Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (7)

Глава 7

Силен порив на вятъра придружи Шана, когато тя отвори махагоновата врата с тежка резба и забързана влезе във френския ресторант. Нужни й бяха няколко мига, за да дойде на себе си. Ушите я заболяха от рязката промяна на температурата.

„Размразявам се“ — каза си усмихнато, докато бавно сваляше черните кожени ръкавици. Обстановката й подейства успокояващо. „Шез Чарлз“ бе като добър стар приятел, с когото не сте си омръзнали през годините.

— А! — метр д'отелът с подчертан левантински тен леко плесна с ръце и прекоси разстоянието от бюрото си до входа. Усмивката му бе топла и искрена. — Малко подранихте, госпожо Калхуун — той пое ръката й и дълбоко се поклони.

Но дори и в това положение бе в състояние да я гледа право в очите. „Колко е висок — помисли си тя, — и колко слаб.“ Винаги се учудваше, че някой, заобиколен от много храна, би могъл да остане толкова слаб.

С елегантни и обиграни движения той й помогна да свали тежкото зимно палто.

Шана пусна ръкавиците в чантичката си. Върховете на пръстите й започнаха да се позатоплят. Във Вашингтон снежната буря току-що бе утихнала, но вече се задаваше друга. Като никога метеоролозите бяха познали. Но този път на нея й се искаше да сгрешат. Мразеше снега в големия град.

— Никой не кара баба ми да чака — отвърна тя любезно. После се огледа наоколо. В камината примамливо гореше огън. Тежките кресла, наредени около нея, все още бяха празни. В ресторанта имаше съвсем малко хора. — Още не е пристигнала, предполагам?

Метр д'отелът поклати глава. Шана се намръщи. Не трябваше да се съгласява да се срещнат тук. Ами ако нещо се бе случило? Рефлексите на шофьора не бяха същите както някога.

— Времето е ужасно, но се надявам, че всичко е наред.

Зад нея тежката врата леко изскърца, блъсната от вятъра, който продължаваше да свири злокобно.

Когато сутринта Елоиз се обади и предложи да се видят на обяд във френския ресторант, който посещаваха още от детските години на Шана, тя предложи вместо това да посети баба си вкъщи. Времето бе прекалено противно, за да се осмели старата жена да излезе. Но Елоиз остана непреклонна и както винаги постигна своето. Сега на Шана й се искаше да бе настояла по-категорично.

Връчвайки й менюто, метр д'отелът побърза да я успокои.

— Без съмнение някое задръстване е забавило многоуважаемата госпожа — очите му светнаха, когато външната врата рязко се разтвори, но не от тласъка на вятъра, а явно от човешка ръка. — Както виждам, напълно съм прав — той припряно започна да жестикулира зад нея.

Шана се извърна, когато вратата вече се затваряше. Баба й, настанена в стола на колела, станал неизменна част от ежедневието й малко след Деня на благодарността, се приближи. Милдред, дебелата негърка компаньонка — Елоиз отказваше да я нарича медицинска сестра — вървеше непосредствено след нея.

Забелязвайки Шана, Милдред се усмихна и изтръска снежинките от косата си.

— Баба ви е извънредно упорита старица, госпожо Калхуун — тя разкопча горните копчета на палтото си и разхлаби шала. — Не успях да я накарам да се вслуша в здравия разум.

Елоиз задейства управлението на своя подвижен стол и го извъртя тъй, че да може да гледа към Милдред. С решителността, белязала целия й живот, тя бе прекарала дълги часове в упражнения със стола, докато обръщанията й станаха абсолютно гладки, а движенията — плавни и безупречни. Въпреки упоритите тренировки обаче тя мразеше проклетото превозно средство, мразеше онова, което то символизираше, нейната слабост. Знаеше, че в края на краищата ще трябва да се примири пред неизбежното, но това я ядосваше.

— За седемдесет и девет години никой не успя да стори това, Милдред, защо пък да бъдеш точно ти? — после се извърна към метр д'отела:

— И тъй, Андре, готова ли е нашата любима маса?

— Както винаги — усмихна се Андре. Елоиз Фитцхъг посещаваше този ресторант още от времето, когато той го откри с парите, които дискретно му бе заела. Почетното й място се пазеше дори и във вечерите, когато имаше най-голям наплив. Никой друг нямаше право да сяда на нейната маса.

— Заповядайте, госпожо Фитцхъг.

Заведе ги до масата, от която се откриваше изглед към Потомак. Този ден реката бе тъмна и неспокойна, развълнуваните й води отчаяно се бореха с прииждащия сняг.

