Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (29)

Глава 29

В продължение на няколко мига Рейд мълчаливо я държа до себе си, в очакване да се успокои. Най-после усети, че тя вече може да разговаря спокойно.

— Нарани ли те?

Беше се държала като глупачка, съзна Шана, но вече не можеше нищо да направи. Присъствието на Джордан съживи всичко в паметта й — комплексите, несигурността, срамът накрая. И в няколко ужасни мига, преди Рейд да дойде, тя помисли, че Джордан ще я изнасили. Щеше да й трябва време, за да се отърси от всичко това. Погледна към Рейд и поклати глава.

— Не. Само ме изплаши.

Той все още не разбираше как се бе случило, след като толкова лесно можеше да бъде избегнато.

— Защо го пусна вътре?

Тя безпомощно сви рамене. През ум не й бе минало да погледне през шпионката. Грешката бе нейна. И скъпо я плати.

— Мислех, че си ти.

Рейд поклати глава. Нямаше никакъв смисъл да й казва, че трябва да поглежда винаги, преди да отвори. Тя и без друго го знаеше.

На устните му се появи закачлива усмивка.

— Бих могъл да го приема като обида, знаеш ли?

Шана несигурно си пое въздух, като се мъчеше да се успокои. Вътрешно все още трепереше. Съмняваше се, че скоро ще успее да забрави всичко това. Почти маниакалният гняв на Джордан дълго щеше да измъчва съзнанието й.

— Когато той позвъни, помислих, че си променил намеренията си и си се отказал да работиш. Отворих, без изобщо да се замисля.

Дланите на Рейд ласкаво се плъзнаха по шията й.

— Имаш нужда от някого, който да те пази.

— Не, не е така — не искаше да се грижат за нея. Никога вече. Нямаше да се откаже от независимостта си, извоювана въпреки всички обстоятелства. И въпреки собствените й нагласи. — Сама ще се пазя — усмихна се на Рейд. Всяка частица от лицето му й бе до болка позната и само видът му бе достатъчен, за да я развълнува. — И все пак имам нужда от един рицар, който да се появява в критични моменти. Както ти тази вечер.

— Рицар под наем ли?

Харесваше й начинът, по който я караше да се чувства. Начинът, по който я караше да се усмихва.

— И каква ще е таксата ти?

Вместо отговор Рейд леко захапа ухото й. Стонът на удоволствие, изтръгнал се от устните й, го възбуди окончателно.

— Ще се договорим за таксата.

Така ставаше винаги. Той опияняваше сетивата й, вълнуваше я, водеше я към главозамайващи височини. Искаше да е с него тази нощ, да се изгуби в ръцете му, в дъха му.

— Кога ще започнем да преговаряме?

Той я поведе към спалнята.

— Сега.

Започнаха бавно, както винаги. Но след всичко, което бе преживяла, Шана вече не искаше да се бави, не искаше да чака. Зажадняла бе за докосването на Рейд, за любовта му. Копнееше сляпо да се хвърли в нея. Да се люби с него така, че от съзнанието й да се изтрие всичко, случило се през последните часове. Да не вижда, да не чува и да не мисли за нищо, освен за него.

Никога не бе изпитвала такава нужда от някого.

Още щом влязоха в спалнята, Шана започна да разкопчава ризата му с треперещи пръсти. Рейд изненадано хвана ръцете й. Никога преди не бе поемала инициативата.

— Ей, ей, къде е този пожар?

— Тук — тя сложи ръка върху сърцето си. — Вътре в мен. Вземи ме, Рейд. Вземи ме бързо. Сега — накарай ме да забравя всичко.

— Не го прави, Шана — предупреди я той.

Почти винаги му струваше голямо усилие да се удържа, но не можеше да забрави описанието на това как Джордан я е любил. Бясно, ненаситно и егоистично. Рейд по никакъв начин не искаше да попада в същия капан и да й дава повод за сравнения.

Докосна с устни слепоочието й.

— Знаеш, че най-хубаво е, когато не бързаме.

Той явно не разбираше.

— Не, не е така — очите й го изгаряха. — Най-хубавото си ти.

Бе почти обяснението в любов, което бе чакал толкова дълго, и той се наслади на мига. Внимателно обгърна лицето й с дланите си.

— Мисля, че изобщо нямаш нужда от помощ при писането на речите си — леко целуна устните й, опитвайки се да успокои демона, излязъл от бутилката тази нощ. — Чудесно се справяш и сама.

Не, не и без теб.

