Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (24)

Глава 24

— Шана, би ли дошла в кабинета ми, ако обичаш?

Тя вдигна очи от монитора. Прехвърляше страниците в търсене на някакви данни, вкарани в паметта преди известно време. Информацията щеше да подкрепи заключенията от доклада й. Той бе свързан с подготовката на един законопроект, който баща й се опитваше да прокара от доста време. Текстът трябваше да е възможно най-точен и убедителен. По дяволите, къде беше този файл?

Баща й стоеше на прага на помещението, където тя работеше вече шест месеца. Отначало бе протестирала, че не й трябва чак толкова място. А сега просто нямаше накъде да се обърне. Навсякъде бе затрупано с папки, кутии с дискети и доклади, които предстоеше да се вкарат в компютъра.

— Разбира се. Какво има?

Обикновено той не идваше в нейната стая, освен ако не решеше да я изведе на някой случаен обяд. Толкова бе зает, че през деня не му оставаше никакво време за разговори. Ако му трябваше за нещо, просто й звънеше. Нещо витаеше във въздуха.

— Трябва да обсъдя с теб един въпрос.

В гласа му имаше напрежение, което я учуди. Запита се дали бе свързано с националните избори през следващата година. Толкова много хора, които и двамата познаваха, се качваха и слизаха от сцената, изплашени, че могат да изгубят при следващото гласуване, или съсипани от стреса, съставляващ неизменна част от работата.

Когато го последва към кабинета му, Шърли любопитно я изгледа. Шана вдигна рамене в отговор на неизречения въпрос. И тя не знаеше повече от помощничката си.

Приближи се към бюрото на баща си и седна на стола срещу него. Същият стол, на който бе седяла, когато дойде да иска работа. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност. И действително бе така. С някои малки изключения тя отдавна вече не беше онова неуверено момиче. Смешно, но бе тръгнала на борба дори и с тези малки изключения. Вече не беше толкова трудно. Мъчителният преход бе зад гърба й. Вярно, отначало се чувстваше малко неловко, но това бе нормална реакция на новата ситуация, на новите хора. И бързо мина.

А междувременно тя научи нещо за себе си. Срещна истинската Шана и остана доволна от жената, която откри.

Сенаторът сключи пръсти пред себе си и се загледа в единственото дете, което бе създал. Осигурил й бе добри училища и добри учители, но тя в повече или по-малко се бе създала сама. И се бе справила адски добре. Много по-добре, отколкото той изобщо можеше да се надява. По времето, когато съзна грешката си, Шана вече бе жена, нуждаеща се в много по-голяма степен от наставник, отколкото от баща. И това го караше да се чувства горд.

Нямаше представа как тя ще реагира на предложението му. Тъй като изобщо не бе в характера му да действа прибързано, Брейди твърде дълго бе обмислял решението си.

Шана отдавна не бе виждала баща си толкова сериозен.

— Явно искаш да ме държиш в напрежение — дали не бе нещо със здравето му? — Какво има?

— Брайдън се оттегля.

Значи това било.

— Шегуваш се!

Конгресменът Джек Брайдън бе най-добрият приятел на баща й. Брайдън бе човекът с най-големи заслуги за влизането на Брейди в политиката. Започнали бяха като млади конгресмени от Илиноис, бяха се подкрепяли взаимно и заедно бяха учили правилата на играта. Когато баща й реши да се кандидатира, Брайдън бе най-верният му поддръжник. Брайдън бе този, който доведе Уитни в тяхната групировка. Без него нещата щяха да бъдат доста по-различни.

Шана погледна баща си и се раздвижи на стола. В този миг той й изглеждаше някак състарен. Лицето му бе напрегнато и върху него се очертаваха местата, където годините го бяха докоснали.

— Не, не се шегувам. Джек казва, че е уморен от битките — сенаторът се приведе напред и се вгледа в дъщеря си. Тя беше красива жена. Къде бе отишло малкото момиченце? Трябваше да престане. Държеше се като стар човек. — Иска да предаде щафетата на някой по-млад, на някой със същите убеждения. Който ще продължи битката и ще отстоява нещата, в които вярваме — баща й опря ръце на бюрото си. За миг й напомни свещеник на амвона, стигнал до някакво трудно място в проповедта си.

