Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (6)

Глава 6

Когато Джордан задейства до краен предел механизма, предоставен му, с цел да осигури успеха на първата му кампания, твърде спокойният дотогава живот на Шана сякаш бе понесен от някакъв ураган. Не че тя бе съвсем неподготвена. Баща й се бе кандидатирал за първи път, когато бе шестгодишна, и през изминалите осемнадесет години оттогава изобщо не бе напускал политиката. Предизборната треска, под една или друга форма, винаги бе представлявала част от живота й.

Но тя бе за първи път съпруга на кандидат и досега не бе съзнавала напълно хилядите неща, които щяха да се изискват от нея, за да подпомогне усилията на Джордан. Като дъщеря на кандидат ролята й се бе свеждала до второстепенни неща от рода на снимки и кратки интервюта за светската хроника.

Майка й никога не бе изминавала изцяло пътя, който сега предстоеше на Шана, тъй като това донякъде би я отпратило на заден план. Щеше да изглежда, че се намира в сянката на съпруга си, а подобно нещо Рийна не би позволила никога. Тя укрепваше позицията на Роджър, дърпайки конците иззад кулисите, което бе далеч по-удобно. И винаги успяваше да диктува играта.

Шана нямаше собствена среда и собствени връзки, които да привлече в помощ на Джордан. Независимо от това трябваше да бъде един плюс за него, да придава стойност на всяко негово усилие. „Ще му помогна — мислеше си тя, застанала до него, докато той обявяваше кандидатурата си пред представителите на пресата. — Макар че ще са нужни абсолютна преданост и много работа.“ В началото несигурно, после все по-уверено, тя се хвърли с цялото си сърце в изработването на предизборната му стратегия. Или поне се опита.

Но за своя изненада и разочарование Шана бързо разбра, че Джордан всъщност я счита за пречка, а не за преимущество. Изобщо не я слушаше, когато се опитваше да му предложи нещо. Вместо да я включи като пълноценен партньор в плановете си, той очевидно я предпочиташе в ролята на малката предана съпруга, която се облича добре, изрича празни фрази и винаги се усмихва.

Тя трябваше да се появява на светски приеми и вечери, където се събираха средства за кампанията, и когато й дадяха думата, да повтаря като папагал приповдигнати фрази, подготвени предварително от някой друг. Джордан я бе предупредил, че при никакви обстоятелства не бива да си позволява собствени мнения, дори и когато те напълно съвпадат с неговото.

Повече от ясно бе, че трябваше да бъде само една кукла. От значение бяха единствено името и произходът й. Но не и самата тя. Обидена, Шана нямаше друг избор, освен да търпи и да се надява, че в края на краищата все пак ще промени нещо и ще започнат да зачитат преценките й.

Джордан нямаше време за тривиалния принос на Шана и за благодушния й женски подход към въпроси, които той считаше от първостепенна важност. Налагаше се да се превива гръб пред конгресмени, да се ухажват кметове, да се намират пари. Да се подбират хора и, добавяше си мислено, да се мамят хора.

— Защо не свършиш нещо действително полезно? — запита я веднъж той след една изтощителна среща, в която участваха тъстът му и някои други от старейшините на партията. Търпението му почти се бе изчерпало след часове на любезничене и съгласяване с менторите му. — Имаме апартамент във Вирджиния, но мисля, че ще е по-добре, ако е къща. Това би ни придало известна стабилност в очите на хората. — Да — тя обмисляше думите му. — Ще имам нужда от къща, ако трябва да отговарям на представата за благополучие на хората от Вирджиния.

Цинична усмивка се появи на устните му, но бе бързо заменена от невинното изражение, предназначено за бъдещите избиратели.

— Намери една къща за нас.

„Поне това мога да направя“ — помисли си тя примирено.

— Имаш ли някакви претенции за мястото?

— Вирджиния — защо тя винаги схващаше толкова бавно?

Седмият окръг беше огромен.

— Знам, исках да кажа — къде във Вирджиния?

— Използвай ума си, Шана. Искам някое място, което донякъде да е уединено, но все пак не съвсем недостъпно.

Той не пропусна да я целуне набързо, преди да се оттегли в кабинета си. Трябваше да преработи една реч. Не бе никак доволен от хората, които я бяха подготвили. Те бяха скучни глупаци, които не знаеха как да въздействат върху масите.

Щеше да е по-добре сам да си пише речите.

