Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (25)

Глава 25

Шана дори не си бе представяла, че едно тяло може да бъде толкова изтощено и все още да живее, ако не бе го усетила на собствен гръб. Когато Рейд отвори хотелската врата пред нея, единственото, за което все още имаше сили, бяха няколкото крачки до най-близкия стол. Срина се върху него, без дори да свали обувките си. Изобщо не усещаше дясната си ръка, пръстите й бяха като вцепенени от безбройните ръкостискания. Мускулите на лицето й също застинаха в едно определено положение.

Помисли си, че поне ще умре усмихната.

Рейд бе долетял предишната вечер и издържа целия ден заедно с нея. Той отвори любимия й плодов сок, от който винаги имаше в стаята, и й го подаде.

— Ето, най-добре е да пийнеш това.

Пръстите й с усилие се сгънаха около кутията.

— Благодаря — Шана притвори очи. Въздъхна дълбоко и отпи няколко глътки.

Рейд приседна на страничната облегалка на креслото й.

— Доста изтощена изглеждаш.

Тя му подаде обратно кутията. Клепачите й отново се спуснаха.

— Колко си проницателен.

Той се ухили.

— Природна дарба.

През тези няколко месеца Рейд бе с нея винаги, когато можеше да се откъсне от офиса, редактираше речите й и я държеше за ръка, когато се налагаше. До определянето на кандидатите имаше не повече от пет седмици и макар че от съпартийците си тя имаше най-добри шансове, все още нищо не бе сигурно. Шана продължаваше да изнася речи пред различни организации и да посещава приютите на бездомните, изоставените и забравените. Двата края на спектъра. Посланието бе винаги едно и също. Повишаването на общественото съзнание и поощряването на образованието бяха единственият възможен подход към преодоляването на морално неудобните ситуации. Хората трябваше да се стимулират да помагат на хората. Началният импулс можеше да дойде от управленските сфери, но те не бяха в състояние да осигурят всичко. Едно правителство, което се занимаваше с всичко, в един момент можеше да се окаже, че не се занимава с нищо.

Рейд си помисли, че е доста странно да си влюбен в кръстоносец. Но това бе самият факт. Той действително я обичаше. Не бе предвиждал да се случи така, дори не бе напълно сигурен, че тя отвръща на чувствата му. Но това не променяше нищо. За добро или лошо, той беше влюбен в нея.

И точно сега бе влюбен в една жена, която се намираше в стрес и която имаше страхотна нужда да се отпусне, преди да започне следващият рунд. Нямаше много време.

— Искаш ли да ти приготвя една гореща вана? — предложи той.

— Не — Шана се опита да махне с ръка, но едва помръдна китката си. — Сигурно ще се свлека под водата и ще се удавя.

Той остави кутията със сок на малката масичка.

— Не бях забелязал, че си в такова щуро настроение.

Тя се засмя слабо. Как позволи да я убедят да се впусне в тази лудост?

— Щурите настроения не са за хора, на които им се налага да посещават всяко едно ъгълче в шестия окръг.

Тя тръсна глава, опитвайки се да преодолее вцепенението си. Вратът й се бе схванал и я болеше. Когато усети пръстите му на гърба си, едва не извика. Той започна да я масажира, бавно, нежно, първо раменете, после врата. Ако имаше сили, дори би замъркала от удоволствие. Сякаш небето се отвори над нея. Главата й се отпусна назад, напрежението бавно отплува някъде.

— О, моля те, не спирай.

Рейд се засмя, като разтриваше мускулите около гръбнака й.

— Странно, но същото ми казват и другите хубавици от Конгреса.

— По-добре да не го правят. Ще им издера очите.

— Защо, госпожице Брейди? Та вие никога не сте предявявала претенции за собственост!

Тя въздъхна под магията на пръстите му.

— Изглежда не си ме разбрал добре.

Той се наведе да я целуне, точно когато на вратата се почука. Шана простена.

