Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (27)

Глава 27

— Ще дойда след около час или малко повече.

Гласът на Рейд се смеси с пукота на статичното електричество. Светкавици разкъсваха небето. Телевизорът и радиото работеха със смущения. Две големи гръмотевични бури връхлетяха района на Вашингтон една след друга. Валеше силно вече почти три дни и според прогнозата се задаваше и трета буря, която щеше да донесе нови разрушения на града.

Електричеството в апартамента на Шана цялата вечер бе нестабилно, а сега, като че ли и телефонните линии бяха застрашени. Тя едва разбра думите му.

— Имам само още малко работа по речта на баща ти за утре.

Шана си играеше с шнура. През целия ден бе неспокойна, а вечерта засили това усещане.

— Защо не я довършиш тук?

— Защото, сладка моя, ако не си забелязала, ти доста ме разсейваш. А и както се чувствам тази вечер, едва ли ще мога да напиша и една дума.

Шана имаше зад гърба си дълъг и труден ден и копнееше да усети ръцете на Рейд около себе си. Бурята я превръщаше отново в малко дете и тя се нуждаеше от усещането за сигурност, което той й даваше винаги.

— Звучи обещаващо. Побързай — изрече тя, останала без дъх.

Пукането на линията заглуши отговора му. Нервността в гласа й го разтревожи. Външно тя почти винаги изглеждаше неуязвима. Дали най-сетне бе осъзнала, че има нужда от него, или пък нещо не беше наред?

— Добре ли си, Шана?

Тя наистина се държеше като дете.

— Малко напрегната. Липсваш ми.

Може би най-сетне щяха да стигнат до някакъв пробив.

— Почти привършвам. Половин час най-много.

Тя погледна през прозореца. Светът, три етажа по-надолу, бе тъмен и пуст. Продължаваше да вали като из ведро. Чу как гумите на някаква кола изскърцаха, после трясък, явно от сблъскване с друго превозно средство. Потръпна и се извърна настрана.

— Внимавай. Времето е отвратително.

— Ще наема гондола, ако се наложи. А ако ти…

Връзката прекъсна.

— Рейд? Рейд? — тя въздъхна и затвори телефона. — Ужасно.

Не обичаше да остава без телефон.

— Остава и токът да изгасне — промълви тя. Пръстите й се сключиха около фенерчето, което бе приготвила в джоба на набраната си пола. Ако светлината угаснеше и Джесика се събудеше, не искаше тя да се изплаши. Също като майка си някога, момиченцето се боеше от тъмното.

Шана погледна към фотографията на Рейд на пианото. Прокара пръст по рамката. Импулсивно целуна върха на пръста си и го притисна там, където бяха устните му. Знаеше, че го обича, но не бе в състояние да убеди себе си да приеме предложението му. Страхът да не разруши съществуващото помежду им й пречеше да каже „да“. Бракът бе нещо толкова объркано и сложно, а при опита, който имаше, Шана извънредно много се боеше да не повтори същата грешка. Искаше й се нещата да продължават както досега. Завинаги.

Но то беше като да си хапваш от тортата и тя да си остава цяла.

Провери отново телефона, но все още нямаше сигнал. С безпомощна въздишка затвори слушалката и отиде в стаята на Джесика. Момиченцето спеше, притиснало плюшеното зайче, което Рейд й бе подарил. В негова чест тя го наричаше „господин Уейд“. Шана се усмихна на себе си. Книжката с приказки, която бе чела на Джесика, преди да заспи, бе на стола — друг подарък от Рейд. Не можеше да отрече, че той сигурно щеше да стане добър баща на дъщеря й.

„Адски по-добър от оня, който природата й е отредила“ — рече си Шана и устните й се свиха в горчива усмивка. Та той никога не я бе виждал. Засега Джесика не задаваше въпроси. Вероятно предполагаше, че Рейд й е баща. И то бе почти така. Но все някой ден въпросът щеше да дойде и Шана изобщо не знаеше как ще се оправя тогава. Как би могла да съобщи на едно малко момиченце, че баща му дори не желае да го види.

Но нямаше смисъл да се измъчва повече от грешките си. Макар и несъзнателно, Джордан й бе подарил това най-скъпо същество, и тя бе благодарна.

Наведе се над дъщеря си, заспала в чисто новото си голямо детско легло, целуна главичката й и загърна чаршафа около малкото телце.

— Спи здраво, бебчо.

Остави вратата открехната. Малката „вълшебна“ лампа до леглото остана светната, за да „пропъжда чудовищата“. Това решение бе хрумнало също на Рейд, след като нощната лампа не успя да намали страха на детето.

