Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (2)

Глава 2

Шана се извърна изненадано.

— Какво правиш тук, Джордан?

Очакваше той да е долу. Баща й бе поканил толкова много свои приятели на тази сватба, че имаше опасност тя почти да се превърне в политическо събитие. А през изминалата година политиката бе станала истинска страст за Джордан. Преди да се оженят, тези неща не бяха правили впечатление на Шана. Едва след като произнесоха венчалния обет, силният му интерес към политическия живот излезе наяве. За нея това бе добре дошло, тъй като означаваше, че помежду им има много общо.

Джордан, блестящ в черния си смокинг, сложи ръце върху голите рамене на жена си и я завъртя с лице към огледалото. Винаги нащрек зад измамно безгрижния си вид, той забеляза нещо различно в начина, по който тя го гледаше. Влюбените очи изглеждаха някак несигурни, смутени, даже питащи. Той се зачуди каква ли е причината. Мускулите на корема му се стегнаха от напрежение. Нима бе пропуснал нещо? Нима тя бе започнала да отгатва играта му?

Не, не бе достатъчно умна за това. Далеч не бе толкова умна, колкото него. Вероятно бе някаква банална женска история. Но за да бъде съвсем сигурен, той се опита да си придаде малко повече чар, усмихна се още по-широко. Може би дори щеше да я люби довечера и да се държи така, сякаш начинът, по който тя откликваше бе вълнуващ, а не безкрайно тривиален и отегчителен.

Той прелъстително плъзна ръка по шията й.

— Естествено, идвам да придружа съпругата си на бракосъчетанието. Защо иначе бих дошъл? След малко ще започнат. А ако Дъглас продължи да се налива с шампанско за кураж — Джордан се усмихна самодоволно при мисълта за младоженеца, който не носеше на пиене, — ще им се наложи да проведат церемонията хоризонтално.

Шана не искаше да слиза долу. Искаше да бъде сама с Джордан. Да се увери, че само си въобразява как той се е променил през последните няколко месеца, бавно, едва доловимо. Да е сигурна, че всичко е както преди. Но се боеше като малко дете, което стои пред вратата на шкафа и не смее да я отвори, за да види, че вътре няма нищо. Боеше се от чудовищата, които може би се спотайваха там. И тъй, тя не каза нищо и остави вратата затворена.

— Няма нужда да ме придружаваш.

Шана видя как само за секунда погледът му потъмня, но лицето му веднага възвърна обичайния си израз. Тя се запита дали отново не си внушава, както оня път, когато се обърна и го видя да я гледа тъй, сякаш тя изобщо не бе там, сякаш бе стол или лампа.

— Долу има хора, с които би желал да се срещнеш и поговориш. Няма нужда да стоиш тук и да проявяваш излишно внимание. И сама мога да сляза — ръцете й докоснаха меднорусата й коса, вдигната нагоре с два гребена, щедро обсипани с перли. Близо половин час фризьорката, повикана от майка й, се бе суетила и мърморила около нея, преди да обяви прическата за успешна. — А и още не съм готова.

Изражението на Джордан се втвърди, също както и пръстите му на рамото й. Мразеше да чака.

— Глупости, скъпа. Смятам, че си напълно готова. А и знаеш, че няма да спечеля много, ако се появя сам. Хората искат да видят теб, а не мен. Ти си дъщерята на сенатора. А аз съм само неговият главен административен помощник.

Дали въображението отново й правеше лоша услуга, или действително имаше нещо в начина, по който той произнесе това „само“?

Не, този път не си въобразяваше. Всичко идваше от присъщото му нетърпение. Шана вече разбираше, че Джордан гори от желание да стигне там, накъдето е тръгнал, там, за където мислеше, че е тръгнал. Познаваше това чувство. Срещала го бе безброй пъти и преди по време на кампаниите на баща си, в кръга на приятелите му. Толкова много хора искаха да бъдат някой, да оставят свой отпечатък върху света.

Заради любовта си тя се опита да потисне надигналата се у нея несигурност. Онова, което намекваше той, й бе до болка познато.

— Ти не си „само“ нещо, Джордан. Баща ми много разчита на теб. Знаеш го. През последните две години ти стана незаменим за него и той цени високо всичко, което правиш.

Баща й, сега още по-проницателен, отколкото в началото на политическата си кариера, бе убеден, че на този свят няма нищо сигурно. И макар никога да не бе го изразил с думи, тя знаеше, че той цени предаността на Джордан.

— Надявам се, че е така — усмихна се съпругът й. Изразът, едва докоснал очите му, го преобрази в истински ангел на търпимостта. Някой, който за нищо на света не би излъгал, измамил или предал нечие доверие.

