Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (9)

Глава 9

Шана въздъхна и бавно огледа стаята на детските си мечти. Навън бе станало още по-студено. Пътищата сигурно щяха да бъдат затрупани. Усети, че студът прониква дори през тежката дограма на прозорците. Или просто се бе вледенила от погребението.

Приседна в алкова, взирайки се през прозореца в тъмнината навън. Толкова пъти бе седяла тук преди и винаги се бе чувствала някак странно защитена. Достъпът на мрачния свят отвън бе преграден от извития прозорец. Отражението на стаята й върху стъклата смекчаваше нахлуващата неясна заплаха. Беше й уютно тук като дете. Но нищо повече.

Сега тя знаеше, че истинският свят е извън стъклото, а не пред него. Тъмният, непознат, студен реален свят, където само за миг можеха да станат драматични промени в нечия съдба.

Разтривайки раменете си с ръце, Шана се надигна от прозореца. Бе неспокойна. Нямаше да може да заспи тази нощ.

Предложението на баща й да остане й се бе сторило естествено. Двамата си даваха сметка, че познатата обстановка ще й помогне да се справи с болката от загубата. Макар и думите да бяха най-големият му коз пред публиката, у дома баща й винаги демонстрираше учудваща неспособност да изразява чувствата си. И сега не можеше да предложи на дъщеря си нищо друго, освен физическото си присъствие. Затова той я покани да пренощува, вместо да се връща с колата, и тя прие.

Предполагаше, че Джордан ще остане с нея, но той помоли да го извини. Изгубил бе половината от деня, имаше да наваксва куп неща. Вярно, че до определянето на кандидатите имаше още шест месеца, но и двамата знаеха, че това е смешно кратък срок. А не се стремяха към нищо по-малко от една съкрушителна изборна победа.

На вратата Джордан я целуна нежно. В начина, по който се сбогува, сякаш дори имаше искрица сдържана страст.

И все пак Шана продължаваше да крачи неспокойно из стаята, напразно опитвайки се да прогони студа.

Може и да бе егоистично от нейна страна, но тя не искаше Джордан да си тръгва. Нуждаеше се от него точно сега, искаше да я прегърне, трябваше й подкрепата му. Защо той не го бе усетил? Присъствието му тук не би променило факта, че баба й вече я няма и че никога вече няма да прекарва уютни следобеди — в любимия им ресторант, но по някакъв начин щеше да й помогне да прекара нощта.

Шана се хвърли на леглото и започна да трие краката си един в друг. Нямаше смисъл да умува повече върху това, че той не усети настроението й. Тя трябваше да му каже. Дори нещо повече, трябваше да се върне вкъщи с него. Останала бе, защото тук бе преминала по-голямата част от детството й и защото детството й бе времето, когато баба й бе много енергична и жизнена.

Сега разбра, че не взе правилно решение. Нещата тук никога нямаше да бъдат същите както някога. Тя вече не бе Шана Брейди. И промяната не бе само в името. Една част от нея винаги щеше да бъде Брейди, разбира се, както и Фитцхъг. Но вече не бе дете, не бе само дъщерята на сенатора и на голямата светска дама. Сега тя беше съпруга. И вероятно дори съпруга на конгресмен, ако всичко минеше добре през следващите няколко месеца. И в края на краищата искаше да бъде самата себе си, Шана. Време бе да определи и собственото си място.

Тази мисъл я зарадва. Колкото и далечна да бе въпросната възможност, фактът, че бе направила крачка напред, си оставаше. Детството й бе свършило. Мястото й сега бе при Джордан, в къщата, която двамата бяха купили. И тази стая вече не бе нейният мъничък рай.

Решавайки най-сетне да си отиде вкъщи, тя просто нямаше търпение да тръгне. Бързо събра от шкафа малкото вещи, които си бе донесла, и ги нахвърля на леглото. Тапицирани със сатен закачалки нападаха безразборно по килима. Грабна куфара си и нахвърля дрехите вътре, без дори да си направи труда да ги сгъне.

Отиваше си у дома.

С разкопчано палто тръгна надолу по стълбите. Огледа се за баща си. Не искаше да замине, без да му се обади. Намери го точно там, където предполагаше. В кабинета.

