Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (16)

Глава 16

Рейд знаеше, че ще му се наложи доста да се поизпоти, докато тази вечер приключи. Но смяташе, че това ще стане, като се бори с въпросите на своя последен изпит, а не като седи на задната седалка на таксито и се опитва да помогне на една бременна жена да роди първото си дете.

Та кой изобщо би повярвал? Той си представи израза върху лицето на професора си, когато му каже, че е пропуснал изпита, защото е акуширал на някаква бременна жена. Истината в много случаи надхвърляше всяко въображение.

Вгледа се в Шана и видя страха й.

— Госпожо… — очите му се плъзнаха по лицето й, опасенията и учудването му се отразиха в тях. Търсеше начин да я успокои. Пръстите му все още бяха вплетени в нейните и почти изтръпнаха. Тя се бе вкопчила тъй здраво в ръката му, че притокът на кръв се затрудни. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ви.

— Лесно ви е на вас да го кажете.

Думите й бяха накъсани от силната болка, която, веднъж дошла, отказваше да си отиде. Сигурна бе, че този път няма да издържи. Смъртта с положителност бе по-приемливата алтернатива в сравнение с онова, което я чакаше. Но агонията й сякаш нямаше край, само вълните от разкъсваща болка се застигаха една след друга. Нямаше паузи, през които да събере сили за следващата яростна атака. Не можеше да си поеме дъх. Болката вече не идваше на пристъпи. Сега тя само за секунди намаляваше, за да я връхлети отново със свирепа отмъстителност. Нямаше да издържи.

„Тя има извънредно силна хватка за жена с толкова деликатна конструкция“ — помисли си Рейд. Започна да се пита дали после ще е в състояние да сгъне пръстите си.

— Как се казвате?

Клепачите й натежаха ужасно, когато се опита да ги вдигне.

— Защо?

— Защото след няколко минути ще сме съвсем близо един до друг и не мога да продължавам да ви наричам „госпожо“.

Рейд погледна изпод око края на роклята й, но не посмя да го вдигне, макар и да знаеше, че трябва. Не си бе представял, че ще се запознае с нея точно по този начин, когато преди пет месеца я съзерцаваше как седи в шезлонга на плажа и се взира в океана. Явно тогава тя не само се бе любувала на пейзажа.

— Шана — рече тя рязко и сълзите нахлуха в очите й. Сълзи от болка. Понечи да му каже и презимето си, но се отказа. Кое от двете? Брейди? Калхуун? Разводът все още не беше приключил. — Просто Шана.

Явно не му се доверяваше. Рейд не разполагаше и с никакъв аргумент в полза на противното, освен факта, че тя действително нямаше друг избор. На нейно място той също не би се чувствал кой знае колко щастлив. Положението й бе адски неприятно. Вероятно и без това бе достатъчно страшно да раждаш за първи път, дори и да не се намираш в някаква забутана уличка, без болница и доктори, а само с някакъв непознат човек, който да ти помага. Сигурно бе ужасена.

— Добре, „само Шана“, аз се казвам Рейд — той се опита да й се усмихне окуражително. Собствените му вътрешности също се присвиваха при мисълта за онова, което му предстоеше. Но нямаше намерение да й позволи да го усети — кой би помислил, когато се срещнахме на плажа на Бахамите, че ще се гърчим на задната седалка на едно такси в очакване на бебето ти да се роди.

Той се шегуваше, докато тя умираше пред очите му. Нямаше ли чувства този човек?

— Предполагам, че карането на такси за вас е само временна работа, докато си намерите място като комедиен актьор — изненадана от силата на следващата контракция, тя едва не извади ръката му от рамото. — О, Господи!

— Тази вечер той не прави частни посещения, Шана — ако продължаваше така, той нямаше да е в състояние да направи нищо, за да й помогне. Направо беше парализирала движенията на ръката му. Но Рейд я остави да стиска дланта му. — Сега помисли. Какво те научиха в консултацията за бременни?

Тя не беше ходила. Не искаше да отиде сама, а се притесняваше да помоли майка си.

— Да кажа „не“ следващия път.

