Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (5)

Глава 5

Лунните лъчи нахлуваха през прозорците и обгръщаха леглото, където допреди малко се бяха любили. Сребристите струи светлина осветяваха само отделни части на стаята и й придаваха някакъв ефирен блясък. Те танцуваха по голото тяло на спящия Джордан, чаршафът се бе събрал в краката му.

Той сякаш излъчваше сияние в мрака. Тъжна усмивка докосна устните на Шана.

Тя присви крака под себе си на креслото, докато го наблюдаваше настойчиво, позволявайки си за първи път да го види такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто би искала да бъде. Сгуши се на стола, търсейки топлина и уют, в безплодно усилие да прогони надигащото се болезнено усещане за празнота.

Джордан я беше любил тази нощ. Диво, неистово. Бързо. А после само за няколко мига бе заспал, напълно изтощен. Същите онези действия, които го изчерпваха напълно и го приспиваха, нея я държаха будна.

Бяха ли се любили току-що, или просто бяха правили секс? Вече не бе сигурна, че може да усети разликата, макар и да знаеше, че някога това бе възможно.

Шана сви дланите си в юмруци и ги притисна към гърдите си. Тя просто не можеше да се отърси от чувството, че в онези няколко толкова лични мига, които винаги трябваше да бъдат много особени, за Джордан всъщност нямаше кой знае какво значение дали в ръцете му е тя или някоя друга. Нямаше любовни обяснения, нямаше думи на обожание, които да я отличат от огромното множество жени без лица, които се появяваха и изчезваха във вашингтонското общество, търсейки компания за няколко часа и анонимно удоволствие. Нещата между тях сякаш не бяха достатъчно лични. Той се отнасяше към нея само като към едно изпълнено с готовност тяло в ръцете му и нищо повече.

Шана отметна косата от лицето си с все още треперещи пръсти. Трябваше да престане. Разбира се, че има и друго, глупачке. Та той е твой съпруг. И те обича, забрави ли?

Господ бе свидетел, че Джордан го бе казвал достатъчно често. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Защо тя не го усещаше в сърцето си, където единствено би имало значение? Защо не се чувстваше щастлива, защитена, обичана?

Може би защото думите му винаги звучаха прекалено гладко, сякаш заучено.

Дори и през първата си брачна нощ тя усети, че нещо липсва. Нямаше дълги, томителни мигове, които да подготвят кресчендото, което смяташе, че трябва да очаква. През сватбената си нощ тя бе дошла при Джордан като девица — нещо, което напълно го бе смаяло. Една двадесет и една годишна девственица бе изключителна рядкост, но тя бе решила да съхрани тази своя особеност, това последно късче от собствената си идентичност, и да даде скъпоценния дар на мъжа, за когото ще се омъжи.

Затвори очи и си спомни зашеметяващата, пронизваща болка, която изпита, и развеселения му поглед. Той едва не се засмя, когато му каза, после бързо заяви, че нервите са виновни за интензивната й реакция. Думите му „Интензивна реакция“. Това я бе поуспокоило. Особено когато той съвсем искрено й призна, че е също така напрегнат в желанието си да й достави удоволствие, както и тя.

Първият път. Толкова години го бе чакала, а всичко бе свършило тъй бързо. Нима бе само това? Нима за това бе мечтала в унес дни наред, чакала го бе с такова нетърпение? Някакви полудели движения? Разкъсаната й рокля и опипващите му ръце? Нетърпеливото му проникване, последвано мигновено от болката? И после нищо? Нима беше това? Наградата за копнежа й, за огромното вълнение, за очакването и желанието?

Разочарованието бе смазващо.

А наоколо нямаше нищо, за което да се хване. Нямаше с кого да сподели преживяванията си, нямаше близка приятелка, на която да се довери. Стеснителна и прикована в своя затворен свят, Шана се чувстваше много по-спокойна със старите политици, отколкото с млади жени на нейната възраст. Следователно не й оставаше нищо, освен да вярва, че има и нещо друго извън това мъчително чувство.

Шана въздъхна, потръпвайки, и се сви още повече на стола си. Спокойното равномерно дишане на Джордан долиташе до нея и й се искаше и тя да може да заспи тъй лесно като него. Искаше й се да получава удоволствието си също тъй бързо като него. Но, кой знае, може би просто бе чела прекалено много книги, гледала прекалено много филми и таила твърде много мечти.