— Джек ме помоли да се поогледам за подходящ човек.

Да не би да искаше да я ангажира за нечия кампания? Та тя и без това бе затрупана от работа. Да се занимава с предизборна агитация, като в същото време върши и другите неща, би изисквало поне осемдневна седмица.

Забеляза някаква усмивка да се прокрадва по сериозното му лице.

— Както изглежда, предварителните ти проучвания са дали добър резултат.

— Ако искаш да кажеш, че съм успял да намеря съответния човек — да.

Но защо я гледаше по този начин? Шана несъзнателно вкопчи ръце в страничните облегалки и се наведе към него.

— Какво си намислил?

Диамантената усмивка на Джим Брейди продължаваше да живее върху лицето на баща й. Тя почти озари помещението. Веднъж някой бе казал, че с усмивката си Роджър Брейди би успял да накара и някое дърво да гласува за него.

— Ти.

— Аз? — не беше възможно. Със сигурност бе пропуснала нещо извънредно важно в разговора.

— И за какво?

Сенаторът се надигна, развълнуван от идеята, която вече не беше тайна. Подпря се на ръба на бюрото и скръсти ръце пред себе си. Брейди и в двете камари на парламента. Беше чудесно!

— Да заемеш мястото на Брайдън.

— Брайдън е от Илиноис. Аз не живея в Илиноис.

Беше лудост, пълна лудост. Оттеглянето на най-добрия му приятел явно бе накарало баща й временно да загуби здравия си разум. Изобщо не бе възможно тя да се кандидатира.

Брейди видя смаяния поглед в очите на дъщеря си. Даде си сметка, че досега не е имала абсолютно никакви амбиции. Толкова всеотдайност, толкова енергия, и никакъв стремеж към властта. Тя действително вършеше идеално работата си. Партията се нуждаеше от хора като нея.

— По документи ти все още живееш в Илиноис. Регистрирана си там, макар и да работиш във Вашингтон. Между другото — ухили се той, — все още получаваш някои неща на тамошния ни адрес — имаше пред вид семейното жилище.

Да се кандидатира? Тя? За място в Конгреса? Струваше й се напълно невероятно.

— И тъй, с местожителството няма да има проблеми — заключи Брейди. Гласът му бе мек, убеждаващ. С този глас внушаваше надежда и доверие на избирателите си. — Изборите са чак след една година и първо трябва да се преборим с определянето на кандидатите. Ще имаш време да си наемеш жилище в Илиноис и да го регистрираш официално.

Той прочете съмненията върху лицето й. Шана съвсем не бе убедена. Не че щеше да стане лесно, но бе сигурен, че е направил верния избор.

— Шана, ти държиш на същите неща, които винаги съм отстоявал и аз. Виждал съм те как говориш с хората на улицата по време на предишната ми кампания. Ти не изричаше задължителните баналности, а действително бе убедена в нашата кауза.

Но да вярваш не беше достатъчно.

— Не зная, татко — имаше хиляди пречки. Включително и собствената й несигурност. — Не считам, че имам нужната квалификация, за да се кандидатирам.

— Защото не си юрист ли? — отгатна мисълта й той. — По дяволите, Шана, управленските кръгове са претъпкани с адвокати — Брейди намръщено прокара ръка по челото си. — Онова, от което имаме нужда, са честни хора с високо гражданско съзнание, а не адвокати. Подписалите някога Декларацията за независимостта също не са били само прависти, но са били достойни мъже. Хора, достатъчно загрижени за нещата, за да се заемат с тях — по израза й Брейди разбра, че е заинтригувана, а това бе всичко, което можеше да иска засега. — Не настоявам да вземеш веднага решение, но те моля да помислиш.

Тя стана и се усмихна.

— Да, но каква лудост е всичко това.