Той погледна навън. Апартаментите и от двете страни на улицата вече бяха почти тъмни. Не се виждаха отворени прозорци. Никой не се беше надвесил любопитно навън, за да разбере защо таксито е спряло точно на пешеходната алея. Е, поне от тази страна нямаше да възникнат проблеми.

— А може би ти трябва да си намериш работа като комик — предложи той нежно.

Рейд видя как очите й се разшириха, а ръцете загребаха въздуха, сякаш там имаше нещо, в което да се вкопчи и то да я спаси от болката. После очите й отново придобиха обичайните си размери. Той я разтърси.

— Хей, дръж се, Шана. Не припадай точно сега. Ще изпуснеш цялата веселба.

Думите му бавно проникнаха в ума й. Бореше се да остане в съзнание. Нямаше намерение да припада. Никакво намерение, повтаряше си тя отново и отново.

— Само един мъж би могъл да го каже — изпъшка Шана.

— Един изплашен мъж, да.

Тя го погледна.

— Изплашен ли сте?

Не можеше да си позволи тя да загуби доверие в него. Рейд успя да се ухили.

— Нека го наречем първи трепети на вечерта, окей?

Колкото бе възможно по-внимателно той вдигна роклята над бедрата й и свали бельото. Нарочно не откъсваше очи от лицето й, опитвайки се да я щади, доколкото обстоятелствата позволяваха.

— Всичко ще бъде наред, Шана.

Гласът му сега бе нисък, успокояващ. По същия начин говореше и на Джуди, докато я държеше в ръцете си. Само че при Джуди нещата не се оправиха. Тя почина, преди да пристигне лекарят. Рейд бе закъснял, твърде късно бе превързал срязаните й вени. Изгубила бе прекалено много кръв, за да бъде спасена. Жената, която бе обожавал, жената, която го изостави, умря в ръцете му.

Рейд тръсна глава, като че ли да прогони спомена. Сега не беше време да мисли за Джуди. Тази жена имаше нужда от него. Той безпомощно се огледа. Искаше му се да има някакво одеяло, за да й бъде поне малко по-удобно. Но нямаше. Не разполагаше и с най-необходимото. Дори пространството бе крайно ограничено и затрудняваше действията му.

Той й се усмихна.

— В такъв момент ми се иска да карам някоя огромна лимузина.

Лимузина. Лукс.

— И да имаме шампанско, с което да отпразнуваме събитието.

„Тя не е на себе си“ — помисли си Рейд. Цялото й тяло бе плувнало в пот. Шана стисна зъби, за да задуши крясъка, напиращ в нея, и той се превърна в гърлен стон.

Той се пресегна и включи някаква лампичка над тях. Това помогна донякъде. Заемайки позиция там, където трябва, на него му се стори, че вижда очертанията на детската главичка, но не беше сигурен. Не беше сигурен в нищо. А може би все още бе рано?

Вдигна очи към Шана, която се опитваше да потисне поредния вик.

— Чувстваш ли нужда да се напънеш?

Тя кимна преглъщайки, като се опитваше да си поеме въздух.

Толкова и той знаеше.

— Добре, сега искам да се облегнеш напред, доколкото можеш да хванеш колената си и да се напънеш следващи път, когато започне контракцията — молеше се нещата да не тръгнат на зле.

— Така ли каза и на кучето си да направи? — тя вече се тресеше от нерви, но не спираше да говори.

— То бе едно добре обучено куче — после стана сериозен. — Докато уча, телевизорът ми обикновено е включен. Обичам да слушам разни научно-популярни предавания. Хванал съм и някои полезни неща.

Тя беше чула само една дума. Останалото бе потънало някъде в неизвестността.

— Учиш? Какво учиш?

— Политология. Предстои ми да взема степен — той внезапно се сети за изпита. Погледна часовника си. — Точно сега би трябвало да съм в Университета за финала. Само преди половин час смятах, че това ще е най-трудното нещо, с което ще се сблъскам в живота си. Но на фона на сегашните обстоятелства то ми изглежда като празник — видя как лицето й се изопна от тревога. — Все някак ще се справим.

