Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (14)

Глава 14

Шана имаше намерение да изпълни всяко свободно пространство и всяка малка пролука в живота си с работа. Тя се хвърли в нея още от първата минута, след като влезе в офиса на баща си. Първата седмица наподобяваше истински водовъртеж, в който се опитваше да се ориентира, останала без дъх, изтощена и пълна с надежди. При това темпо почти нямаше възможност да се замисля за непроницаемата чернота, в която бе потънал личният й живот. Единственото време, което отделяше по въпроса, бе да се увери, че на делото за развода й е даден ход.

Измъквайки се за един час от офиса, Шана настойчиво заяви пред адвоката си, че не е променила мнението си по въпроса. Искаше нещата да станат бързо и без усложнения. Не желаеше и пазарлъци по въпросите на имуществото на следващия етап. Всички разумни претенции на Джордан щяха да бъдат удовлетворени. Все едно й бе какво ще поиска той от къщите и обзавеждането. Но трябваше да изчезне от живота й. Завинаги.

Макар и да бе ужасен от мисълта, че Шана е готова да отстъпи по всички точки, адвокатът Джон Стюарт се съгласи да се погрижи за нещата колкото е възможно по-дискретно. Не смяташе обаче да пилее парите й.

— Не можеш да дадеш на тоя мошеник от кариерата всичко, което му скимне да поиска — настоя Стюарт от висотата на своето двестагодишно бюро, покрито с тежка резба.

Звучеше така, сякаш съвсем наскоро бе говорил по телефона с майка й. В същия момент закуската, която бе хапнала преди малко, неприятно напомни за себе си, и тя побърза да приключи разговора. А и без това трябваше да се връща на работа.

— Така е — съгласи се Шана. — Парите са мои. И на семейството ми. Джордан може да задържи онова, което е спечелил и спестил по време на брака ни — спомни си, че последният път, когато видя фиша от банковата му сметка, тя беше почти празна.

Шана се надигна, премятайки чантичката си през рамо.

Стюарт я изгледа иззад дългия си тънък нос. Служеше на семейството вече толкова години, че бе престанал да ги брои. Считаше за свой дълг да пази интересите им. Всичко, което засягаше клана Брейди, засягаше и него. Харесваше Шана и не искаше хората да я смятат за хрисима малка глупачка.

— Ти най-сетне прояви малко разум.

Шана се усмихна.

— Благодаря, господин Стюарт. Уча се, макар и бавно.

На излизане от офиса му тя вече приличаше на млада жена, която започва да се превръща в някой, с когото се налага да се съобразяват. Стюарт се надяваше да живее достатъчно дълго, за да види това със собствените си очи. Но тези неща искаха време, а той отдавна вече не бе млад.

„Нещо, за което само можеш да си мечтаеш“ — каза си той, докато палеше една от вносните пури, които си позволяваше всеки ден. Позвъни на секретарката си.

— Никакви телефонни разговори, госпожице Джейкъбс — нареди той, после се облегна назад, за да се наслади на единствения си порок.

 

 

Шана се върна от офиса на адвоката си и потъна в работа. Искаше да забрави развода и всичко случило се преди него. Животът й започваше днес, сега.

С изключение, разбира се, на малката подробност с бременността й. Тя я свързваше с миналото. Отчаяно се надяваше, че когато вече всеки ден ще гледа лицето на бебето си, няма да вижда в него завърналия се Джордан.

След като събра папките с последните данни за жилищната криза в родния щат на баща си, подготвени от нея и още един помощник, Шана ги занесе в офиса. Познаваше графика на сенатора по-добре и от своя собствен. Не бяха предвидени никакви заседания за днес.

Завари баща си погълнат от приятелски разговор със сенатора Уитни. Последният се бе настанил удобно на светлокафявото кожено канапе, а широката му челюст изглеждаше още по-изпъкнала от последния път, когато Шана и Джордан присъстваха на соарето му. Той широко се ухили, когато я видя да влиза, после поклати глава недоумяващо.

— Какво става тук всъщност? Баща ти ми каза, че работиш при него, но аз не му повярвах — Уитни я погледна съчувствено. Брейди му бе споменал за развода. — Как се справяш, миличка?

Тя остави дебелата папка върху бюрото.

— Това са данните за жилищната криза, току-що разпечатани — после се обърна към Уитни. Макар й да ценеше загрижеността му, не желаеше да бъде обект на съжаление. — Чудесно, сенаторе. На път съм да стана незаменима. Нали така, татко?

Брейди прегледа набързо доклада и остана много доволен.

