Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (20)

Глава 20

Шана леко открехна вратата, стискайки здраво бравата. Устоя на желанието да затръшне вратата в лицето на Рейд. Ако го направеше, никога нямаше да разбере какво го е накарало да се появи на прага й по това време на нощта, а тя държеше да знае, ако не за друго, поне за да задоволи собственото си любопитство.

Намръщи се на Рейд, без да скрива неудоволствието си от факта, че се е появил така неочаквано.

— Какво правите тук?

— Хагърти ми каза къде живееш.

Явно не бе особено добър с извиненията и това изгори езика му. Погледна над рамото й към вътрешността на апартамента.

— Имаш ли нещо против да вляза?

— Да, имам — тя се ядосваше на себе си, че му бе позволила да я уязви дотолкова. Но ако не го изслушаше, значи и тя не бе по-добра. Отстъпи назад и отвори по-широко вратата. — И защо Хагърти е направил такова нещо?

— Защото го помолих.

Рейд се огледа, докато влизаше. Не беше онова, което бе очаквал. Не се намираше в разкошна резиденция, показно отрупана със символи на богатството. Беше апартамент. Един доста разхвърлян апартамент, доколкото можеше да прецени, но съвсем непретенциозен.

— Предполагам, е помислил, че ще идвам на партито ти.

Шана почувства, че се напряга като пред решителна схватка. Пулсът й се ускори. Усещаше всеки удар в гърлото си. Изведнъж се усъмни в решението си. Та този мъж й бе почти непознат, а тя го пусна в апартамента! Заля я вълна от неспокойство, но то изчезна при спомена за израза в очите му, когато за пръв път й подаде дъщеря й.

Но после в съзнанието й се появи един друг негов поглед, оня, с който я бе гледал тази сутрин.

— Сигурно сте дошъл, за да продължим духовития си разговор от тази сутрин? — запита саркастично тя.

Той реши, че си го е заслужил. Това и дори повече. Извърна се и я погледна. Изглеждаше малко уморена. И невероятно секси. Роклята, макар и семпла, подчертаваше всяка извивка на тялото й, а цветът подхождаше на очите й. Спомни си колко добре изглеждаше тя на плажа през онези дни преди осемнадесет месеца. Улови се, че се опитва да си представи как ли би изглеждала без тази рокля върху себе си. Лека усмивка разведри лицето му. Слава богу, че не можеше да разчете мислите му, иначе неприятностите му щяха да станат доста повече.

Начинът, по който той я разглеждаше, не и убегна. Караше я да се чувства нервна, но кой знае защо не й бе неприятно. А сега той се усмихваше. Не, по-скоро се опитваше да скрие една усмивка.

— Кое ви изглежда чак толкова забавно?

— Не, не, че е забавно — Рейд сведе поглед към подаръците, които държеше, и си спомни повода за визитата си. — Дойдох, за да ви дам ето това.

„Това“ бяха две кутии. Едната бе ефектно опакована, с огромна пъстра панделка, върху която бе прикрепено мъничко мече-играчка. Другата далеч не бе така красива. Без съмнение нея той бе опаковал сам. Леко измачканата зелена лъскава хартия обвиваше нещо с размерите на кутия за обувки. Поднесе ги на Шана. Би могла да се закълне, че в този момент той се чувстваше доста неловко.

Нещата явно се бяха променили. Добре.

Шана смутено вдигна очи към лицето му. Не искаше подаръци. Очакваше извинение.

— Хубавият е за Джесика — обясни той. — А другият е за теб. Аз го увих — обясни без нужда.

Тя се втренчи в пакетите. Да не би Рейд да смяташе, че може да изкупи грубото си държание с подаръци? Но пък да не ги приеме, би било още по-грубо.

— Предполагам, че трябва да ги отворя.

— Наистина искам да го направиш. Много е важно, поради ред причини.

Още по-притеснена, Шана седна на канапето и му посочи един стол до масичката за кафе.

— Седни, ако искаш.

Вместо на стола, той седна до нея на канапето, очите му не се откъсваха от лицето й, докато тя бавно и внимателно сваляше обвивката на кутията.

