Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (18)

Глава 18

„Голямо блъскане беше — мислеше си Рейд, — докато най-сетне се стигна до този момент.“ Беше почти девет часа преди обед и той бе на път към своята нова работа. Целият тръпнеше от вълнение и очакване. Бързо изкачи стъпалата, водещи към сградата на Сената, като се усмихваше на себе си. Голямо блъскане, наистина, но най-сетне бе тук, след един фалстарт на прага.

Професорът му се бе оказал далеч по-разбран човек, отколкото Рейд бе предполагал през онази нощ, когато пропусна последния си изпит. След като излезе от болницата тогава, Рейд хукна към къщи, за да махне окървавените си дрехи, остави таксито и взе метрото за университета. В последната минута реши все пак да се опита да свари преподавателя.

Професор Хауърд тъкмо заключваше вратата на залата, когато Рейд връхлетя във фоайето. Хауърд изслуша невероятния му разказ с ледено мълчание. А после, за първи път, Рейд видя изсушения сбръчкан старец да се усмихва. Хауърд отключи вратата и го побутна вътре. Докато четеше вечерното издание на „Вашингтон пост“, професорът позволи на Рейд да се справи с теста, който бе дал преди това на останалите студенти. Рейд се дипломира със своята група същото лято.

Трудно бе да повярва, че от онази нощ е изминала цяла година. Една година, откакто бе помогнал на Шана да роди своята дъщеря. Понякога Рейд си мислеше за нея, къде ли е и дали си спомня за него. Искаше да я посети в болницата, но на какво основание би могъл? Намираше я за много привлекателна. Още от първия път, когато я видя на плажа. Но тя беше омъжена. А чувството, пулсиращо в него всеки път, когато я погледнеше, бе твърде сексуално, за да допусне, че може да става дума само за приятелство. А така и не бе научил презимето й и не можеше да тръгне от стая в стая из родилния дом, за да я търси.

Знаеше, че щеше да го направи, ако тя не бе омъжена. Но нещата стояха иначе. В някои случаи, мислеше си той, докато се приближаваше до асансьорите, най-добре бе нещата да се оставят каквито са.

Асансьорът дойде, той влезе и се притисна плътно вдясно. Още шест души се натъпкаха след него, търсейки удобно положение в малката кабинка. Позна един конгресмен, когото бе видял в новините предната вечер. Чувстваше се добре тук.

И все пак, върна се отново в спомените си Рейд, все още не можеше да я забрави. Особено през дългите зимни нощи, когато утрото сякаш се бавеше до безкрайност. Спомни си как изглеждаше тя, когато за първи път я видя на плажа, как го погледна, когато й подаде бебето. Не, тук наистина нямаше нищо платонично. Онова, което изпитваше само при мисълта за Шана, не можеше да се нарече другояче, освен желание.

Асансьорът се отвори на третия етаж. Тук беше. Една табелка на стената го насочи към десния коридор. Преди да кандидатства за това място, цели десет месеца бе работил за конгресмена Калхуун. Млад, динамичен и неоспорим победител, на пръв поглед Джордан Калхуун изглеждаше точно типът актуален политик, с който Рейд би искал да е свързан. Тъй като офисът на Калхуун бе почти толкова нов за политическата сцена, колкото и Рейд, той го сметна за подходящо място за старт и възможна ориентация в политическия лабиринт на Вашингтон.

Но скоро Рейд откри, че всъщност не харесва особено Джордан. Не че имаше нещо конкретно предвид. Думите му бяха искрени, ръкостискането топло, усмивката широка. И все пак нещо липсваше при този човек, нещо в очите му подсказваше на Рейд, че се намира в присъствието на един голям шоумен и нищо повече. Сякаш гледаше през витрината на някакъв магазин и виждаше куп великолепни стоки, които впоследствие се оказваха само картонена имитация. Калхуун оставяше у него същото впечатление.

Принципите бяха нещо, което се продаваше и купуваше твърде лесно, и все пак Рейд смяташе да се придържа към своите, поне за известно време. Колкото и наивно да звучеше, той не искаше да работи за някого, в когото всъщност не вярваше. Не би могъл да пише речи за такъв човек и да знае, че те са само реторика, изречена единствено защото хората искат да я чуят, а не защото ораторът вярва в думите си.

Когато научи от познати, че в офиса на сенатора Брейди се е освободило едно място, той трепна от радост. Мястото не беше точно онова, което би желал, но Рейд изобщо не се съмняваше, че ако разполага с достатъчно време, ще успее да се утвърди като един от авторите на речи. Не се страхуваше от работа.

