Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (19)

Глава 19

— Както виждам, успял си все пак за последния изпит.

Съзнавайки, че това едва ли е най-добрата встъпителна реплика, Шана пристъпи зад Рейд. Но това бе най-доброто, което успя да измисли през тридесетте минути, докато отиде до принтера и се върна.

След задължителното представяне Арън Хагърти бе поверил по-нататъшното въвеждане на Рейд в работата на един младши помощник, който работеше в екипа от около година, Брайън Дженингс. Брайън, слабичък младеж с остра брадичка, тъкмо се бе впуснал в подробно обяснение на процедурите, когато Шана се приближи. Както винаги той я посрещна с лъчезарна усмивка. Усмивката му бе в остър контраст с мрачното изражение на Рейд.

Още една богата глезла, която дължеше всичко на благоволението и огромното влияние на родителите си. Рейд не успя да прикрие презрителния си поглед, когато се обърна към Шана.

Очите, които я фиксираха сега, не бяха тези, от които бе черпила сила през онази нощ преди една година. Нощта, когато те двамата бяха в толкова интимна, обвързваща ситуация. Дотолкова, че Шана смяташе, че тя е оставила белег върху всеки от тях. Върху нея със сигурност. Това не бяха очите на приятел, с когото си преживял нещо изключително. А очи на непознат, гледащ я тъй, сякаш тя бе нещо отвратително и само донякъде човек. Шана усети как объркването и ядът се надигнаха едновременно в нея.

— Да, успях да си взема изпита — отвърна студено Рейд.

Думите му някак неуместно увиснаха във въздуха като забравени празнични ленти, намокрени от дъжда.

Гневът постепенно я завладяваше. Е, щом той искаше да е така, чудесно! Последното нещо на света, на което държеше, бе да се занимава с някакъв грубиян, напълно лишен от маниери. Шана понечи да си тръгне.

Но нещо я задържаше, сякаш обувките й бяха залепнали за пода. Е, добре, щеше да опита още веднъж. Вероятно той просто бе много нервен. Или го притесняваше фактът, че е дъщеря на Брейди. И преди бе попадала в подобно положение. „Беше време, когато този факт притесняваше дори мен самата“ — напомни си Шана.

— Довечера ще празнуваме рождения ден на Джесика — тя се усмихна, макар и малко принудено. — Много ще се радвам, ако дойдеш, защото ти си първият човек, който я видя изобщо.

Чак сега тя забеляза, че Брайън внимателно ги слуша. Стана й неловко, задето друг човек е свидетел на сцената. Но самият факт, че говореше за тези неща пред други хора, трябваше да покаже на Рейд, че няма основание да се отнася неприязнено, каквито и да бяха причините. Не бе направила нищо нередно и нямаше какво да крие, тъй че той не биваше да я упреква.

За един миг Рейд се изкуши да приеме. Щеше да е интересно да види колко е порасло детето, което през онази нощ държа в ръцете си. И да почувства отново нещо от онова благоговение, което бе изпитал пред най-простото и най-велико чудо на света.

Нямаше как да отрече и физическото привличане, което съществуваше между него и майката на детето. Но други неща, които идваха от миналото му, го преследваха. Чувства, прогорили душата му онази нощ, когато Джуди издъхна в ръцете му. Един богаташки син му я бе отнел два пъти — веднъж, когато го изостави, и втори път, когато посегна на живота си. Не, той действително не обичаше богаташките издънки.

— Ще го пропусна, ако нямаш нищо против.

Студенината в отговора му я прониза като стоманено острие. Брайън бе свел поглед към бюрото си, смутен от онова, на което бе станал неволен свидетел. Твърде много харесваше Шана, за да понесе да я унижават по такъв начин.

Тя изправи рамене, тонът й стана съвсем официален. Погледът, който хвърли на Рейд бе достатъчен, за да му се подкосят краката.

— Разбира се. Беше просто едно хрумване — обърна се и тръгна към мястото си.