— Ако е някой вестникар, кажи му, че съм умряла. Текстът и снимките в единадесет часа.

— Не и след всичките усилия, които хвърлихме за кампанията ти — той целуна косата й като дете, което се нуждае от малко кураж, преди да отиде до вратата. — Можеш да умираш, но след изборите.

Единственото, на което бе способна в момента, бе да извърне глава. Откъде ли щеше да вземе енергията, необходима за следващия пункт в програмата?

— Май че точно от това се страхувам — промърмори тя, докато Рейд отваряше вратата.

— Изплаших ли ви? — запита Дорийн Пристли, докато влизаше с учудено вдигнати вежди.

Висока, представителна, с късо подстригана сребристосива коса, Дорийн бе мениджър на последните три успешни кампании на Брайдън. Тя не съвсем охотно се съгласи да предложи услугите си на Шана. Отначало го направи само, за да не откаже на Брайдън и Брейди. Щеше да помисли как в общи линии да скрои имиджа на младата дама пред публиката, а после да прехвърли нещата на някой друг.

Но след като проследи изявите на Шана на няколко места и я чу как говори, Дорийн промени мнението си. Усети, че дъщерята на сенатора е в състояние да предложи нещо свежо и ново. Ентусиазъм. Неподправен ентусиазъм. И съвсем не беше от онези, които смятат, че държавата трябва да им предостави всичко. Дорийн уважаваше това. И с радост се зае да доведе до край кампанията й.

Сега организаторката профуча през стаята, като само за миг спря до масичката и отпи глътка сода. Неизменният сив дневник с графиците бе притиснат към съвършено плоската й гръд. Тя обожаваше сивото, всички отсенки на сивото, но в подхода й към нещата нямаше нищо сиво или посредствено.

Дългият ъгловат нос й придаваше остър, птичи израз, но тя не бе допуснала до него скалпела на хирурга, въпреки молбите на покойната си майка.

— Един кандидат никога не трябва да се бои, Шана — смъмри я тя. — Той трябва безстрашно да приеме жребия на съдбата.

Днес се бяха справили добре с тълпата и Дорийн бе изключително доволна от последните проучвания на рейтинга. Шана предхождаше опонентите си поне с шест пункта. И Дорийн имаше намерение да не допусне промяна на нещата.

Шана погледна босите си крака.

— Точно сега дори не съм сигурна, че мога да стана от стола си.

Дорийн разтвори дневника на страницата с надпис „Петък“ и заби пръст по средата.

— Имаш точно един час до речта в дамския клуб „Уейнрайт“. Няма как, трябва да го включиш в репертоара си.

Шана се надигна, опитвайки се да се стегне.

— Дамският клуб? Нямаше ли преди това да ходим в приюта за бездомни?

Дорийн поклати глава, големите златни обици ритмично се залюляха. Тя още веднъж прегледа графика, преди да затвори дебелата книга.

— Щяхме да ходим наистина, но това с клуба просто ни дойде наготово. Бях казала на Клер да те предупреди — тя сви рамене, ядосана на помощничката си, но не и действително угрижена. — Няма да ти е толкова трудно. Използувай речта си пред клуба „Елкс“, като я промениш тук-там, където трябва.

— Ами приютът? — настояваше Шана. Лично бе подготвила официалната си визита там.

— Имаме време само за едно нещо, сладурче. Дори и ти не можеш да бъдеш на две места едновременно. А веднага след това имаш пресконференция.

Щеше да е далеч по-лесно да застане пред едно общество от усмихнати жени, отколкото да се сблъска с безнадеждността, обитаваща приютите на бездомните. Но не бе поела по този път, за да търси лесните варианти. И тя взе решението си.

— Окей, премести дамския клуб.

