Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (3)

Глава 3

За жена, чийто ръст едва надвишава метър и петдесет, Рийна Фитцхъг Брейди хвърляше невероятно дълга сянка на влияние и мощ. Тя поглъщаше всеки, влязъл по някакъв начин в контакт с нея. Като слънчево затъмнение закриваше слънцето, заемайки мястото му. Освен всичко друго, ефектът й съвсем не беше краткотраен. Нещата оставаха задълго в тази сянка, докато най-сетне станеше възможно някакъв лъч да проникне до тях. Рийна бе в състояние да осъществи нечия кариера или да съсипе някого само с една уместна дума в съответното ухо. По някакъв свой начин тя разполагаше с повече власт и от самия сенатор. Благодарение на произхода, връзките и парите си притежаваше възможности, недостъпни дори за могъщия представител на щата Илиноис.

Макар и да бе израсла в изключително разглезваща среда, Рийна бе на първо място и преди всичко проницателна делова жена, способна да се справи с всички аспекти на живота. Малко неща успяваха да минат покрай нея. И тя със сигурност не беше изтънчената, капризна и празноглава хайлайфна кокетка, която няма представа от реалния живот. Напротив, знаеше твърде много за него. Открай време. Просто не търпеше да бъде неинформирана и се обграждаше с най-сигурните източници на информация, вслушваше се в тях и вземаше своите собствени решения. Познаваше и разбираше хората, техните мотиви и техните желания, и благодарение на верния си инстинкт никога не ставаше жертва на безскрупулните и надменни кариеристи, от които постоянно гъмжаха светският живот и политиката. Беше жена със собствено мнение.

Способността й да прониква зад бляскавата фасада й позволяваше да види и своя зет такъв, какъвто беше. Вечно усмихнат безпринципен кариерист, който умееше да използва хората и обстоятелствата за своя изгода. Ако той не бе женен за дъщеря й, Рийна не би имала нищо против просто да си седи и да наблюдава изявите му. Но той беше женен за Шана и онова, което правеше, се отразяваше пряко върху нея и върху всички предхождащи я Фитцхъг. А това значително променяше картината.

Рийна погледна надвесената над нея червенокоса жена, която приглаждаше усърдно изваяните като от художник черти. Прочутите леко нацупени устни на Рийна се втвърдиха.

— Бавиш ме.

Александра почти не й обърна внимание, избирайки нова четка за устни.

— На вашата възраст се налага да работя по-дълго.

— Дръж си езика, Александра.

Александра изпухтя.

— Искате да слушате празни ласкателни думи ли? Тогава си поговорете с вашия красив зет. Ако успеете да си пробиете път през тълпата обожателки, която винаги го заобикаля — недоволна, тя остави четката и избра друга. — На дъщеря ви ще й се отвори работа с него — зла усмивка разполови лицето й.

Легендарните сини очи се вдигнаха, за да погледнат жената в огледалото. Александра приличаше на ухилена жаба. Рийна принудено се усмихна.

— Достатъчно стара си, за да му бъдеш баба.

Александра леко завъртя една по-голяма четка върху кутията с розова пудра.

— Възрастта е състояние на ума. И няма нищо общо със свидетелството за раждане — тя срещна очите на Рийна в огледалото. — И двете го знаем много добре.

Погледът на Рийна се изостри. Да не би старата вещица да знаеше? Та това бе само мимолетен флирт, продължил не повече от седмица. Момчето, спасител на плажа, бе само на двадесет и една и я бе накарало да се почувства тъй, както Роджър никога не бе успявал, дори в началото. Тя вече не си спомняше името му, но начинът, по който се любеше имаше върху нея същия ефект, като ударна доза витамин В12. Изпълваше я с кипяща енергия и жизненост. Устните й се извиха в лека усмивка от топлината на спомена.

Но после устата на Рийна отново се втвърди. Ами ако Александра раздрънкаше тази история? Вирна брадичка, докато гримьорката слагаше пудра на бузите й.

Да атакуваш, е много по-добре, отколкото да чакаш и да бъдеш принуден да се защитаваш — това бе първият урок, който Рийна действително бе взела присърце.

