Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (21)

Глава 21

Рейд закопча предпазния колан на мястото до нея, все още изненадан, че се озова тук. Бяха на път за Илиноис във връзка с проучването на някакъв законопроект. Работил бе в офиса на сенатора не повече от седмица. Една седмица, през която се опита да погълне всичко, ставащо наоколо. Една седмица, в която усещаше присъствието на Шана във всеки миг, след като тя влезеше в стаята.

Необичайно несигурен в себе си, той се опитваше да събере смелост и да намери претекст, за да остане насаме с нея. И тогава съдбата се намеси отново.

Брайън, който обикновено пътуваше като неин помощник, се бе отказал в последния момент поради някакво стомашно неразположение. Щастлив, Рейд предложи да го замести. Шана отначало се поколеба, предугаждайки рисковете на ситуацията. У Рейд имаше нещо, което го правеше различен от другите мъже, с които работеше и които се движеха в жизненото й пространство.

Тя го съзнаваше от самото начало. Но работата бе най-важното и не биваше да позволява на личната си неувереност да се превръща в пречка. И се съгласи той да дойде вместо Брайън.

Моторите на самолета забучаха и стомахът на Шана се сви. От страх. Някакво замайване се спусна върху нея и я обгърна отвсякъде. Това й се случваше всеки път при излитане. И при приземяване. А понякога и по време на целия полет. Когато малкият самолет започна да се плъзга по една от пистите на Националното летище във Вашингтон, тя се вкопчи в страничните облегалки на креслото. Знаеше, че статистически в един самолет е на по-безопасно място, отколкото в някоя кола на земята. Но това не й помагаше. Ужасно мразеше да лети, но пътуването с влак до Чикаго би отнело прекалено много време. А времето бе единственото нещо, което не можеше да си позволи да пропилява.

Всичко ще бъде наред, съвсем наред. Правила си го толкова пъти преди, поне сто пъти. И досега нищо не се е случвало, нали?

Но то винаги се случваше само веднъж.

— Колко ли струват на данъкоплатците тези твои проучвателни екскурзии? — запита разсеяно Рейд.

Тя се принуди да се извърне и да го погледне. Най-сетне нещо, което да отклони вниманието й от излитането. Брайън винаги се опитваше да я разсее с картоиграчески фокуси, които бяха отчайващо несполучливи. Непохватността му толкова я разсмиваше, че забравяше тревогите си около полета.

Искаше й се сега Брайън да е тук.

Опита се да се съсредоточи върху въпроса на Рейд. Дали искаше да я провокира, или тя търсеше в думите му смисъл, който не бе вложил? През изминалата седмица съзнателно го избягваше. Силното физическо привличане я принуждаваше постоянно да страни от него. Човек не трябваше да предизвиква боговете.

— Говориш като любопитен репортер, а не като помощник на сенатор.

Рейд знаеше, че въпросът му не бе най-деликатен, но бе любопитен да научи нещо повече за Брейди. Дали сенаторът действително бе толкова алтруистичен, колкото изглеждаше, или просто бе добър политик. Кой би могъл да хвърли повече светлина върху въпроса от дъщеря му?

— Само се питах.

В тона на Рейд нямаше нищо обидно и тя не се обиди.

— Успокой се. За полета плаща „гражданинът“ Брейди, а не обществеността поради някакъв каприз на „сенатора“ Брейди. Това е частен самолет и частен пилот.

Вече се бяха отделили от земята. Искаше й се стомахът й да не е така свит. Но й бе лошо и леката закуска, която бе погълнала сутринта, сякаш искаше да излезе навън.

— Все пак си има някои преимущества да си милионер на служба.

Той познаваше много богати хора, които бяха скъперници и се радваха да спестят дори и някоя дребна сума. Много от тях, даде си сметка Рейд, също бяха на служба.

— И защо го прави?

Тя смяташе, че е съвсем ясно.