Не, дявол да го вземе, тя нямаше да се отдръпне като пребито куче, само защото някой й се е намръщил. Така би направила предишната Шана, Шана, която Джордан използваше с нейното неволно разрешение. Нямаше да позволи на никого да я наранява отново по какъвто и да било начин. Включително и този идиот.

Извърна се решително, върна се при бюрото на Рейд и го тупна по рамото. Брайън в същия момент реши да проучи съобщенията, окачени на таблото в дъното на помещението. Разстоянието не беше достатъчно, за да не ги чува, но все пак поне не бе в непосредствена близост.

Рейд вдигна поглед. Почти очакваше тя да изсъска нещо в смисъл знае ли той с кого си има работа и че веднага може да нареди да го уволнят. Но в същото време съзнаваше, че едва ли ще държи особено на мястото си при сенатора, ако той оставя галената си дъщеричка да го води за носа.

Да?

Макар и да трепереше вътрешно, Шана стоеше здраво на краката си, сложила ръце на хълбоците.

— Какъв е проблемът? — гласът й бе тих и настойчив. Но не бе в състояние да овладее напълно гнева си. Той беше там и проблясваше в очите й.

„Великолепна е“ — помисли си Рейд и се почувства възбуден, въпреки многото си предубеждения. Наложи се да призове всичките си лоши спомени, свързани с хора като нея.

— Моля?

— Проблемът ти? — повтори хапливо тя. — Какво има? Ти явно не одобряваш нещо и аз се питам какво.

В следващия миг тя със сигурност щеше да избухне. Най-добре щеше да е да й отговори грубо и да приключи с това. Дори и да имаше последствия, той нищо не можеше да направи. Нямаше време да се занимава с хора, които не бяха постигнали положението си с пот на челото.

— Може би просто не обичам разглезени богаташки дечица.

Думите му изплющяха като плесница. Тя се дръпна и го изгледа смаяно. Как смееше? Та тя се бе борила година и половина, за да се наложи като отделна личност. Година и половина, а той бе заличил всичко това с една небрежна фраза. Нямаше право. Та той нямаше ни най-малка представа коя или какво бе тя.

— А може би, ти просто си една най-обикновена мижитурка. Извинявай, но те мислех за някой, когото познавам. Очевидно съм сгрешила — и тя се отдалечи с подобаващо достолепие.

Брайън реши, че вече е време да се върне и седна до Рейд. Намръщи се неодобрително, а брадичката му сякаш стана още по-остра.

— Доста глупаво от твоя страна да вкисваш дъщерята на шефа.

Дъщерята на шефа. Рейд се зачуди дали на нея й доставя удоволствие да хвърля тая тежка сянка наоколо. Дали другите не се стараеха непрекъснато да й се подмазват от страх да не загубят работата си? Спомни си Тайлър Пул и усети вкус на жлъчка в устата си. Много горчилка се беше натрупала. Тайлър бе същият тип тиранин, перчещ се с парите, положението и с онова, което би могъл да направи на хората, които „не мислеха като него“.

Рейд сви рамене, забележката на Брайън не го засегна.

Ако загубеше тази работа, щеше да си намери друга. Политическата арена бе достатъчно широка и в края на краищата все щеше да си намери мястото. Той наистина се възхищаваше от Брейди, но нещата невинаги ставаха както си ги намислил. Научил го бе още когато беше далеч по-млад.

— Е, и преди съм правил глупости. А тая едва ли ще е последната — зачете се в брошурата, която му бе дал Брайън, но думите си оставаха само думи и смисълът им изобщо не стигаше до него. Само тя беше в ума му, макар и да не искаше да е така. Вдигна очи към Брайън, който все още го гледаше несигурно.

— И какво прави тя тук, все пак?

— Шана ли? — лицето на Брайън грейна като месечина. В най-дръзките си фантазии младши помощникът винаги виждаше дъщерята на сенатора в различни фази на разсъбличане и готовност. — Обикновено се съсипва от работа.

Брайън като че ли говореше сериозно, но Рейд не го познаваше достатъчно, за да е сигурен.

— Това шега ли е?

— Не — Брайън намести очилата с тънки телени рамки на късия си нос. — Просто констатация. Тя започна работа тук след развода си с Калхуун.

