Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (15)

Глава 15

О, не, не можеше да бъде!

Вкопчвайки се с две ръце в стола си, Шана неуверено се опита да стане. Прониза я силна болка. Остротата й я изненада и тя отново се отпусна. Готова за най-лошото, си пое дълбоко дъх, напрегна мускули и опита отново. Този път не я заболя. Отмести се, извърна се и погледна мястото, където беше седяла.

О, боже, дано си въобразявам!

Но беше истина. Върху бежовата тапицерия имаше голямо кръгло петно. Опипа тъмносинята си рокля и установи размерите на петното и върху нея. Шана притвори очи. Свлече се отново на стола, без да обръща внимание на мокрото място. Краката й изобщо не я държаха.

Но не само че не се чувстваше добре. Имаше и постоянни контракции. Водите й току-що бяха изтекли и тя седеше насред бащиния си офис в 7,30 вечерта. По това време тук нямаше никого.

— Спокойно, само спокойно — каза си тя гласно, опитвайки се да се пребори с връхлетялото я остро безпокойство. — Милиони жени са минали през всичко това преди мен.

„Да — помисли си веднага след това, тъй като паниката й не изчезваше, — но те не са били аз“.

Случило се бе прекалено рано, не навреме.

— Очаквах те най-рано след месец — каза обвинително на детето в утробата си.

Болката отново се върна, капчици пот избиха по челото й.

Мислите запрепускаха в съзнанието й, блъскайки се една в друга. Трябваше да се овладее. Господи, защо нямаше още някой в офиса! Защо прояви такова упорство да настоява да работи? Всички други бяха в хотелския апартамент и празнуваха.

Шана изчака края на контракцията, после вдигна поглед към големия часовник на стената. Проследи измъчено придвижването на дългата стрелка. Затаи дъх в ужасно предчувствие. Знаеше, че денят и часът на бебето все някога ще дойдат, но не го очакваше точно сега. Не и тази вечер. Не беше готова.

Сякаш измина цяла вечност, преди да започне следващата контракция. Но когато дойде, я погълна напълно, захапвайки я с железни челюсти и отнемайки дъха й. Тя впи очи в часовника, забивайки нокти в дланите си.

Десет минути. Десет минути между контракциите. Отметна косата от лицето си. Бретонът й лепнеше от пот.

Нещата бяха сериозни, без съмнение. Но защо сега? Защо тази вечер? Вечерта на първата политическа победа на Джордан. Колкото и глупаво да звучеше, не искаше детето й да се ражда точно сега.

Сложи ръка върху огромната издутина, която, незнайно и непредставимо как, съдържаше едно малко човешко същество.

— Май че не си в настроение да ме слушаш, а?

Потта се стичаше между гърдите й и се събираше в малката вдлъбнатинка над опънатия й корем. Побърза да набере номера на лекаря си, преди да я повали следващата контракция. Но вместо лекаря се обади секретарката му. Дразнещо спокойната жена на другия край на линията записа надлежно всички подробности за състоянието й и обеща да направи всичко възможно, за да открие доктора. Веднага след това щеше да й се обади.

„Ето пак“ — помисли си изплашено Шана, вкопчвайки се в ръба на бюрото.

— Не се обиждайте, но смятам, че това няма да стане достатъчно бързо. Кажете на доктор Милър да дойде направо в болницата. Колкото е възможно по-скоро.

После пусна слушалката. Задиша бавно и дълбоко. Първоначалната й паника се бе уталожила. Сега вече имаше усещане за реалност. Трябваше да действа бързо и спокойно.

Притихнала, тя изчака и следващата контракция да започне и да стигне до края си. Този път не беше чак толкова болезнена. Това донякъде я обнадежди. Сигурно бе прекалено уплашена. Имаше време. Трябваше да има.

Грабна чантата си и измина половината път до вратата, преди да се сети за обувките си.

— Отсега нататък просто ще ги залепвам за краката — промърмори си тя, нахлузвайки с мъка високите токчета. Повече от всякога й се искаше да има някой при нея. Не отричаше, че я беше страх. Но всички, които познаваше, по това време сигурно отиваха на вечеря. А нямаше време да върти напосоки телефони.

„Всичко, което искам сега — мислеше си, докато нетърпеливо натискаше копчето на асансьора, — е едно здраво бебе. И едно такси“.

 

 

Тази смяна беше много дълга. Стори му се двойно по-дълга от обикновено с претоварения трафик в нощта на първичните избори и с предвкусването на онова, което го очакваше веднага след като приключи. „Е, до утре заран всичко все някак ще свърши“ — помисли си Рейд Кинкенън. Наведе се над предната седалка и понечи да сложи знака, че смяната му е свършила, когато видя бременната жена пред сградата на Сената. Тя отчаяно му махаше.

— О, не!

Първоначалният му импулс влезе в конфликт с факта, че тази вечер му предстоеше последният изпит. Ако спреше и направеше този курс, без съмнение щеше да закъснее. Разбира се, в случай че тя не отиваше към Университета.

Но в това състояние едва ли точно натам се беше запътила.