— Сигурно е било много приятно човек да те наблюдава по Коледа — промълви той, нетърпелив тя най-после да го направи.

Тя вдигна очи. Устата й бяха пресъхнали.

— Обичам да се наслаждавам на нещата.

— Приятно ми е да го науча — изрече той бавно, сякаш на себе си.

Шана отново сведе очи, смътно разтревожена от забележката му.

Най-сетне тя свали опаковката и смаяно погледна подаръка. Това беше кутия за обувки. Кутия за мъжки обувки. Някаква шега ли си правеше с нея? Тя вдигна капака. Вътре имаше една-единствена черна обувка. Беше носена, но явно току-що лъсната.

Шана сложи кутията върху масичката, вдигна обувката нагоре и погледна с очакване Рейд. Във вида му нямаше нищо особено, но видът често лъжеше. Джордан приличаше на ангел, но беше хитър като дявол и също толкова безсърдечен.

— Какво е това?

— Тази обувка падна върху крака ми, когато по хирургически начин я отстраниха от устата ми днес следобед.

Тя се разсмя, тръсна глава и му подаде обувката.

— Това ли е начинът ти да се извиняваш?

Той изглеждаше огорчен.

— Това е моят начин да кажа, че бих искал да започна всичко отначало.

Тя му прости. Засега. Защото някога бе проявил съчувствие към нея.

— Аз не бих го направила.

— О! — Рейд предположи, че е заслужил и това.

Шана се усмихна. Само за момент й се бе сторило, че владее положението, но всъщност се чувстваше доста плаха.

Като книжен тигър. Явно не се бе променила чак толкова. Тя въздъхна притеснено. Не, никакви срамежливи теменужки повече, това не биваше да се допуска. Никога.

— Ние вече си имаме наша история, Рейд, и аз не държа да бъде заличена — видя израза на облекчение в очите му и си позволи да се усмихне. — Онова, на което държа, е едно обяснение.

Дължеше й го. Но от това нещата не ставаха по-лесни.

— За тази сутрин ли?

Тя кимна.

— Отгатна. Какво те накара да смениш посоката насред път? Изглеждаше тъй, сякаш ме мразиш.

— Не точно теб — беше му трудно да я гледа в очите и да си спомня чувствата си тази сутрин. — А онова, което олицетворяваш.

— И какво е то? — запита тя тихо. Дори и да подозираше, че онова, което ще чуе, няма да й хареса, то трябваше да бъде казано, за да се изяснят най-сетне.

Рейд избягна погледа й и се втренчи в обувката в ръката си. Изведнъж се почувства пълен глупак. Искаше му се да стане и да си тръгне. Но не, трябваше да оправи нещата помежду им. Беше оскърбил тази жена, а тя не го бе заслужила.

Той се огледа в стаята, където все още навсякъде бяха разпръснати хартиите и опаковките на подаръците. В същия момент започна да изрежда на глас обвиненията срещу Тайлър Пул.

— Привилегировани класи, на които всичко им се поднася на тепсия. И не трябва да се трудят за нищо. И непочтено се възползват от положението си — спомни си Джуди. — И от хората.

Нищо ново. Беше го чувала и преди, изречено гласно или шепнешком зад гърба й.

— През целия си живот съм се борила срещу този стереотип. Срещу него и срещу сенките — Шана замълча, слагайки капака върху празната кутия. — Познавал ли си такива хора? — той бе говорил с твърде много чувство, за да бъде това само едно повърхностно мнение. По някакъв начин е бил наранен, до кръв.

Макар и да смяташе, че е в състояние да го направи, Рейд нямаше желание да говори точно сега. Той сви рамене.

— Някой, от моето минало. Доста отдавна.

— Жена?

— Мъж — който ми отне жената.

Шана усети, че едва ли ще й каже нещо повече, а не бе и сигурна дали иска да го узнае. Бе твърде уморена за дълги истории, твърде уморена, за да се впуска в нечий объркан живот. И собственият й емоционален товар не бе от най-леките.

Тя смени темата.