— Ела си бързо у дома, Рейд — прошепна тя в заобикалящата я пустота.

Беше сама. Тримата се бяха върнали във Вашингтон преди няколко дни. Шана трябваше да се срещне с някои от лидерите на своята партия. Джейн бе помолила да я освободи вечерта заради някакво посещение у роднини въпреки лошото време. Щеше й се поне тя сега да е тук. Имаше нужда да поговори с някого, за да прогони това странно, завладяващо чувство на безпокойство, което необяснимо я потискаше.

Можеше да се заеме със сто неща, но кой знае защо, не бе в състояние да се съсредоточи върху нито едно. Дали по телевизията нямаше нещо, което да погледа, докато дойде Рейд? Знаеше, че заради репутацията й той няма да остане цялата нощ. Но щеше да постои поне известно време. А и това би помогнало.

Звънецът на входната врата дрънна и тя се сепна прекалено силно. Извърна се стремително. Рейд? Да не би да се е отказал да работи тази вечер? Имаш ключ от апартамента й, но тъй като и той, и Дорийн се страхуваха от възможността да го издебне някой репортер, обикновено звънеше.

— Нищо не бива да накърнява репутацията на бъдещата дама от Конгреса — обичаше да я закача той.

Развълнувана и обнадеждена, Шана забърза към вратата.

— Значи си променил намеренията си, а? — рече тя, докато отваряше вратата. В същия миг онемя и отстъпи назад, сякаш някой я беше ударил.

— Да, наистина ги промених.

Джордан, облечен в сив шлифер като модел на мъжко модно списание, влезе вътре, преди тя да успее да затвори вратата. В косата му все още просветваха дъждовни капки въпреки чадъра, който бе използвал. Капчиците отразиха светлината на лампите и проблеснаха като малки звездички.

„Като ореол. Той отново се появява в измамна маскировка“ — помисли си Шана. Не бяха разменили нито дума от оня ден в болницата. Разводът бе уреден изключително от адвокатите.

— Какво правиш тук, Джордан?

Той подпря чадъра си в ъгъла на коридора и елегантно се измъкна от шлифера. Върху плочките се образува малка локвичка.

— Просто бях наоколо. Чух, че си се върнала в града, и…

Смайващо бе колко ясно прозираше тя през него сега, и колко замъглен бе преди погледа й.

— Джордан, ти никога не правиш нещо „просто“ така. Вероятно си най-пресметливият човек в Конгреса — искаше й се Рейд да е тук или поне Джейн. Чувстваше се уязвима сама с Джордан. Нямаше представа какво е намислил. — И тъй, защо си тук?

Той бе наблюдавал издигането й и с яд и изумление. Сега вече знаеше, че е трябвало да се бори повече, за да я задържи. В края на краищата, тя действително можеше да му е много полезна. Някои от връзките му се бяха поразклатили. Един от хората, които в най-голяма степен подкрепиха кампанията му с участието на няколко големи фирми, сега бе попаднал под подозрение. Ако министерството на правосъдието започнеше разследване, Джордан се опасяваше, че връзката му с този човек може да застраши кариерата му. Имаше трикове, които щеше да му е трудно да обясни, а човекът бе свързан и с организираната престъпност. Джордан разбираше, че се налага да укрепи позициите си. С някого, който имаше действително влияние. Нуждаеше се от ореола на човек със съпруга и семейство. А повече от всичко се нуждаеше от влиянието на Роджър Брейди.

Джордан се усмихна широко и взе ръката на Шана.

— Дойдох да видя жена си и дъщеря си.

Шана дръпна ръката си и го изгледа студено.

— Бившата си жена. Аз съм твоята бивша жена вече три години — опита се да се отдалечи от него, но той я последва. Чувстваше се като преследвана плячка. Мушна ръце в джобовете си и ги сви в юмруци, за да не треперят. — А що се отнася до дъщеря ти, ти никога не си я признал. Защо точно сега? Каква игра играеш пак?

Той огледа апартамента. Ако не друго, поне винаги бе проявявала добър вкус. Погледна я невинно.

— Никакви игри, Шана — кимна към канапето. — Имаш ли нещо против да седна?

— Да, имам.

Студенината в гласа й изобщо не му направи впечатление. Той се настани удобно, сякаш мястото му е било винаги там.

— Съжалявам, че не чух останалото. Ушите ми залепнаха след „да“-то. Сигурно е от времето — той потупа мястото до себе си и зачака тя да седне.