— Абсолютно — отговори той на въпроса й. Видя снизходителната усмивка на лицето на Уитни. — Говоря сериозно. Никога не съм знаел, че притежава такива способности — Брейди прекара длан по корицата на папката. — Тя умее да разговаря с хората. Стига до дъното на нещата и успява да се справи с тях.

С бащинско движение, което напоследък ставаше все по-естествено за него, Брейди обгърна с ръка раменете на Шана. Беше с цяла глава по-висок от нея, но и двамата имаха същата стройна, стегната фигура и еднакъв цвят на косата. Напоследък бе започнал да вижда у нея много повече от себе си, отколкото когато и да било. Но си даваше сметка, че никога преди не се е вглеждал така в нея.

— Тя е истински дар божи за офиса ми. Справя се чудесно с подготовката на пропагандните материали и умее да печели избирателите.

Уитни слушаше впечатлен. Независимо от ситуацията, Брейди едва ли би си губил времето в празни хвалби.

— Заповядай и в моя офис — възрастният държавник направи широк жест към Шана. — И аз бих могъл да използвам едно хубавичко личице там.

Шана потупа приятелски гладката му като на бебе буза. Малко бяха хората, с които се чувстваше така свободно както с Уитни.

— Просто погледнете в огледалото, сенаторе.

Той изръмжа доволно. Обичаше да казва, че като младеж е бил направо грозен. Твърдеше, че жена му се омъжила за него от чисто съжаление и заради доброто си сърце. Сега, когато годините безспорно придаваха характер на чертите му, той продължаваше да се стеснява от вида си. Когато Шана веднъж го сравни с Марк Твен, той не се зарадва кой знае колко.

— Тя е станала нахална, Брейди — и кимна два пъти след тази констатация. — Но няма нищо лошо. Само не я оставяй да надебелее — той комично разшава рунтавите си вежди, опитвайки се да имитира някой стар развратник. — Харесвам тънките женички. Месо можеш да намериш и у една пуйка.

Шана сведе поглед. Талията й все още бе тънка, тъй като често повръщаше и нямаше никакъв апетит. Но утринното прилошаване все някой ден щеше да изчезне. А когато това станеше, тя имаше чувството, че тялото й ще експлодира и ще удвои размерите си.

— По-добре ще е да ми се полюбувате сега, сенаторе. Боя се, че няма да остана все така тъничка още дълго.

Уитни премести поглед от Брейди към Шана, после вдигна глава недоумяващо.

— Как да разбирам това?

Явно, баща й не му беше казал. Тя изпита благодарност към дискретността му.

— Баща ми ще става дядо — съобщи тя на Уитни, успявайки да задържи усмивката на устните си. Видя как гневът пламна върху червендалестото лице. Когато се ядосаше, Уитни ставаше опасен човек. Тя имаше късмет, че никога досега не бе ставала обект на неодобрението му.

— Тоя кучи син! — изфуча той, смутен от грешката, която бе направил, но все още бесен. — Извини ме, Шана — за първи път, през всичките тези години, откакто се познаваха, той си бе позволил да изругае пред нея. — Изоставил те е бременна? Там, откъдето съм, имат начини да се справят с измет като Калхуун.

Звучеше, сякаш тя бе ненужна вещ, която бяха захвърлили. Шана реши да коригира представата, която неволно сама бе създала за себе си.

— Не бъркайте нещата, сенаторе — каза тя тихо. — Джордан не ме е напуснал, аз го напуснах — тя вирна глава. — Това бе моят първи акт на независимост и аз се гордея с него.

Гневът към Калхуун все още го задушаваше и Уитни не знаеше какво да каже. Донякъде Шана приличаше на собствената му дъщеря.

— Но… — той погледна към корема й.

Тя го разбра.

— Никакво „но“. Има достатъчно самотни майки в тази страна, сенаторе. Събитието съвсем не е изключително. Аз просто ще бъда една от тях.

Нещата едва ли бяха чак толкова прости. И трябваше да се обмислят.

— И името на твоя бивш вече е в калта. Няма да може да припари никъде в този град — погледна Брейди, раздразнен, че не му е казал. По дяволите, та той почти, бе член на семейството. — Или най-малкото няма да бъде под крилцето на баща ти или на мен.

Шана сложи ръка на рамото на Уитни като че ли да го възпре. Лицето й бе сериозно.

— Няма нужда никой да се бие за честта ми, сенаторе. Мога да се погрижа за себе си. Тази история засяга само Джордан и мен — изражението й се смекчи, тя му се усмихна с обич. — Не желая никой да го дебне, за да му „даде да разбере“. Или да съсипва репутацията му. Той сам ще го стори, стига да има достатъчно време.

