Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (17)

Глава 17

— Ще ме изчакаш ли? — запита той, когато спря таксито пред входа на Бърза помощ.

— Всичко е наред, не се безпокой — макар и да нямаше причина, неговата загриженост я караше да се чувства стоплена, защитена.

Той кимна.

— Добре. Ей сега се връщам.

Рейд бързо закрачи към входа. Хвърли се между електронно управляемите врати точно когато те започнаха да се разтварят. Огледа голямото фоайе и откри регистратурата. Имаше три стола, разделени един от друг с дълъг плот. Само единият бе празен. Той видя някакъв мъж с двудневна брада и извадена над колана риза да се приближава откъм голямата чакалня. Човекът имаше измъчено изражение и държеше стомаха си така, сякаш всеки момент щеше да падне и да експлодира.

— Извинете — Рейд бързо мина пред него и застана до гишето. — Случаят наистина е спешен.

— Ей, червата ми горят, човече — оплака се мъжът, но млъкна, като огледа Рейд отдолу догоре. Отстъпи назад. Рейд все още беше без риза, а по джинсите му имаше кръв.

Рейд се наведе над гишето, забелязвайки, че вниманието на служителя е съсредоточено върху него, а не върху болния човек зад гърба му.

— На задната седалка на таксито ми има жена, която току-що роди — той посочи към паркинга. — Тя казва, че лекарят й работи тук.

Рейд нямаше никаква представа дали лекарят на Шана е точно от тази болница, но знаеше, че репликата все пак ще има някакъв ефект. След по-малко от минута една сестра и един санитар, повикани от служителя, се втурнаха към паркинга, тикайки носилката за Шана.

— Ей, внимавайте с нея! — викна подире им Рейд. — Не съм срязал пъпната връв.

Още преди да стигне до паркинга, Шана и Джесика бяха докарани до болницата. Той се дръпна настрана, за да направи място на санитаря. Под погледа му майката и дъщерята бяха отведени към множеството асансьори в задната част на сградата. Рейд остана сам в помещението за бърза помощ.

— Чао — промърмори под носа си.

Извърна се и видя, че няколкото души в чакалнята втренчено го наблюдават. Погледна се и си спомни, че ризата му все още бе притежание на Шана и бе увита около Джесика.

— Страхотно.

Не можеше да върне таксито на диспечера в този вид. Трябваше да се отбие до вкъщи и да се преоблече. Е, време бе да се прости с мисълта, че ще успее да стигне до университета и да хване професора. Утре заран щеше да му се обади в катедрата и да се надява да уговори нова дата. Дипломирането му зависеше от този изпит.

„Ама че нощ!“ — каза си той, прокарвайки ръка през чорлавата си коса. Видя, че една жена се загледа в голите му гърди, докато се приближаваше към входа. Тя явно изобщо не съзнаваше, че устата й е отворена.

Рейд се ухили.

— Внимавайте — предупреди я, минавайки покрай нея. — Тук ти смъкват и ризата от гърба, стига да им дадеш и най-малка възможност.

Подсвирквайки си, той се качи в таксито. Ама че нощ!

 

 

Огромна вълна от изтощение заля Шана и тя заспа в същия миг, в който я сложиха на леглото. Спа като мъртва чак до следващата сутрин. Когато се събуди в шест часа, се чувстваше съвсем различна от жената, която махна на таксито миналата вечер. Цялата й умора бе изчезнала. Опита да седне и я заболя много, но знаеше, че скоро ще мине. Нямаше смисъл да се задълбочава в това. Сега бе време да мисли и да прави планове.

Планове за тях двете. Та тя още не можеше да повярва, че е станала майка. Всички тези месеци, през които се бе разхождала с растящата издутина пред себе си, вече й се струваха някаква фантазия. Но фантазията бе станала реалност. Тя имаше бебе.

Бебе. Нейно. Невероятно.

Шана вдигна поглед, когато вратата на стаята й бавно се отвори.

— Някой тук е огладнял — рече сестрата, като влезе в стаята. — Смятате ли да кърмите?

Вместо отговор Шана протегна ръце към дъщеря си. Сестрата весело й подаде детето.