— За да не му се налага да отговаря на обвинения като онова, което ти формулира преди малко.

Рейд се размърда смутено на мястото си, но отговорът безспорно бе в нейна полза.

— Не иска нищо да хвърля сянка върху проектите, защитавани от него. И да пречи на замисъла му.

Самолетът леко се снижи, преди да започне да набира височина. Очите на Шана се разшириха и тя преглътна едно стенание. Не искаше Рейд да го чуе. Дори и да се случеше да загине, нямаше никакъв смисъл той да я смята за страхлива глупачка.

По дяволите, защо се държеше като малко дете?

Бе пребледняла още повече. Той хвърли поглед към ръцете й. Вкопчили се бяха в страничните облегалки като ноктите на отчаяно животно, хванало парче дърво, за да не го отнесе течението.

— Знаеш ли, че кокалчетата ти са побелели?

Предупредителната табелка за коланите угасна и тя най-после си отдъхна. Бил отново бе овладял положението. Имаше надежда, че и този път ще се справи. Тя отпусна ръце в скута си.

— Често ми се случва при полетите.

Шана изглеждаше така, сякаш лети за първи път.

— Мислех, че летиш често — но това не беше въпрос и знаеше, че е така. Брайън му беше казал.

Шана съзнаваше, че той нито за миг не я бе изпускал от очи. Шърли я бе информирала ликуващо, че е дочула как Рейд разпитва Брайън. Помощничката й явно смяташе, че двамата си подхождат. И това бе една от причините да се почувства неловко, когато Рейд предложи да заеме мястото на Брайън при това пътуване. Това и фактът, че всеки път, когато я погледнеше, нещо се разтваряше в нея. Всеки път все повече и повече.

Шана продължаваше да гледа напред.

— Наистина летя често.

Той изучаваше профила й. Челюстите й бяха здраво стиснати.

— Но още се страхуваш.

Тя сви рамене. Нямаше смисъл да отрича.

— Да.

— Тогава защо го правиш? — Рейд не разбираше причината, поради която тя работеше толкова много, след като можеше да не работи изобщо. — В екипа има достатъчно други хора, които биха могли да го правят вместо теб. Защо всеки път да се подлагаш на тази агония?

Агония. Бе намерил вярната дума. Тя се извърна към него. Знаеше, че не е длъжна да отговаря, но искаше да го стори. Рейд явно държеше да разбере.

— Приятно ми е да мисля, че мога да го свърша по-добре от останалите. Дори и да е суета, но се опитвам да направя най-доброто от себе си, и седенето в тази кутия, хиляди метри над земята, за нещастие е част от програмата ми.

— Най-доброто от себе си — повтори Рейд и й се усмихна замислено. — Звучи като някой плакат за набиране на новобранци в армията.

Тя се засмя. Може и така да беше. Но това не омаловажаваше факта, че се стреми да усъвършенства себе си.

— А ти ми звучиш като циник.

Някой ден той щеше да се опита да поизглади острите си ръбове, но това никак не беше лесно.

— Човек обикновено става такъв след десетгодишна възраст.

В гласа му имаше някаква особена нотка, някаква болка, която никога преди не бе долавяла. Неочаквано, след като толкова упорито пази дистанция, Шана се улови, че желае да научи повече неща за този мъж. Опита се да пренебрегне факта, че знанието бе първата стъпка към истинската интимност.

— Какво се е случило на десетгодишна възраст? — запита тя меко.

— Баща ми умря — това беше преди двадесет години. И все пак дори само от думите го заболя.

— Съжалявам — Шана протегна ръка и я сложи върху неговата, просто като утешение. Докосването прониза и двамата и в него нямаше нищо утешително. Тя дръпна ръката си, внезапно смутена и объркана.

Той също го усети и за миг му се зави свят. Но му бе адски интересно. Изкашля се.