— Не — Брейди сложи ръце на раменете на дъщеря си. — Помисли за доброто, което можеш да сториш, Шана. Ако се избере неподходящ човек, той ще съсипе много от онова, което сме създали. Хората имат различни приоритети. И по различен начин биха подходили към разпределението на фондовете. Образователните и социалните програми, върху които работихме толкова дълго, като нищо могат да бъдат отменени, ако не получа съответната подкрепа в камарата. Напускането на Брайдън означава, че ще имам един човек по-малко на моя страна. Твоят ентусиазъм ми е нужен, Шана.

— Добре — кимна неохотно тя. Все още всичко й се струваше доста пресилено, но постепенно започваше да свиква. В края на краищата той й беше баща. И за първи път я молеше да направи нещо за него. Но защо това нещо трябваше да й е дотолкова чуждо? — Ще си помисля. Но самата идея за кандидатиране ме плаши до смърт.

Той не го прие като извинение. Макар и в гласа й да имаше такава нотка. Убеден бе, че тя ще стане превъзходна дама за Конгреса.

— Добре. Прекаленото самочувствие винаги ме е дразнело.

Тя спря до вратата, с ръка върху бравата. Но трябваше да разбере.

— Тогава защо подкрепи Джордан в началото?

— Защото бе твой съпруг и смятах, че ти също го искаш — призна той. Макар и Джордан да имаше дарбата да очарова избирателите и съпартийците си, Брейди усещаше, че той би подкрепил каквато и да било идея, би се съюзил с когото и да било, само и само да постигне целите си. Целта оправдава средствата, бе неговото кредо. И изборните му резултати от последните две години потвърждаваха тази представа.

Отговорът на баща й едва ли би могъл да я изненада повече.

— Ами твоите принципи?

— Понякога, когато действително обичаш някого — той леко я помилва по бузата, мислейки за всичкото пропуснато време, за времето, което никога нямаше да се върне, — принципите могат малко и да се поогънат.

— Ще обмисля предложението ти — обеща тя трогната.

 

 

Рейд изчака да мине вечерята и да се уединят в дневната. Цялата вечер тя бе някак умислена. Забеляза го още в офиса. Бе се надявал сама да му каже какво има. Но тъй като Шана не го направи му стана неприятно, че трябва да пита. Тя явно все още не му се доверяваше достатъчно, за да споделя с него чувствата си, макар и да споделяха леглото вече от доста време. Помежду им все още имаше бариери, породени от факта коя и какво е тя и коя и какво е била.

Той я изчака да седне на канапето до него.

— Нещо цял ден ти се върти в ума, нали? — отметна кичур коса от слепоочието й.

Шана се намръщи, хапейки долната си устна. Трябваше да се досети, че той ще отгатне настроението й. Рейд сякаш винаги знаеше всичко. Приятна мисъл, стига да не се понесеше по течението и да не попаднеше в този нежен капан.

— Брайдън се оттегля.

Рейд продължи да чака. Едва ли бе само това.

— Чух да го споменават.

Тя сплете пръсти и дълбоко си пое дъх.

— Баща ми смята, че имам добри шансове да заема неговото място — изрече думите прекалено бързо, сякаш бяха твърде фантастични, за да се кажат бавно. Погледна Рейд, очаквайки да види същия шок, който бе изпитала и самата тя в първия момент. Но не го откри. — Изглежда толкова ентусиазиран, че просто не знам как да му откажа.

— Много просто. Недей.

Шана го изгледа смаяно. Да не би и той да си бе изгубил ума?

— Какво?

Рейд не виждаше никакъв проблем. Още от деня, когато тя сподели с него отношението си към политическата дейност, той смяташе тази перспектива за съвсем реална. Изненадан бе от реакцията й, от факта, че наистина трябваше да бъде убеждавана.

— Мисля, че няма да е зле да опиташ.

— Не, не и ти — простена Шана.

— Разбира се, че и аз — той отмести косата от шията й и леко плъзна език по най-чувствителното място. Тя потръпна. — Може би тогава най-сетне ще спреш да бягаш — промълви той съвсем близо до кожата й.