— В кухнята има още малко от празничната торта. Да ти донеса ли? — нервно стана и тръгна натам, още преди да чуе отговора му.

Рейд стана, благодарен за отсрочката. Не знаеше какво би казал, ако тя бе настояла. Нещата бяха твърде лични и го бяха засегнали твърде дълбоко, за да ги споделя с други хора. До момента не си бе давал сметка за всичко това.

— Чудесно, но първо искам да те помоля за една услуга.

Тя спря в очакване. Не можа да прогони надигналото се подозрение. Джордан я бе направил такава. Той й бе отнел невинността, доверието. Лишил я бе от част от собствената й душа. По-лесно можеше да му прости изневярата, отколкото това.

— Бих искал да видя Джесика.

Тогава защо не дойде на партито? Шана не можа да изрече гласно упрека си. Само му направи знак да я последва.

— Тихо. Тя спи.

Рейд леко пристъпи след нея, наблюдавайки как тялото й съблазнително се движи, вероятно без тя дори да го съзнава.

— Ясно. Какво друго би могла да прави в единадесет и половина вечерта.

Шана го погледна през рамо.

— Не знаеш много неща за децата, а?

— Не, само как се раждат.

Тя се приближи до вратата на стаята до нейната спалня.

— Беше ми казал, че знаеш само как се раждат кученца — спомни си какво й бе говорил, докато Джесика си пробиваше път към белия свят.

Рейд се ухили.

— Ти разшири репертоара ми.

Шана леко открехна вратата и влезе на пръсти. Малка, нощна лампичка във форма на усмихната фея огряваше стаята с меко сияние. Джесика лежеше по коремче в креватчето си, сладко заспала, и яростно смучеше биберона.

Рейд го посочи на Шана. Според него детето явно бе неспокойно. Би се обзаложил, че Джесика е полубудна.

— Прилича на теб.

— Не — прошепна Шана, а обичта засия в очите й. — Не прилича на мен. Тя е красива.

Рейд се зачуди дали Шана изобщо някога се е поглеждала в огледалото.

После се върнаха в кухнята. Тя му отряза голямо парче торта, сложи го в една от малкото останали чисти чинии и започна да подрежда съдовете.

Рейд опита разкошната мраморна торта, докато я наблюдаваше как действа из кухнята. Питаше се дали го прави нарочно, за да почувства той още по-остро колко неоснователни са били обвиненията му. Нима Шана действително работеше толкова много? Спомни си какво му бе казал Брайън.

— Нямаш ли си помощничка?

Тя събра приборите на една купчина.

— Имам бавачка за детето.

Той кимна към чиниите и към хаоса, който цареше в синьо-бялата дневна.

— Искам да кажа — икономка или нещо подобно?

Думите му извикаха в съзнанието й оплакванията на майка й. Тя потърси място за поредната купчина съдове върху шкафа. Чаши, чинии и вилици бяха разпръснати навсякъде, като войници след въображаема битка. Нямаше нито едно свободно местенце. Тя започна да ги трупа и върху сушилката.

— Не обичам много хора да ми се мотаят тук.

Явно разсъждаваше доста по-различно от повечето богаташи, които бе познавал. Той навлезе още малко в темата, за да види реакцията й.

— И какъв е смисълът да имаш толкова пари, след като не можеш да им се насладиш както трябва?

Дояде тортата и сложи чинийката на най-близката купчина.

Шана се запита дали той действително има някаква мания по отношение на богатите или това бе само уловка, целяща да я свари неподготвена. Нещата сигурно щяха да са много по-прости, ако бе родена в някое обикновено семейство от средната класа, което ходи на пикници и на бейзболни състезания вместо на галаприеми и на политически събрания.

— Парите са на родителите ми, а не мои. Моите пари аз сама си ги печеля.

Той съсредоточено се огледа наоколо.

— Апартаментът ти е доста комфортен за заплатата на един младши помощник.

— Главен помощник — поправи го тя. — А жилището бе купено с онова, което наследих от баба си — тя хвърли кърпата върху шкафа и го изгледа. — Да кажеш нещо против?