— Защо не направиш нещо с косата си, за бога? — тя махна с ръка към безформената купчинка върху главата на другата жена. Непокорните кичури бяха задържани отчасти от пластмасови, не на място поставени шноли. — Ти си козметичка. Защо не използваш малко от таланта си и за себе си?

Критичната забележка не произведе никакъв особен ефект.

— Пикасо също не прилича на никоя от картините си.

„Туш“ — помисли си Рийна, като се смееше.

— Ти знаеш, стара сово, че си единствената, на която бих позволила да ме оскърбява.

Александра измъкна една салфетка от джоба на прекалено широката си зелена блуза.

— Причината е, че си вече стара и твърде мързелива, за да рискуваш с някоя нова гримьорка.

Небрежната забележка докосна една много съществена струна. И само Александра би могла да си я позволи и да се отърве жива.

— Не съм стара, Александра — прошепна тихо Рийна.

Подпря се на облегалките на стола и се наведе към огромното огледало, заемащо почти половината от стената. Пред себе си видя същите пленителни очи, принадлежали някога на шестнадесетгодишното момиче, появило се за пръв път в обществото под ръка с един братовчед на Кенеди. Тогава тя се закле пред себе си, че никога няма да изглежда стара. И изпълни обещанието си. Е, наложи се да прибегне до малко хирургия, но всичко мина гладко. Останалото щедро й бе отпуснато от природата. Хората се извръщаха след нея навсякъде и тя вярваше, че така ще бъде още години наред. Нямаше лесно да се откаже от външността си, не и докато все още имаше някаква възможност.

— Никога няма да остарея — повтори тя малко по-меко. Доволна, че Александра продължава отлично да върши работата си, Рийна се отпусна и отново се облегна назад.

Острите рамене се вдигнаха и отново се спуснаха под широката блуза.

— Правете каквото искате. Кари Грант също изглеждаше адски добре, независимо от възрастта си.

Рийна долови нотката на възхищение в грубоватия глас. Случваше се за първи път, откакто познаваше тази цинична жена. Александра се движеше в света на богатите, титулуваните и обожаваните, но като че ли това изобщо не я впечатляваше. Сегашната й реакция я заинтригува.

— По-различно е. Той беше мъж.

Александра замълча, позволявайки на една искрена усмивка да опъне сбръчканите й устни.

— Да, със сигурност беше мъж.

Рийна я изучаваше съсредоточено.

— Казваш го като някой захласнат по звезда тийнейджър.

Александра отново сви рамене, после внимателно избра четчица за клепачите.

— Наистина бях захласната по него.

В мислите си Рийна се върна назад и се усмихна. Спомни си една изпълнена с ухания нощ и едно много отегчително събиране в Буенос Айрес. Отегчително, докато той не бе взел ръката й и не я бе отвел. Или двамата бяха тръгнали едновременно?

— Срещала съм го веднъж, знаеш ли, когато бях съвсем млада. На някакъв прием на американския посланик в Буенос Айрес — усмивката й стана по-мека от оживелия спомен. — Беше много техничен.

Очите на Александра се свиха, тя забрави работата си.

— Не си!

Рийна небрежно сви рамене, влагайки в този жест и в широката си усмивка цял един свят от значения.

— Е, щом ти казваш.

Александра пусна тънката четчица.

— Наистина ли?

Рийна само кимна царствено.

Александра пристъпи още по-близо. Рийна усети дори аромата на ментата, която дъвчеше. Той се смесваше с мириса на цигари.

— И как беше? — прошепна Александра.

— Едва ли бих могла да го опиша — споменът предизвика у Рийна горестна протяжна въздишка. — Нещо, което дълго можеш да си припомняш през някоя самотна зимна нощ и никога няма да забравиш.

Александра вдигна глава и я изгледа подозрително.

— Тогава беше ли вече омъжена за сенатора?

Рийна въздъхна. Грант я бе накарал да поиска да не е. После месеци наред си бе представяла какво би означавало да е омъжена за някой, който знае как да накара една жена да се почувства жена. И все пак, може би беше по-добре да живее с една мечта, отколкото да се ожени за нея и да й позволи да се превърне в реалност. Реалността имаше грозни ръбове й никога не се издигаше на равнището на очакванията.