Тя се отдръпна.

— Да бягам?

— Да, да бягаш! — нямаше намерение да влиза в изнервения й тон, макар начинът, по който се държеше, понякога да го ядосваше. Шана наистина работеше прекалено много, направо се съсипваше. Както веднъж някой бе казал за нея, сякаш се опитваше така да оправдае съществуването си на тази планета. — Да бягаш от сенки и демони. Ако спечелиш, а ти ще спечелиш — той сложи пръст на устните й, за да спре протеста, — ще можеш вече да хвърляш своя собствена сянка. Не че сега не е така, но ти самата не си вярваш — сви рамене и се облегна на канапето. — Изборът е твой.

Изборът. Това й прозвуча познато. Тя се усмихна унесено.

— Баба ми каза същото последния път, когато я видях.

Очите й меко сияеха, докато говореше за старата жена.

Явно бе означавала много за Шана.

— Тя е искала да се кандидатираш?

— Не — разсмя се Шана. — Тя ми говореше за избора, за правилния избор — вгледа се съсредоточено в лицето му. — Наистина ли мислиш, че имам шанс?

Рейд видя вълнението й, примесено със страх. Тя го искаше. Нужен й бе само известен тласък. Е, поне това можеше да й даде.

— Разбира се, че имаш шанс. Ти искрено вярваш в системата, всеотдайна си, а и аз винаги ще бъда до теб. От какво повече имаш нужда?

В неговите уста звучеше толкова просто. Но той никога не бе участвувал в кампания. За разлика от нея.

— От чудо.

— Ние сами си създаваме чудесата, Шана — той я взе в обятията си. — Всеки ден, избирайки вярната пътека, ние създаваме нашите собствени чудеса.

Устните му докоснаха ухото й и той с удоволствие видя как тя затвори очи. Бяха заедно вече три месеца от онази нощ в хотела и той все още не можеше да й се насити. А и се съмняваше, че някога ще стане.

Рейд я сложи върху коленете си.

— Ако сега успея да те накарам да направиш една малка магия, значи всичките ми молитви са били чути. Или поне за тази нощ.

Пулсът й вече бе ускорен.

— Почакай — изрече с усилие Шана. — Нека поговорим — знаеше, че няма да може, ако съзнанието й се разтапя по този начин.

— Мога да говоря и да те галя едновременно. Много съм надарен в това отношение.

Тялото й започна да протестира срещу невъзмутимостта, която се опитваше да му наложи.

— Никой не спори за дарбите ти, Рейд, но нещата са сериозни.

— И аз съвсем сериозно те гушкам — той понечи отново да я целуне, но видя молбата в очите й. — Добре, първо ще поговорим, после ще се гушкаме — свали я от скута си. — И тъй, какво те тревожи?

Самата идея. Толкова бе плашещо.

— Наистина ли винаги ще бъдеш до мен?

Въпросът му причини болка. Кога най-сетне щеше да му повярва?

— Трябва ли да питаш?

Тя сви рамене. Не искаше това да става причина за раздор.

— Исках да кажа, че ще се наложи да напуснеш офиса на баща ми — мислеше за неговата кариера, не за своята.

— Не е задължително. Мога да продължа да работя за баща ти и да ти помагам и при твоите речи — сега, когато наистина бе на път да се наложи в екипа на сенатора, нямаше смисъл да проваля тази възможност. Но искаше да бъде и до Шана, когато се нуждае от него. Това също бе важно, в един много личен смисъл. — Няма да е лесно, но не е и невъзможно. А и сенаторът сигурно ще ми даде благословията си. Нали идеята е негова? Ще ти помагам да пишеш речите си, когато се наложи — той се ухили при тази мисъл. Та нали точно това бе целта му. — Мисля, че ще ми хареса.

Тя захапа ъгълчето на устната си. Знаеше, че го иска до себе си, че ще се чувства далеч по-добре, ако е с нея. Но рискът щеше да е и за двамата.

