Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (8)

Глава 8

Пронизителният настойчив шум не преставаше. Той постепенно проникна в съзнанието на Шана и тя отвори очи. Схваната и дезориентирана, разкърши рамене и си даде сметка, че все още седи на канапето в дневната. Изтощена от един претоварен ден, тя бе седнала там преди известно време, за да почака Джордан.

Книгата, която съвсем повърхностно бе задържала вниманието й, лежеше в краката й. По включения само за фон телевизор, който й правеше компания в огромната притихнала къща, вървеше някакъв стар черно-бял филм, картината имаше жълтеникав оттенък. Пукането на лентата почти заглушаваше актьорите.

Тя погледна часовника си: 2 след полунощ. Шумът, който я бе събудил, продължаваше да настоява за вниманието й.

Телефонът. Телефонът звънеше. Тя затаи дъх, когато най-сетне разпозна звука.

Отново погледна часовника си. О, боже, нещо се е случило с Джордан! Спъна се в книгата, когато скочи към апарата. Нямаше представа откога звъни. Ами ако затвореха, преди да отговори? Тя грабна слушалката и я притисна към ухото си.

— Ало?

— Госпожа Калхуун?

Гласът звучеше някак познато, но не можеше да си спомни жената. Сърцето й се разтуптя от напрежение. Тъмнината винаги засилваше смътните страхове.

Да?

— На телефона е Милдред Харлоу, госпожо Калхуун — звучеше авторитетно и професионално. Но и с болка, която говорещата не се и опитваше да скрие. — Медицинската сестра на баба ви.

Шана се разсъни моментално. Стисна слушалката с две ръце, сякаш това бе нишката на живота, която я свързваше не с Милдред, а с баба й. Страховете придобиха съвсем определена форма.

— Защо се обаждате? Да не би състоянието й да се е влошило?

Настана мълчание, сякаш краткото отлагане би могло да направи нещата по-лесни. Но не беше възможно.

— Тя почина, госпожо.

Не!

Шана искаше да изкрещи тази дума, да накара Милдред да признае, че си прави някаква ужасна шега. Баба й не можеше да бъде мъртва. Тя бе прекалено реална, за да умре.

— Но нали аз съвсем скоро я видях! В понеделник, преди два дни! — настоя безсмислено, очаквайки Милдред да признае, че лъже.

Гласът на компаньонката бе мек, утешаващ. Толкова пъти бе преживявала подобни ситуации. Но това далеч не я улесняваше.

— Да, знам. Тя разбираше, че умира и затова искаше да ви види още веднъж.

— Но как…?

Думите се отцеждаха от мозъка й като малки перли влага в пустинята. Мъртва. Баба й беше мъртва. Разтреперана, Шана седна на пода, голямата дневна изведнъж се сви и изчезна, остана единствено тя, стиснала телефона.

Сега, когато Елоиз вече я нямаше, не бе необходимо да крият повече.

— Сърцето й не издържа, госпожо. Докторът я бе предупредил, че не й остава много време. Нямаше никаква възможност за трансплантация. Тялото й не би понесло операцията.

Студът запълзя от върховете на пръстите и я обхвана цялата. Шана се вкочани. Кога? Как? Никога не бе имало и намек за приближаващия край.

— Нямах представа…

— Тя не желаеше вие да знаете. Не искаше никой да знае. Казваше, че не би понесла да бъде обект на съжаление.

Шана кимна мълчаливо, макар че другата жена не би могла да я види. Едва ли имаше нещо, към което баба й да проявява по-малка търпимост, от съжалението, ако не се брояха слабостта и измамата.

Е, сега нямаше да й се налага да търпи нищо.

Мъртва. Баба е мъртва. Шана затисна устата си с ръка, за да заглуши едно ридание. Елоиз не би одобрила плача й. Опита да се съсредоточи върху думите на Милдред.

… Господин Стюарт, изпълнителят на завещанието й — продължаваше сестрата, — ще уреди всички формалности по погребението — тя за момент замълча, сякаш търсеше думи. — Съжалявам, че точно аз трябва да ви го съобщя, госпожо Калхуун, но госпожа Фитцхъг искаше вие да научите първа, ако нещо се случи.