Андре й държа стола, после размени с нея още няколко любезни фрази, преди да се оттегли. Както винаги, той лично взе поръчката им за ордьовъра и напитките.

— Все още не разбирам защо просто не дойдох у вас, бабо — рече Шана, след като Милдред взе кожената пелерина на Елоиз и остави двете жени сами. Сестрата бе промърморила нещо от рода, че й се налага да напазарува, докато те обядват. Шана знаеше, че това е само претекст, но й бе благодарна. Днес не искаше да дели Елоиз с никого. Срещите им бяха толкова редки, че времето прекарано заедно действително бе скъпоценно.

По навик Шана погледна менюто, макар и отдавна да го знаеше наизуст. То почти не се променяше. Ресторантът бе привлекателен със своята изисканост, а не с разнообразието на ястията си.

— Алис би могла да ни приготви нещо и…

Елоиз нетърпеливо махна с ръка.

— Омръзнали са ми гозбите на Алис — тя кимна на младия келнер, който им донесе ордьоврите, кошничка с хляб и напитките. Когато той се отдалечи, продължи: — И ми е омръзнало да седя вкъщи. Омръзнало ми е — повтори с въздишка. Видя загриженото изражение на Шана. Не я бе извикала тук да й се оплаква. — Родена съм и съм израсла в Минесота, детето ми. И не се боя от лошото време — после добави по-меко. — Опитай се да ме поразвеселиш.

Шана се усмихна, отчупвайки си парче хляб. Имаше голяма слабост към топлите френски хлебчета.

— Страхувам се, че няма да мога.

Елоиз отпусна вилицата и остро изгледа внучката си.

— Не бъди такава.

Шана бързо преглътна първата хапка. Не разбираше причината за рязката промяна в настроението на баба си.

— Каква?

„Прекалено съм рязка“ — помисли си Елоиз. Но сега не беше време за сдържани любезности. Можеше и да няма друг път. Тя го усещаше.

— Не се страхувай, Шана. Никога, никога не се страхувай. Страхът е за слабите.

Погледът в очите на баба й я разтревожи. Шана се опита да поразведри разговора.

— А ти никога ли не си се бояла?

— Не! — изстреля отговора си Елоиз.

А после се усмихна, преобразявайки се за миг въпреки сбръчканата и повехнала кожа в младо момиче, криещо някаква палава тайна.

— Или поне не така, че някой да забележи. В противен случай — добави вече съвсем сериозно тя, защото това бе най-важното от всичко, в което вярваше, най-важното от всичко, което искаше да разбере Шана, — в противен случай щяха да ме смажат.

Покри ръката на внучката си със своята. Вече нямаше сила, която да даде на момичето, а само топлина. Няколко последни мига безценна топлина.

— По начина, по който се боя да не се случи с теб — тя съзря изненадата в очите на Шана. — Виж какво, боя се от нещо, но ще го призная само на теб.

Келнерът пристигна с горещия шоколад на Шана. Тя си позволяваше това удоволствие в присъствието на баба си, защото да отпиваш от горещия шоколад и да седиш до Елоиз, означаваше да си заобиколен от чудесни спомени. Джордан се бе присмял на този й навик, казвайки, че горещият шоколад не е нещото, което се очаква тя да пие на партита. Имиджът, винаги имиджът. Тъй че никога не си позволяваше тази напитка, когато бе с него.

Вгледа се тревожно в угриженото лице на баба си. Не искаше старата жена да се безпокои за нея. И без това имаше достатъчно проблеми с влошеното си здраве.

— Но аз съм добре, бабо.

Елоиз стисна устни.

— Не, ти имаш възможност да си добре. И сила. Но трябва да вземеш живота си в свои ръце — тя направи на Шана знак да замълчи, защото келнерът се бе върнал.

— Наред ли е всичко? — запита любезно той. След положителния отговор взе поръчката им и се оттегли. Малко по-късно се върна с основното ястие.

Но храната вече не интересуваше Шана. Опитваше се да разбере накъде бие баба й. Дали тя нямаше пред вид начина й на живот сега, когато кампанията на Джордан преобърна всичко с главата надолу? Случваше се дни наред изобщо да не го види.

— За кампанията на Джордан ли говориш? — знаеше, че въпреки всички добри намерения бе отстъпила на заден план като личност, но това бе само временно. Така ставаше винаги с жените на кандидатите, с изключение на Елеонор Рузвелт и Жаклин Кенеди, може би. И с изключение на майка й. Но това се случваше изключително рядко. Жените на повечето кандидати лепяха пликове, пишеха речи и стояха в дъното, ръкопляскайки на съпрузите си.