Улавяйки изражението си в огледалото, Джордан с гордост си помисли, че маската му е великолепна. Тя представляваше всичко онова, което той не беше. Всичко, което не можеше да си позволи да бъде, ако искаше да върви по пътя, който тъй грижливо си бе начертал. После щеше да има време да изкупи онова, което трябваше да бъде изкупено, и да стане истински стълб на добродетелта. Сега бе длъжен да сътвори една илюзия. Блясък и огън. За съдържанието щеше да се погрижи по-късно. Хората едва ли някога щяха да станат по-умни.

Това бе достатъчно, за да успокои съвестта си.

Джордан Калхуун бе изникнал на вашингтонската сцена буквално от никъде. Появил се бе преди малко повече от две години, току-що завършил някакъв юридически факултет в Средния изток, където с цената на всичко се бе опитвал да събере парите и да се добере до съответните степени. За него честността бе присъща на хора, които разполагаха с достатъчно средства да си я позволят. Нямаше да разреши никой да се изпречи на пътя му. Ако все пак нещо се появеше, достатъчно бе само да си спомни откъде е тръгнал, мизерията и вонята на престоял алкохол, пияния старец, който работеше само от време на време, и унижаващата го жена, чиито ръце успяваха да го стигнат навсякъде, колкото и да се мъчеше да избегне ударите. Честността нямаше да го спаси от всичко това. Само хитростта можеше да го стори.

И външността му.

Джордан го знаеше и използваше и двете съвсем механично, както използваше краката и ръцете си, без да влага някаква мисъл. Разчиташе на вида и чара си да му помогнат да спечели доверие и достъп до места, до които безуспешно се домогваха далеч по-усърдни и праволинейни мъже. Заради външността му прощаваха греховете и му доверяваха неща, които едва ли биха споделили с другиго. Верният нюх го караше да завързва приятелства с хора, които го отвращаваха, но те нямаха понятие за чувствата му. Използваше тази си способност още от четиринадесетгодишна възраст, когато госпожица Алисън му помогна да премине в по-горния клас, след като един ден занесе в къщата й покупките и посвети два часа на задоволяването на някои нейни нужди, нямащи нищо общо с храната. Срамът беше за губещите. А Джордан нямаше намерение да губи. Никога.

Дошъл бе във Вашингтон с куфар, пълен с гордост, и папка, пълна с препоръки от професорите в юридическия факултет. Но те със сигурност биха се изненадали да видят подписите си под един документ, възхваляващ тъй щедро човек, когото никога не бяха виждали. Съчиняването на тези писма бе отнело адски много време на Джордан. Жени, с които бе спал, но чиито лица дори не си спомняше, му осигуриха бланките със съответните подписи. Употребил бе повече търпение, отколкото изобщо се считаше за способен, за да си проправи път към вратата на Шана.

Внимателно я бе избрал като най-удачното средство. Тя притежаваше произход и пари. И баща, който се ползваше с висока репутация в съответните кръгове. Сенаторът Брейди се състезаваше за поста партиен организатор на мнозинството. Джордан я бе ухажвал, водил на вечери и използувал всяка свободна минута, за да я накара да се влюби в него.

Накрая това бе почти смешно лесно. Изгубена в някакъв водовъртеж през целия си живот, засенчвана от блестящата си майка и харизматичния си баща, Шана буквално умираше от копнеж за истинска близост. Всичко, което Джордан трябваше да направи, бе да й я предложи. Или да се престори, че го прави. И той го стори. С пълни шепи.

Очите на Джордан се присвиха, когато отново погледна към нея. Малката кучка го притежаваше. За дълго време.

Шана видя неконтролирания израз лицето му и неволно потръпна.

— Какво има? Гледаше ме толкова странно!

По дяволите, трябваше да бъде по-внимателен. Но понякога, докато чакаше нещата най-сетне да поемат своя ход, той наистина се вълнуваше. Като голям играч, който няма търпение да нанесе удара си. Ръката му се спусна по грижливо подредените й коси.

— Извинявай, Шана. Изглежда малко съм нервен — погледна я настойчиво. — Имам чувството, че бъдещето никога няма да дойде при нас.

— То ще дойде, без изобщо да разбереш — рече му тя успокояващо.

— Да, вероятно — Джордан зарови пръсти в косите й. Наблюдаваше как нежните кичури изтичат от пръстите му. „Защо поне не е красива — запита се той разсеяно — като майка си?“ Тогава би го развличала от време на време. Дори косата й бе различна от тази на майка й. Косата на Рийна бе гъста, разкошна, тъмна като нощта. А на Шана бе руса, фина, права като на дете. Той бе станал играчка в ръцете на едно дете.

