Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (4)

Глава 4

Сватбата бе шумно и пищно оркестрирана, напълно в стила на Сидни. Присъстващите представители на медиите обичаха показността и я съхраняваха за потомството. Дошли бяха множество светски хроникьори, които си проправяха път през празничната тълпа. Още в началото Шана бе отделена от Джордан. Той стоеше до нея по време на церемонията, но след като приемът започна, веднага бе въвлечен в някакъв многопосочен разговор за неотдавна предложения нов търговски закон. Вече бе свикнала с факта, че на подобни празненства той почти не проявяваше внимание към нея. Неведнъж бе изтъквал, че сега работи за издигането си и бе добавял, че го прави за доброто и на двама им. Но напоследък Шана бе започнала да се съмнява доколко изобщо е включена в мотивите му. В края на краищата във финансово отношение те бяха достатъчно осигурени, за да не се стреми той към една толкова светкавична кариера. В противен случай нещата и без това биха се развивали далеч по-бавно.

За нея най-важни бяха личните им отношения. Всичко друго й се струваше второстепенно. Но не можеше да се освободи от чувството, че в съзнанието на Джордан точно техните отношения бяха на второ място. И че на практика това бе едно много далечно второ място.

Кимайки на познатите си, Шана се заоглежда за някое тихо местенце, където бе малко вероятно да я открият фоторепортерите, документиращи присъствието на богатите и известните на сватбата на седмицата. Видя баба си, седнала на един градински стол встрани от беседката, където двойката бе разменила тържествено клетвите си. Прекоси множеството, за да отиде при нея.

Елоиз Фитцхъг, чиято кожа още пазеше свидетелствата за изключителната й младежка любов към слънцето, галеше с пръсти златната топка на бастуна си и наблюдаваше ставащото наоколо с все още острите си, сини като небето очи. В детството Елоиз бе спасението за Шана, единственият човек, който я възприемаше като нещо цялостно, като отделна личност, а не като продължение на някого или на нещо. Въпреки че винаги се държеше подчертано дистанцирано и сдържано, нямаше никакво съмнение, че Елоиз обича своята единствена внучка. И това май бе единственото нещо, в което Шана открай време бе сигурна.

— Здравей, бабо.

Елоиз вдигна очи, когато внучката й се отпусна на белия стол до нея.

— Чудя се как са пропуснали да докарат дресирани тюлени и фокусници — промърмори тя, клатейки глава.

Шана се наведе и целуна подобната на пергамент кожа. Елоиз бе небрежна към собствената си кожа в същата степен, в която Рийна бе роб на тези грижи.

— Не са ти харесали гълъбите — предположи Шана. Сидни бе наредила цяло ято бели гълъби да бъдат пуснати в същия момент, когато Дъглас каже „да“.

— Гълъби — повтори презрително Елоиз. — Мразя гълъбите. Досадни, мърляви създания, които цапат навсякъде, където минат — нещо подобно на усмивка се изписа на сбръчканите й устни, когато погледна към новия съпруг на Сидни. Едната му ръка бе обвита около кръста на булката, с другата стискаше бутилка шампанско. — Може би все пак си подхождат. Това момче се е родило с полупразна чаша в ръка — очите й се присвиха, поглеждайки към Шана, и тя изрече думите, които се въртяха в главите на всички. — Съмнявам се, че нещата ще потръгнат както трябва.

Не, сигурно няма, но няма нищо лошо в това да се надяваш. Шана все още пазеше надеждите си, макар и напоследък да й беше все по-трудно.

— Не си настроена много оптимистично, бабо.

— По начало не съм оптимист. И никога не съм била. Не съм имала причина да бъда.

Не съм имала причина. Думите на баба й я засегнаха по-дълбоко, отколкото бе склонна да признае. Те някак си отразяваха сегашното й настроение. Шана напразно се опитваше да го преодолее и да отрече съществуването му.

— Защо говориш така? Та ти винаги си имала всичко, което пожелаеш.

Тънките вежди се вдигнаха.

— Какво знаеш ти, детето ми? Какво знаеш ти за онова, което съм искала? — съзнавайки, че тонът й става прекалено мрачен, Елоиз се опита да говори малко по-ведро. — Между другото, чувала ли си онази стара поговорка, че трябва да внимаваш какво си пожелаваш, защото може и да го получиш? — Шана кимна. — Е, аз исках дядо ти и го получих. Най-лошото нещо, което някога ми се е случвало.