Уитни погледна Брейди, който сви рамене в знак, че тези неща не зависят от него.

— Нахална и упорита. Ама че дъщеричка си имаш, приятелю.

Брейди се засмя с широката си примамлива усмивка, която избирателите му познаваха добре и на която вярваха.

— И аз самият едва сега го откривам.

 

 

Времето летеше толкова бързо, че Шана едва успяваше да държи сметка в кой месец е. Рутинната работа в офиса не биваше да се изоставя, а кампанията по преизбирането на баща й все повече набираше темпо. Помагаше му да подготвя срещите, речите и докладите си, както и заседанията на подкомисиите. Нямаше минутка свободно време, в която да отдъхне и да й се наслади.

А точно това бе целта й.

Първоначално й възлагаха съвсем малко работа. Арън Хагърти, който ръководеше офиса на сенатора откакто Брейди бе пристигнал във Вашингтон, познаваше Шана почти толкова отдавна, колкото и Уитни. Брейди умееше да задържа при себе си хората, проявили лоялност и компетентност. Впоследствие всички те действаха като добре смазан механизъм. Когато Шана се присъедини, не знаеха нищо за способностите й. Възприемаха я като онези студенти по право, които идваха на практика през летните месеци. Хагърти нямаше представа дали тя се появява само временно на сцената, водена от желанието да надникне в света на работещите хора, или смяташе да остане задълго. Наблюдаваше внимателно начина, по който напредваше. След като се убеди в качествата й, започна да й възлага повече работа. И по нейно настояване — дори съвсем отговорна. Бърза, енергична и инициативна, Шана упорстваше и работеше за двама.

Вроденият скептицизъм на ръководителя на екипа се превърна в загриженост да не се преумори. Той носеше отговорност за всеки един от хората. Дъщерята на шефа му също не бе изключение.

— По дяволите, Шана — промърмори той, мръщейки бухналите си червеникави мустаци и взе от ръцете й грамадната купчина книги, с която тя се бореше. Последва я до бюрото й. — По дяволите, Шана — повтори. — Та ти си бременна — тръсна книгите с трясък, в който отекна раздразнението му.

Тя бавно се отпусна на стола и изрита настрана обувките си, гледайки втренчено малкото възвишение пред себе си. През последните месеци бе наедряла повече, отколкото очакваше, но не бе станала тромава или непохватна. Съзнателно се бе стремила да не го допусне и изглежда бе успяла.

Изборът, както казваше баба й. Нещата винаги бяха въпрос на съзнателен избор. Но тя невинаги бе разбирала, че той съществува.

Засмя се на намръщената загриженост на Хагърти.

— Кажи ми нещо, което не знам.

Без да бърза, той възседна стола до нейния.

— Просто смятам, че сега трябва да караш малко по-спокойно, да не си в такова напрежение.

— Да седя с подпрени високо крака и да плета терлички ли? — намигна му тя. — Ах, ах, не е в моя стил, Арън — Шана въздъхна дълбоко и посегна към най-горната от книгите. До края на седмицата трябваше да приготви още един доклад. — След като веднъж вече влязох в ритъм, никак не ми се иска да спирам — несъзнателно подпря книгата върху корема си. Можеше да й служи за удобна подложка. — Направо потръпвам, като си помисля колко време съм изгубила.

— Нямало е как да те пуснат да работиш на десет години — усмихна й се той бащински. — Има закон против експлоатацията на детския труд.

Хагърти имаше четири дъщери, всичките по-възрастни от Шана. Но само Анжела се бе оказала работохоличка като него. След като бе направил това признание на самия себе си, разпознаването на симптомите на заболяването у другите бе станало по-лесно.

Шана вдигна очи, когато той стана.

— Както знаеш, не е редно да се подиграваш на дъщерята на шефа си.

Той скръсти ръце пред гърдите си. Единият му ръкав се разкопча. Хагърти го нави нагоре, откривайки малките червеникави косъмчета по китката си.

— Смятах, че в офиса това не е от значение — ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Освен когато аз реша — тя изведнъж усети, че е гладна. Погледна купчината книги и за миг се поколеба. Но кажи-речи цяла седмица бе карала само на сандвичи от бюфета. Потърси с крака обувките си под бюрото и ги нахлузи.

— Какво ще кажете, господин Хагърти, може ли един начинаещ помощник да ви покани на обяд?

Той издърпа назад стола й, когато тя стана.