— Не искам избирателите да знаят, че вече не сме от техния отбор, нали така?

— Не — промълви тя, питайки се дали това е някакъв фал от негова страна, или той действително се смята за нещо повече от хората, които се стремеше да представлява. „Джордан се превръща в сноб — помисли си тъжно. — Променя се.“

Следващата сутрин Шана се обади на секретарката на майка си, Денис, за да я попита дали знае имената на някои добри посредници при продажбата на недвижими имоти, с които би могла да се свърже във Вирджиния.

— Ще се местите ли, Шана? — запита я сърдечно жената. — Много ще ни липсваш тук — Денис, самотна майка на три деца, упорито бе останала при Рийна цели десет години, минавайки през огън и вода и издържайки на острия й език.

— Джордан има намерение да стане кандидат на Седмия окръг, във Вирджиния. — Конгресменът Калхуун. Това й прозвуча някак приятно. — Имаме апартамент там, но и двамата бихме предпочели да е къща.

Денис я разбра.

— Ще видя какво мога да направя.

Шана предполагаше, че ще й се обади следобед или на другата сутрин. Последното нещо, което бе очаквала, бе посещение от страна на майка си на следващия ден. Дневният й график и без това вече бе изостанал с половин час. Трябваше да хване редовния полет до Вирджиния и да посрещне Джордан на събранието в един голям бизнес център, в самото сърце на Седмия окръг.

— Мамо, какво правиш тук? — извърна се сепнато, забелязвайки отражението на Рийна в огледалото. Майка й имаше ключ от къщата и го използваше, когато й хрумнеше. Затова Шана никога не усещаше дома си напълно свой.

Рийна стоеше на прага на спалнята и разглеждаше критично светлосиния костюм на дъщеря си. Поклати глава.

— Не ти харесва — рече Шана, макар да бе повече от ясно.

— Състарява те, кара те да изглеждаш съвсем консервативна. Причината, поради която избраха този твой съпруг, е именно защото изглежда адски млад и енергичен — тя се намръщи. — Престани да се обличаш тъй, сякаш си негова майка.

„Поне веднъж бих искала да чуя нещо положително от нея по мой адрес“ — помисли си Шана. Но явно не бе възможно.

Тя се огледа за чантичката си.

— Ще ми се налага да се ръкувам с хората по улицата, мамо. Не отивам на коктейл.

Изящните рамене се надигнаха и спуснаха под елегантния жакет.

— Прави каквото искаш. Откъде ли аз ще знам как трябва да изглежда съпругата на един преуспяващ политик.

И без друго опънатите нерви на Шана вече бяха на път да й изневерят.

— Дойде само да ме огледаш ли, или има и друга причина за посещението ти? — съзирайки чантичката си върху бюрото, тя я отвори и прибра вътре портмонето и ключовете. Замисли се за миг, после пусна и ролка ментови бонбони.

Рийна изгледа отвисоко дъщеря си.

— Станала си доста сприхава сега, когато имаш кой да те топли в леглото. Дойдох с благотворителна мисия. Да ти дам това — Рийна извади от плоската си чантичка снимка на двуетажна къща в колониален стил и я подаде на дъщеря си.

Шана я погледна смаяна. Ето че нещата отново се повтаряха. Майка й вземаше решения вместо нея. Кога най-сетне щеше да свърши всичко това?

— Денис ми каза, че търсиш подходяща къща във Вирджиния. Обадих се на Хоули и Холмс, моите посредници, и те ми изпратиха по факса сведения за няколко къщи — аленият нокът докосна снимката в ръката на Шана. — Накарах ги да фотографират къщата за тебе, след като взех решение. Това място ще бъде идеално за двама ви. Вече направих офертата.

Гърлото на Шана се сви. Престани, мамо! Престани да се разпореждаш с живота ми. Но успя да овладее гласа си.

— Още не съм я видяла.

Рийна се намръщи на тихата упоритост, която долови в тона й. Не бе свикнала да очаква възражения, най-малко от Шана.

— И тъй?

Не, това не можеше да продължава вечно. Все някога щеше да й се наложи да сложи край. И защо не днес? Шана дълбоко си пое дъх.

— Може и да не я харесам.

На Рийна и през ум не й бе минавало да се съветва с Шана, както и че тя изобщо би могла да има мнение. Момичето никога не проявяваше добър вкус или някакъв усет към нещата.