Рейд бе готов да се обзаложи, че ще каже точно това. Шана бе изключително праволинейна личност. Твърде жалко, че той не успяваше достатъчно често да измести посоката към себе си. Но точно това я правеше Шана. И затова я обичаше. Заради непреклонната й лоялност, заради начина, по който отстояваше принципите си, колкото и непопулярни да изглеждаха. Независимостта й го изпълваше с възхищение и в същото време го тревожеше, защото някой ден тя можеше да се изправи помежду им. Времето щеше да покаже.

— Не може да стане.

В гласа на Дорийн имаше нотка на категоричност. Тя знаеше кое е от значение за кандидатите и къде се печелеха важни гласове. Председателката на дамския клуб „Уейнрайт“ бе влиятелна личност в района. Голяма риба в малък вир. Нейната подкрепа за Шана би имала ефекта на камък, хвърлен във водата, който образува все по-широки и по-широки кръгове вълни около себе си. Такива хора не можеше да се пренебрегват.

Рейд погледна Шана в очакване. Знаеше какво ще последва.

— Добре — съгласи се тя. — Премести пресконференцията.

На Дорийн не й бе приятно да чуе това. Гласът й стана метален.

— За кога?

Шана поклати глава.

— Не кога, а къде. Хайде да ги заведем в приюта.

— Но това е адски потискащо! — всъщност тя обмисляше идеята. Вариантите веднага започнаха да се оформят в ума й. Да, май си струваше. Шана Брейди, кандидатът със сърце. Хубавите заглавия винаги бяха добре дошли.

— Това е да си бездомен.

Шана долови промененото й настроение. Знаеше, че е важно да направи впечатление на подходящите хора, за да бъде избрана, но не искаше да е за сметка на убежденията й. То би означавало да притъпи остротата на собствената си платформа.

— Направи го. Ако ни отделят някоя и друга минута в местните новини, все някой ще се реши да пожертва за тях време, пари, труд или нещо подобно. Всичко е от значение. Хората продължават да смятат, че бедността винаги е проблем на някой друг. Но не е. Проблемът е на всички ни. Тези хора не са се родили бездомни. И те са започнали с надежди и мечти.

Рейд изръкопляска.

— Чудесно за една жена, която няма сили дори да стане!

Дорийн драскаше нещо в бележника си.

— Фразата ми хареса — тя си отбеляза хората, на които да позвъни, за да подготви нещата. — Искам да кажа — това, че проблемът е на всички ни — тя шумно затвори дебелата книга. — Със сигурност трябва да го споменеш на пресконференцията следобед.

Шана я погледна остро. Нямаше намерение да прилага евтини номера, да подхвърля уловки и да говори онова, което хората искат да чуят. Нямаше да повтаря играта на Джордан. Тя се надигна.

— Не е фраза, Дорийн. Аз наистина го вярвам.

Дорийн я потупа по бузата на излизане.

— Точно затова и аз съм тук, сладурче. Точно затова. Никога не работя за кухи позьори.

Тя се усмихна, но очите й бяха сериозни. Извърна се към Рейд.

— Погрижи се за нея. Ще отида да видя какво става с нашите приятели от четвърти квартал.

Тя затвори вратата след себе си. Рейд завъртя ключа.

Извърна се и видя, че Шана се е изправила до прозореца. Застана зад нея и обгърна талията й. Тя се облегна на гърдите му. Цялата излъчваше решителност. За онези, които не я познаваха достатъчно, изглеждаше много силна. Но зад всичко това все още се криеше нейната уязвимост и несигурност. И сигурно сега повече от всякога, защото никога не се бе подлагала на подобно изпитание. Той можеше да й предложи единствено своята подкрепа — реална и емоционална, от която тя все още се нуждаеше.

— Да ти донеса ли нещо?