Шана не помръдна.

— Това вече не ме очарова, Джордан.

Той я погледна и очите му отнеха куража й по същия начин, по който бе успявал и преди.

— Не се опитвам да бъда очарователен, опитвам се да бъда честен.

Тя не вярваше, че може да е честен, дори и да искаше.

— Да не си си сменил вярата?

„Станала е още по-трудна“ — помисли си той раздразнено. Скочи на крака и хвана ръката й, когато тя се опита да се отдръпне.

— Не, но съм се променил — изражението му бе самата искреност.

Не забравяй какво ти причини той! Не забравяй какво знаеш за него!

Тя ровеше из раните, които едва наскоро бяха зараснали.

— Помогни ми да се сетя какво следваше в реда на еволюцията след змията.

Той се усмихна. Беше същата момчешка усмивка, която караше сърцето й да пърха преди пет години.

Но сега нямаше трепети, нямаше ускорен пулс. Нищо. Сякаш всичко вече бе мъртво в нея. „Най-сетне неуязвима! — помисли си тя. — След толкова време.“ Бе истинско облекчение да преживее тази конфронтация и да узнае, че вече не я интересува.

— Заслужавам го — призна той, докато палецът му галеше китката й. — Това и още повече. Аз бях глупак тогава, глупак, който отчаяно се опитваше да стигне донякъде.

Не, той никога не е бил глупак. Джордан знаеше винаги много добре какво прави, на всяка крачка от пътя. Шана се опитваше да забрави, но никога нямаше да прости.

— А сега?

Тя омекваше. Джордан знаеше, че е въпрос само на минути. Прочувствено се вгледа в очите й.

— Сега съм човек, разбиращ какво е загубил.

Браво! Чудесно!

— О, моля те, Джордан — тя се опита да издърпа ръката си, хвърляйки му презрителен поглед. Той действително принадлежеше към низшите форми на живота и Шана съжаляваше с цялото си сърце, че е баща на Джесика.

Но Джордан не искаше да я пусне. Той засили хватката си, макар изражението му да остана разкаяно.

— Не трябваше изобщо да те оставям да си отидеш.

Това няма да помогне, Джордан, вече съм отвъд теб. А и имам достатъчно лош опит.

— Доколкото си спомням, не може и дума да става за „оставяне“. Аз просто те напуснах.

Тя го блъсна в гърдите и Джордан я пусна изненадано. Добре, щеше да кара по-бавно. Съпротивата й бе нещо ново. Допускал бе, че след толкова време, тя няма да изпусне шанса да си го върне отново. Освен ако действията й не се ръководеха отнякъде другаде.

Тази мисъл го разтревожи.

Макар и да не я бе искал през цялото време, фактът, че му се изплъзваше, уязви гордостта му.

— Нямаше да го направиш, ако аз не бях пожелал.

„Невероятен, брутален егоист! — помисли си тя, като само видът му вече я отвращаваше. — Как, по дяволите, съм могла да бъда толкова сляпа и да се подлъжа по външността му?“

— Не си се отказал от навика си да изопачаваш нещата, а?

Търпението му се изчерпваше. Предполагал бе, че ще е по-лесно. Раните бяха зараснали. Смяташе, че ще е достатъчно да се извини, за да му падне тя отново в ръцете, готова да даде още един шанс на брака им.

— Искам да се върнеш, Шана.

О, Рейд, къде си!

— Защо?

Той разпери ръце. За човек с нейния манталитет би трябвало да е повече от ясно. Макар и да наблюдаваше отблизо кариерата й през последните месеци, Джордан бе убеден, че мишката винаги ще си остане мишка.

— Искам отново да бъдем семейство, истинско семейство.

— Как „отново“? — как можеше той да изрича подобни неща, без да се задуши от собствените си думи? — Да не би да ти трябва нещо за тазгодишната новогодишна картичка? Голите жени не се ли котират вече?

Джордан трябваше да си напомни, че се нуждае от подкрепата на баща й, за да потисне желанието си да я смаже.

— Станала си корава жена.

Тя вирна брадичка.

— Може би някой ме е направил такава. Изглежда все пак съм научила някои неща от брака си с теб.

Шана се отдалечи, опитвайки се да прикрие безпокойството си. Трябваше да разчисти нещата веднъж завинаги и да каже на Джордан какво мисли за него. Но щеше да се чувства далеч по-уверена, ако в стаята имаше и още някой.