— Позвънете ми, когато искате да я взема — кимна й на излизане.

— Никога — промълви Шана, без да откъсва поглед от дъщеря си.

За първи път виждаше Джесика на дневна светлина. Докосна леко малката ръчичка и потръпна от обич, когато пръстчетата се обвиха около нейните.

— Здравей, аз съм твоята мама. Но предполагам, че вече го знаеш — бебето мълчаливо я гледаше, разтворило широко очи. Сякаш действително я слушаше. — И тъй, как ти се струва светът сега? Голям, нали? Но скоро ще намали размерите си, обещавам ти.

Леко повдигна Джесика, приближи я до лицето си и вдъхна уханието й.

— Хубаво миришеш — тя се засмя. — Не мога да повярвам, че наистина си тук — Шана притвори очи и докосна бузката на бебето със своята. Джесика изскимтя протестиращо. Шана я отмести от себе си. — Ще трябва да свикнеш. Никога преди не съм била майка. Но и ти никога преди не си била бебе, така че сме при равни условия.

Както си седеше тук с дъщеричката в ръце, тя сякаш бе попаднала в някаква приказна страна. Стаята бе боядисана в меки пастелни тонове, топли и успокояващи. Не й бе трудно да повярва, че целият живот ще бъде също такъв. Но Шана знаеше, че това е само една приятна илюзия.

В душата й нахлуха напълно противоположни чувства. Изпълнена бе с благоговение към онова, което току-що се бе случило. Родила бе едно красиво момиченце. Едно съвършено малко бебче. Вече обичаше до болка Джесика. Но в обичта й се преплитаха мрачни мисли и загриженост за детето. Нима това мъничко същество щеше да порасне и да направи същите грешки като нея? А и каква ли майка щеше да е тя? Рийна смяташе, че Елоиз не й е била добра майка. Шана бе прекарала детството си, копнеейки за обичта и вниманието на майка си. Нима това проклятие щеше да трае вечно?

Не, закле се тя в себе си. Щеше да бъде различна. Ако не друго, поне щеше да даде на дъщеря си оня живот, за който винаги бе мечтала. Един живот, изпълнен с обич.

— Обещавам ти да направя всичко, което мога — спомените от самотното детство отекваха в съзнанието й. — Да те изслушвам и да те обичам, независимо от всичко — на устните й трепна усмивка, когато си помисли за „различията във възгледите“, които имаха с майка си. — Обещавам също, че няма да ти се наложи да даваш дори един светски прием, ако не го искаш, или да дебютираш в обществото или каквото и да е друго от нещата, които се предполага, че трябва да прави една Брейди-Фитцхъг. Ти ще си бъдеш отделна, напълно самостоятелна личност.

Дълго гледа дъщеря си, запаметявайки мъничките черти. Джесика имаше нежна, почти прозрачна кожа, устнички като розови листчета и цял кичур тъничка, много руса коса.

Косата на Джордан.

Мъката я прониза. Никога не каза на Джордан, че е бременна, не искаше той да сподели този миг с нея. Бе по-доволна, че при раждането на Джесика присъства някакъв непознат. Може би не беше честно да не му каже, но нямаше желание да бъде честна. А и инстинктивно усещаше, че Джордан едва ли го интересува.

Джесика проплака отново.

— Извинявай. Закуската пристига — Шана смъкна болничната нощница от рамото си. Имаше да върши по-важни неща от това да се самосъжалява. Дъщеря й имаше нужда от нея.

 

 

По график Роджър Брейди щеше да се срещне с членовете на Сенатската съдебна комисия в два часа. Секретарката трябваше да подреди ангажиментите му така, че да има достатъчно време да посети дъщеря си и внучката си преди заседанието.

„Тя се е подредила чудесно“ — помисли си той, оглеждайки се в новия апартамент на Шана. Когато двете с Джесика излязоха от болницата, той им предложи да останат в неговия дом. Но Шана отказа, решена да брани независимостта си. Нае една сестра да й помага за детето и се премести в по-голям апартамент, близо до офиса. През двата месеца след раждането на Джесика бе успяла да подреди живота си и напредваше с пълна скорост.

Кой би допуснал?