Мечтите са всичко, което имаме, Шана.

Думите на баба й звучаха отново и отново в съзнанието й като стар рефрен, който, веднъж чут, отказваше да си отиде. Вярваше в тези думи. Мечтите бяха неразделна част от живота, както и борбата за тяхното осъществяване.

Джордан промърмори нещо в съня си и тя присви очи, вглеждайки се в лицето му. Изглеждаше невинен и сладък. За нея това явно имаше прекалено голямо значение.

„Джордан също има мечти — помисли си тя, опитвайки се да го оправдае. — И неговите са съвсем на прага на осъществяването.“

Но защо не и нейните? Та те бяха много по-скромни. А може би не?

— Държа ги в ръцете си, Шана! — бе извикал ентусиазирано той тази вечер, когато влязоха във великолепната джорджианска къща, сватбен подарък от баща й. Изтощен, невероятно доволен от себе си и от вечерта като цяло, Джордан се запъти право към спалнята. Вървейки, съблече сакото си и го пусна зад себе си.

Следвайки го, Шана машинално го вдигна и го изтупа. Влезе в спалнята и грижливо го окачи в гардероба.

— Да, така е — съгласи се тя, обхваната също от чувство на гордост.

Имала бе възможност да се убеди в отношението на другите мъже на партито към Джордан. Когато той заговори, сякаш някаква искра припламна в стаята. Завист се изписа върху лицата им. Завиждаха му, защото той беше млад и с тяхната подкрепа политическата арена щеше да бъде открита за него. И щеше да му предостави възможности, недостъпни за тях, защото търсенето на лидери вече се ориентираше към младите и силните.

Джордан ритна едната си обувка в единия край на стаята, другата в другия, после скръсти ръце и зачака. Шана прибра скъпите италиански обувки и ги сложи в шкафчето на гардероба. Той леко се намръщи на дребнавото й, предсказуемо държание.

Но вечерта бе прекалено успешна за него, за да се замисля точно сега какво безлично слугинче беше жена му. Дръпна папийонката си и двата й края увиснаха като уморени черни знамена. Припомняше си върховите моменти на вечерта. Всички се бяха умълчали, за да чуят спора, който той трябваше да спечели.

— Сложих оня стар чудак на мястото му, какво ще кажеш?

Тя изчака, докато той издърпа папийонката от ризата си, взе я от ръцете му и я прибра. Напоследък изпитваше някаква необяснима нужда да слага нещата в ред. Поне тази малка част от живота й зависеше само от нея.

Не й харесваше да вижда Джордан такъв, какъвто беше тази вечер. В мига, когато той буквално съкруши Роулинг, езикът му бе остър като шпага. Съзряла бе у него една безпощадност, която би я изплашила, ако не бе толкова влюбена. И ако не го познаваше толкова добре. И все пак наистина бе жестоко.

— Този „стар чудак“ има зад себе си двадесетгодишен опит в управлението.

Изпитваше нужда да защити потърпевшия. Той отдавна бе член на тяхната лига.

— Но мухлясал опит — подчерта Джордан. — История, Шана. Минало — махна с ръка във въздуха, сякаш да хване нещо, което тя не виждаше. Нещо, видимо само за него и означаващо твърде много. Отвори ръката си, разпери пръсти и вдигна длан. Поднесе я на Шана като щедър подарък. — Аз искам бъдещето.

„Пиян е — помисли си тя. — Но не от алкохола.“ Джордан винаги пиеше съвсем умерено. Почти наужким докосваше устни до чашата си. Не желаеше нищо да замъглява ума му и да се изпречва на пътя на възможностите, които можеха да се появят. Не, това опиянение бе съвсем друго. Тя отгатна какво се криеше зад него, но се опита да не се тревожи. Джордан бе пиян от обещанието за власт.

Това откритие не и хареса.

Сваляйки шнолите, които прикрепяха косата й, тя съзнателно направи усилие гласът й да прозвучи весело. Знаеше, че би трябвало да е щастлива заради Джордан, заради успеха му, който изглеждаше предопределен. Но кой знае защо сега, когато целта му вече изглеждаше толкова близо, той започваше да се превръща в някого, когото тя почти не познаваше.

Сложи шнолите на тоалетката.