За миг Шана се облегна на рамката на вратата и надникна вътре. Мирисът бе същият, както винаги. На кожа и лимоново масло. Две от стените бяха от край до край покрити с книги. Като дете тя бе невероятно впечатлена от цялото онова знание, натрупано в тази стая. Убедена бе, че баща й е най-умният човек на света, след като бе прочел всичките тези книги.

Когато Сенатът имаше сесия, живееха тук. В къщата в Илиноис се оттегляха през лятото. Спомените й бяха от този дом. Безброй пъти го бе виждала в същата поза, седнал на бюрото, приведен над някоя реч или над поредния доклад, свързан с някое непредсказуемо гласуване.

Прониза я остро чувство на гордост, което донякъде изненада и самата нея. Толкова й се искаше да го познава малко по-добре. Но се съмняваше, че някога това ще се осъществи.

Джордан имаше нужда от нея и когато най-сетне го изберяха, тя знаеше, че вашингтонският водовъртеж изцяло ще я повлече. Скъпоценното време, което щеше да прекарва с баща си, щеше да е съвсем оскъдно и едва ли насаме.

Брейди долови онова странно, смътно тревожно чувство, което обхваща човек, когато усети, че го наблюдават. Когато вдигна поглед и видя Шана на прага, той отмести стола си назад изненадан. Тя изглеждаше много изтощена преди малко и бе предположил, че си е легнала веднага.

В следващия момент видя куфара й.

— Заминаваш ли?

Тя влезе в стаята. Кабинетът бе топъл, уютен. Даде си сметка, че той й действа по същия начин като „Шез Чарлз“.

— Връщам се у дома, татко.

— Разбирам те, Шана. Наистина те разбирам — Брейди се приближи до единственото си дете и взе ръцете й в своите. Почувствува се донякъде лицемер в тази сцена между баща и дъщеря. Но той й беше баща и я обичаше, независимо че никога не бе имал време да й го покаже.

— Но прогнозата е, че отново ще вали сняг. Защо не изчакаш до сутринта?

Предложението му бе съвсем разумно. Но тя бе изпълнена с някакво необяснимо нетърпение, като че ли на всяка цена трябваше да се върне вкъщи. Не утре, както бе решила, а тази нощ. Сякаш някаква външна сила я караше да го направи.

— Ще се оправя — поклати глава Шана. Видя бръчката, оформила се между очите му. — Не че не разбирам твоята загриженост, татко, но…

Сенаторът й направи знак да замълчи. Нямаше нужда от обяснения. Четеше мислите й.

— Знам. Ти си вече голямо момиче. И мястото ти е при съпруга ти.

Той задържа ръцете й в продължение на още един миг, като я гледаше. Действително я гледаше. Пораснала беше, без той изобщо да забележи. На петия й рожден ден се случи на митинг в Тексас, на шестнадесетия — на партийна конференция. Телеграмите се бяха опитали да го заместят. За двадесет и първия й рожден ден бе закъснял с три дни. Спомнил си го бе чак на следващия ден. Тя прие закъснелите му поздравления без какъвто и да било упрек, което засили чувството му за вина. Но винаги имаше нещо по-важно, за което трябваше да се погрижи, някаква ситуация, която изискваше вниманието му далеч по-спешно, отколкото едно тихо малко момиченце, което винаги чакаше.

Всички тези години бяха прехвръкнали като един миг. Шана бе израсла без него и сега той съжаляваше, но миналото не можеше да се върне. Съществуваше единствено настоящето.

— Кажи ми, че имаш нужда от мен, Шана.

Тя леко стисна ръката му.

— Благодаря, татко. Така е — и тя си тръгна, тананикайки си.

 

 

Бурята, която се бе задала на хоризонта, остана там. Студът я щипеше, но въздухът бе чист и свеж, докато тя бързаше към къщи. През целия път кара с десет мили повече от позволеното, с едно око в обратното огледало, внимавайки за въртящите се червено-сини лампи. За нейно облекчение не се появи нито една. Не искаше да губи време, докато някой полицай й съставя акт.