Шана не я разбираше. Винаги бе смятала, че баба й е обичала едрия, шумен и наперен Томас Фитцхъг.

— Но…

„Тя е твърде млада — мислеше си Елоиз, вглеждайки се в гладкото свежо лице. — Твърде млада, за да разбере, но не и прекалено млада, за да получи един изстрадан урок.“

— Дядо ти беше много богат човек, който ценеше нещата, а не хората. Аз бях едно от скъпите му притежания, а той се грижеше добре за тях, държеше ги подредени на лавицата, за да може, когато пожелае, да ги извади и да им се възхищава. В замяна на това всяко мое желание биваше изпълнявано. Нямаше никаква причина да мечтая за друго, да правя каквото и да било усилие — Елоиз говореше тъжно и замислено, сякаш само на себе си. После се усмихна и потупа момичето по бузата. — А точно мечтите са онова, което ни кара да се чувстваме живи. Не го забравяй.

Преди да успее да отговори каквото и да било, Шана чу високи гласове, които се приближаваха към тях. Хората шумно поздравяваха някого. Усмихна се, когато видя баща си да си проправя път през тълпата. Той бе пропуснал церемонията и сега наваксваше, влизайки в ролята на идеалния домакин. Никой, освен майка й нямаше да му се сърди за закъснението.

— Как минаха дебатите между фракциите? — запита с искрен интерес Шана, веднага щом той бе на разстояние да я чуе.

Роджър Брейди взе ръката на тъща си в големите си длани.

— Отхвърлянето на законопроекта е в джоба ни — намигна й той. След всички тези години с Рийна и собствените му сестри, той никога нямаше да престане да се учудва, че Шана проявява интерес към действителния механизъм на политическата игра, а не само към шума и блясъка, които я съпровождаха.

Извръщайки кобалтовосините си очи към единствената жена, която по негова преценка струваше нещо на този прием, той целуна меката грапава ръка. Шана се усмихна на себе си, защото баба й се държеше така, сякаш всичко това изобщо не я вълнува. Но Шана знаеше със сигурност, че не е така. Напротив.

Очите на сенатора бяха изпълнени с искрена привързаност към тъща му.

— Как си, Елоиз?

Тя чинно скръсти ръце си в скута си. Гласът й прозвуча силно и ясно.

— Все още дишам, все още съм тук.

Роджър се засмя, вземайки чаша вино от един от минаващите покрай тях сервитьори. Позволи си една глътка, преди да се обърне отново към Елоиз:

— И ние всички сме ти много благодарни за това.

Елоиз винаги бе смятала, че Роджър е прекалено добър за дъщеря й. Той бе едно почтено човешко същество. А Рийна отдавна вече не принадлежеше към тази категория. Вирвайки брадичката си, старата жена го прикова с поглед.

— Не започвай да ми демонстрираш предизборния си чар, Роджър. Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на моя глас.

Те се разбираха много добре, той и тази стара жена, чийто баща бе използвал не съвсем законни пътища, за да натрупа богатството си. Но когато в крайна сметка парите се използваха за добро, греховете се прощаваха, и Калвин О'Хара, един от босовете на мафията в младостта си, бе умрял като обичан филантроп. Роджър се наведе и целуна силно набръчканата буза.

— А ти винаги можеш да разчиташ на мен.

Шана вдигна поглед и видя хладното раздразнение върху лицето на майка си, докато Рийна се приближаваше към тях. Тя несъмнено бе ядосана от закъснението на сенатора и от това, че не си бе направил труда да се обади първо на нея. Премести поглед от майка си към съпруга си, напълно пренебрегвайки дъщеря си.

— Каква трогателна сцена — тя поднесе бузата си за целувка на Роджър, устните й леко докоснаха страната му. Упрекът бе в гласа, но не и на устните й. — Не е прилично да закъсняваш чак толкова, скъпи. И то точно за сватбата на племенницата си.

Роджър отпи още една глътка вино, мечтаейки си за нещо по-силно.

— Сигурен съм, че след няколко години Сидни ще намери още някой и тогава ще мога да се отсрамя.

Дори и когато беше седнала, Елоиз Фитцхъг имаше способността да кара всички наоколо да изглеждат някак по-дребни. „Това явно е фамилна черта, която се надявам по някакъв начин да се предаде и на мен“ — помисли си Шана, потискайки една усмивка, докато наблюдаваше как баба й се изправя в защита на баща й.