Наистина бе отишъл твърде далеч в желанието си да разбере всичко за нея. Трябваше да внимава, за да не я разгневи.

— Не, имам нещо против един човек на име Тайлър Пул. И имам проблем със самия себе си — призна той.

Начинът, по който го каза, я накара да омекне. Може би все пак не бе чак толкова уморена за една дълга история.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Да, но не можеше.

— Някой ден, когато се опознаем по-добре.

— Познаваме се и сега.

Тя нямаше намерение да опознава нито него, нито някой друг по-близо, отколкото в този момент. Имаше си своята работа, и дъщеря си, и отговорности, достатъчни да запълнят едно денонощие от тридесет часа. Не желаеше повече усложнения. И със сигурност не и усложненията, които точно сега прозираха в очите на Рейд.

Неспособен да устои повече, той протегна ръка и докосна косите й.

— Има толкова неща, които все още не знаем един за друг.

Тя се отдръпна.

— Ще накарам да ти разпечатат служебната ми биография.

Сега явно бе неин ред да му обърне гръб и да демонстрира студенина. Но нямаше лесно да се отърве, макар и той да знаеше мъдростта на временното отстъпление. Рейд кимна към голямата бяла кутия върху масата.

— Чудесна торта.

Шана се усмихна облекчено.

— Искаш ли още?

Той поклати глава. Онова, което искаше, го нямаше в менюто. А в момента имаше чувството, че не беше и позволено.

— Да ти помогна ли? — кимна към чиниите.

— Не, ще оставя всичко за утре заран. Изведнъж се почувствах много уморена. Пък и шумът може да събуди Джейн. Бавачката на Джесика — поясни тя, когато Рейд въпросително вдигна вежди.

Беше късно. И двамата имаха нужда от сън.

— Е, тогава най-добре ще е да си тръгвам.

Тя го последва в дневната.

— Благодаря за подаръка на Джесика. Ще й е приятно да го отвори утре заран. За разлика от мен тя просто разкъсва нещата.

Рейд се запита дали тя подхожда така предпазливо към живота изобщо. Разполагаше с много доказателства затова, с изключение на факта, че се е омъжила за Калхуун.

А може би именно там бе причината за нейната предпазливост?

Шана вдигна обувката на Рейд от масичката за кафе.

— Да не я забравиш — тя я огледа отново. — Или да поръчам да ми я позлатят?

— По-добре недей — той отвори кутията и Шана сложи обувката вътре. — Ще ми е доста трудно да ходя иначе — погледна обувките на краката си. — Имам само два чифта.

„Явно не е конте“ — помисли си тя, спомняйки си манията на Джордан да купува скъпи дрехи, а после да се отнася с тях като към неща втора употреба.

Рейд тръгна към вратата.

— Значи сме приятели?

— Защо не?

Шана му подаде ръка. Когато той я взе в своята, я обхвана някакво странно чувство, което не можеше да определи. Но то със сигурност я изплаши. Опита се да овладее нервността си.

— Никой по-рано не ми е подарявал обувка.

— На твоята възраст ми е трудно да го повярвам.

Смехът, който подчерта абсурдността на забележката му, внезапно секна, когато очите му срещнаха нейните. Човек трудно се разделяше с навиците и предразсъдъците си и все пак трябваше да й даде шанс, преди да я причисли към някаква категория. А и вината си беше само негова.

— Съжалявам, Шана, наистина съжалявам за държанието си. Стана така, само защото ти събуди много стари спомени, без изобщо да имаш нещо общо с тях.

— Разбирам.

Той взе кутията за обувки под мишница, но все още не му се тръгваше. Искаше да остане и да говори. Да я опознае истински. Но тя вече отстъпваше зад вратата. Запита се дали не е провалил шансовете си със своята невъздържаност.

— Лека нощ, Шана.

— Лека нощ.

Тя затвори вратата, изолирайки го от погледа си, а после се облегна на нея. „Няма абсолютно никаква причина — каза си мрачно, — ама никаква, сърцето ми да бие толкова учестено.“

Но имаше.