„Защото ме е обичала“ — помисли си Шана и риданието се надигна отново. Тя се опита да се овладее.

— Ще дойда още сутринта, Милдред — безупречното възпитание дори и сега не й позволи да си изпусне нервите. — Благодаря ви, че се обадихте.

— Съжалявам, че поводът беше такъв — в гласа на Милдред имаше истинска скръб. — Тя бе истинска дама. Дочуване.

Шана също промърмори нещо за сбогом и пусна слушалката. Дълго седя на пода онемяла, неподвижна, неспособна да разсъждава разумно. Кой знае защо, въпреки крехкото здраве на старата жена, въпреки появата на инвалидния стол, тя винаги бе вярвала, че баба й ще живее вечно. Духът й винаги бе тъй силен, тъй неукротим. И тъй непобедим.

А сега нещо я бе победило. Смъртта.

Шана се почувства изоставена.

— Трябваше да ми кажеш — прошепна тя, когато сълзите, горещи и отчаяни, започнаха да се стичат по бузите. Малките капчици попиваха в материята на фланеления й халат. — Трябваше да ми кажеш.

Някаква част от съзнанието й регистрира звука от отключването на външната врата. Все още седейки на пода, Шана вдигна глава, когато Джордан влезе в стаята.

С палто, преметнато през ръка, той прекрачи прага, опитвайки се да го направи колкото се може по-тихо.

Спря, когато видя Шана на пода.

По дяволите! Смяташе, че вече е заспала. Той се приближи, вглеждайки се в лицето й. Ужасно — тя плачеше.

Безсилен гняв се надигна у него. Да не би някой „доброжелател“ да го бе видял да влиза в жилището на Лиз тази вечер и да се бе обадил на Шана, защото „тя има право да знае“ или с каквото й друго клюкарите да оправдаваха действията си? Мамка му, та той беше толкова внимателен. Нямаше значение, че те напоследък се бяха преместили в това скъпо имение на цели два акра и че телефоните бяха сменени. Клюкарите винаги те откриват. Джордан се стегна, за да овладее положението.

Хвърли палтото си на канапето и се приближи до жена си. Концентрира се, за да даде отпор на обвиненията, които неизбежно щяха да последват. Заставайки над нея, сложи ръка на рамото й.

— Виж, Шана, знам, че закъснях, но заседанието по стратегията продължи до късно, а после ние…

Шана стисна пръстите му, но остана на мястото си, събирайки сили. Струваше й се, че краката й няма да я удържат, ако се опита да стане.

— Тя е мъртва, Джордан.

Тя? За кого, по дяволите, говореше? Нямаше ни най-малка представа.

Когато Шана внезапно се надигна и се хвърли в ръцете му, хълцайки, той машинално погали косата й. Обгърна с ръка раменете й и я привлече към себе си. Трябваше да бъде успокоена на всяка цена, макар че и тази нощ, както и всички предишни, вината си беше само нейна. Ако бе поне малко по-добра в леглото, той нямаше да се чувства чак толкова привлечен от други жени.

Но тъй като се познаваше достатъчно, той си даде сметка, че дори и тогава нещата едва ли щяха да са по-различни.

— За кого говориш, миличко? — приласка я нежно. — Кой е починал?

На Шана й се искаше да се сгуши в гънките на сивото му сако и да остане в това скривалище, докато нещата се оправят. Но вече не бе малко момиченце. И бе длъжна да приема живота такъв, какъвто е.

— Баба.

Джордан би могъл да изкрещи от облекчение. Шана не знаеше нищо за връзката му. Огромен товар се смъкна от плещите му.

После думите й проникнаха до съзнанието му. Значи старицата най-сетне бе хвърлила топа. Той потисна една усмивка. Старата вещица бе луда по Шана. А това означаваше, че й е оставила цял куп пари в завещанието си. Новината го въодушеви. Елоиз Фитцхъг никога не бе го харесвала, а сега беше мъртва. Добре. Съдбата наистина бе на негова страна.