— Това не е сцена, скъпа, това е истина — тя съзаклятнически докосна ръката на Роджър. — Сцените са нещо, което се разиграва пред публика, Рийна. Но ти май ги разбираш по-добре тези неща.

— Звукът на пистолети, които се зареждат наблизо, за мен винаги е бил знак да се оттегля — заяви небрежно сенаторът. Той допи остатъка от виното и остави чашата на една близка масичка. — Изглеждаш чудесно, както винаги, Елоиз — той се поклони на старата жена. — Рийна, отивам да се видя с гостите, както ти със сигурност би желала.

Роджър си тръгна, преди двете жени да успеят да кажат каквото и да било. Шана съзна, че и сега, от чиста разсеяност, баща й забрави за присъствието й. Не беше за пръв път, но никога не можа да свикне с тези неща.

За момент си помисли, че престрелката между баба й и майка й ще продължи, но после видя, че Рийна се отказа, като войник, предпочитащ отстъплението пред риска от поражение. Отнякъде я повикаха и тя веднага се отдалечи. Удостои възрастната жена само с един бегъл поглед.

— Съобщи ми, когато решиш да си тръгнеш, мамо, за да изпратя някой да те придружи.

— Ти ще си първата, която ще научи — Елоиз явно имаше пред вид отстъплението на дъщеря си. Ясните сини очи се спряха на Шана и тя поклати глава. — Ще ми се да кажа, че е осиновена, но истината е, че аз съм я родила — Елоиз направи съзнателно усилие да смени темата. За нея Рийна беше изгубена кауза. Тя помилва лицето на Шана. — И тъй, кога ще имам правнучета?

Шана несигурно сви рамене, спомняйки си разтревожения поглед на мъжа си, когато веднъж се опита да повдигне въпроса.

— Джордан не иска деца точно сега.

Повече от ясно бе, че Елоиз намира отговора й за неубедителен и абсурден.

— Така ли? Но пък едно момиче винаги може да забрави да вземе някое от онези проклети хапчета — никога не бе позволявала на мъжките желания да застанат на пътя й, а бе живяла в далеч по-строги времена. — Всичко се случва.

Шана вдигна глава, доволна от смяната на темата. Баба й понякога звучеше като активистка на някое феминистко дружество.

— Но това би било измама.

Елоиз не познаваше поражението.

— Или хитрост. Думите се подбират от човека, който разказва историята, дете мое. А победителите пишат историята, която ще се чете — толкова много неща искаше да каже на Шана, толкова неща й бе нужно да знае. А й оставаше съвсем малко време. Онзи великолепен млад доктор, при когото бе миналия месец, се бе постарал да говори обнадеждаващо, докато й съобщаваше новината, но тя си знаеше. Краят можеше да настъпи всеки момент. Ако не бе Шана, Елоиз щеше да се чувства повече от готова да си отиде. Но тя се тревожеше за нея, за това как щеше да се оправя — невинен, уязвим делфин в един свят на свирепи акули.

Елоиз хвана ръката на внучката си и я привлече към себе си.

— Искам да ти кажа нещо, детето ми. Нещо, което държа да знаеш.

Шана бе свикнала с мрачното изражение на баба си и с високите й фрази, но преди в очите й винаги проблясваше някаква жизненост. Тази жизненост сега бе изчезнала и това я разтревожи.

— Какво има? Да не си болна?

— На моята възраст едва ли бих могла да се чувствам много добре. Всичко се разпада, остават само отломъци.

Шана се огледа за баща си.

— Може би трябва…

Елоиз притисна ръката й.

— Може би просто трябва да седнеш и да ме изслушаш.

Шана седна послушно, разбирайки, че в момента най-важното е да успокои баба си.

— Да, бабо.

— Знаеш ли за какво живее човек, Шана?

Странен въпрос. Да не би тя да се шегуваше?

— В двадесет и пет думи ли да ти отговоря или в по-малко?

Върху лицето на старицата нямаше и помен от усмивка.

— Говоря сериозно. А не за това — тя махна с ръка към гостите на приема. — Говоря за избора, Шана. Човек винаги е изправен пред някакъв избор. Някой, който можем да направим, някой, който би трябвало да направим, но не правим, и някой, който вече е бил направен заради нас — тя присви очи и от полезрението й изчезнаха всички, освен те двете. Сега идваше най-важното, онова, което Шана на всяка цена трябваше да разбере. — Но човек никога не е пленник на съдбата си. Не бива да стоиш на едно място и да се надяваш, че животът от сами себе си ще стане по-добър. Направи го по-добър. Можеш или да се носиш по течението, или сама да определяш нещата — Елоиз се наведе още по-напред и сложи ръката си върху ръката на Шана, сякаш опитвайки се да внуши целия си опит на внучката си. — Решавай сама, Шана, винаги решавай сама.