В по-широк смисъл щеше да му е доста полезно да се запознае с практиките в офиса на сенатора. Това съвпадаше с целта му да се наложи като автор на политически речи. Открай време се възхищаваше от Брейди и реши да постъпи при него.

Дълбоко в себе си Рейд имаше усещането, че нещата при него се развиват твърде бавно. Беше почти на тридесет, а на тридесет много мъже вече имаха семейство и около пет години зад гърба си по пътя на избраната кариера. Но имаше и такива, които никога нямаше да осъществят мечтите си, а той все пак не бе лишен от такъв шанс. А това вече бе нещо. Съзна, че в резултат на някаква странна игра на съдбата успехът му се изграждаше върху една трагедия. Не искаше да стане така, но винаги се опитваше да постигне възможно най-доброто в която и да е ситуация. С изключение на веднъж.

Тогава той едва не се раздели с живота. А по онова време нямаше намерение да позволи да го убият. Тайлър Пул бе онзи, който трябваше да умре. Дори и сега, единадесет години по-късно, при мисълта за разглезения единствен син на фамилията Хемитсвил той усещаше пръстите му да се сгърчват, както онази нощ, около гърлото на Тайлър. По един доста зловещ начин той бе задължен на Тайлър за положението, до което бе достигнал. Ако Тайлър не бе обсипвал Джуди с подаръци и внимание, ако не й бе завъртял главата и не я бе откъснал от него, може би нещата щяха да се развият твърде различно.

Той все още усещаше горчивия вкус на спомена в устата си, вкус на развалени бадеми. Той бе обичал Джуди, наистина я бе обичал. И ако не беше Тайлър, щяха да се оженят. Между Рейд и Тайлър от край време съществуваше скрито съперничество и богаташкият син тържествуваше, когато му открадна обичта на Джуди. Стори го без мисъл, без чувство на отговорност, сякаш ставаше дума просто да избере каква риза да носи през деня.

Джуди, очарована, завладяна, бе попаднала изцяло под магията на съперника му. Само след месец вече бе бременна. Тайлър отрече, че бебето е негово, и я обвини, че се интересува единствено от парите на семейството му. Родителите му побързаха да потвърдят същото. Тайлър стигна дотам, че започна да твърди как през времето, докато са били близки, Джуди е спала с още цяла дузина мъже. Момичето бе напълно смазано. Чувстваше, че няма никакъв друг изход, освен да посегне на живота си. Рейд беше онзи, който я намери паднала на пода в стаята си, потънала в кръв от вените, които бе срязала в отчаянието си. Трескаво се опита да превърже китките й. Но вече нямаше смисъл.

Поразен от скръб, той тръгна да търси Тайлър. Намери го в единия от клубовете на баща му. Заобиколен от обичайния си антураж, той тъкмо се хвалеше със сексуалните си подвизи. Рейд почти не беше на себе си, когато връхлетя върху него, и ножът на Тайлър остави дълга кървава черта върху дясната половина на гръдния му кош. Обезумял, Рейд изби ножа от ръката му и щеше да го удуши, ако другите не го бяха откъснали от пребитото тяло на Тайлър.

Тайлър се закле да отмъсти. Нямаше никакво съмнение, че семейството му има достатъчно влияние, за да отстрани Рейд за дълго време и ако не да го убие, то поне да го прати зад решетките. Майката на Рейд закле единствения си син да се махне от града. Още на следващия ден той постъпи в армията и никога вече не се върна.

Да, той като че ли наистина трябваше да благодари на Тайлър Пул за всичко това, но тези думи едва ли някога щяха да излязат от устата му. Рейд вече нямаше никаква нужда от разглезените и преситени отрочета на богати родители.

 

 

Шана надничаше през рамото на помощничката си, която седеше на компютъра. На цветния дисплей в графична форма бяха изписани статистическите данни, които Шана и нейният комитет бяха събирали в продължение на три месеца. Те трябваше да бъдат включени в една брошура, която Брейди искаше да разпространи, за да получи подкрепа за един нов законопроект, свързан с ограничаването на данъците. Безспорно благородна идея, популярна сред населението, но крайно непопулярна сред законодателите и правителствените сектори, които оцеляваха единствено в резултат на постоянно увеличавания им бюджет.