Да спре или да не спре, това беше въпросът. И той знаеше отговора.

— По дяволите, мамичко — промърмори под носа си, — защо ме отгледа чак толкова съвестен?

Ако не я вземеше, гледката на отчаяно махащата жена щеше да го преследва цяла нощ. С въздишка спря до тротоара, точно пред жената.

Шана бе готова да извика от облекчение. Рязко отвори вратата и тромаво се намъкна на задната седалка. Краката едва я държаха и бе чудесно да може да се отпусне някъде.

— Слава богу!

Той се извърна да я погледне. Е, бе направил правилен избор. „Поне за единия от двама ни“ — помисли си саркастично.

— Винаги е приятно да си в ролята на спасителя. Къде да карам?

Шана толкова силно стисна чантичката си, че имаше опасност закопчалката да пробие кожата й. Връхлетяла я бе нова контракция.

— В болницата.

Той погледна корема й. Госпожата беше готова.

— Коя болница?

— Която и да е — Шана се задъха. Какъв ужас! Сякаш някакви невидими ръце се опитваха да разкъсат на части тялото й. Тя съзна, че таксито все още не беше тръгнало и шофьорът чакаше по-точни указания. — Не, исках да кажа, в Университетската болница в Джорджтаун.

Точно това искаше да чуе и той.

— Тръгваме.

Рейд рязко зави надясно. Гумите протестиращо изсвириха. Светофарът пред него светеше жълто. Натисна газта, но сигналът превключи на червено само две секунди преди да стигне до ъгъла. Докато нетърпеливо чакаше зеления сигнал, той отново се обърна назад, за да разгледа по-добре пътничката си. Сторило му се бе, че я познава отнякъде, и това не му даваше мира. А рядко му се случваше да забрави лицето на човек, когото е познавал.

— Срещали ли сме се някога?

Тя продължаваше да стиска очи, докато изчакваше края на контракцията. Не можеше да продължава все така.

— Едва ли — тя бавно си пое дъх. — Не познавам никакви шофьори на таксита.

— Значи сте сноб, а? — закачката имаше за цел само да поразведри напрегнатата атмосфера, възцарила се в колата.

— Отшелник — сряза го тя. Или поне това бе през изминалите девет или осем месеца.

Имаше нещо в гласа й, тази нотка на леко отчуждение, което продължаваше да гризе паметта му. Рейд отново се извърна към нея. На този ъгъл осветлението не беше добро и в колата цареше полумрак.

— Сигурна ли сте, че не се познаваме?

— Напълно.

Какво се опитваше да направи той, да се занася с бременна жена? На какъв изрод бе налетяла?

— Зелено. Светна зелено — тя махна с ръка към сигнала, а после мъчително простена. Започваше нова контракция. Как бе възможно? Нима десетте минути минаха толкова бързо? — Карайте! — нареди тя с глас, който сякаш изобщо не бе нейният.

Рейд се обърна и натисна газта. Явно бе много изплашена.

— Първо бебе ли ви е?

И последно.

— Да.

Морето от червени стопове пред тях изглеждаше по-широко отколкото би трябвало. Това можеше да означава единствено, че колите спират. Още едно задръстване? Той се надяваше да не е.

— Казват, че първите бебета не се раждат бързо.

Тя хвана корема си с две ръце и изпита желание да изстиска бебето навън, за да приключи най-сетне с всичко.

— Лъжат — Шана прехапа долната си устна, за да не завие от болка. Все още успяваше да се владее.

На следващия червен светофар стенанието й го накара да се обърне. Главата на жената бе отпусната върху възглавницата. Светлината от уличната лампа падаше върху нея и Рейд за първи път видя ясно лицето й. И тогава си спомни.

— Бахамските острови!

Шана отвори очи. Нямаше ли да стигнат най-сетне?

— Какво?

— Бахамските острови — повтори той. — Срещнах ви там преди пет месеца.

Започна да намалява. Слава богу, болката започна да намалява. Тя тежко въздъхна, усещайки се само като някакво подобие на човешко същество. Зарови ръка в косата си и я отметна от челото.

— Не си спомням.

Но той си спомняше. Лицето й не можеше лесно да бъде забравено. Зачуди се какво правеше тя сама навън, по това време на нощта в нейното състояние. Къде беше мъжът й?

— Съпругът ви още ли е в хотелската стая?

Тя стреснато вдигна глава. Приведе се напред и пръстите й докоснаха пластмасовата рамка на фотографията за идентификация, поставена на гърба на предната седалка. Няколко секунди се взира в усмихнатото лице, преди да вдигне към Рейд разширените си от изумление очи.

— Вие?

— Да, аз. Светът е малък, нали? — майка му открай време си бе сигурен адвокат на провидението. До този миг и той самият никога не бе вярвал в него.

Шана се облегна назад и отново се опита да се стегне.

— Може ли все пак да отложим възпоменателната среща за по-късно и първо да стигнем до болницата? Това бебе не иска да чака! — тя изкрещя последните думи, защото контракцията я смачка като в огромен юмрук. Можеше да се закълне, че усеща как бебето ритайки се опитва да си пробие път през нея. Предната част на корема й започна неконтролируемо да се извива и изобщо не преставаше.