Приятно й бе да е в прегръдките му. Щеше да е толкова хубаво, ако нещата бяха по-прости. Ако не бе този невероятен импулс в нея да докаже нещо, да направи нещо. Ако само можеше да се отпусне и да се остави да я люби! И просто да съществува. Но тя трябваше да свърши много неща и веднъж вече видя какво стана, когато си позволи да се влюби. Животът й просто спря своя ход. И все пак бе голяма утеха да го има до себе си. Сложи ръка върху неговата.

— Просто копнея за малко тишина и покой.

— Боя се, че това не влиза в плановете за следващите няколко години.

Шана усети съжалението в гласа му. Не че нямаше представа с какво се заема, но никога не се бе оказвала в епицентъра на урагана. Темпото бе крайно изтощително. „Много по-трудно е — съзна тя, — когато продуктът, който трябва да продадеш, си самата ти.“

Въздъхна и се извърна към него. Ръцете му все още бяха сключени около кръста й.

— Имаш ли представа къде е онази реч, която изнесох пред клуба „Елкс“?

Рейд искаше поне за малко да е сам с нея, да бъдат само мъж и жена, които все още се откриват един друг. Почти съжаляваше, че я подтикна да се пробва за номинацията. Но знаеше, че тя иска да докаже нещо на себе си. И нямаше да бъдат щастливи заедно, докато не го направеше.

Той кимна.

— На бюрото е — финалът като цяло бе негов, но идеите принадлежаха на Шана. — Само я посмекчи малко и ще свърши работа.

Тя се намръщи, спомняйки си речта.

— Не.

— Какво не? Не я ли харесваш? А на мен ми се стори, че се справи много добре тогава — Рейд трябваше да се връща във Вашингтон със среднощния полет. Щеше да му е малко късно да почва да я преработва сега, но все щеше да успее.

— Не, речта е чудесна. Но не искам да я смекчавам. Моята платформа си е моя платформа. И смятам да се придържам към нея, независимо дали това харесва на някого или не.

Той се вгледа за момент в нея, разсъждавайки върху чувствата си, докато бавно движеше ръце по раменете й.

— Кой би помислил, че някой ден ще хлътна по една Жана д'Арк. Добре, прави каквото искаш, а ако започнат открит огън, ще дойда да те изведа.

Тя се разсмя.

— Моят герой.

Рейд взе лицето й в ръцете си.

— Никога не го забравяй — но когато сведе глава да я целуне, на вратата отново се почука. Той въздъхна и отпусна ръце. — Да не би тук да има камера или нещо подобно? Защо някой чука винаги, когато съм само на сантиметър от устните ти?

— Може би Джейн си е забравила ключа — Шана настоя Джесика и бавачката да дойдат с нея. Не би се примирила с дълга раздяла с дъщеря си, не дори и в името на изборната победа.

Рейд прокара палец по долната й устна.

— Следва продължение.

Шана се отпусна в креслото, а той тръгна към вратата. И двамата се изненадаха при вида на Рийна, застанала в предверието.

Рейд отстъпи назад и отвори широко вратата.

— Госпожо Брейди — той се огледа в двете посоки. — С вас ли е сенаторът?

Пристигането на майка й не се стори на Шана чак толкова драматично като друг път. Явно започваше да свиква с някои неща.

Рийна небрежно пусна върху дивана палтото си от сребърна норка.

— Не е нужно никой да ме води, за да видя дъщеря си. Придружителите са за театъра — извърна се и изгледа преценяващо Рейд. Този бе доста по-добър от предишния. Самата мисъл за Джордан я изпълни с отвращение.

— Рейд, нали?

— Да — отвърна той развеселен. Страхотно парче беше тая майка на Шана. Вече разбираше защо й е било толкова трудно да намери собствената си идентичност, сравнявайки се непрекъснато с нея.

— Никога не забравям едно красиво лице — извръщайки се, тя хвърли поглед към дъщеря си. — Ти обаче изглеждаш ужасно.

Шана дори не си направи труд да стане.