— Татко изглеждаше много добре настроен, когато си тръгвахме. Изглежда те действително обмислят кандидатурата ти за мястото, освободено от Галагър — Адам Галагър бе заседавал в конгреса в продължение на четири мандата и щеше да се оттегли в края на този. Влошеното здраве и умората от дългогодишните битки бяха предизвикали решението му.

Джордан застана зад нея и плъзна ръце около талията й. Баща й бе човекът, който вмъкна името му в дискусията тази вечер. Време бе да ощастливи дъщерята.

— И защо не? — той си припомни множеството мастити господа, които „намираха“ подходяща подкрепа и пари за кандидатите, на които се бяха спрели. Кандидати, които можеха да спечелят симпатиите на избирателите, като в същото време прокарат програмата на тяхната партия. „Също като да обслужваш лични интереси“ — мислеше си усмихнато той. Не виждаше нищо лошо в подобна тактика. Тя чудесно се съчетаваше със собствените му намерения.

Проследи извивката на врата й, обсипвайки го с леки целувки.

— Аз съм млад, енергичен. Готов — с върховете на пръстите си той започна да сваля ципа на роклята й надолу, по голия й гръб. Усмихна се самодоволно, когато тя инстинктивно се притисна към него, търсейки топлина като малко котенце край огнището. — Кой би бил по-добър от мен?

Шана си спомни мъжете, които работеха всеотдайно в офиса на Галагър през последния мандат.

— Джек Питърс, например — усети как пръстите на Джордан пуснаха ципа и се свиха в юмрук на гърба й. После той ги отпусна отново.

Джек Питърс. Предложението направо бе смешно. Той бе един наивен реформатор с нездрав цвят на лицето, който едва ли някога щеше да бъде нещо повече, освен тор за такива като него.

— Тая смачкана мижитурка? — Джордан изпсува полугласно, защото знаеше, че Шана най-много мрази това, и усети как тя се вцепени в ръцете му. — Тоя тип е безцветен като черно-бял телевизор.

„Външността невинаги е най-важното“ — помисли си тя, отбранявайки се вътрешно, загледана в собственото си отражение в огледалото през критичните очи на майка си.

— Той е искрен — натърти упорито тя. — Не е справедливо някой като него да бъде отблъскван, само защото няма подходящия „имидж“ и подходящия „вид“.

— Той винаги ще бъде сред губещите — продължи да настоява Джордан, раздразнен, че тя защитава този човек.

Шана отвори уста, за да напомни доброто име, с което той се ползваше като асистент на окръжния пълномощник, но се отказа. Нима точно сега трябваше да спори с Джордан? Това бе първата му голяма изява и тя се радваше за него. Тревожеха я само методите му, които оставяха трупове по пътя към триумфа.

Шана се извърна и му се усмихна през рамо.

— А ти не си от губещите.

Така бе по-добре. Настроението му се разведри.

— Съвсем честно казано, не съм. Никога не съм бил и никога няма да бъда — произнесе яростно Джордан, дръпна силно ципа, но той се запъна. Смъкна роклята надолу по бедрата й и я извърна с лице към себе си.

Застанала пред него само по бикини, тя усети, че се изчервява, и сведе поглед. Дори и сега, след две години брак, не можеше да преодолее чувството на смущение, когато бе съблечена. Вдигна роклята от земята и му я подаде:

— Ти я повреди.

Той дръпна дрехата от ръката й и я хвърли настрана.

— И какво от това? — усети остротата в гласа си и побърза да я смекчи с усмивка, слагайки собственически ръце върху раменете й. — Та ти имаш толкова други. Просто исках да те докосна, красавице.

Сърцето й подскочи. Не понасяше подигравките, не и от него.

— Не ме наричай така!

„По дяволите, какво й става пък сега на тая малка кучка?“

— Защо?

— Защото и двамата знаем, че не съм.

Значи не бе толкова глупава, колкото предполагаше. Но не беше и достатъчно умна. Хлапашката усмивка, която бе очаровала цял легион жени, озари лицето му.

— Разбира се, че си. Между другото — рече той меко, — ние сме в света на политиката, Шана. А там всичко е илюзия — той смъкна ризата си и я пусна върху повредената рокля. Когато Шана понечи да я вдигне, хвана ръката й и леко я разтърси.

— Остави.