— Опитай се пак да познаеш — Шана се надигна на пръсти и притисна устни към неговите. Целувката й бе жадна, търсеща, искаща.

Никога не се бе държала така. Не можеше да направи друго, освен да я вземе в ръцете си и да й даде онова, което желаеше. Самият себе си. Вече нищо не можеше да удържи и двама им.

Шана бързаше. Дрехите бяха смъкнати и забравени. Паднаха върху леглото и се сляха, по-ненаситни от всякога. Огънят избухна, изпепелявайки и двамата.

Ръцете й бяха навсякъде по тялото му, галеха го, милваха го, откриваха своята собствена смелост. Сякаш имаше нужда да се убеди физически, че той е тук, с нея. И че я искаше.

По никакъв начин не можеше да му се насити.

Устните й поглъщаха неговите, тялото й го покри, стонът му достигна до съзнанието й, когато бедрата й нетърпеливо го обгърнаха.

Рейд зарови пръсти в косите й и леко отдръпна лицето й от своето.

— Нещо ново?

Тя едва си поемаше дъх. Всичко бе пълна лудост. Изобщо не можеше да се познае. Сякаш веднъж вече бе умряла и се бе родила отново.

— Погрешно ли го правя?

Толкова бе прекрасна, толкова, толкова прекрасна.

— Шана, ти не можеш да направиш нищо погрешно. Освен ако решиш да ме напуснеш — устните му поеха нейните.

Тя леко се раздвижи, за да го приеме в себе си. Рейд здраво стисна хълбоците й, когато ритъмът стана неудържим. Горещина се разля по цялото му тяло, звезди танцуваха пред очите му. Тя се движеше все по-бързо и по-бързо, докато най-сетне бурята от възторг я връхлетя и я помете. Главата й падна върху рамото му, експлозията я разтърси, а после вълната на екстаза бавно се отля. Дишането й постепенно се успокояваше.

Рейд усещаше биенето на сърцето й, съвсем близо до своето. Толкова му бе приятно да я държи така до себе си! Но знаеше, че тя има нужда от още нещо. Имаше нужда да бъде обичана и да доказва себе си.

Погали косите й, чудейки се дали някога ще бъде напълно негова, без призраците, без страховете, които се надигаха от дълбочините на съзнанието й. Не искаше парите, семейството или името й. Искаше само нея. Завинаги.

— Сега, след като го направихме по твоя начин — промълви той в ухото й, — искам и аз да опитам.

Шана с усилие вдигна глава. Все още замаяна, се помъчи да съсредоточи поглед върху лицето му.

— Шегуваш се.

Очите му проблеснаха.

— Никога не се шегувам, когато съм гол.

Шана се отпусна върху поизмачканите чаршафи и Рейд започна да я люби, сантиметър по сантиметър, с ръце, с устни, с език. За миг вдигна глава и видя очарован как тя започна да се движи в очакване, победило изтощението й.

И всичко започна отново. Вълнението се надигаше, пулсираше, търсеше освобождаване. Как изобщо бе възможно, след като бе изчерпала и последната капчица от енергията си?

— Рейд?

— Ш-шт, не ме прекъсвай — думите бяха прошепнати до трепкащите мускули на корема й. Езикът му очерта огнена следа там, където започваха бедрата й. Всяко движение все повече и повече го доближаваше до центъра.

Шана простена. Лава протече във вените й. Пръстите й се вкопчиха в чаршафа, тялото й летеше от един връх към друг. Бедрата й се разтвориха. Много бавно и нежно той я погали с устни, всеки път малко по-навътре, малко по-дълбоко и малко по-дълго. Когато езикът му се плъзна в нея, тя прехапа устни, за да не изкрещи.

Отчаяно се бореше да задържи усещането и също така отчаяно се стремеше към финала, към експлозията. И двамата витаеха някъде много високо. И нямаше край.

Тялото й бе хлъзгаво от пот, бе невероятно изтощена, но продължаваше да се извива върху леглото. И под устните му.

— Недей! Не мога! — простена тя.

Рейд се надигна, очите му потънаха в нейните. Зарови пръсти в косите й.

— Човешкото тяло е учудващо силно. Ще се изненадаш какво може да издържи.

Целувайки само устните й, той отново я доведе до един огнен връх.

А й се бе струвало, че не е в състояние да направи дори едно движение. Явно бе грешила. Рейд бе прав. Човешкото тяло бе невероятно издръжливо. Сърцето й лудо заби и тя нетърпеливо се раздвижи, преди той отново да проникне в нея.