— Аз я харесах.

Тогава ти живей в нея. Шана бавно преметна чантата през рамо, мъчейки се да попречи на дълго трупаната неприязън да избие в нея като през тънък лед.

— Чудесно. И това означава, че вероятно аз също ще я харесам?

Извърна се към майка си, търсейки по лицето на Рийна поне искрица разбиране. Нима не проумяваше, че тя искаше да има своя собствена индивидуалност? Да води свой собствен живот, несвързан нито с Брейди, нито с Фитцхъг, нито с която и да било друга псевдодинастия?

Не, майка й не бе способна да проумее подобно нещо. В очите й откри единствено раздразнение.

— Но аз просто искам първо да я видя, мамо. Заедно с Джордан.

Очевидно момичето желаеше да спори заради самия спор. Глупаво.

— Няма да ти стигне времето — изтъкна Рийна.

Шана не искаше да се предаде.

— Ще намеря кога да видя къщата, в която ще живея.

Рийна ядосано вдигна вежди, очите й се присвиха. Дъщеря й бе упорита глупачка, също като баща си.

— Посредникът иска отговор до края на седмицата. Някакво друго семейство също е проявило интерес. А дотогава ти имаш да присъстваш на две срещи за събиране на средства и на един прием. Как ще успееш да отидеш и до къщата? И то с Джордан — прибави мило Рийна, сякаш в последния момент се бе сетила.

И тъй, тя бе добре запозната с предстоящата програма. Шана нямаше представа, че майка й в такива детайли се интересува от живота й. Спомни си всички онези самотни години в детството си, когато бе копняла за вниманието й. Нима само по този начин можеше да го привлече? С възможността най-сетне да застане в светлината на рампата? Усети горчив вкус в устата си.

— Все някак ще се вместим във времето. Искам да видя каква е кухнята, мамо, и как са разположени спалните.

Рийна се приготви да тръгва. До гуша й бе дошло от ината на Шана. Нима тази малка глупачка смяташе, че тя няма какво друго да прави, освен да търси подходяща резиденция за дъщерята на сенатора Брейди? Сложи ръка върху бравата и я погледна.

— Ти търсиш къща. Какво значение има как изглежда кухнята? — пълните устни на Рийна се изкривиха в злобна усмивка. — А и съм сигурна, че съвсем скоро Джордан ще изпробва всяка една от спалните.

Недвусмисленият намек накара Шана да се вцепени. Нямаше смисъл да кара майка си да разбере каквото и да било.

— Искам да я видя просто заради себе си.

Рийна небрежно сви рамене, отваряйки външната врата.

— Както искаш. Няма да е моя вината, ако пропуснеш и тази възможност. Само се опитах да ти помогна — на излизане тя затръшна вратата след себе си.

Ехото от удара отекна в къщата.

— Да — промълви на себе си Шана, гледайки втренчено след нея. — Предполагам, че е така — но тази помощ не й трябваше. Не искаше да я третират като безличен субект, искаше да се съветват с нея. Като с равностоен партньор.

Разбира се, преди всичко тя трябваше да докаже, че е равностойна на Рийна.

А това щеше да е трудна, мъчителна битка.

 

 

Ръката го болеше от безбройните ръкостискания, усещаше лицето си като разпънато от постоянната усмивка. А сега тя хленчеше заради някаква къща, която майка й бе уредила.

Джордан не можеше да си позволи публично да се намръщи на жена си, но като нищо би я удушил, ако се намираха някъде, където никой не би могъл да ги види.

Той не обърна никакво внимание на фотографията, която тя се опита да му покаже през едно от кратките затишия в програмата, като горещо желаеше да може по същия начин да пренебрегне и нея.

— Виж какво — каза й меко, като внимаваше да не ги чуят. — Всяко място е достатъчно добро, след като съдържа подходящото послание.

Шана бавно преплете пръсти. Бе стояла само през половината от времето с него тук, на „Хемптън Плаза“, а вече всички стави я боляха. Знаеше за какво послание говори той. Стари пари. Достопочтеност. Всичко, което се предполагаше, че тя олицетворява. Нима затова се бе оженил за нея? Защото тя също изпращаше „подходящото“ послание към избирателите?