— „Ние“ ли? Само аз съм бременна.

— Шана, ако болките по симпатия означават каквото и да било, смятай, че и двамата сме.

— Рейд? — тя отново се вкопчи в ръката му.

— Тук съм, Шана — изрече той с глас, с който уверяват някое малко дете, че в тъмните ъгли на стаята не се крият чудовища. — Тук, при теб.

— Ох… Ох… О… О… Ох! — извивайки се под унищожителната болка, тя усети как тазът й буквално се отваря на две като мидена черупка.

„Ето го разкритието“ — помисли си той. Затаи дъх и разтвори широко ръцете си под нея.

— Окей, давай, Шана. Напъни се! — чу как тя изхърка, но не последва нищо.

Шана политна назад, главата й се удари в прозореца. Изтощена бе до смърт.

— Не мога. Не мога. Не иска да излезе.

Не беше време за любезности, нямаше как да й спести притеснението. С бързи, търсещи ръце Рейд опипа корема й.

— Не че съм експерт по въпроса, но ми се струва, че е както трябва. Не мисля, че е седалищно.

Въпреки замаяността си, тя бе изненадана от преценката му.

— Не е седалищно ли? Но как разбрахте?

— Пораснал съм в една ферма — съобщи й той, после й хвърли една бърза усмивка, преди отново да заеме позиция. — Ако това донякъде ще ви успокои.

— Да, ако бях крава — следващият напън дойде, много по-настойчив от предишния. Тя вече не вярваше, че ще има сили да го издържи. Болката бе много силна.

Неспособна да се сдържа повече, Шана нададе вик, който проряза натежалия от влага въздух като остър нож.

Рейд обърса потта от собственото си чело. Дори не вдигна очи. Сега щеше да последва още един. Да, онова, което виждаше, беше главата.

— Ако и това не докара полицията, значи нищо не е в състояние да го направи — но дори и да дойдеха със сирените и всичко останало, той не би ги чул. Цялото му внимание бе погълнато от отвора, който започна да се увеличава.

И тогава се случи.

— Окей, окей, правиш го, правиш го — Рейд самият бе обзет от невероятно вълнение. — Той идва, Шана. Той идва. Главата, Шана, главата излезе! — обяви триумфално. — Чудесно, а сега се напъни пак.

Не можеше. Не й бе останала и капчица сила.

— Не мога — трудно й бе дори да говори. Толкова бе изтощена, толкова изтощена.

Рейд я погледна. Нямаше как да извади детето от нея. Нямаше какво да хване, освен малката главичка. Тя трябваше да изхвърли поне раменете, за да има начин да й помогне. Не биваше да спира сега.

— Напъни се, по дяволите! Той не бива да знае, че майка му е страхливка, нали?

Бе намерил верните думи. Тя стисна очи, проклинайки в душата си мъжа до нея, като го обсипваше с всички обидни думи, които й дойдоха на ум. Но нито една от тях не стигна до устните й. Не й бе останал дъх да ги изрече на глас. И последната частица енергия бе съсредоточена в това да освободи тялото си от нашественика, който й причиняваше всичките тези мъки.

Стегна мускулите на тялото си, напъна се и отново рухна до прозореца.

Раменцата на бебето вече бяха навън. Рейд измъкна докрай мъничкото телце, без да може да повярва в онова, което ставаше. Та той държеше едно истинско малко новородено! Всичко наоколо лепнеше от кръв — бебето, таксито и той самият. Но Рейд не я забелязваше. Единственото, за което бе в състояние да мисли в момента, бе как да съхрани това мъничко същество.

— Ето го победителят! — извика облекчено. Свърши. Слава богу, всичко свърши.

— Той… той добре ли е? — думите й бяха само някакво дихание.

Рейд залюля мъничкото нещо в ръцете си. То бе хлъзгаво и мръсно, и все пак му се струваше, че никога не е виждал нещо по-красиво. Бе невероятно развълнуван. В гърлото му заседна буца, с която трябваше да се пребори, преди да й отговори.

— Да, с изключение на едно.