— Да, така беше. Той беше велик старец — после се замисли върху думата, която несъзнателно бе употребил, и се засмя. — Всъщност, той изобщо не беше стар. На тридесет и девет. Само дето на мен ми изглеждаше стар по онова време — Рейд потъна в спомените си и за миг му се дощя да върне времето, когато бе малък, а баща му още жив. — Но просто не беше честно.

Тя изпита моментна ревност към унесения израз на лицето му. Изражението му бе тъжно, но и някак странно щастливо.

— Хубави спомени?

Усмивката озари цялото му лице.

— Да-а.

Правилно бе отгатнала. В това отношение той бе по-богат от нея. Тя имаше цифри в една банкова сметка. Онова, което притежаваше той, бе безценно.

— Имаш по-добър късмет от мен.

— Не се ли разбирате с баща ти? — естествено бе да го предположи поради тона й. Досега Рейд имаше впечатлението, че тя и баща й са приятели. Няколкото пъти, когато ги бе виждал заедно, дълбоката привързаност помежду им бе повече от очевидна. Нима всичко бе само за пред хората?

— Не, не е така, аз наистина обичам баща си — най-хубавият й детски спомен бе от рождения ден, на който баща й успя да дойде навреме. — Но преди последните осемнадесет месеца просто нямах възможност да опозная твърде заетия сенатор.

— Затова ли дойде в офиса? За да опознаеш баща си? — „Що за човек е Шана Брейди?“ — запита се той не за първи път. Какво я движеше?

— Не, просто открих, че работата ми харесва. Сближаването с баща ми бе допълнителен подарък. Политиката ми е интересна — видя, че последната забележка го развесели. — Не е задължително да бъде мръсна игра, ако искаш да знаеш — спомни си какво бе казал Уитни преди доста време и го цитира по памет — Представителите трябва да бъдат и могат да бъдат слуги на народа. Това е една адски добра система, стига да действува както трябва — тя се усмихна, когато още един далечен спомен изплува в съзнанието й. — Като дете обичах да седя горе на стълбите и да слушам баща ми и приятелите му да говорят по различни въпроси и законопроекти. Или по това, какво трябва да направят, за да склонят за гласуването някой заинатил се опонент.

Шана погледна през прозореца на самолета. Небето беше кристално синьо, с изключение на едно чисто бяло облаче. То бе толкова близо, че ако отвореше прозореца, можеше да го докосне. Имаше нещо ведро и спокойно в това да летиш, стига да не мислиш, че животът ти зависи от някакви машинарии. Тя леко потръпна и отмести поглед.

— Тези разговори ми харесваха много повече, отколкото партитата на мама — тя въздъхна при спомена за отегчителните часове и изкуствените физиономии. — С всички ония празни приказки за това кой какво има, кой къде ще пътува. Дори и на това равнище разговорите не бяха нищо друго, освен претенциозно надскачане. Но никога тези неща не са ме интересували — нито преди, нито сега.

Рейд си спомни начина, по който Джуди му бе говорила за брака си с член от фамилията Пул през нощта, когато се разделиха. Да попадне на приеми, където жените се появяват само в оригинални тоалети на известни дизайнери, бе нейната най-съкровена мечта. Колко различни бяха двете жени! Джуди бе повърхностна, лесно бе човек да й замае главата. У Шана имаше някаква сила, която той намираше за много привлекателна. И много секси.

— Знаеш ли, че си невероятна жена, Шана Брейди?

Би могъл да се закълне, че кожата й придоби една по-тъмна отсянка на розовото при този толкова простичък комплимент.

Нямаше причина да се вълнува чак толкова. Вече не беше дете и просто водеше разговор. Това всички го правеха, напомни си тя.

— Някой път го кажи на майка ми. Тя смята, че единствената й дъщеря е някакъв вид социален мутант. Вероятно се е надявала на една принцеса по рождение, която да й помага да царува над благотворителните общества и светските събития — Шана неочаквано си спомни угриженото лице на майка си в болницата след катастрофата. — Не, сигурно преувеличавам — поправи се тя. — Напоследък не е чак така. Тя дойде на рождения ден на Джесика, дори и след като отказах да го правим в къщата.