В отговор на въпроса се разсмя.

— Една дама никога не дава обяснения — така тя щеше да продължава да се чуди. Рийна й кимна да продължи работата си. — Стига приказки и свършвай. Казаха ми, че младоженецът е на път да промени състава и съотношението на течностите в тялото си. Искам да сляза долу, преди да приключат, наливайки го в някоя чаша.

„Дъглас сигурно ще изглежда по-добре в такъв вид“ — унесе се отново в мисли тя. Парите, въпреки всичко, не бяха в състояние да компенсират всички грешки на природата.

— Това е третият брак на Сидни и тя се надява да бъде траен. Бих се обзаложила, че ако зарежда добре барчетата в къщите си, той ще е много привързан към нея — Рийна поклати глава, питайки се какво кара тези млади жени да си избират толкова неподходящи съпрузи. Човек се женеше, внимавайки за произхода и фамилното име. Тръпките идваха от други места.

Почукването на вратата я накара да се намръщи раздразнено. Без съмнение някой идваше да я моли да побърза. Рийна обичаше да налага свой собствен ритъм и не реагираше добре, когато я притесняваха. Времето се измерваше според нея, а не обратно. Сидни можеше да почака, реши тя.

— Махай се, който и да си. Не съм готова.

Въпреки нареждането й вратата бавно се отвори. Шана се вмъкна вътре, оставяйки Джордан в предверието. След като бе възникнал въпросът за соарето на сенатор Уитни, Шана смяташе, че ще е най-добре да направи някои стъпки, за да получи покана. Колкото и да мразеше да моли майка си за каквото и да било, в случая можеше да разчита на нея. Доколкото й бе известно, баща й все още не бе пристигнал. Заседанието във връзка с президентското вето очевидно се бе проточило.

Тя леко се усмихна на майка си, но мигновено изпита познатото чувство за малоценност, както винаги в нейно присъствие.

— Мога ли да вляза, мамо?

— Ела — жестът, придружил тази дума би бил достоен за кралица. Рийна държеше на своето съвършенство пред всички, дори и пред дъщеря си. А понякога най-вече пред дъщеря си. Вдигна глава и се вгледа в лицето на момичето. — Изглеждаш ми някак посърнала, скъпа.

„Вече не би трябвало да се засягам“ — помисли си Шана. След толкова години на високомерие и пренебрежителни забележки думите й не би трябвало да я нараняват повече. И въпреки всичко я заболя.

— Направих най-доброто, което можах — промърмори Александра, махайки голямата тъмносиня кърпа от раменете на Рийна.

— Нямам пред вид грима — сряза я раздразнено Рийна. — Тя изглежда уморена, измъчена — продължи да разглежда лицето на дъщеря си. — Имаш нужда от малко развлечения, Шана — ръката й несъзнателно блуждаеше наоколо, търсейки нещо реално, за което да се залови.

Стана и се приближи до прозореца. Три хиляди доларовият тоалет-уникат прошумоля почтително, като тържествена молитва в катедрала, повтаряйки като ехо движенията й.

— И може би по-добре едно парти, отколкото някой цирк с три арени — предложи тя, хвърляйки поглед навън. В същия миг видя съпруга на Алисия МакНикълс да води зад беседката една жена, която със сигурност не беше Алисия. Рийна поклати глава, надявайки се, че другите ще имат благоприличието да не ги открият.

Предложението на майка й изненада Шана. Точно това бе началото, което търсеше.

— Едно парти. Точно това казваше и Джордан.

Рийна сви устни, прогонвайки израза на недоволство от лицето си. Тя със сигурност ненавиждаше зет си, но външно те представляваха едно чудесно семейство. Рийна извънредно много държеше на имиджа. Той беше важен, за разлика от чувствата и желанията на останалите хора.

— Е, поне веднъж Джордан и аз да сме на едно мнение. И тъй — продължи мило тя, — защо не решиш да отидеш на някое? Или още по-добре — Рийна се усмихна, присвивайки очи, — да дадеш свое собствено парти?

Предложението срещна очакваната реакция. Тя видя израза на смущение, който Шана напразно се опита да прикрие. От всяка гледна точка момичето беше едно пълно разочарование. Рийна нетърпеливо въздъхна.