Нещо не беше наред с бебето. О, боже, с нейното бебе нещо не беше наред! Истерията се надигна и я зашемети.

— Какво?

— Трябва да престанем да говорим за бебето в мъжки род. Момиче е, Шана — погледна я усмихнато. — Имаш дъщеря.

— Момиче? — повтори беззвучно тя. Мисълта бавно проникна до съзнанието й. Дъщеря. Тя имаше дъщеря. — Благодаря ти, Господи — прошепна Шана толкова тихо, че не бе сигурна дали изобщо е изрекла думите.

Никога преди не бе виждал очите й толкова неспокойни. И така яркосини.

— Да, една от онези малки хитруши, предопределени единствено да разбиват мъжките сърца.

Тъй като нямаше абсолютно нищо, в което да я повие, той свали ризата си и я уви с нея. Не беше кой знае какво, но на първо време щеше да свърши работа.

— Предполагам, че искаш да я вземеш — чак не му се щеше да й даде бебето. В тези няколко мига, когато бе първият, който я пое, Рейд се почувства някак странно свързан с това току-що появило се човешко същество.

Шана едва успя да кимне. Погълната от цял водовъртеж емоции, тя не бе в състояние да говори.

Рейд нежно постави малкото шаващо вързопче в ръцете й.

— Не мога да направя нищо с пъпната връв — извини се той. — Да видим дали ще успеем да стигнем до болницата и да намерим някой, който разбира тия неща повече от мен.

Тя отново кимна, сълзи напълниха очите й. Всичко бе свършило и тя държеше в ръце дъщеря си. Нейната дъщеря. Беше като в сън.

— Рейд?

— Да?

— Не зная как да ти благодаря.

Той се усмихна и докосна леко бузката на бебето. „Истинско чудо — помисли си удивен. — Абсолютно чудо.“

— Ти вече го направи.

Той се раздвижи и се измъкна от таксито. Пое дълбоко вечерния въздух, без дори да забелязва миризмата, идваща откъм кофите за смет. Всеки мускул на тялото му бе напрегнат като опъната до край тетива. Влагата във въздуха се смеси с потта, покрила тялото му. Но той не забеляза и това. Страхотно беше да си жив.

Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се отпусне. Всичко бе свършило и те двете бяха живи. „Екстра работа“ — каза си. Погледна към задната седалка и видя, че Шана е сгушила бебето до себе си. Страхотно!

Светлината, идваща откъм колата, докосна циферблата на часовника му. Той го вдигна, мъчейки се да различи стрелките. Осем и петнадесет. Изпитът вече сигурно бе свършил. Може би все пак щяха да му дадат допълнителна дата. Рейд се усмихна на себе си. Имаше абсолютно извинение, задето го беше пропуснал, но професорът вероятно никога нямаше да повярва.

Но точно сега това нямаше значение. Тя беше жива.

Протегна се и се разкърши, преди отново да влезе в таксито, но този път на предната седалка. Обърна се и я погледна за последен път, канейки се да потегли.

— Всичко наред ли е там отзад?

Само преди миг тя бе толкова изтощена. Откъде ли й дойде тази нова сила? Шана го погледна и се усмихна.

— Напълно.

Това бе всичко, което искаше да чуе. Завъртя ключа на стартера и изкара бавно таксито на заден ход от уличката.

За негово облекчение, задръстването милостиво се бе отляло. Колите се изнизваха в бавно, но постоянно темпо. Движението все още бе трудно, но не и невъзможно. И тъй като нещата вече не бяха спешни, той не бързаше чак толкова.

„Нима винаги е така?“ — помисли си той. Зад него бебето издаде някакъв хленчещ звук.

Тази нощ бе помогнал на едно бебе да се появи на бял свят. По дяволите, чувството бе адски приятно.

— Как ще я кръстиш?

— Джесика — името дойде някъде от нейното минало. Една приятелка, която си бе измислила, за да й прави компания. Сега тя имаше дъщеря, която да я замести. — Джесика Елоиз — рече Шана, усмихвайки се на мъничкото сбръчкано личице на дъщеря си. Знаеше, че баба й би го одобрила.