Усещането за неотложност, необходимостта да се върне вкъщи се засилваше. Смъртта на баба й я бе накарала остро да осъзнае колко безценно нещо бе животът. И как би трябвало да се радва на всичко хубаво. Натискаше здраво газта, намалявайки само на заледените участъци.

Наближаваше един след полунощ, когато най-сетне сви в пресечката към дома си. За първи път усети импозантната двуетажна къща в стил Тюдор с претенциозните стаи и лакираните пейзажи като свой дом. Доскоро това бе само къщата, избрана за тях от майка й. Тя веднага допадна на Джордан. Но досега Шана не се бе чувствала добре тук.

Иронична усмивка се появи на устните й. В края на краищата майка й се бе оказала права.

Тя слезе, но остави куфара в колата. Щеше да го вземе сутринта. Единственото, за което си мечтаеше сега, бе да се мушне в леглото до Джордан. Набра кода на охранителната система на входа и влезе. Когато тихо затвори вратата зад себе си, системата автоматически се задейства отново. Навън пак валеше.

По това време Джордан сигурно спеше. Макар да й се искаше да го събуди, да поговорят и той да я прегърне, Шана реши, че е егоистично. Но дори и само да легне до него, щеше да й е достатъчна утеха.

Неочаквано я заля вълна от печал, дошла незнайно откъде. Тя се опита да я отстрани от съзнанието си. Баба й бе починала, но животът продължаваше. Елоиз много пъти й бе повтаряла именно това. Независимо от всичко, животът винаги продължава и ти трябва да го следваш, ако не искаш да бъдеш изтикана настрана или повлечена към дъното.

Тя събу обувките си и тихо се промъкна към спалнята. Шум от гласове я накара да спре. Напрегна се, опитвайки се да долови думите. Сигурно бе телевизорът. Значи Джордан беше буден и гледаше някакъв филм. Може би му липсваше и той не можеше да заспи. Тя се усмихна. Или поне искаше да се надява, че е така.

Все още с палто и чантичка в ръка, бързо измина останалото разстояние до спалнята. Но спря точно преди да отвори вратата. Гласовете не идваха от телевизора. Беше гласът на Джордан. И на някаква жена.

В нейната спалня?

Сърцето й заби лудо, тя се задъха. Не. Беше телевизорът. Трябваше да бъде. Прехапа устни и отвори тихо вратата, обзета от някаква отчаяна надежда. И изплашена.

Спалнята бе тъмна, ако не се брои светлината, идваща от нощната лампа. Шана не видя нищо друго, освен две голи, преплетени върху леглото тела.

Джордан, целият блестящ от пот, се бе подпрял на лакти, за да вижда жената, която напоследък задоволяваше неговия почти неутолим сексуален глад. Лиз Конуей, секретарката на кампанията му, бе последната в една дълга върволица жени, която стигаше някъде до тринадесетата му година. Като се изключи една червенокоса Нона от Гари, Индиана, Лиз се бе оказала най-страхотната любовница, която бе имал изобщо. С устните си тя можеше да прави неща, които го караха да стене само като си помислеше за тях. Колко жалко, че за общественото й положение не можеше да се каже същото, което е за тялото й. Напрежението в слабините му се надигна отново, настоявайки за освобождаване. Бедрата му се раздвижиха с нарастващо вълнение и той се засмя на не особено настойчивото предложение на Лиз да си тръгне.

— Няма защо да се безпокоиш, казвам ти — остро се вряза в нея и видя как очите й се разшириха и възбудата я заля. И егото, и похотта му бяха задоволени от силното желание, което се изписа на лицето й. — Оная глупава, малка кучка ще остане през нощта при родителите си в Джорджтаун. Толкова е смачкана от мъка, че едва ли би могла да завърже обувките си, камо ли да шофира дотук. Имаме остатъка от нощта само за себе си. Не си губи времето да мислиш за нея.

Шана отвори уста, за да изкрещи, сякаш само с това действие би могла да заличи сцената, която виждаше, но в първия миг никакъв звук не излезе от устата й.