— Сигурен ли си? Какво ще стане с кариерата ти, ако се обвържеш с някой, който е загубил? Ами ако не успеем?

Трябваше й кураж.

— Кой казва, че няма да успеем?

Шана се вгледа в лицето му, очаквайки да открие закачливата усмивка. Но очите му бяха пълни с надежда.

— Ти май наистина го вярваш, а?

— Веднъж вече ти казах, че не играя игри, Шана. Вярвам в теб и в голямото ти сърце, където сякаш има място за всички — „Понякога, с изключение на мен“ — помисли си той.

Сведе глава и целуна гърдите й. Дори през дрехите тя усети пламъка му.

— Ще станеш чудесна дама от Конгреса. И за кого мислиш ще гласуват всички онези бездомници, които регистрирахме?

Тя не бе положила толкова усилия за своя лична изгода. Това бе за егоцентрични хора като Джордан. А и не искаше да се появява с програма, която да ги убеждава в неща, които не могат да станат.

— Животът им няма да се промени само от едното ми добро желание.

— Не, но все пак можеш да опиташ. И поне да им дадеш надежда — докато говореше, той започна да я съблича. — От никого не може да се иска повече. Ще го направиш ли?

Тя му отговори по същия начин, по който бе отговорила на баща си. Но не го изрече така задъхано като първия път.

— Ще си помисля.

— Добре. Има нещо, което можем да правим, докато си мислиш — ръката му се плъзна под полата й, докато галеше устните й със своите.

Шана се помъчи да овладее сетивата си.

— Джейн може да влезе, Рейд.

— Разбрал съм се с нея. Тя е в стаята си и няма да се появи до началото на следващото столетие — той се надигна и я взе на ръце. — Посока — спалнята. Някакви възражения?

Тя се разсмя и сключи ръце около врата му.

— Нито едно.

Но не Рейд бе този, който накара Шана да вземе решение, нито пък баща й. А Ерика.

Тя бе малко мърляво момиченце на около шест години, вкопчило се в окъсаното палто на майка си, която стоеше на един оживен уличен ъгъл. В ръцете си жената държеше табелка с надпис: „ГЛАДНИ СМЕ. ТЪРСИМ РАБОТА СРЕЩУ ХРАНА“.

Жената имаше оня измъчен, нечистоплътен вид, характерен за хората, живеещи по улиците. Бузките на детето все още имаха някакъв цвят, но тези на жената отдавна го бяха изгубили.

Шана пътуваше със седана си, когато ги видя. Стояха на отсрещната страна на улицата. Поглеждайки дали няма някакви коли на пътя, тя обърна посоката и спря до тротоара. Жената бавно се приближи. Можеше да бъде на двадесет, или на тридесет години, косата й бе прилепнала към черепа. Тя облиза напуканите си устни.

— Имате ли работа за мен?

Гласът на жената бе дрезгав, сякаш силно се бе простудила. Шана отвори вратата.

— Искам да ви заведа на едно място.

Жената я изгледа подозрително, с явно недоверие. Инстинктивно притисна детето към себе си.

— Ние с Ерика не се нуждаем от милостиня — тя изпъна рамене под провисналото палто, напомнящо бракувана сива палатка. — Аз съм силна, мога да работя.

„Милостинята лишава човек от право на избор. Вземаш каквото ти дават“ — помисли си Шана.

— Ще ви намерим нещо, обещавам — изрече тя бавно, гледайки малкото момиченце. — Елате с мен.

Жената все още се колебаеше, но Ерика с ясните си дълбоки очи, в които все още не бе изчезнала надеждата, се качи в колата и плахо се усмихна. Майка й нямаше друг избор, освен да я последва.

Ако бе в Конгреса, Шана сигурно щеше да има възможност да помогне на много такива като Ерика да съхранят своята гордост и да намерят мястото си в живота.

Щеше да каже на баща си, че ще участва при определянето на кандидатите. Веднага след като закараше Ерика и майка й в приюта за бездомни.