„Но не завинаги — обеща си Джордан. — Не завинаги. Само докато постигна целта си. Тогава вече никой няма да смее да ми се присмива.“ Тогава щеше да им даде да разберат на всички онези глупаци в Бюрегард, Луизиана, където бе израснал. Те и тогава щяха да бъдат само добитък, трепещ се за жълти стотинки, докато той вече ще е сенатор, проправящ си път още по-нагоре.

Щеше да им покаже той, на всички.

Джордан се погледна в огледалото. Вече бе на двадесет и седем. Красотата не траеше вечно. Онези дрънканици, че с възрастта мъжете започвали да изглеждат още по-добре, си бяха чиста идиотщина. Той искаше да използва онова, с което разполагаше сега. Нямаше да чака да „узрее“ и чертите му да придобият „характер“. Искаше успеха веднага. Искаше да му се наслади, да го има сега, а не да се добира до него мъчително, стъпка по стъпка, докато остарее. Имаше толкова млади конгресмени и сенатори. Смяташе да се присъедини към тях. Скоро. Как иначе би могъл да постигне крайната си цел? Възнамеряваше да използува външността си пред жените и чара си пред мъжете по същия начин като своя тъст. Любимата фраза на Джордан бе „Не пропускай деня“. И възнамеряваше да направи точно това.

Той извади от джоба си преполовена кутия цигари. Докато палеше, забеляза, че Шана несъзнателно сбърчи нос в неодобрение. Някакво перверзно чувство затанцува в душата му, като капчици вода върху сгорещен тиган.

— Извинявай, скъпа, само една — той хвърли кутията върху тоалетката. — Винаги съм малко нервен, когато съм заобиколен от роднините ти.

И то бе вярно в известен смисъл. Въпреки че се нуждаеше от тези хора и възнамеряваше да ги използва за целите си, подсъзнателно той винаги се страхуваше, че могат да го разкрият. Плашеше се, че по някакъв начин ще разпознаят у него измамника, претенцията без покритие, бляскавата фасада, зад която няма нищо. Това чувство непрекъснато го измъчваше. Той винаги бе на сцената, играеше, претегляше всяка дума, всяко действие и тези неща бавно, но сигурно започваха да слагат своя отпечатък върху него.

Шана взе ръката му. „Каква изящна форма — помисли си тя. — Ръка на аристократ.“

— Но защо си нервен? Та те всички ти завиждат.

Той се изсмя кратко.

— Защото имам теб — и я целуна по бузата.

Би трябвало да усети топлина, но това не стана. Странно, колко хладна й се стори целувката му! Шана принудено се усмихна.

— Не, защото си млад и жизнен и непрекъснато жънеш успехи.

Той все пак си позволи малко искреност.

— Но не достатъчно бързо.

Тя пусна ръката му.

— Търпение, Джордан. Трябва да проявиш малко търпение.

„Лесно ти е на теб да го кажеш! — едва не изрече той, но навреме преглътна думите. Само дълбоко всмукна от цигарата. — Тя е родена сред лукс — мислеше си, стараейки се да прогони неприязънта от лицето си. — И не знае какво е да си затънал до гуша в разлагаща духа бедност. Да се присмиват на износените ти дрехи, защото майка ти ги е купила от магазини за бедни, където се продава изхвърленото от други хора.“

Очите му се присвиха, докато я гледаше, но той се престори, че причината е в цигарения дим. „Ти не си се появявала с якето на Били Хатауей със скъсания вътрешен джоб и децата в училище не са хвърляли кал по теб и не са ти крещели подигравателно зад гърба!“

Но не каза нищо, макар и думите да пареха на езика му. Това не бе част от миналото, за което бе й говорил. Не бе включено в биографията, която сам си бе написал, още преди да стъпи на столична земя.

Джордан прекоси стаята, отвори вратата на банята, хвърли цигарата в тоалетната и страните му пламнаха.

„Той е там — помисли си, — чака ме!“ Успехът. Почти усещаше вкуса му. И Шана бе ключът, необходим, за да се отключи вратата. Само никога не биваше да проявява небрежност.

Върна се, усмихнат както обикновено, застана зад нея и погледна отражението й в огледалото. Топлина струеше от дълбоките му сини очи.

„Истински дар божи“ — каза си той гордо, наблюдавайки собственото си изражение. Действително притежаваше дарба за някои неща. И тя щеше да му служи добре и занапред. Обществото представляваше само сбирщина глупаци, залепнали за видиотяващите си телевизори, смучещи кутии с бира и хленчещи за жалките неприятности, натрупали се в мизерния им живот на тази земя. Те лесно можеха да бъдат победени. Достатъчно бе той винаги да е на съответното място и в съответното време.