Само по себе си това не бе чак толкова лошо. Но Елоиз знаеше, че в случая нещата са по-дълбоки.

— Говоря за целия ти живот, Шана. Бог ти е дал чудесен баща, който обаче е твърде зает, за да разбере какво съкровище е създал, и майка, която е прекалено суетна, за да отдели време и да те обича по начина, по който трябва да бъдеш обичана. Дори и аз не успях…

— Бабо… — нима това бе причината да се срещнат? Вината? Та тя дължеше на баба си всичките си щастливи спомени от детството. Шана протегна ръка, но старицата дръпна своята. Все още не бе свършила.

— А що се отнася до съпруга ти…

Погледът на Елоиз бе мрачен като бурята навън. „Значи е решила да говори за Джордан“ — помисли си тъжно Шана. Тя ровеше из чинията си.

— Ти не го харесваш, нали?

Елоиз гледаше красиво подреденото блюдо с „coq au vin“ и откри, че също няма апетит.

— Едва ли някога ще реша, че някой е достатъчно добър за теб, но бих се съгласила на компромис, ако чувствах, че Джордан наистина те обича. Ако видех любов в очите му.

Едва ли имаше смисъл да протестира, а и Шана винаги бе уважавала вродения инстинкт на баба си.

— Защо, бабо? И какво виждаш ти?

— Мъж, напълно погълнат от себе си.

Шана си спомни малкото нежни моменти през неговото, завъртяло я като вихрен водовъртеж ухажване, начина, по който се чувстваше, когато той й казваше, че я обича. Не, не можеше да бъде истина. Не можеше да се отнася към нея така и в същото време да е напълно безразличен.

— Грешиш, бабо.

Момичето бе упорито. Все още има надежда, реши Елоиз. Но само ако упорството не бе придружено от слепота.

— Искрено се надявам да си права.

Лекото чувство на прилошаване, което на приливи и отливи измъчваше Шана през цялата сутрин, се надигна отново неочаквано силно. Светът наоколо се сви в малка черна точица. Тялото й се вцепени.

Елоиз вдигна поглед, когато вилицата на момичето издрънча върху чинията. Внучката й бе пребледняла като платно. Старата жена се разтревожи.

— Какво има, момичето ми?

Шана се опита да се съвземе, отблъсквайки тъмнината, която за няколко мига я бе погълнала. След малко ресторантът отново се появи около нея. Видя, че баба й говореше.

— Какво? — Шана дълбоко си пое въздух, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си. Покри лицето си с ръце. — О, съжалявам. Наистина няма нищо — не искаше точно сега да създава проблеми. — Просто пак ми се зави свят.

— Пак ли? — в гласа на Елоиз имаше тревога и загриженост. Тя внимателно се вгледа в лицето й, търсейки някакъв знак.

— На пристъпи е — сви рамене Шана, облекчена, че не се изложи и не припадна. — Миналата седмица веднъж дори изгубих съзнание — тя втренчено се загледа в чинията си и реши, че не е в състояние да хапне каквото и да било! Взе чашата с шоколада, която келнерът бе напълнил отново. — По това време на годината винаги върлува грип.

Елоиз се наведе напред и сграбчи ръката й. В малката крехка длан имаше повече сила, отколкото би предположила. Може би здравето на баба й все пак се подобряваше. Или поне се надяваше да е така.

— Сутринта беше ли ти лошо?

Бедата я бе сполетяла през последните две седмици и непрекъснато се чувстваше зле.

— Да, тази сутрин също… — видя, че очите на баба й просветнаха. Знаеше много добре на какво се надява старата жена. Болеше я, че ще я разочарова, но помежду им никога не бе имало лъжи и полуистини. — О, бабо — поклати глава. — Не съм бременна.

Елоиз отгатна причината.

— Все още ли вземаш хапчета?

— Да.

Но Елоиз не се предаваше лесно. Разбираше много добре онова, което виждаше.

— Те не са съвсем сигурни, а като имам пред вид с какъв глупак спиш… — Шана отвори уста, за да възрази срещу това определение за Джордан. Баба й пусна китката й и махна с ръка. — Да, да, знам, че той те обича — съгласи се нетърпеливо, но после смекчи тона си, като видя несигурност в очите на момичето. — Може наистина да е така, но искам да се убедя със собствените си очи.