— О, мъничката ми, толкова съжалявам — промълви той, галейки косата й. — Наистина я обичах.

Шана вдигна глава и го погледна. Очите й блестяха от сълзи. За нея бе изключително важно да узнае, че той действително е държал на баба й.

— Така ли? Имах впечатлението, че е точно обратното.

Джордан лесно разчете съмнението в очите й.

— Тя беше тази, която не ме харесваше — рече невинно. — И не би трябвало да ме обвиняваш, че в известна степен се защитавах.

— Не — въздъхна тя. Отстъпи назад и прокара ръка през косите си. Гласът й още трепереше. — Предполагам, че е така — отпусна се на канапето.

Джордан погледна към спалнята. Всичко, което искаше да направи сега, бе да се срине в леглото и да заспи. Тази вечер Лиз бе направо пощуряла. На два пъти буквално трябваше да сграбчва ръцете й, за да не му остави изобличаващи следи. Беше буквално съсипан и едва се добра дотук.

Но сценарият трябваше да се изпълни докрай, тъй че той се отпусна на канапето до Шана. Обгърна раменете й и я привлече към себе си.

Тя облегна глава на гърдите му. От него струеше топлина и сигурност. Мълчаливо поблагодари на бога за Джордан.

— Утре заран ще отида да помогна за подготовката на погребението. Ще дойдеш ли с мен?

— Не мога — той я погледна умолително и погали ръката й. — Но ми се обади кога е погребението и ще накарам Лиз да освободи графика ми.

Шана стисна ръката му.

— Не мога да повярвам, че я няма.

Джордан запази усмивката за себе си, докато я прегръщаше.

— Нито пък аз, миличка. Нито пък аз.

 

 

Погребението бе голямо и показно — или всичко онова, което Елоиз винаги бе мразила. То се състоя два дни по-късно. Шана прекара бдението и църковната служба в състояние на пълна замаяност, в която неверието и чувството на неотвратима загуба се редуваха. Нужна й бе и последната частица от силите й, за да сведе поглед надолу към ковчега и да види там баба си. Когато най-сетне откъсна очи от нея видя, че е останала сама. Джордан бе успял да потъне в тълпата и не можа да го открие.

Вглеждайки се в лицето, което бе обичала толкова много, Шана неочаквано почувства, че й се вие свят. Отчаяно се вкопчи в ковчега, за да не падне.

В същия миг усети, че една ръка я хвана за лакътя.

— Не се излагай да припадаш — изсъска Рийна през стиснатите си устни.

Свикнала да действа решително, майка й също погледна надолу към ковчега. След като разбра за смъртта на Елоиз, тя извика Александра и настоя пред директора на погребалното бюро да използва нея при обработката на лицето на майка й, а не жената, която обикновено вършеше това.

На Александра не й стана никак приятно, но нямаше как да откаже.

В продължение на няколко мига Рийна изучава лицето на майка си, после дръпна Шана настрана.

— Мисля, че сега тя изглежда по-добре, отколкото когато беше жива.

Шана се дръпна от ръката й, опитвайки се да защити Елоиз.

— Не ме интересува как е изглеждала. Просто бих искала да е сред нас.

Борейки се с пристъпите на гадене, които я измъчваха, Шана тръгна да търси Джордан. „Как можа Рийна да каже нещо толкова лекомислено и коравосърдечно!“ — мислеше ядосано. Та нейната майка току-що бе починала. Нима действително нямаше никакви чувства?

Шана знаеше добре отговора на този въпрос. Двете жени не бяха в добри отношения. Нямаше причина да предполага, че погребението ще промени отношението на майка й към Елоиз.

Какво ли щеше да чувства тя, когато дойдеше ред и на майка й? Шана се зачуди какво ли ще изпита тогава, докато си проправяше път през препълнената зала. Нима също всичко щеше да бъде само едно представление за публиката, без всякакво съдържание? Нима и тя щеше да бъде толкова безразлична? О, боже, дано не бъдеше!