— В къщата? — повтори той.

— Мавзолеят в Джорджтаун, където съм прекарала по-голямата част от детството си. Той винаги изглеждаше така, сякаш там в действителност не живеят хора, а само идват на посещение. Толкова чист го поддържаха камериерките.

Рейд си помисли колко различен е бил животът й от неговия. Той трябваше да работи за всяко нещо, което притежаваше. Но дори и да нямаше какво да ядат, в семейството му винаги имаше обич. Сега разбираше, че това е компенсирало много липси.

— Не като апартамента ти сега.

Тя се засмя.

— Той невинаги изглежда като връхлетян от ураган. Ти го видя в най-лошия му вид.

Рейд разпери ръце.

— Аз съм разбрано момче. И ще коригирам мнението си, ако ми дадеш възможност.

Имаше нещо приятно и вълнуващо в закачливия му тон.

— Молиш ме да те поканя ли?

— Да, по един доста тромав начин.

Но подейства. Шана трябваше да признае, че й харесва мекият, ненатрапчив подход, съчетан с чифт много убедителни зелени очи. Поколеба се само за миг, споменът за една друга вечер изплува в съзнанието й. Но това не бе някаква лудост, която да я понесе шеметно. Те просто щяха да бъдат приятели и да вечерят заедно. Нямаше да позволи на спомена за Джордан да съсипе останалата част от живота й. Пък и в онова, което смяташе да предложи, нямаше нищо романтично. Хората непрекъснато общуваха един с друг, без да влагат всеки път някакъв по-особен смисъл.

— В петък, за вечеря?

— Да не би и да готвиш?

Е, едва ли би могла да се появи в кулинарна демонстрация по телевизията.

— Просто слагам нещата в печката. А после те се оправят сами.

— Знаеш как да изкусиш човек — усмивката му се смекчи, когато се извърна и видя лицето й, потопено в ярката слънчева светлина. Да, тя със сигурност знаеше как да изкуси някого, но вероятно не го съзнаваше напълно.

— Ще дойда — обеща той.

Шана потисна една тръпка, която пробяга по гърба й. А може би изобщо не трябваше да го кани?

Рейд усети, че тя се отдръпна вътрешно, и смени темата.

— И тъй, какъв е графикът за днес, след като пристигнем?

Работата. Чудесна, стабилна тема. Територия, върху която се чувстваше сигурна.

— Ще се отбием в офиса на баща ми в Чикаго, за да видим как вървят нещата. После ще идем до центъра за бездомници. Много от проектите, свързани с тях, трябва да бъдат завършени.

Той неведнъж се бе чудил на центъра, за чието изграждане Брейди съдействаше. На думи почти всички политици съчувстваха на бедните. Темата бе толкова банална, както тази за времето, но те не правеха нищо. Брейди активно се бе заел с проблема. Рейд искаше да научи повече.

— Центъра за бездомници, който баща ти подкрепя ли?

Тя разбра въпроса му. Искаше да провери дали това е само поредната показна история. Съмненията му й се сториха основателни.

— Изграден е с държавни средства и не носи никаква печалба — тя си помисли за безкрайните финансови проблеми. Петима души от екипа се занимаваха само с търсене на спонсори и вече просто изнемогваха. — Господи, съвсем е на загуба. Татко непрекъснато се опитва да издейства държавни субсидии, но те все не достигат. Агентите на майка ми също помагат. Досега кърпехме дупките най-вече с частни дарения — съзна, че това бе първият и може и единствен проект, който Брейди бяха подкрепили като семейство. Значи все пак имаше надежда за тях като едно цяло. — Но нещата наистина потръгнаха. От едни порутени бараки в началото сега стигнахме до двуетажна сграда, която може да подслони до сто души. В същото време там да се води и тяхното обучение.