Беше се вцепенила. Значи бе вярно, всичко бе вярно. Слуховете, подмятанията на майка й, инстинктивната неприязън на баба й… Истина. Всичко беше истина. Джордан само я използваше. Той не я обичаше. Как можеше да й причини всичко това? Да я мами, когато тя го обичаше толкова много!

Искаше й се да се свлече на колене и да се наплаче до насита. Искаше й се да хвърли нещо по двете гротескни тела върху леглото, които се подиграваха с всичко, в което бе вярвала, подиграваха се със света, който бе създала за себе си. Искаше да го нарани физически, задето тъй небрежно бе разбил сърцето й, без угризения, без всякаква мисъл.

Искаше да хвърли нещо.

Сълзи се надигнаха в гърлото й и я задушиха. Тя простена и телата върху леглото отхвръкнаха едно от друго.

— Проклет да си, Джордан! — извика Шана, завъртайки се на високите си токове.

— Шана!

Само в един миг светът, който той бе градил години наред, бе разтърсен из основи. Паника, гняв и безсилие го пронизаха в мига, когато я видя. Трябваше да се справи с това. Блъсна Лиз настрана, сякаш бе някакъв неодушевен предмет.

— О, боже, Шана!

Джордан скочи от леглото, сякаш гонен от заплахата да избухне бомба — бомба, която щеше да разруши всичко, на прага на което вече стоеше. Препъна се в чаршафа, замотал се в краката му. Псувайки яростно, той го изрита и хукна след жена си, без дори да си направи труда да си обуе панталона.

Зад него Лиз изпълзя до банята. Части от облеклото висяха от ръката й, когато тя се извърна, за да затръшне вратата. Джордан напълно бе забравил присъствието й.

— Шана! — викаше той, тичайки след нея. — Чакай! Ще ти обясня!

Той имаше златен език. Думите бяха му пробили път в нейния живот и до сърцето й. Шана нямаше да му откаже възможността още веднъж да поговори пред нея.

— Няма нужда — подхвърли му тя през рамо. — Една картина струва колкото хиляди думи, господин „конгресмен“.

— Шана, моля те, съжалявам. Тя не означава нищо. Бях самотен, разстроен от погребението. Тя настояваше да дойде с мен и проявих слабост.

Лъжата я накара да изпита физическа болка и едва не й се повдигна, докато бягаше. Той успя да я хване за рамото, точно когато стигнаха предверието. Шана рязко се извърна. Сварвайки го неподготвен, го удари право в лицето и той политна назад и я пусна. Не искаше да говори с него. Не искаше дори да го вижда.

Не искаше и да живее.

Целият й свят се бе сринал. Нямаше към кого да се обърне, нямаше къде да отиде. Никой не го интересуваше.

Шана дръпна силно външната врата, алармената система се задейства и остър звук прониза въздуха. Тя хукна навън.

Падайки назад, Джордан бе сцепил веждата си. Кръвта незабелязано се стичаше по лицето му. Гол и искрено изплашен за бъдещето си, той стоеше на прага и я викаше да се върне.

Все още боса, Шана изтича през току-що навалелия сняг към колата си. В нетърпението си да види Джордан я бе оставила отключена. Хвърли се зад кормилото, трескаво опитвайки се да запали. Ръката й трепереше толкова силно, че първият път не успя. Опита отново, изплашена, че той може да я последва и да я измъкне навън, преди да е успяла да избяга.

А сега най-важното беше да се махне.

Нужно й бе време да размисли, да намери нещо, за което да се хване. Трябваше да събере разпилените парченца от живота си и да им придаде някакво подобие на смисъл. Но не би успяла да го стори, ако Джордан първо имаше възможност да говори с нея, да я хипнотизира с думите и очите си.

— Мижитурка. Глупава, глупава мижитурка — тя потисна сълзите си, без да знае дали използва това определение за него или за себе си. А може би и за двамата.

Обръщайки колата, както й се стори, само на две колела, тя чу как гумите протестиращо изсвириха, и пое към тъмнината навън. Тъмнината, която сега символизираше живота й.

Зад нея алармата продължаваше да пищи, заглушавайки дрезгавите безсилни викове на Джордан, който я молеше да се върне.