— Нима измина всичкия този път от Джорджтаун дотук, само за да ми повишиш самочувствието, мамо? — с изненада и удоволствие установи, че този път забележката на майка й не успя да я засегне. Нищо не се присви в нея. Или вече наистина бе зрял човек, или бе толкова уморена, че нищо нямаше значение.

— Не, просто дойдох да те видя — Рийна забеляза изненадата върху лицето на дъщеря си. Смятала си, не изобщо не ме интересува, нали? — Теб и Джесика — тя огледа стаята в търсене на знаци за присъствието на внучката си. — Грехота е да я мъкнеш със себе си по този начин.

Шана нямаше желание да слуша повече съвети от майка си. Дори точно обратното.

— Но иначе нямаше да я виждам — тя изгледа съсредоточено майка си, спомняйки си дългите ваканции, през които Рийна я бе изоставяла. — Както и тя мен.

Рийна отмести поглед. Прободе я непривично чувство за вина.

— Е, добре, може и да си права.

В тона й имаше нещо, което накара Шана да омекне.

— Правя онова, което смятам за най-добро.

Рейд погледна двете жени. Те бяха съвсем различни и в същото време извънредно много си приличаха, макар и едва ли го съзнаваха. И двете бяха силни по свой начин.

— Смятате ли, че ще е добре да се оттегля, или предпочитате да остана в ролята на рефер?

Рийна се усмихна. Да, този бе подходящ за Шана. Тя махна към вратата.

— Можеш да си вървиш.

Шана го целуна по бузата.

— Вече съм голямо момиче, Рейд.

Но големите момичета също бяха уязвими. Той й стисна ръка за кураж.

— Ще бъда долу във фоайето, ако ти трябвам — и затвори вратата зад себе си. Имаше още някои неща, за които трябваше да се погрижи, преди да тръгне тази нощ.

— И тъй, къде е тя? — попита нетърпеливо Рийна.

— Джесика ли? — Шана се извърна към майка си. — Джейн я заведе в парка. Наистина ли измина целия този път, само за да я видиш? Трогната съм — не беше в стила на майка й да нарушава спокойствието си по този начин.

Рийна не отговори веднага, задавена от надигналото се чувство. Тя не бе открит човек по природа. Но природата капризно променяше някои от принципите й.

— Не, всъщност дойдох да видя теб.

Това бе още по-нехарактерно за майка й.

— Защо?

Рийна се извърна, готова да се защитава. Не бе свикнала да я разпитват, най-малко пък Шана.

— И защо не? Една майка има право да види дъщеря си.

Океан от наранени чувства връхлетя Шана. Къде бе майка й, когато тя имаше нужда от нея? Когато се боеше от тъмното и само докосването до майчината ръка би й помогнало? Къде беше, когато нейното одобрение означаваше за нея всичко на света?

— Доколкото си спомням, ти не си се възползвала особено често от това си право.

Обясненията се надигнаха и замряха. Навикът да не се извинява по принцип попречи на Рийна да ги изрече.

— Ти даде още един шанс на баща си. Защо не и на мен?

Сериозно ли говореше майка й? Нещо не беше наред. Шана го чувстваше.

— Това ли искаш? Втори шанс?

Рийна я погледна право в очите. Измина един дълъг миг, преди да стигне до думата. Не бе лесно да моли.

Да.

— И защо?

Не бе предполагала, че дъщеря й може да бъде толкова упорита. Нима винаги е била такава, а тя просто не го бе забелязала? Каквато й да бе причината, това правеше нещата още по-трудни.

— Защото съм ти майка — Рийна бе раздразнена, че трябва да обяснява каквото и да било. А и защото не можеше да обясни всичко дори на себе си.

Изправила се бе лице в лице с морала си и това я изплаши. Шана наблюдаваше как майка й неспокойно крачи из стаята, сякаш търси нещо, в което да се хване.