Рейд присви очи.

— Това не може да е Джордан Калхуун, нали?

Думите му се сториха някак странни на Брайън.

— И защо не?

Калхуун. Каква жена би се омъжила за Джордан Калхуун? Този човек бе целият блясък и обещания, но с твърде малко съдържание зад тях. Последните избори доказаха, че той умее да привлича избирателите както медът мухите, но усмивката му прикриваше една смразяваща пустота. Ако Рейд не грешеше, предишният му работодател бе целият погълнат от своето самодоволно и пресметливо его. Само жена от същия вид би се съгласила да се омъжи за него. Тази мисъл затвърди увереността на Рейд, че не е сгрешил в преценката си. Имаше много истина в оная приказка за гърнето, което се търколило и си намерило похлупак.

— Вярно, няма никаква причина да не е той. Та какво искаше да ми кажеш? — подкани той Брайън да продължи мисълта си.

Младшият помощник сви рамене. Все по-малко разбираше новия си колега. Ако очакваше да чуе от него нещо непочтително по отношение на Шана, не бе попаднал на верния адрес. Брайън смяташе, че тя е направо страхотна.

— Повече или по-малко тя започна от същото място, откъдето и ти. Като помощник в офиса — Брайън махна с ръка към материалите, струпани върху бюрото. — Сенаторът й възложи работата по проекта за бездомниците, както и куп други неща. И тя се пребори с всичко това. Заслужи сегашното си положение. Идея си нямам как успява. Да ме убият, не бих могъл да работя с такова темпо през цялото време. Знаеш ли, все ми се струва, че тя иска да докаже нещо, като се блъска толкова — Брайън се разгорещи, нетърпелив да изложи теорията си. — В смисъл, че е достатъчно добра да работи тук или нещо подобно — той се ухили. — Но поне на мен не е нужно да доказва нищо.

— Има ли някой, с когото излиза? — „Във въпроса ми няма абсолютно нищо, което да ме засяга лично“ — помисли си упорито Рейд. И все пак го беше задал и с трепет очакваше отговора.

Брайън поклати глава.

— Не, освен ако няма нещо с някой пилот. Непрекъснато лети до Илиноис, за да събира статистики и да прави проучвания за сенатора. Както ти казах, чудя се откъде взема време и енергия за всичко, но много ми се ще да отдели малко и за мен.

— Чух я да казва, че ще си тръгне рано днес — думите на Рейд подчертаха противоречието с онова, което му говореше Брайън. — А работохолиците рядко го правят.

— Дъщеря й има рожден ден. Нали си спомняш, партито, на което тя те покани — Брайън го изгледа съсредоточено. — Но детето за нея е над всичко. Много е миличко. Шана я води тук няколко пъти да ни я покаже. Тя е истинска майка — изражението на Брайън леко се помрачи. — А моята винаги ни сервираше полуфабрикати за вечеря и вечно търчеше по събрания.

Това описание някак не съвпадаше с портрета на Шана, който Рейд допреди малко бе рисувал в съзнанието си. Но някак съответстваше на онова, което бе почувствал, гледайки жената на задната седалка на таксито през онази нощ преди една година.

Той замислено се загледа в посоката, в която се бе отдалечила Шана.

 

 

„Не, няма да се разстройвам“ — закле се в себе си за кой ли път Шана. Онова, което някакъв неразвит неандерталец мислеше за нея, нямаше да я безпокои. Ни най-малко. Тя вече бе отвъд това, отвъд мнението на този човек за нея. Бе посветила толкова време и енергия, за да изгради самата себе си в собствените си очи. Грижливо бе издигнала своята защитна стена, която не биваше да позволява на подобни забележки да я нараняват. За да не стане никога вече плячка на такива като Джордан.

Велики боже, та тогава тя дори бе поискала да умре!

Шана внимателно си проправяше път през натоварения обеден трафик с голямата празнична торта, стабилно закрепена на задната седалка. Самата мисъл за това сега я смайваше. През онази нощ тя действително бе искала да се убие заради Джордан. Каква невероятна загуба би било. Без дори да знае, щеше да унищожи два живота. Своят и на Джесика. И всичко, само защото сърцето й се пръскаше от болка, задето съпругът й не държеше чак толкова на нея, че да й бъде верен.