— Никога няма да се научиш да бъдеш истинска домакиня, Шана, ако сама не организираш нещо — гласът й бе натежал от неодобрение.

Нима майка й не разбираше, че тя пет пари не дава дали ще я смятат за добра домакиня? И че това размотаване наоколо в усилието да ангажираш всеки един в празни разговори, които на другия ден никой няма да си спомня, за нея нямаше никаква стойност? Щеше да изпита огромно облекчение, ако научеше, че никога в живота й нямаше да се наложи да дава официален прием. Ако ставаше дума за събирания, светът на баща й й се струваше далеч по-интересен. Спомни си радостта, когато разбра, че в това отношение си приличат с Джордан.

Шана седна на бялото италианско кожено канапе. Сякаш някакъв пухкав крем докосна кожата й. Отпусна се назад и фината материя прелъстително обгърна бедрата й. Забеляза раздразнението върху лицето на майка си и неохотно изправи гръб. Заради Джордан трябваше да се примири с нескончаемите й претенции.

— Мислех си за събирането у сенатора Уитни в края на месеца — устата й бе пресъхнала и тя мъчително преглътна, ненавиждайки начина, по който майка й я караше да се чувства. — Би ли поговорила с татко за евентуална покана?

Рийна бавно се извърна и погледна дъщеря си.

— Това не е ли малко извън интересите ти, скъпа?

До гуша й бе дошло някой да й казва къде е мястото й и къде не е! Шана вдигна глава и заяви твърдо:

— Но не и извън интересите на Джордан.

Рийна въздъхна. Трябваше да се сети.

— Ти си мислиш така.

Тъй като презрителният тон сега бе насочен към Джордан, а не към нея, съпротивата се надигна у Шана.

— Мамо, той също иска да бъде някой.

— Нима това да бъде жиголо не му е достатъчно? — Рийна видя как Шана пламна и хвърли агонизиращ поглед към Александра.

Забравила беше за другата жена. Гафът я вбеси. Рийна не проявяваше търпимост към грешките, особено към своите собствени. Никога не би допуснала външен човек да чуе толкова лични неща.

— О, само не ме гледай с тези изпълнени с болка очи, много добре знаеш какво представлява той.

Александра се изкашля, прочиствайки задръстеното си от никотина гърло. Шана се дръпна назад, опитвайки се да се овладее. Не искаше да излага на показ чувствата си, особено пред външен човек. Александра се преструваше на заета със събирането на нещата си, но всички бяха наясно как стоят нещата. Двете жени я изчакаха да напусне стаята.

— До следващия път — промърмори тя, затваряйки вратата.

Шана сплете пръсти, изговаряйки с усилие думите.

— Знам какъв би могъл да стане той, ако само имаше възможност. Ако попадне в подходящо обкръжение, под подходяща опека, нищо не би могло да спре…

— … амбициите му — промълви Рийна, оправяйки косата си. Огледа се в огледалото и одобрително кимна. Дългата рокля в цвят на праскова я правеше да изглежда поне с три килограма по-слаба. Щеше да се погрижи всички снимки от сватбата да станат, преди да започне да се храни.

Шана забеляза, че умът на майка й вече е някъде другаде. Сети се за съпруга си, който стоеше отвън, пред вратата. Сложи ръка на рамото на Рийна и се опита да привлече вниманието й.

— Той има нужда да го виждат, мамо.

Рийна си спомни доклада, оставен вчера на бюрото й от един подгизнал от дъжд и предрезгавял от уиски детектив. Той съдържаше доста дълъг списък от имена на жени, с които Джордан бе спал само през миналата година. Ако сексуалната мощ бе аршинът, с който трябваше да се мери, Джордан Калхуун имаше всички данни да стане голям политик.

— Смятам, че Джордан и без това го виждат достатъчно.

Рийна не обичаше политиците. Понякога това отношение се прехвърляше дори върху съпруга й. Но престижът я озаряваше, Белият дом беше само на една крачка, тъй че тя продължаваше да бъде доволно усмихнатата съпруга. И да се забавлява дискретно, когато има възможност.

