ли да питаш…

Пръстите й се забиха в рамото му. Искаше да го отблъсне. Но вместо това се бе вкопчила в него.

— Не искам…

Той не я остави да довърши.

— Ще те целуна.

Думите се плъзнаха покрай устните й и я накараха да се разтрепери.

Насили се да говори, макар че всичко в нея тръпнеше.

— Не искам да го правиш — повече от всичко на света искаше Рейд да я целуне. И нищо не я плашеше повече.

Той спря и се вгледа дълбоко в очите й.

— Честно?

Приковаваше я с поглед, приковаваше я толкова сигурно, че на Шана й идваше да се разплаче. Тя навлажни устни.

— Аз, всъщност…

— Ако наистина искаш да си тръгна, ще го направя. Ще остана само ако и ти го желаеш. Трябва да е взаимно, Шана, или изобщо да не се прави — разкъсван от желание, Рейд с мъка владееше гласа си. Та той копнееше за нея още от мига, когато я видя на плажа.

— Само го кажи. Кажи ми да спра и ти обещавам, че ще си ида и ще те оставя на мира.

Тя простена, привлече надолу лицето му и притисна устни към неговите. Искаше го.

О, боже, колко искаше тя този великолепен интимен контакт с мъж! Повече от всичко на света желаеше да се чувства жена, истинска жена. Мечтаеше за това неудържимо опиянение на сетивата, обещано й някога толкова отдавна, когато тялото й за първи път бе закопняло да бъде обичано. Опиянението, което никога не позна с Джордан.

Онова, което бе на път да направи, бе абсолютно нелогично, граничещо с лудостта. Също като да скочиш от самолет. И тя щеше да го направи по своя воля.

И без парашут.

Единственото, което я чакаше долу, бе земята, и сега тя се приближаваше с невероятна скорост.