Да кара в бурята през онази нощ бе пълна глупост от нейна страна. При същите обстоятелства днес тя в никакъв случай не би постъпила така. Дори и да не можеше да въздейства на мнението на другите за нея, поне бе в състояние да контролира собствените си реакции.

„А защо тогава ме боли?“ — мислеше си раздразнено, докато паркираше в подножието на сградата. Защо студеният поглед в зелените очи на Рейд Кинкенън буквално я сряза на две? Та тя дори не познаваше този човек, за бога! И бе в компанията му в продължение само на час, час и петнадесет минути, ако смяташе и двата случая. Какво бе един час в сравнение с целия живот? Нищо. Скучните речи често траеха далеч по-дълго.

Затръшна вратата на автомобила и звукът отекна в закрития паркинг. Празничната торта бе голяма и се наложи да я държи с две ръце. „Трябва да внимавам“ — напомни си тя. Чакаше я голям празник и дъщеричката, която обожаваше. Нито в живота й, нито в съзнанието й имаше място за такива като Рейд Кинкенън, с неговите неоснователни, обременени от предразсъдъци забележки.

Шана се облегна на вратата на кухнята, съвсем изтощена и напълно доволна от себе си. Пое си дълбоко дъх, преди на пристъпи навътре в стаята. Бе направо невероятно как апартаментът й успя да събере толкова хора. Някакво топло, успокоено сияние се излъчваше от нея. Стана страхотно празненство, точно както си го бе представяла.

Джесика нямаше да си го спомня, но всичко бе записано на видеокасета, която щеше да гледа, когато порасне, благодарение на усилията на Хагърти и на оня симпатяга Брайън. Цели четири часа апартаментът на Шана бе център на трескаво оживление. Безброй хора минаха оттам, макар и не всички да останаха задълго. В този хаос вълнуващо се сляха нейният стар и нейният нов свят: хора, които познаваше още от детството си като сенатора Уитни и съпругата му, и хора от офиса като Шърли и нейния съпруг.

Отначало майка й погледна с неодобрение на смесения „произход“ на гостите на партито. Но остана през цялото време, като дори не пристигна претенциозно късно. Шана бе дълбоко трогната, че родителите й като никога дойдоха заедно. Рийна Брейди, ненадминатата светска дама, се оттегли в един ъгъл и разговаря с Шърли, откривайки общи възгледи по много въпроси.

„Да — мислеше си Шана, докато обикаляше из кухнята и се чудеше откъде да започне, — вечерта бе безспорен успех.“

Дори и в душата й да бе останало едно мъничко празно място знаеше, че ще мине.

Прехапа устни. Късно бе, но знаеше, че няма да заспи, колкото и да бе изтощена. Съзнанието й бе твърде напрегнато. Може би ако се заемеше с планината мръсни чинии тази вечер, вместо да търси услугите на някоя фирма за почистване сутринта, все пак щеше да се справи с това неясно вълнение. Доволна бе, че Джейн преди доста време се оттегли в стаята си. Искаше да остане сама с мислите си.

Сама.

Както бе през по-голямата част от времето.

Горещата вода за чиниите със сигурност бе най-добрият лек за това сълзливо настроение, пропито от самосъжаление. Рейд беше виновен. И тя направо го прокле в душата си, задето я накара да погледне на живота си отново по този начин.

Тъкмо започна да трупа чиниите в мивката, когато на вратата се позвъни. Тя намръщено избърса ръце в кърпата и се запъти натам. Наближаваше единадесет. Нямаше представа кой би дошъл толкова късно. Всички знаеха, че празненството ще започне в шест.

Шана хвърли поглед към дневната. Стаята изглеждаше тъй, сякаш през нея бе минал ураган. Сигурно някой бе забравил нещо.

— Кой е? — запита весело тя.

Усмивката й замръзна, когато чу отговора.

— Рейд Кинкенън.