— Изглежда добре, Шърли — щеше да е сполучливо допълнение към доклада. — Графиките трябва да се дооформят и да са на бюрото ми до обяд. В противен случай няма да съм в състояние да ги прегледам днес.

Шърли вдигна поглед от компютъра, видимо изненадана. Реакцията й развесели Шана. Знаеше много добре какво си мисли Шърли. Както и другите й колеги, тя я смяташе за непоправима работохоличка. Тя винаги имаше време да издири някой друг източник, да прегледа и някой друг доклад, да поговори още с някой човек. Само за сън никога не й оставаше достатъчно време. С всичко останало успяваше да жонглира по някакъв невероятен начин, както и винаги да включва дъщеря си в графика, независимо колко натоварен е той.

Шърли се завъртя на стола си и застана с лице към нея.

— Да не си решила за разнообразие да минеш нощна смяна?

В съзнанието си Шана вече се бе заела със следващата задача.

— Не.

Шърли притисна ръка към пищната си гръд.

— Смаяна съм. Май че трябва да се погрижиш за твоята настройка за свръхнатоварвания.

Шана не се обиди от закачката. Когато се завърна след майчинството, Шърли бе тази, която отказа повишение, за да й предложи услугите си. Шърли, която се държеше майчински с нея в малкото случаи, когато имаше нужда да се посъветва с някого. По-възрастната жена лесно би могла да възнегодува, задето Шана тъй бързо пое командуването, но не го направи. Шърли бе истински приятел.

Шана скръсти ръце пред себе си и се подпря на бюрото.

— Забрави ли за партито?

— Пак ли ще събираш средства за кампанията? — Шърли явно не си спомняше.

— Рожден ден — поправи я Шана. — Днес дъщеря ми става на една година.

Господи, толкова бързо беше минала! Цяла година. Годината на първите усмивки, първите думички и първите зъбки. И тя беше там почти за всичко това. Джесика бе единствената причина, поради която понякога успокояваше темпото. Искаше да бъде сигурна, че дори и сега, в тази съвсем крехка възраст, дъщеря й няма да има усещането, че твърде заетата й майка не я обича. Шана всеки ден се кълнеше в себе си, че въпреки бясното темпо, с което бе избрала да живее, детето никога няма да се чувства пренебрегнато. Решена да спази обещанието си, всеки ден в четири часа тя спираше работа, за да се върне и обядва вкъщи, а после пак се връщаше в офиса. Вярно, че Джесика все още бе прекалено малка, за да оцени този факт, но Шана бе убедена, че той е от значение. И нищо друго не бе толкова важно.

Тя погледна в меките кафяви очи на Шърли.

— Значи идваш?

Шърли Синклер бе с петнадесет години по-възрастна от Шана. От девет години работеше в офиса и бе доволна от положението си. Имаше много хора, които работеха за сенатора с амбицията да се издигнат до по-високо положение в йерархията. Амбицията на Шърли бе да си върши работата и да си получава заплатата. Съпругът й бе шофьор на автобус и тя нямаше желание да заема по-висок пост от сегашния. Тя беше, както би се изразил сенаторът Уитни, „добър човек“. И точно затова Шана толкова се радваше на компанията й.

Макар и да бе ходила на няколко пъти в апартамента на Шана, Шърли никога не бе имала светски контакти с фамилията Брейди извън събиранията през нощта на изборите. Тя се намръщи скептично.

— Аз ли? Едва ли имам да облека нещо подходящо…

Отговорът бе доста странен за Шърли. Доколкото Шана имаше представа, тя пет пари не даваше за модата.

— И какво не е наред на дрехите, с които си сега?

Шърли се огледа. Носеше обикновена черна пола с копринена блуза в малинов цвят, купена на някаква разпродажба.

— Едва ли са най-доброто за толкова изискана сбирка.

Шана сви рамене.

— Не и когато идваш у дома.

Шърли изглеждаше изненадана.

— В твоя апартамент ли ще е партито? — тя естествено бе предположила, че тържеството ще е в дома на сенатора.

— Разбира се.

Учтиво, но твърдо Шана възрази срещу плановете на майка си да отпразнуват рождения ден на Джесика в къщата. Там със сигурност щеше да има клоуни, балони, понита. И куп хора, принадлежащи към огромния кръг познати на Рийна. Шана твърде добре си спомняше подобни празненства от своето детство. Тя се изгубваше сред някаква гора от хора, които изобщо не й обръщаха внимание и я даряваха само с бегли усмивки, преди отново да се върнат към разговорите си. Не искаше тези неща за дъщеря си. За Джесика всичко щеше да е по-различно, още от самото начало. Рийна фуча и се гневи, но най-накрая неохотно се съгласи.