Улиците пак започнаха да се изпълват и нова тълпа се приближи към тях. Сякаш в този район хората се движеха на приливи и отливи. Шана се стегна за новия рунд. Навсякъде около тях по многолюдния площад се виждаха доброволците на кампанията на Джордан. Те носеха сини ленти на ръкавите си, които съответстваха на цвета на очите му. Името му бе написано с бяло върху лазурния фон, дамгосвайки доброволците, докато те приветливо раздаваха ласкателна литература за Джордан. Зад тях цяла една стена бе облепена с бели плакати, върху които големи букви в изненадващо кралско синьо прокламираха: „ДЖОРДАН ЗА КОНГРЕСА“.

Усмивката на Джордан стана още по-широка, докато се ръкуваше с един представителен възрастен господин и му се представяше. После изрече през зъби:

— Майка ти вероятно е избрала нещо напълно подходящо.

Как би могла да отстоява себе си, след като никой не й даваше възможност да се прояви? Нима бе толкова чудно, че иска да види къщата, преди да се нанесат? Вече наистина не знаеше.

— Но…

Какво й ставаше на тази жена?

— Рийна притежава изисканост и вкус, Шана — натърти Джордан, мрачният му напрегнат глас контрастираше с момчешката усмивка на лицето. — Ще приемем къщата, която е избрала, и точка по въпроса — свързал се бе с това семейство именно за да се възползва от възможностите, които подобно роднинство би му предоставило. Защо Шана непрекъснато се съпротивляваше?

Джордан пристъпи напред, за да хване една друга ръка и да я разтърси здраво. После леко побутна Шана към високия непознат.

— Здравейте, аз съм Джордан Калхуун, а това е жена ми, Шана — само за секунда погледна към нея, без да променя усмивката си, и премести очи върху човека, чиято ръка държеше. — Смятам, че мога да бъда ваш представител в Конгреса, защото добре разбирам нуждите ви.

Шана се ръкува с мъжа, който изглеждаше на около тридесет години, и се усмихна колкото се може по-топло. Винаги бе ненавиждала тълпата. Имаше нещо смазващо в морето от тела, блъскащи се и борещи се за място. Но го правеше за Джордан, повтаряше си отново и отново, и даваше най-доброто от себе си.

И докато стоеше до него, разменяйки любезности с жени и мъже, които нямаше никога повече да види, а всичко се запечатваше от видеокамерите на местните телевизионни станции за вечерните новини, тя всъщност жертваше още една частица от себе си. След като всичко свършеше, щеше да се обади на майка си и да й каже, че Джордан е съгласен за къщата.

Както винаги, доминираше не тя, а майка й. Чувствуваше се все по-засенчена.

Не.

Думичката бунтовно се оформи в съзнанието й. Не, тя щеше да съобщи мнението на Джордан на майка си, след като отидеше и видеше къщата. Къщата, която обитаваха в Джорджтаун, им бе подарена от баща й. Не желаеше и тази да бъде купена единствено заради преценката на Рийна. Тя имаше право на собствено мнение и собствен избор. Искаше да остави някаква следа, преди напълно да бъде погълната от света около нея.

— Ще й кажа — обърна се тя към Джордан, когато една друга ръка леко стисна нейната.

За да издържи изпитанието, Шана съзнателно се опита да се дистанцира вътрешно и да възприема само като зрител на ставащото наоколо. Морето от лица постепенно се сля в някаква неясна мъгла, докато тя стискаше ръце, усмихваше се безлично и плахо повтаряше „Здравейте“.

Съзнанието й възприе мъжа някак постепенно. Отначало той бе само някакъв неясен силует, стоящ на известно разстояние. Когато погледът й се съсредоточи върху него, човекът й се стори почти неподвижен на фона на разлюляното множество от добре облечени делови хора и гигантски небостъргачи от хром и стъкло. Някак си бе не на място тук, седнал зад правоъгълния мраморен фонтан. В дрипави, провиснали стари дрехи и окъсано палто, той би изглеждал не на място и навсякъде другаде. Цветът на лицето му бе жълтеникав, отчасти скрит от наболата прошарена брада.

Шана се опита да отгатне възрастта му, но не успя дори и приблизително. Беше някъде между тридесет и петдесет. Но бе трудно да се каже на колко точно, най-вече поради отчаянието и поражението, белязали го много по-силно от мръсотията по дрехите и лицето му.