Той вдигна поглед и й се усмихна, когато тя сложи чашата пред него върху черната мраморна масичка. В малкото случай, когато бяха заедно през детството й, той не си спомняше да се е гордял с нея. Но сега изпитваше гордост.

Брейди се намести удобно върху канапето, дръзко щамповано със сини и светловиолетови цветя. Кафето беше горещо, силно и черно, точно както го обичаше. Още веднъж си даде сметка, че тя знае за него доста повече, отколкото той за нея. Изминалите двадесет минути бе прекарал, играейки с Джесика, докато сестрата я взе, за да я сложи да спи. Останали бяха сами с Шана.

— И тъй, как вървят работите?

Шана се настани до баща си.

— Чудесно. Имам отлична сестра и като че ли най-сетне нещата идват на мястото си — тя отпи глътка кафе и погледна баща си. — Отначало Джейн ще идва заедно с мен в офиса. Ако нямаш нищо против.

Брейди вдигна вежди недоумяващо.

— Джейн?

— Сестрата — тя кимна по посока на спалнята. — Смятам да кърмя Джесика до шест месеца — баща й се изкашля, притеснен от деликатната тема. Шана не успя да скрие усмивката си. — Не е най-изисканият вариант, наистина, но бихме могли да се справим, ако решим.

Той замислено остави чашата си.

— Това означава ли, че смяташ да се върнеш на работа при мен? — нищо нямаше да му е по-приятно от това, тя да е близо до него, но не искаше да я притеснява. През няколкото кратки месеца, докато бе в офиса му, присъствието й му бе станало много необходимо. А и действително му помагаше.

Шана се усмихна предизвикателно:

— Само се опитай да ме държиш настрана, сенаторе!

— Не съм и помислял — той взе ръката й. — Липсваше ми, Шана — помисли си за всичката работа, която бе свършила във връзка с жилищната криза в Илиноис малко преди да излезе по майчинство. — Доста неща поизостанаха.

Тя нямаше търпение да се върне. Искаше пак да работи.

— Можеш да донесеш някои справки и доклади тук. Компютърът ми е свързан с онзи в твоя офис.

Той вдигна ръка, за да спре думите й.

— Не исках да кажа, че се налага да работиш вкъщи. А само да знаеш, че си ни нужна и че ни липсваш. Но някои неща са като това да запалиш свещта откъм двата края, знаеш ли?

Тя знаеше, но знаеше също и че иска да работи. Имаше нужда от пречистващото чувство, че участва в значими неща. Все още изпитваше потребност да оправдае съществуването си, та дори и само пред себе си. Проектът, в който баща й я бе включил, бе само едно средство към целта.

— Имам доста енергия в резерв, татко. Цели двадесет и пет години я трупах.

— Но това не значи, че трябва да изгориш като фойерверк — той усети бащинската интонация в гласа си и това му подейства добре. — И ако ме беше послушала и не беше се върнала да работиш онази вечер, щеше да родиш Джесика в болницата, а не на задната седалка на някакво мръсно такси.

Шана кимна унесено. Забележката на баща й извика образа на Рейд в съзнанието й, начина, по който я гледаше, когато й подаваше Джесика, ризата му, с която бе увито детето. През изминалите два месеца тя твърде често се сещаше за него, той се появяваше в мислите й дори тогава, когато най-малко очакваше. Предполагаше, че ще дойде да я види в болницата и се почувства разочарована, когато Рейд не се появи. Все още се чудеше кой ли бе той и дали някога отново ще го види. Спомняше си, че бе споменал, че сега завършва политология. Ако останеше на работа във Вашингтон, някой ден можеха пак да се срещнат. Искаше да й се удаде възможност да му благодари както трябва, че помогна на Джесика да се появи на този свят. Поради някакъв каприз помоли да запазят ризата му като спомен, спасявайки я точно когато сестрата се готвеше да я изхвърли.

Шана забеляза, че баща й вече не говори, а само я гледа мълчаливо.

— Е, резултатът щеше пак да е същият — подхвърли тя весело. — И в единия, и в другия случай щеше да се сдобиеш с най-великолепната внучка на цялото земно кълбо.