— Добре, щом ще е при теб, ще дойда — съгласи се Шърли.

Шана кимна доволно.

— Страхотно. В шест часа — тя се надигна. — Доведи и Робърт.

„Ще стане чудесно парти!“ — помисли си щастливо. Не биваше да забрави да се отбие в сладкарницата на път за вкъщи и да вземе тортата на Джесика. Джейн също можеше да я вземе, но на Шана й харесваше сама да се грижи за тези дребни неща. Те й даваха усещането, че живее истински.

Непрекъснато търсеше основания, които да оправдаят съществуването й. Работата в офиса бе част от всичко това, Джесика също. Макар и неведнъж да се събуждаше нощем и да копнееше в леглото до нея да има някой, който да я обича заради самата нея, само защото е Шана, тя знаеше, че човек никога не може да има всичко на този свят.

Извърна се забързано към другия компютър, но се сблъска с някаква стена от мускули. Отскочи настрана, промълви едно извинение и в същия миг очите й се разшириха от изумление.

Рейд!

Хагърти видя странното, замаяно изражение върху лицето на Шана, и се запита дали тя се чувства добре. Той тъкмо водеше новия човек и го представяше на хората в офиса. Макар че можеше да възложи задачата на някой от подчинените си, Хагърти обичаше да върши това лично. Така получаваше съвсем конкретни впечатления от реакциите на хората, които работеха с него.

— Шана, бих искал да се запознаеш с…

— Рейд… — гласът й заглъхна от изненада.

— … Кинкенън — довърши Хагърти. Той вдигна поглед към нея. — Значи се познавате?

По време на интервюто миналата седмица Рейд не беше споменал, че познава дъщерята на сенатора. Този факт засили увереността на Хагърти, че не е сбъркал, като го е наел. Харесваше сдържаните хора в екипа си.

Рейд топло се усмихна на Шана. И тъй, те отново се срещнаха. Да, мамо, наистина има провидение.

— Познаваме се донякъде — каза той на Хагърти, без да откъсва очи от Шана. Доста бе изтъняла от последния път, когато се видяха. Не само в тялото, а и в лицето. Направо се бе стопила. Но изглеждаше дяволски секси.

Инстинктивно сведе поглед към ръката й. Венчалният пръстен бе изчезнал. Диамантът, с който тя бе проблеснала срещу него на плажа, за да го прогони, също го нямаше. Единственото, което видя, бе една малка изящна ръка е грижливо поддържани нокти, без никакви украшения.

Съдбата действително бе нещо чудесно.

— Рейд току-що постъпи на мястото на Едуард. Има отлични препоръки — обърна се Хагърти към Шана. Забелязвайки погледите, които си разменяха двамата, шефът на офиса изведнъж се почувства тъй, сякаш по невнимание се е намесил в нещо дълбоко лично. — Той ще започне като помощник, докато се ориентира в платформата на сенатора. И евентуално ще напише няколко разтърсващи света речи за баща ти.

Усмивката на Рейд неочаквано отстъпи място на някакво смущение. Той погледна въпросително Хагърти. За какво говореше той?

— Баща й ли? Мислех, че ще работя за сенатора Брейди.

Хагърти го погледна недоумяващо. Възможно ли бе той да не знае?

— Точно така. Сенаторът Брейди е баща на Шана.

— О! — усмивката на Рейд изчезна напълно, сякаш никога не бе съществувала. Очите му потъмняха, но той продължаваше да гледа Шана. После кимна официално.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожице Брейди.

Учтивата фраза замръзна във въздуха. Защо? Тя втренчено се загледа след Рейд, когато Хагърти го поведе със себе си и продължи да го представя на хората в офиса.

Дори и слепец би забелязал внезапно изникналия антагонизъм.

— Какво му стана? — запита Шърли.

— Нямам представа — изрече бавно Шана. — Но да ме вземат дяволите, ако не разбера.

Ако той си бе съставил невярна представа за нея, а бе повече от очевидно, че е точно така, тя имаше право да го знае. Вече не стоеше в ничия сянка, дори и в тази на баща си.

Шана съсредоточи вниманието си върху работата. Щеше да има достатъчно време да научи защо Рейд се цупи.

— Първо ще ида до принтера. А ти побързай с графиките, моля те, Шърли.

И тя изхвърча през вратата.