По време на религиозния ритуал присъствието на баща й й действаше успокояващо. Той искрено тъгуваше за смъртта на Елоиз. Докато стояха в църквата, Шана непрекъснато се озърташе за Джордан. Той би могъл да й предложи утехата, от която се нуждаеше. С малки паузи той стоя до нея почти през цялата сутрин. Лиз бе преработила твърде натоварения му график, така че да разполага с време да окаже на Елоиз дължимото й уважение.

Благодарната усмивка на Шана го убеди, че и този път е направил добър ход. А и тук имаше хора, с които съвсем не бе излишно да се срещне. Положението на опечаления зет-внук му даваше възможност да заговори някои финансисти и богати индустриалци, с които иначе едва ли би имал шанс да се срещне. Очарователен и елегантен както винаги, Джордан претърсваше с поглед залата, погълнат единствено от мисълта за бъдещото си издигане.

 

 

След ритуала на гробищата всички се върнаха в къщата на сенатора в Джорджтаун за един помпозен прием. Рийна не би допуснала нещата да бъдат организирани по друг начин. Шана се чувстваше не на място повече от всякога и направо се задушаваше в кръжащото наоколо множество. Отговаряше с благодарност на съболезнованията, които й се изказваха, но още при първа възможност побърза да се измъкне. Искаше да остане сама с мъката си.

Нейната някогашна стая бе най-подходящото място за целта. Докато се качваше по стълбите, видя, че навсякъде беше пълно с хора. Не можеше да не се запита дали те всички са познавали баба й, или просто са дошли да се покажат. Още едно цирково представление.

Когато отвори вратата на стаята си, Шана чу тих звук. Някой плачеше. Тя вдигна глава, опитвайки се да разбере откъде идва плачът. Би могла да се закълне, че е от стаята на майка й. Прекоси коридора, сложи ухо на вратата и го чу още по-ясно.

Колебливо открехна вратата. Майка й щеше да побеснее, ако разбереше, че някой е влязъл в стаята й. Трябваше да разбере кой е, преди Рийна да го открие. Шана бе абсолютно неподготвена за гледката, разкрила се пред очите й.

— Мамо?

Рийна, която седеше на леглото, я изгледа сепнато. Опита се крадешком да изтрие очите си, но после се отказа. Какъв смисъл имаше? Бяха я хванали.

— Тя ми нанесе последния удар, знаеш ли?

Гласът на майка й бе предрезгавял, сякаш бе плакала дълго време. Шана седна до нея и взе ръката й в своята. Не си спомняше някога преди да го е правила. Около нея винаги имаше бавачки и гувернантки, които можеше да хване за ръка, но никога майка й. Пръстите на Рийна сякаш бяха от лед.

— Баба ли?

Майка й кимна. Гледаше право пред себе си, сякаш неспособна да възприеме докосването на Шана. С другата ръка мачкаше кърпичката си.

— Не мислех, че ще ме боли, когато умре. Мислех, че ще изпитам облекчение, задето съм се отървала от нея. Тя непрекъснато ме критикуваше и никога не успях да направя нещо, което да й хареса — Рийна измъчено си пое дъх. — А сега, когато вече я няма, смятах, че ще се освободя от това чувство, от необходимостта непрекъснато да се боря за нечие одобрение — още една сълза капна на бузата й.

Шана я гледаше очарована. Чувства! Нейната майка имаше чувства!

— Но всичко, което изпитвам сега, е само огромната скръб, че никога не я чух да казва, че се гордее с мен — Рийна безпомощно сви рамене. — Сега тя вече няма как да го каже. Което означава, че е победила.

На Шана й се дощя да се сгуши в майка си, да я прегърне, но знаеше, че Рийна не би позволила.

— Никой не е победител в нещо подобно — тя се надигна с натежало сърце. — Да ти донеса ли нещо, мамо?

Рийна поклати глава, все още не смеейки да я погледне.

— Не, късно е вече.

Шана се измъкна навън и затвори вратата зад себе си.

— Но никога не е късно да открия, че и ти си държала на някого, мамо — прошепна тя. — Нима не го знаеш?