Шана погледна майка си неразбиращо.

— Какво?

Ръката, с гладка като на бебе кожа, направи изящно движение, отхвърлящо последните думи.

— Нищо, просто си мърморех на себе си — докладът бе предназначен за нея, а не за Шана. Рийна държеше да знае всичко, което става около нея. Някой ден и тази информация можеше да й потрябва. Но засега щеше да я запази в тайна.

Шана все някога щеше да разбере. Жал й беше за дъщеря й. Рийна взе ръцете й в своите.

— Ще бъдеш ли щастлива да присъстваш на събирането у сенатора?

Съпругът й щеше да бъде щастлив, а това означаваше много за Шана.

— Ако Джордан има онова, което иска, аз също ще бъда щастлива.

Рийна пусна ръката на дъщеря си, обзета от досада.

— Смятах, че ти просто искаше да бъдеш омъжена.

— Да, омъжена и щастлива.

Нима всички ние не го искаме, Шана? Всички ние?

Рийна се отдръпна.

— Е, добре, ще ти помогна да попаднеш на събирането. А щастието си е лична работа. И малко от нас са го постигнали — с едно кимване тя обяви готовността си да се присъедини към голямото множество хора, чакащи долу. — Ще говоря със сенатора по въпроса.

Начинът, по който го каза, смути Шана.

— С татко ли?

Толкова наивна и лишена от въображение! Как изобщо бе могла да роди едно толкова ограничено дете?

— Не, патенце. Със самия Уитни. Защо да тръгваме по заобиколни пътища, след като можем да стигнем много по-далеч, вървейки направо?

Прозвуча й като някоя от фразите на Джордан. Майка й и той имаха повече общи неща, отколкото на всеки от тях би му било приятно да признае.

Е, поне приключи с това. Шана облекчено въздъхна. Ужасяваше се от мисълта да отиде и да се моли на баща си. Не че той не би й обърнал внимание. Напротив. Но сенаторът се отнасяше с нея като с малко глупаво котенце, което винаги можеше да иронизира.

Както и майка й, помисли си тя, хвърляйки поглед към жената, запътила се към вратата. Но когато го правеше баща й, я болеше повече. Мнението му все още имаше значение за нея.

Рийна се усмихна, високомерие и чувство на превъзходство се изписаха върху класическите й черти.

— На твое място вече бих се замислила за тоалета си, Шана. Можеш да се считаш за поканена.

Тя продължаваше да си играе с нея.

— А Джордан?

Рийна небрежно сви рамене, с ръка върху бравата.

— Ще се нуждаеш от придружител. Той не е по-лош от всеки друг. И поне няма да ми се наложи да бъда там и да го гледам.

Шана я погледна изненадано.

— Няма ли да дойдеш?

Рийна се изсмя кратко и поклати глава. Присъствието й вече не се налагаше на тези ужасни политически приеми, слава богу. Роджър бе престанал да настоява тя да го придружава. Не бе склонна да страда мълчаливо.

— Не, кълна ти се. Намирам тези неща за безкрайно скучни и отегчителни.

Шана си спомни разговорите, които открай време бе слушала. Още от детството й политиката бе навсякъде около нея. Израснала бе, играейки си тихо в ъгъла, докато наоколо цветущи мъже, захапали дебели пури, чертаеха бъдещето на страната.

— А аз намирам тези неща за много вълнуващи.

По лицето на майка й се мярна израз на съжаление.

— Ти винаги си била малко странна, скъпа.

Рийна отвори вратата и видя зет си в предверието, само на няколко крачки разстояние. Подслушвал бе, по всяка вероятност. Обърна се към него с тънка, преднамерено неискрена усмивка.

— О, Джордан, стоиш на стража, както виждам.

— Не, просто чакам двете най-красиви жени във Вашингтон да отворят вратата — усмихвайки се, той предложи едната си ръка на Рийна, а другата на Шана.

Само защото бе опустошително красив, а тя обичаше да привлича завистливи погледи, Рийна сложи ръката си върху неговата и се насочи към стълбите.

Хващайки другата му ръка, за момент Шана помисли, че е сключен мир. Не можеше да иска повече.

И все пак, винаги щеше да иска повече.