И Шана най-после се почувства в безопасност. Засега.

 

 

На небето нямаше нито едно облаче. Изглеждаше същото като в деня на погребението на баба й. А тогава трябваше да вали.

Шана избърса сълзите си и огледа хората, дошли на погребението на Анабел Уитни. Половината Конгрес се бе събрал да й отдаде почит. Съпругата на сенатора бе починала от рак на панкреаса, повалил я скоро след като бе диагностициран. Смъртта й бе неочаквана и поразяваща.

Погребението бе голямо. Анабел се бе докоснала до живота на много хора, имаше много приятели. Но Шана се съмняваше, че сенаторът, потопен в скръбта си, забелязва нещо. Двамата му сина вървяха до него и го подкрепяха. Родителите й също бяха тук. Имаше цяла тълпа внучета, лели, братовчеди, племенници и племеннички с техните семейства. Всички те скърбяха за загубата на благородната дама.

Но Уитни бе сам в скръбта си. Това беше място, където не би могъл да проникне никой друг.

„При толкова много сълзи явно няма място за дъжд“ — помисли си Шана, избърсвайки своите.

Когато спуснаха ковчега на Анабел в земята, тя здраво стисна ръката на Рейд. Погледна към сенатора Уитни. Широките рамене бяха отпуснати и той приличаше на смалил се старец вместо „по-голямата от живота фигура“, населявала нейния свят. Той плачеше, без да се опитва да крие сълзите си.

Най-сетне погребението свърши. Изречени бяха прощалните слова, изказани бяха съболезнованията. Но след кончината на Елоиз Шана знаеше, че болката ще трае още дълго.

Тълпата започна да се разпръсва и всеки се запъти да продължи нишката на живота си.

— Почакай ме — обърна се към Рейд.

Той кимна, когато тя започна да си пробива път към Уитни. Синовете му се бяха отдръпнали, позволявайки на баща си да остане за малко насаме с хората, които идваха да му кажат по няколко думи. Те самите бяха потънали в своята скръб.

Какво можеше да му каже тя, което още не бе казано? И все пак трябваше да дойде, дори и за последен път. Сенаторът Уитни се извърна към нея и двамата се прегърнаха.

— Сенаторе, толкова, толкова съжалявам — не беше достатъчно. Бе истината и всичко, което мислеше в момента, но съвсем не бе достатъчно, за да запълни мрачната пропаст, която бе открила смъртта на Анабел.

Уитни кимна с побелялата си глава. Извади кърпа и избърса очите си. Бе ненужно усилие. Те веднага се замъглиха отново.

— Благодаря ти — сенаторът си пое дълбоко дъх, за да се овладее. Опита се да се усмихне, но не можа. — Тя бе по-млада от мен, знаеш ли? С десет години — гласът му бе дрезгав, и на моменти се прекършваше. — Щеше да се грижи за мен на старини. Ожених се за нея с мисълта, че никога няма да бъда сам — той стисна устни. Говореше повече на себе си, отколкото на Шана. — Човек не бива да прави такива планове. Бог разполага и той не чака ние да му кажем какво да прави — въздъхна тежко. — Тя ще ми липсва през всеки един ден, който остава от живота ми!

На Шана й се искаше да му каже, че всичко ще бъде наред. Искаше някак да облекчи болката му, макар и малко. Но знаеше, че сега няма начин. Само времето щеше да помогне. И то никога напълно.

— Мога ли да направя нещо за теб?

Той мълча известно време, наблюдавайки как черните коли напускат гробището. После се извърна към Шана и взе ръцете й в своите. Неговите, бяха големи и широки и толкова студени, сякаш всичката кръв си беше отишла от тях.

— Да — рече той тихо. — Има нещо, което можеш да направиш. Но за себе си — Уитни я погледна тъй, сякаш я виждаше за първи път. — Не пропускай нищо. Наслаждавай се на всичко в мига. Никога не знаем дали ще има утре — пусна ръката й и погледна към гроба на жена си. — Имах толкова планове, които никога няма да се осъществят.

И се отдалечи — един съвсем смазан човек.

Шана почувства ръката на Рейд върху рамото си. Знаеше, че е той, дори без да се извръща, и бе благодарна за връзката, която съществуваше помежду им.

— Да си вървим у дома — каза Рейд.

Шана кимна и ръката му се плъзна около нея. Докосването му никога не й се бе струвало така необходимо.