Тя се облегна назад и опита винения сос, в който бе потопено пилето й. Сигурна бе, че е отличен, и все пак вкусът й си оставаше все така взискателен както някога. „Още едно проклятие на старостта“ — помисли си недоволно. Изисканата храна бе сред нейните слабости, макар и през всичките тези години да бе успяла да се съхрани тънка като вейка. Е, скоро и тя самата щеше да се превърне в храна. В храна за червеите.

Съсредоточено погледна Шана.

— Той държи ли се мило с теб?

— Да — отвърна бързо Шана, после повтори малко по бавно. — Да, разбира се.

Може и да бе стара, но все още чуваше твърде добре.

— Долавям едно „но“ в гласа ти. Какво има, детето ми?

Шана сви рамене.

— Нищо.

— Винаги съм предпочитала сама да преценявам нещата.

Шана никога не бе изричала това гласно, а може би трябваше.

— Не зная. Но усещам, че нещо липсва — тя направи безпомощен жест. А може би бе просто луда и искаше прекалено много. — Дори не мога да го обясня.

Елоиз отлично я разбираше.

— Когато нещата са наред, то се усеща. И без думи.

Колкото и да не й се щеше, все пак нямаше право да остави внучката си без всякаква надежда. Шана обичаше този самовлюбен идиот, който беше неин съпруг.

— А може да е въпрос на време — рече Елоиз, макар и от тона й да личеше, че се съмнява. — Но дотогава бих искала да се погрижиш за себе си — тя преднамерено втренчи очи в тънката талия на Шана. — И за моето правнуче.

Шана се разсмя и небрежно докосна плоския си корем. Нямаше нищо лошо да се пошегува с баба си, макар да бе сигурна, че всичко е само от грипа. Всъщност какво лошо би имало да се престори? Нямаше нищо, което би желала повече от това, да има дете от Джордан. Едно бебче, което да й се усмихва с неговата прекрасна усмивка.

— Обещавам ти, че ако е момиче, ще го кръстя на теб.

Елоиз я погледна тъй, сякаш си бе загубила ума.

— Няма да правиш нищо подобно.

— Защо?

— Аз може и да съм суетна, детето ми, но не съм отмъстителна. Помисли си колко нещастно би се чувствало едно момиче с име Елоиз — тя потръпна само при мисълта за това. — Винаги съм мразила това име, макар че то бе далеч по-приемливо за моето поколение, отколкото за твоето.

— Никога не съм предполагала — когато баба й я изгледа скептично, побърза да обясни: — Че мразиш името си.

Елоиз се разсмя. Твърде късно беше. Твърде късно беше да сподели всички онези неща, които искаше. Нямаше никаква полза да се рови в миналото. Това бе истинско проклятие.

— Има твърде много неща, които не знаеш за мен.

Шана се приведе напред, подпряла с юмрук челото си. Яденето бе небрежно отбутнато настрана.

— Разкажи ми.

Толкова много неща имаше да й казва, а времето бе толкова кратко. А и всичко се размиваше в съзнанието й като рисунка с тебешир на тротоара под проливния дъжд.

— Аз съм една отегчителна стара досадница.

Усещане за неотложност прониза Шана. Не вярваше в предчувствията, но реши да се довери точно на тях.

— Не и за мен.

„Да, наистина“ — съзна Елоиз, това бе една от причините Шана винаги да означава толкова много за нея. Момичето я обичаше такава, каквато бе.

— Добре — тя се намести върху възглавничките на стола си. — Ти ме помоли.

Гласът на старата жена потъваше в тишината на ресторанта, докато всички останали, редовни клиенти започнаха да пристигат за обед. Навън снегът продължаваше да вали в един град, който никога не почиваше.

Шана се бе превърнала цялата в слух, доволна от образа, очертал се пред вътрешния й взор, представяйки си баба си като младо момиче. Елоиз говори близо час, преди Милдред да се върне. Когато дойде време да си тръгват, Шана съжали, че следобедът свърши. Това бе един от най-спокойните следобеди, които бе прекарвала от много, много време.

— Обичам те, бабо.

Тя целуна коравата старческа буза, преди да отстъпи назад и да отвори вратата пред Милдред.

Елоиз кимна. Беше неин дълг. И в сърцето си знаеше, че никой друг не я обича.

— Да, зная.

— Ще се видим скоро — викна Шана след нея.

Шофьорът бе докарал лимузината до входа на ресторанта, за да помогне на Милдред да настани по най-бързия начин вътре баба й.

— Може би — промълви Елоиз, знаейки, че внучката вече не може да я чуе. — Може би.

Думите й бяха погълнати от вятъра.