Галейки голите й рамене, Джордан усети напрежението, което тя така отчаяно се опитваше да прикрие.

— Нещо те тревожи, мила.

Шана не знаеше какво да каже. Той нямаше да разбере. А и тя не се разбираше напълно.

— Не, няма нищо.

— Не ме лъжи — измърка той, плъзгайки леко пръсти по кожата й. Движението бе безкрайно чувствено и почти й причини болка. И Джордан го знаеше. — Познавам те достатъчно добре.

„Бих искала да е така“ — помисли си тя.

— Заради сватбата е, предполагам. Мразя да се излагам на показ по този начин. Светските хроникьори са се развихрили долу с пълна сила. А Сидни ги обожава.

„Не биваше да го казвам!“ — съзна Шана още докато произнасяше думите. Видя как челюстите му се втвърдиха. По дяволите, защо не помисли, преди да заговори! А знаеше колко той обича да е в светлината на прожекторите. „И очаква помощ от мен“ — напомни си.

— Всъщност, исках да кажа… — запъна се тя, гласът й заглъхна, докато търсеше подходящите думи.

— Имаш нужда да се отпуснеш. И също да се забавляваш — Джордан коленичи до стола й, приковавайки я с очи. — Знам какво трябва да направим, когато всичко това свърши — да заминем. За някой тих, романтичен залив — видя искрицата надежда в очите й и бе сигурен, че отново я има.

Шана се извърна и го погледна.

— Наистина ли, Джордан?

— Наистина — той погали рамото й. — Веднага след малкото шоу на сенатора Уитни.

Шана въздъхна вътрешно. Знаеше колко много би означавало за него да бъде поканен на това събитие. Сенаторът Уитни, един от старейшините в партията, организираше частно събиране в края на месеца, на което бяха поканени само най-силните на деня. Баща й и майка й бяха в челото на списъка. А Джордан не фигурираше дори в резервните варианти. Заболя я за него.

Притисна ръка към гърдите му.

— Скъпи, но ние не сме поканени.

Сините очи на Джордан само за миг потъмняха. Той обърна дланта й нагоре и бавно докосна с език чувствителното място по средата, без да откъсва поглед от лицето й.

— Тогава се постарай да ни поканят, миличко — топлите пръсти на желанието затанцуваха в нея и тя се вкопчи в тях като удавник за сламка. Или като умиращ в последната надежда за спасение.

— Не е толкова лесно… — би се зарадвала на поканата не по-малко от него, но не бе в природата й да се натрапва.

Дългите заострени пръсти очертаха линията на шията й и леко се спуснаха към гърдите. Джордан чу как тя остро си пое дъх. „Не е никак трудно“ — помисли си доволно. Колко жалко, че Уитни не бе жена, а надуто сенаторско магаре.

— Поканата ще бъде за теб. Ти си дъщерята на сенатора. А аз съм твой съпруг.

— А не може ли да организираме наше собствено празненство?

Той се разсмя.

— Едно малко увеселение със скара на открито, например? Нямам вкус към плебейски прояви, миличко. Предпочитам изисканите неща. И затова се ожених за теб.

„Значи, това е!“, помисли си тя, най-после овладявайки се. Нещото, което толкова дълго се бе бояла да погледне в очите! Дали той се бе оженил за нея, защото я обичаше? Или защото тя бе нечия дъщеря? Нима бе осъдена винаги да е в сянката на други хора и никога да не бъде призната заради онова, което е тя самата?

И сега какво?

Джордан потисна раздразнението си.

— Ей, защо се мръщиш? — той леко повтори линията на веждите й. — Бъдещата първа дама не може да си позволи бръчки — устните му следваха пътечката, очертана от пръстите му. — Няма да го позволя.

Шана се изправи.

— Бъдещата първа дама? На какво? — за първи път Джордан споменаваше подобни грандиозни планове. Да не би да се шегуваше?

— На страната.

Не, говореше съвсем сериозно.

— На страната? — повтори тя невярваща.

— Твоят проблем, Шана — продължи той все тъй усмихнат, — е, че не си достатъчно амбициозна. Страната вече е имала един млад президент, време е да има още един. И аз мога да стигна там — от тук.

Отдръпна ръцете си, очаквайки тя да стане от стола. Тонът му изключваше всякаква съпротива.

— Готова ли си?

„Очевидно не толкова готова, колкото теб“ — каза си тя, вземайки ръката му. Усмихна се, когато го погледна, и реши, че амбицията не е чак толкова лошо нещо.

Но защо се чувстваше тъй смразена, тъй съкрушена, сякаш се бе натъкнала на мрачна, злокобна тайна?