Въздишайки тежко, Елоиз се надигна, като се облегна на бастуна си. Шана скочи на крака и подхвана баба си за лакътя, опитвайки се да й помогне, доколкото може. Старата жена пристъпваше несигурно и изглеждаше някак съвсем крехка. Елоиз й се усмихна.

— А сега уморената възрастна дама си отива у дома — тя огледа големия двор и нареди мрачно: — Но не казвай на майка си. Ще бъде прекалено щастлива да се отърве от мен.

Докато вървяха, някой блъсна Шана и промърмори някакво извинение. Тя инстинктивно се наведе, за да предпази баба си.

— Ти май не харесваш много мама?

Елоиз гордо вдигна глава.

— Тя е мое дете. И аз я обичам. Но… — въздъхна тя — не я харесвам. Тя е кучка по рождение. Както всички жени от рода Фитцхъг.

Шана внимателно водеше старата жена към двойната френска врата в задната част на къщата.

— Но не и ти.

Последва дрезгав, измъчен смях.

— Аз съм О'Хара, мила, не Фитцхъг — Елоиз спря за миг и погледна Шана. — Но проклятието те е прескочило и ще бъда вечно благодарна за това — ако я попитаха дали наистина обича някого на този свят, Елоиз бързо и без всякакво колебание би посочила внучката си, единствената искра добродетел в едно мръсно и застояло блато.

— Обичам те, бабо — прошепна Шана.

Тя не очакваше нещо по-малко, но сърцето й трепна от радост.

— И сигурно така трябва да бъде. Освен баща ти, ти си всичко, което имам в тази помийна яма.

Шана си даде сметка, че баба й съзнателно се въздържа да включи Джордан в този изключително тесен кръг. Но, каза си тя бързо, вероятно причината е, че не го познава достатъчно. Баба й никога не бързаше с преценките си. Тя чакаше и наблюдаваше.

— Защо не почакаш тук? — предложи Шана. — Ще наредя да ти докарат колата.

Елоиз отказа с небрежно движение на ръката си, по която нямаше никакви украшения.

— Не се безпокой. Хъксли ще се погрижи за мен — тя кимна към иконома, застанал недалеч от тях. Погледът й обгърна двора, изпълнен с множество скъпо облечени хора, които ядяха, говореха и пиеха. Гледката й напомни една известна картина със сюжет от залеза на римската империя. Е, скоро щеше да се отърве от всичко. — Върви и се опитай да се позабавляваш малко, Шана. Ти май не предприемаш нищо в това отношение.

От опит знаеше, че е безсмислено да спори с баба си по какъвто и да било въпрос. Шана отстъпи назад, позволявайки й да съхрани своето изключително достойнство.

— Да, бабо.

Тя проследи с очи как Елоиз се отправи към къщата като кралица Виктория, която се сбогува с народа. В същото време се питаше какво ли бе подтикнало баба й към тези неочаквани откровения. Нима старата жена виждаше у нея неща, които дори самата тя не смогваше да си обясни? Нима баба й усещаше смътното неудовлетворение, което покълваше в нея? Елоиз винаги бе притежавала способността да прониква до същността. Тия дни наистина трябваше да я посети и да поговори както трябва с нея.

Тази мисъл й подейства ободряващо. Тихичко тананикайки, тръгна да търси съпруга си.

Джордан бе точно където предполагаше — до сенатора Кайлс. Слушаше и поглъщаше всяка негова дума. Тя видя как ръката на съпруга й се сви около чашата, когато най-сетне му се удаде възможност и той да изрази мнението си. Очевидно правилно мнение, защото Кайлс се засмя и го потупа по рамото.

„Джордан има невероятен усет към момента“ — помисли си тя, заставайки недалеко от тях и колебаейки се дали да му се обади. Знаеше, че сега той бе едва в началото, че само преди три години бе завършил юридическото си образование, но притежаваше блясък и замах, сякаш цял живот се бе готвил за събирания като това и за моменти като този.