Джордан направи знак на един от хората си и само след миг черната лимузина, която тъстът му беше предоставил, се приближи. Трябваше да отидат на един друг оживен площад и да спечелят още една тълпа. Но когато шофьорът отвори вратата на Джордан, Шана се извърна настрана. Съпругът й я хвана за ръката, когато тя тръгна през площада към бездомника.

— Къде отиваш? — попита той тихо, махайки на една жена наблизо. — Хей, как си? — ръката му още по-здраво стисна Шана в очакване на отговор.

— Искам да му дам малко пари — тя кимна към мъжа.

— Защо? Той не може да гласува — „Не бива да изглеждам раздразнен пред хората“ — помисли си Джордан. — Задачата ти е да стоиш тук, при мен. Забрави ли?

Сърцето я заболя при вида на безнадеждността, изписана върху лицето на скитника.

— Но той сигурно е гладен, Джордан.

Съпругът й едва погледна нататък.

— Някакъв скитник — усети, че тонът му е рязък, и се опита да се овладее. Шана щеше да му е необходима още дълго време и бе далеч по-лесно да я манипулира с ласкави обноски, отколкото с грубост.

— Слушай, знам, че имаш добро сърце, но какво искаш да направиш? Да раздадеш на всеки от тези мърляви скитници по пет хиляди долара? — той не успя да прикрие пренебрежителната си усмивка. — Дори и баща ти няма толкова много пари. И защо те не си направят труда да поработят? — той я побутна към лимузината. Шана неохотно седна на задната седалка. Джордан използваше същия необоримо убедителен тон, който прилагаше и при избирателите. — Те просто не желаят да се заемат с каквото и да било. Харесва им да са извън обществото и някой друг да се грижи за тях.

В колата Шана промени мястото си и проследи с поглед мършавия човек в окъсани панталони в цвят каки, който уморено закрачи покрай една от сградите. Хората минаваха покрай него, сякаш той изобщо не съществуваше.

Някой, когото никой не желаеше да забележи. Заля я вълна от състрадание. Знаеше какво значи да се отнасят с теб тъй сякаш не съществуваш.

— Може и да си прав — рече тя тихо. — Но това, че утре той би си намерил работа не променя факта, че сега е гладен.

Джордан намести вратовръзката си и критично огледа дрехите си. Трябваше да изглежда свеж за следващия момент от програмата.

— Е, някой друг ще го нахрани. Той не е твой проблем, Шана. Сега изборите са единственото, за което трябва да мислиш. Така ли е? — изчака, докато тя кимна с глава. Струваше му се, че дресира някое глупаво малко кученце. Сложи ръката си зад нея на седалката. — Когато ме изберат, ще помисля какво може да се направи за тези бездомници.

Поредното предизборно обещание. Съпругът й я успокояваше с предизборни обещания. Тя се запита дали той не я възприема като един от своите избиратели. Но и в двата случая нямаше никакъв смисъл да спори с него.

Лиз Конуей, секретарката по кампанията на Джордан, се облегна на колата откъм страната на Шана. Тя бе жена с впечатляваща външност и съзнателно се обличаше така, че да изпъкват всичките й предимства. Яркосиният пуловер бе толкова тесен, че Шана се чудеше как изобщо успява да диша.

Лиз й подаде няколко листа, защипани с кламер, и й кимна да ги даде на Джордан. Като се изключи това, тя изобщо не й обърна внимание.

— Програмата ви за останалата част от следобеда, господин Калхуун — тя кимна към площада. — Изглежда направихме добро впечатление тук.

— Не бих могъл да го постигна без теб.

Лиз засия.

Импулсивно Шана измъкна една банкнота от портмонето си. Знаеше, че има по двадесет и по петдесет долара, но дори не погледна какво бе извадила. Подаде я на Лиз.

— Вземи. Дай ги на оня скитник ей там.

Джордан промърмори нещо в смисъл, че си пилее парите заради разни глупаци, и даде знак на шофьора да тръгва.

Лиз стоеше, взирайки се в петдесетачката в ръцете си, докато лимузината завиваше зад ъгъла.

— Кой скитник? — попита тя високо, оглеждайки се наоколо. Навсякъде виждаше само мъжете и жените, дошли да бъдат очаровани от Джордан. На известно разстояние забеляза някакъв смачкан старец, който се отдалечаваше.

Свивайки рамене, тя мушна банкнотата в собствения си джоб. Нямаше намерение да тича подир някакъв глупак. Джордан би могъл да я потърси.

Или поне се надяваше да стане така.