Шана се мъчеше да заглуши стоновете си.

Колата почти пълзеше. Пред тях се простираше като че ли най-голямото улично задръстване на света. Рейд изпъшка, разсъждавайки трескаво. Повече от ясно бе, че още дълго време няма да мръднат наникъде. Чудеше се дали жената ще издържи. Приглушеният вик откъм задната седалка отговори на мълчаливия му въпрос и той реши да подкара по тротоара. Но нямаше достатъчно място. А и алеята вдясно от тях свършваше в една затворена уличка. Нямаше откъде да минат. Това бе положението. Бяха се заклещили.

Подпря ръката си на седалката и се извърна към нея. Тя действително изглеждаше зле. Какво, по дяволите, трябваше да направи?

— Нощта на първичните избори не е най-подходящото време за разходки навън.

Прозвуча като обвинение. Да не би той да си мислеше, че го е направила за удоволствие!

— Всъщност, терминът ми изобщо не е дошъл — простена тя.

Друга вълна, по-голяма и по-мощна от току-що отминалата, започна да се надига в нея. Шана се вкопчи в подгъва на роклята си, водена от отчаяната потребност да се хване в нещо.

С всеки следващ пристъп паниката й нарастваше.

— Мисля, че бебето ще се роди.

Оттук до болницата имаше около три мили. Никога нямаше да стигнат навреме. Рейд се огледа за някой полицай, но наоколо не се виждаше никакъв. Нищо, освен коли с надути клаксони. Тя едва ли изобщо бе в състояние да върви, а колкото и да бе галантна тази мисъл, нямаше как да я отнесе дотам. Вероятно щеше да роди направо на улицата.

Или в колата.

Той хвърли поглед към алеята и реши. Натискайки клаксона, докато шофьорът пред него най-сетне се обърна, Рейд посочи към себе си, а после към алеята. Колата пред него се измести колкото бе възможно по-наляво.

Мястото едва ли бе достатъчно за маневри, но блъскайки двете гуми в бордюра, Рейд успя да измести таксито на алеята. Продължи напред, доколкото бе възможно, после изключи мотора.

Тясната алея минаваше между два сравнително стари жилищни блока. Пространството наоколо бе осеяно с открити контейнери за боклук. Не миришеше никак хубаво, но той се съмняваше, че жената на задната седалка се интересува от това точно сега. Опитваше се да й намери някое по възможност по-усамотено място.

Когато той слезе от колата, тревогата на Шана достигна почти точката на взривяване. Нима имаше намерение да я изостави сама тук?

— Къде отивате? — извика тя.

Рейд усети паниката в гласа й.

— Никъде. Тук съм — изрече меко. Отвори задната врата и седна на седалката до нея.

— Казахте, че е първото ви бебе.

Тя го изгледа с разширени от ужас очи, свивайки се в ъгъла на колата. Нямаше представа какво е намислил.

Да.

Рейд й се усмихна окуражаващо и взе ръката й в своята.

— И за мен ще е първото.

Нима той искаше да каже, че смята да…? Когато посегна към подгъва на роклята й, тя я затисна с ръка.

— Не!

Винаги бе уважавал скромността, но сега не беше моментът. Обстоятелствата бяха захвърлили и двамата извън всякакви общоприети рамки.

— Вижте какво, мадам, аз едва ли имам желание да правя това повече от вас, но точно сега съм единственото, с което разполагате.

Прав беше. Тя бе на път да роди в едно мръсно такси на една мръсна уличка. По-ужасно от всичко, което някога си бе представяла.

— Правил ли сте го и преди? — попита тя неочаквано. Може би все пак той някога бе помагал при раждане. Чувала бе, че полицаите имат подобни тренировки. А защо не и шофьорите на таксита? Мислите й се гонеха една след друга. И вече трудно разгадаваше смисъла им.

— Не, никога не съм присъствал при раждане на дете. Но веднъж помагах на кучката си да роди малките си. Дванадесет наведнъж — видя как болката и ужасът се смесиха в очите й. Взе свитата й в юмрук ръка в своята и здраво я стисна. Засега единственото, което можеше да й предложи, бе утехата.

— Не се безпокойте, тези неща винаги стават някак от само себе си — очите му бяха топли, както и ръката му. — Също като да караш колело.

Тя нямаше представа кой е той, не знаеше дори името му. Мисълта просветна в съзнанието й, когато сепнато разпозна лицето на снимката. След всичко, което си спомняше, той спокойно би могъл да се окаже някой убиец маниак или изнасилвач.

И все пак в очите му имаше нещо, което я накара да му се довери. А и нямаше никакъв друг избор.

И все пак въстана вътрешно срещу факта, че възможността за избор й бе отнета. Отново.

Когато една последваща контракция прониза и последната фибра на тялото й, карайки я едновременно да иска да закрещи и да моли за милост, Шана прокле Джордан с цялата си изтерзана душа.

И стисна още по-здраво ръката на таксиметровия шофьор, сякаш тя бе единственото истинско нещо, останало на този свят.