Тя прехапа устни. Никога не се бе опитала да имитира елегантната небрежност на майка си по отношение на вещите и парите.

— Просто исках да…

— Казах ти да я оставиш — нареди строго той.

На Джордан му доставяше удоволствие да захвърля скъпи дрехи, убеден, че може да има много, ако поиска. Че винаги ще има много, когато поиска. Платил си бе за тази привилегия. И продължаваше да плаща.

След като свали и бикините й, той смъкна панталона си и нарочно го подритна към останалите дрехи. „Тази малка купчинка струва повече пари, отколкото един работник в Бюрегард може да спечели за цяла година.“ — помисли с огромно удоволствие. Прокара пръсти през косата на Шана. Дъхът му докосна лицето й и я накара да потрепери.

— Камериерката ще се погрижи за тях — прошепна Джордан, когато възбудата му започна да иска своето. В тъмното жените твърде много си приличаха, а тялото на Шана бе зряло и стегнато, макар и тя да не го вдъхновяваше в никое друго отношение. — Точно сега имам да върша нещо много по-неотложно от това да сгъвам дрехи.

За да подсили думите си, той я привлече още по-плътно до себе си, притискайки напрегнатото си тяло към нейното. Взря се в очите й, очаквайки да види в тях лумването на желанието. Егото му никога нямаше да престане да се опиянява, виждайки как една жена откликва, как започва да го иска.

Начинът, по който й се усмихваше, сякаш не бе най-искрен, и все пак накара пулса й да се ускори. Може би този път тя също щеше да стигне до върха. Може би…

Джордан я целуна силно, разранявайки устните й със зъби. Стенейки я тласна към леглото. Хвърли се върху нея, буквално без да й позволи да си поеме дъх. Ръцете му бяха навсякъде, преброждаха я като позната, омръзнала територия. Търсеха нещо, което тя не знаеше как да му даде.

Шана усети зъбите му, когато той засмука гърдите й, и се опита да го отблъсне. Единственото, което искаше, бе Джордан да намали поне малко темпото. За да може да го следва. Ридание се надигна в гърлото й.

„Трябва ми време! — мислеше си отчаяно. — Време“. Искаше да се нагоди към трескавия му ритъм. Искаше да сподели преживяното, а не да остава встрани, бидейки същевременно негов инструмент.

— Чакай, Джордан — помоли тя, но думите й бяха погълнати, защото съпругът й продължаваше свирепо да поглъща устните й.

Той се надигна на лакти. Все пак я беше чул. Очите му станаха тъмни, пронизващи, за момент й се стори съвсем чужд човек.

— Никога вече няма да чакам за нищо, Шана — и се хвърли върху нея толкова грубо, че тя извика от болка и изумление.

Джордан доведе нещата докрай, после изтощен падна върху нея. Когато се любеше с други жени, винаги траеше доста по-дълго. Но у Шана нямаше нищо, което да го вдъхнови, да го поведе към нови висоти, и затова той грабваше бързо предопределената му наслада и се оттегляше.

— Нараних ли те? — промърмори той във възглавницата. Бегло бе доловил стоновете й, но те бяха заглушени от завладелия го екстаз. Тая кучка не бе нищо друго, освен един проклет робот.

Шана преглътна сълзите, нахлули в очите й. Не искаше той да ги види. Никога нямаше да я разбере.

— Не — прошепна тя.

— Добре — той й подари една бегла целувка. „Жените очакват нежности след това — спомни си, — или някакви подобни глупости.“ — Дори и да съм го сторил, не е било нарочно. А само защото те искам толкова много — последните думи заглъхнаха на устните му и той като упоен потъна в дълбок сън.

Би трябвало да е щастлива, че я желае така неистово. Но не беше. Той се бе претърколил настрана и моментално бе заспал.

Разстроена и объркана, Шана се взираше в тавана, отчаяно мъчейки се да проумее какво не е наред с нея, с тях, и как да поправи нещата. Трепереше. Треперенето й се увеличаваше и тя не можеше да се овладее. Уплашена, да не би да събуди Джордан, стана и облече халата си.

Не бе в състояние да спре тръпките, които я разтърсваха, дори и след като навлече дебелата си вълнена жилетка.

Седна в креслото. Заразтрива ръцете и раменете си в очакване топлината да се върне. И тялото й да престане да се тресе.

Дълго стоя така, в очакване.