— Исках да ти кажа, че се гордея с теб. Внезапно осъзнах, че просто не познавам тази личност, за която всички говорят, а тя е моя плът и кръв — Рийна се приближи. — Всичко, което знаех, бе как изглежда, и че има по-хубави ръце от моите.

Майка й говореше някак несвързано. Шана изведнъж се разтревожи. Защо направо не й кажеше какво не е наред, вместо всички тези заобикалки.

— Какво?

— Ръцете, Шана, ръцете — Рийна се приближи и вдигна своите. — Аз имам ръце на рибарка — тя ги оглеждаше от всички страни, сякаш никога преди не ги бе виждала. — Хирургията може много да помогне за различните части на тялото, но ръцете остават големи и грозни — тя отмести поглед към ръцете на Шана. — Винаги съм ти завиждала за твоите.

— Ти си ми завиждала? — нима бе възможно? Шана смаяно гледаше майка си. — И как си могла да завиждаш точно на мен? Та ти винаги бе толкова красива — тя си спомни колко мъчително бе желала да прилича на майка си като дете, надявайки се, че ако една сутрин неочаквано се събуди променена, майка й щеше да намери време за нея. — Като някаква далечна приказна принцеса с дете — грозно патенце.

— Ти никога не си била грозна — заяви категорично Рийна, хвана брадичката на Шана и я погледна. Всъщност тя бе доста хубавичка. — Но просто настояваше да си останеш обикновена — странна усмивка се появи върху пищните й устни. — Понякога си мислех, че това е начин да си отмъстиш. Но не мога да те обвинявам, като хвърлям поглед назад.

За миг и двете се почувстваха неловко. Шана си спомни единственият друг случай, когато наистина бяха разговаряли. Следобедът след погребението на Елоиз, в стаята на майка й.

Взе речта си от бюрото и грижливо приглади страниците.

— Този следобед трябва да говоря на две места. Едното е пресконференция в приюта за бездомни — Шана погледна с надежда майка си и изведнъж й се прииска тя също да бъде там. — Защо не дойдеш с мен?

Рийна вече бе проявила прекалено много чувства. А се смущаваше да се показва толкова слаба.

— Виж, аз…

Шана нямаше намерение да приема отказа й. Не и този път.

— Идваш. И — знаеш ли какво, мамо?

— Да?

Шана погледна дрехата, която Рийна бе захвърлила на канапето.

— Остави това палто — тя сложи ръце върху царствените й рамене. — Ти действително ми помагаш много с благотворителните си начинания, но там, където отиваме, ще приличаш на Мария Антоанета, която обикаля бедните квартали — тя се поколеба, макар че това едва ли щеше да увеличи желанието на майка й да я придружи. — Разбира се, ако искаш.

— Да, да, искам да дойда.

Шана отпусна ръце. В гласа на майка й имаше някаква острота, която не бе долавяла досега, и тя я разтревожи.

— Мамо, няма ли да ми кажеш какво има?

Рийна понечи високомерно да отрече, но в последния момент се отказа. Какъв смисъл имаше да лъже?

— Напипах една бучка в гърдата си миналата седмица.

— О, мамо!… — ужасът и съчувствието се смесиха в очите на Шана.

Рийна хвана ръцете й и не й позволи да я прегърне.

— Не се плаши. Доброкачествен е — видя облекчението върху лицето на Шана и това я трогна повече, отколкото бе допускала, че е възможно. Винаги бе смятала, че стои над тези неща. Но грешеше. Прегърна дъщеря си.

— Предполагам, че затова дойдох.

— Защо?

— Защото в продължение на една седмица виждах края на пътя съвсем ясно. И не исках да бъда сама.

Шана преплете пръсти с майчините.

— Никога няма да бъдеш сама, мамо. Не и докато аз съм тук.

Надявала се бе Шана да го каже. И се зарадва, че тя не се поколеба да го изрече.

— Върви да се приготвиш. Трябва да се грижиш за имиджа си — и Рийна побутна дъщеря си към спалнята.