— Ето го и малкото момиченце, което чака да го поканят — прогърмя един глас в ухото й и една голяма ръка се стовари върху рамото й.

Шана нямаше нужда да се извръща, за да се убеди, че сенатор Хъг Уитни е застанал зад нея.

— Здравейте, сенаторе — поздрави го топло тя. С ъгълчето на окото си забеляза, че все още развеселеният Джордан също бе вдигнал очи към нея.

С буйната си бяла коса, наподобяваща лъвска грива, и чорлавите вежди, които стърчаха като тампони памук върху бледото му лице, сенатор Уитни винаги напомняше на Шана портретите на Марк Твен в напреднала възраст. За да бъдеше приликата съвсем пълна, сенаторът се нуждаеше единствено от бял костюм и панамена шапка.

Уитни се приведе над Шана, дъхът му леко лъхаше на бърбън. Ръката му все още стискаше рамото й.

— Майка ти ми каза, че имаш желание да зарадваш сърцето на един стар човек с присъствието си на неговото скромно парти?

Шана се усмихна. Сенаторът от Южна Каролина я бе люлял на коленете си, още докато е била в пелени, и й беше купил пони за петия рожден ден. Той бе щедър, шумен и тя знаеше много добре — понякога твърде груб, макар и в нейно присъствие винаги да се изразяваше с трогателна старомодна официалност. Старомоден и консервативен до крайност, Уитни все още смяташе, че мястото на „дамите“ е на пиедестала, и в същото време, че не би трябвало да се мяркат пред очите на мъжа, преди да ги повикат. Но когато бе в настроение, той с удоволствие се вживяваше в ролята на великодушния стар чичо.

Шана с усилие обви ръка около доста широкия му кръст.

— Около вас никога не е имало нищо скромно, сенаторе, и ние двамата го знаем твърде добре.

Той се разсмя от сърце и я притисна още по-силно до себе си.

— Все още си моята любимка, макар че разби сърцето ми, когато се омъжи за тоя хубавец — той направи небрежен жест с чашата си към Джордан.

Играта й бе позната и тя пое топката. Въпреки цялата си галантност и пищна реторика, сенаторът бе напълно безобиден и предан на съпругата си вече цели тридесет и две години.

— Но вие сте женен, сенаторе!

— Знам — той въздъхна дълбоко. — Но се надявах ти да бъдеш резервният ми вариант. Анабел заплашва да ме напусне още отпреди ти да се родиш. Все някой ден ще изпълни обещанието си — намигна й той. И тогава ще имам нужда от утеха.

Притисна я още веднъж към себе си и я пусна.

— А дотогава си добре дошла, ако желаеш да послушаш споровете на една дузина мухлясали старци по търговския закон. Кой знае защо си мислех, че някой толкова млад като теб би бил отегчен до смърт. С Анабел винаги е така — очите му светнаха, когато забеляза приближаването на един сервитьор. Сенаторът му махна и замени празната си чаша с пълна. Явно за него нямаше никакво значение, че този път в нея имаше шампанско, а не бърбън. Пиенето си беше пиене и крайният резултат бе винаги един и същ. Обичаше да се хвали, че е отгледан с контрабандна ракия и сигурно затова има чугунен стомах. — Както и с майка ти.

Сравнението с майка й обезпокои Шана. Напоследък този момент в разговорите предизвикваше у нея все по-остра вътрешна съпротива. Усмивката й леко помръкна, когато отново погледна сенатора:

— Аз не съм майка ми.

„Духът, ето къде е причината“ — помисли си Уитни, виждайки блясъка в очите й. Той винаги се бе възхищавал на духа — както у конете, така и у жените.

— Да, това е съвсем сигурно. Ти си нещо съвсем друго, Шана — той се усмихна широко. — Не се съмнявай, че ще наредя да ти запазят място на масата идния петък.

Тя забеляза, че Джордан е престанал да говори и ги гледа, въпреки че една млада блондинка се опитваше да привлече вниманието му.

— Две места? — Шана се притисна още веднъж до Уитни. Той вдигна чашата за наздравица и за момент завидя на Джордан за добрия брачен избор.

— Две места — потвърди, преди да отпие голяма глътка.

След като сенаторът се отдалечи, Шана най-сетне си отдъхна и кимна утвърдително на Джордан. Чувстваше се много задължена на майка си.

Усмивката, която се изписа върху устните му бе толкова лъчезарна, че заличи всичките й угризения по отношение на средствата, които бе използвала, за да стигне до целта.