Темата я въодушеви. От всички проекти на баща й този я интересуваше най-много. Да помогне на бездомниците да намерят свое място в живота.

— Знаеш ли колко много от тези хора са неграмотни? Надяваме се, че ако им дадем някаква основа, ще могат да продължат по-нататък и сами. Образованието е могъщ двигател. Знаеш ли колко от тях дори не знаят, че имат право да гласуват?

Рейд я погледна изненадано. И той имаше същото впечатление.

— Смятах, че не можеш да гласуваш, щом нямаш постоянен адрес.

Тя си спомни язвителната забележка на Джордан, когато поиска да даде пари на скитника.

„Защо си правиш труда? Та той не може да гласува.“ Ти сгреши, Джордан. Той може.

Шана се обърна към Рейд.

— Много хора правят същата грешка. Но бездомните имат това право. Трябва само да бъдат регистрирани. И те имат нужда да знаят, че думата им все пак означава нещо в този живот — тя бе в състояние да го разбере. Но за да го осъзнае, й трябваха двадесет и шест години. — Сега сме само в началото.

— Защо не се откажеш от политиката и да се заемеш изцяло с благотворителни начинания? Националният център за борба с бездомничеството се намира във Вашингтон. Защо не се присъединиш към тях? Или искаш да правиш кариера?

Макар и да бе на светлинни години от плахата млада жена, която представляваше, когато се включи в кампанията на Джордан, идеята да стои пред тълпи от хора и да ги убеждава да гласуват за нея не й се стори никак привлекателна.

— Едва ли. Но смятам, че правителството все пак може да бъде убедено да предприеме нещо по въпроса. А за да се привлече вниманието на обществеността, трябва непрекъснато да се вдига шум, на всички нива. Но в по-широк смисъл истински прелом може да настъпи само ако нещата се променят на законова основа. Така е в нашата страна.

Рейд скръсти ръце пред себе си и се усмихна с лека ирония. Явно бе в компанията на един абсолютен идеалист.

— Ти действително вярваш в тези неща, нали?

— Напълно — отвърна съвсем сериозно тя. — А ти?

Той се замисли. Напуснал бе Джордан именно заради принципите си. А шансовете да напредне не бяха никак малки, ако играеше по неговите правила.

— Да, като че ли и аз вярвам.

— А твоите политически аспирации?

Рейд поклати глава. Кариерата сега му се струваше нещо съвсем далечно.

— Не, нямам никакво желание непрекъснато да се натягам да бъда преизбран. Предпочитам работата зад кулисите. Тя би ме удовлетворила повече.

Имаше много мъже, които по една или друга причина предпочитаха да стоят извън светлините на рампата и индиректно да упражняват контрол. За тях главното нещо бе властта. Властта бе куртизанка, на чиито съблазни малцина устояваха.

— Като Ришельо зад краля?

Писането открай време бе най-голямата му страст. Писането, подчинено на някаква цел.

— Не, по-скоро като Уил Роджърс на заплата. Хората имат нужда да чуват езика, който разбират, думи, които означават нещо за тях. Обикновено им се предлага едното или другото, но не и двете заедно. А не всеки има речника на един Уилям Бъкли. Това обаче не означава, че трябва да им се поднасят само букети от рози, без да се спомене откъде са се появили. Приповдигнатите речи са точно такива — думи, които се раждат от други думи, илюзии, които подхранват следващи илюзии. А ако се вгледаш малко по-внимателно, зад тях няма да откриеш нищо, освен въздух.

— И ти си човекът, който ще пише ясни и смислени речи?

Той се ухили. Шана явно бе решила да го дразни. Но продължи играта.

— Точно аз съм човекът.

Тя стана сериозна.

— Защо реши да работиш при баща ми?

Защото много харесвам типове с бели цилиндри.

— Защото си има собствен самолет.

Усмивката й бе топла и невероятно прелъстителна заради искреността си.

— Разбирам.