Брейди се усмихна, допивайки кафето си.

— Точно това каза и майка ти.

— Мама? — Шана си представи майка си, играеща ролята на щастливата баба, сякаш животът й зависи от това. Макар да ги бе навестила няколко пъти и да бе донесла куп подаръци, тя си оставаше царствената Рийна Брейди, съвършената светска дама.

Брейди разчете съвсем точно мислите на дъщеря си.

— Тя не се отнася към Джесика съвсем като към внуче. Сякаш отношението й все още не е напълно изяснено. Дори още не е решила как ще иска да я нарича Джесика.

— Е, мама ще има поне още девет месеца да обмисли въпроса — Шана се вгледа в лицето на баща си. — А ти? Искаш ли Джесика да ти казва някак другояче, освен „дядо“, когато започне да говори?

— В никакъв случай — разсмя се той. После погледна фотографията в златна рамка на масичката. От нея го гледаше малко кръгло личице е ясни сини очи. Надяваше се очите да не променят цвета си. По отношение на тях той и Джесика си приличаха. Едва напоследък започваше да осъзнава колко важно нещо е приликата. — Просто нямам търпение да чуя тази думичка — Брейди отново погледна снимката и стана сериозен. — Каза ли на Джордан?

— Да — тя си играеше с празната чаша, искаше й се да има още кафе. — Още през първата седмица след раждането. Писах му.

— И?

Тя сви рамене. Цял месец бе живяла в страх, без да посмее да се отпусне.

— И нищо.

Брейди не можеше да повярва.

— Джордан дори не се е опитал да се свърже с теб?

Тя внимателно постави чашката върху чинийката и скръсти ръце в скута си. Изпълваха я противоречиви чувства. Искаше Джесика да има баща, искаше Джордан да разбере, че дължи на дъщеря си нещо повече от гените си. Но не желаеше той отново да се появява в живота й и да предявява права върху детето.

— Нито дума. Сега, след като спечели първичните избори, той без съмнение е твърде зает с предизборната си кампания — Шана си спомни Лиз Конуей. Според клюките, тя бе уволнена и като секретарка, и като любовница. Но това нито утешаваше Шана, нито я изпълваше с отмъстително удовлетворение. — Зает е с кампанията или с жените си.

Брейди сложи ръка върху ръката на дъщеря си, опитвайки се да й предложи колкото се може повече утеха.

— Той не те заслужаваше, Шана.

Тя вдигна глава.

— Ни най-малко — съгласи се с лекомислена усмивка. Хубаво й бе да има баща си до себе си.

„Ще се справи“ — помисли си с облекчение той. Спомни си за заседанието и погледна часовника. Закъсняваше.

— Добре. Вече е време да тръгвам.

Тя го изпрати до вратата.

— Благодаря, че се отби, татко — той се извърна и я погледна изненадано. — Наистина ти благодаря.

Посещението му не би трябвало да я изненадва чак толкова.

— Съжалявам, че ми бе нужно толкова време.

Тя не го разбра.

— За какво?

— За да стана истински баща.

Шана го прегърна, дълбоко трогната. После рязко се дръпна, изплашена да не измачка костюма му. Баща й бе известен със своята елегантност. Оправи яката му и се усмихна.

— По-добре късно, отколкото никога, татко.

Той докосна страната й, благодарен за този втори шанс.

— И аз мисля същото.

— И ще ми изпратиш някои от докладите по моя мъничък проект, нали? Започвам да се изнервям. Трябва да се занимавам с нещо.

— С пеленаче в ръцете? — запита той невярващо. Някога Рийна също не бе погълната изцяло от майчинството, но тя си беше Рийна. Шана бе нещо съвсем различно.

В този момент тя гледаше към стаята на дъщеря си.

— Тя и без това спи много. А и нямам намерение да се връщам отново в света на мързеливите богаташи.

— Както искаш. Ще ги изпратя по Хагърти. Той и без това търси повод да намине насам. Ще му е добре дошло.

Шана се усмихна на себе си, като затваряше вратата. Опита се да си представи едрия и тромав завеждащ офиса на баща й в ролята на пъргаво момче за поръчки, но не успя.