Той не искаше да й позволи да се измъкне. Следваше я на всяка стъпка. Безпомощно протягаше ръце към нея. Ако просто можеше да я повали в леглото, всичко щеше да се уреди. Но този път щеше да прояви търпение, колкото бе нужно, за да я подчини на волята си. Това бе единственият начин да отбие удара, който усещаше, че се задава.

— Преди ми харесваше повече.

При мисълта какво представляваше през онези дни тя изпита почти физическа болка.

— Разбира се. Един парцал, с който можеше да си избършеш обувките.

Той поклати глава и плъзна пръсти по бузата й.

— Една жена, на която можех да разчитам — почти я бе притиснал в ъгъла.

Шана блъсна ръката му и в същия миг видя гнева, който той не успя да овладее.

— Да разчиташ? Странна дума в твоите уста. Имаше време, когато аз мислех, че мога да разчитам на теб.

— Можеш — увери я той. Гласът му бе тих и изкусителен. — Сега.

Частица от нея искаше нещата наистина да бяха по-различни. Но знаеше, че не бе възможно. Желанията й съвсем не бяха достатъчни. А леопардите никога не сменяха нрава си. И тази фраза не бе възникнала току-така.

— Да, аз мога да разчитам на теб. Да разчитам да ме лъжеш, да ме мамиш и да правиш всичко, само и само да си пробиеш път напред. Целта ти бе президентството, нали? Какво по-добро за имиджа от едно помиряване с миналото? Подновяване на връзките с фамилията Брейди? И с парите на Брейди.

Не, целта му бе да оцелее, и тя бе единственото средство. Проклет да бе цинизмът на тая кучка!

— Имаш всички основания да бъдеш подозрителна — започна той, плъзгайки ръце по раменете й.

Рейд, тя искаше Рейд. Къде беше той? Отвън дъждът плющеше по прозорците, светкавици прорязваха небето. Ами ако не успееше да дойде? Как щеше да се отърве сама от Джордан?

— Не съм подозрителна, а просто знам.

Малката кучка бе станала упорита. Той изобщо не го бе предвидил.

— Шана, какво трябва да направя, за да те убедя, че говоря сериозно? Готов съм на всичко — притисна я към себе си и сведе устни към нейните. — Само кажи и ще го направя.

Тя извърна глава точно в мига, когато щеше да я целуне, и устните му намериха косата й.

— Изпий една чаша с бучиниш.

Идеше му да я удуши. Но я пусна за малко.

— Какво?

Тя се възползва от възможността да мине от другата страна на пианото.

— Или се опитай да се хвърлиш върху меча си. Според японския обичай. Харакири. Смъртта на честта. Ще бъде нещо ново за теб.

Тя говореше щуротии.

— Нямам намерение да си правя експерименти със смъртта.

Шана присви очи с упрек.

— Говорех за честта.

Време бе да се сложи край на усукванията. Негова беше, той я искаше. По дяволите, защо тя просто не го признаеше?

— Шана, обичам те.

Въпреки надигналата се в гърдите й паника тя го погледна право в очите.

— Джордан, единственото, което някога си обичал, е собственото ти отражение в огледалото. Не знам защо сега си тук, но предполагам, че е свързано с бъдещия ти имидж. Това обаче вече не ме интересува. Не искам смъртта ти, искам само завинаги да изчезнеш от живота ми. Което значи и от апартамента ми. Веднага — тя скръцна със зъби, когато той я хвана още по-здраво.

— Искам те, Шана — дъхът му достигна до нея. Усещаше пулсирането на слабините му, докато той я притискаше до стената. В очите му се появи опасна светлина. — Никога жена не ме е напускала. Никога. Аз съм този, който идва и си отива, и аз се върнах отново в живота ти. Трябва да свикнеш с тази мисъл.

Усмивката върху лицето му бе злобна и язвителна. Как изобщо го бе смятала за красив? И как изобщо го бе обичала?

Джордан настойчиво триеше слабините си в нейните.

— Може би като поусетиш онова, което ти е липсвало, ще промениш намеренията си…

Отвращаваше я. Чувстваше се омърсена дори само от докосването му.

— То ми липсваше дори когато ти спазматично се мяташе върху мен.

Гневът му избухна неудържимо. Напрежението, в което живееше от доста време, бе прекалено голямо.

— И защо, лицемерна кучко?

Вдигна ръка да я удари, но внезапно потънаха в тъмнина. Светлините в апартамента угаснаха. Шана заби коляното си между краката му. Изненадан, Джордан извика от болка и се преви върху килима.

— Кучка! — изпъшка той. — Ще ми платиш за това!