— Ти никога не си действала като начинаеща, Шана.

„Може би — помисли си тя, — но винаги съм имала твърде ниско мнение за себе си.“ С времето обаче нещата, като че ли се оправяха.

Хагърти хвърли поглед към краката й, докато излизаха от офиса. Тя носеше осемсантиметрови токове. Дори и да не беше бременна, не би могъл да си представи по-голямо мъчение за краката й.

— Как можеш да вървиш на тия неща?

— Лесно — тя мина през вратата пред него. — Въпрос на избор. На ниски обувки изглеждам направо като патица.

 

 

Шана съзнателно се опитваше да избегне всяка среща с Джордан. Независимо от всичко, Вашингтон бе един малък град, натъпкан до пръсване с политици. Вероятността пътеките им да се пресекат бе изключително висока. И тя вземаше всички мерки да не се случи.

Не че бягаше, уверяваше сама себе си. Но просто не желаеше да поема никакви ненужни рискове. Искаше да е съвсем сигурна, че напълно е скъсала с Джордан в себе си, преди да го види отново. Макар че лицето, което я гледаше всяка сутрин от огледалото, изглеждаше просветлено и цъфтящо от здраве, в сърцето си тя знаеше, че ако попадне в едно помещение с него, ще се почувства като непохватно грозно патенце. Сцената щеше да наподобява красавицата и звяра, но тя щеше да е в ролята на втория. Той й бе причинил всичко това, без дори да изрече и дума. Той я караше да се чувства по този начин. Огромна, с детето, което не й трябваше точно сега. Или изобщо.

Чула бе, че независимо от факта, че баща й и сенатор Уитни са оттеглили подкрепата си от Джордан, той е намерил други хора, които да му станат ментори и да го подпомогнат финансово за кампанията. Хора, които познаваха други хора и които им бяха задължени за някакви услуги. Той винаги бе знаел как да обърне ситуацията в своя полза. За съвсем кратко време Джордан съвършено бе усвоил правилата на играта и бе заел мястото си в нея. Независимо от положението си той винаги знаеше какво да каже и какво да направи.

„И около него винаги се разнася ухание на рози“ — мислеше си тя, докато влизаше в апартамента, нает от баща й, за да могат хората му да гледат по телевизията резултатите от първичните избори.

Но за да пораснат розите, бе нужен тор, а „тор“ бе само един учтив израз за мръсотията, в която Джордан бе затънал до колене. Знаеше, че някой ден той ще си получи заслуженото. Или поне горещо се надяваше да стане така.

Но някой ден със сигурност не означаваше днес.

Когато влезе в препълнения апартамент, я блъсна вълна от оглушителен шум. Като че ли всичките й колеги бяха тук, заедно със семействата и приятелите си. Придвижването в тази обстановка бе крайно затруднено, особено в сегашния й вид. Оглеждайки стаята, забеляза баща си в другия край на помещението. Говореше с Хагърти и Уитни. Той й махна. Майка й, както обикновено, щеше да се появи чак късно вечерта, малко преди да излязат на вечеря. Този род политически стълпотворения винаги я дразнеха. Рийна предпочиташе не така шумни, не така трескави сбирки.

Шана обичаше шума и ентусиазма, който припламваше тук като природно електричество. Тя спря за момент, поглъщайки го със сетивата си. Това бе генералната репетиция. Истинското изпитание щеше да е през ноември. Баща й бе безспорен титуляр и не участваше в определянето на кандидатите. Но там бяха много от хората, които той подкрепяше.

Тази вечер щеше да се реши и съдбата на Джордан.

Годината бе изборна и на хората им се струваше, че кандидатите са едва ли не повече от избирателите. Различните лица се появяваха едно след друго върху мониторите, които баща й бе наредил да се разположат в апартамента. Накъдето и да се обърнеше, някакъв коментатор излагаше прогнозите си, основани на социологическите извадки, които щяха да засегнат живота на толкова хора.

Тя се извърна, опитвайки се да си пробие път до баща си, когато екранът отдясно привлече вниманието й. Лицето на Джордан, измамно невинно, се появи на екрана. До него една руса обиграна журналистка, с поглед втренчен в личния й монитор, съобщаваше на публиката, че на своя първи тур Джордан Калхуун се очертава като безспорен фаворит. Широка усмивка озаряваше лицето й.

„Още една жена, попаднала под магията му“ — помисли си Шана в пристъп на съжаление към жертвите, които той най-безскрупулно щеше да използва в политическата си кариера. Почувства облекчение, че навреме се е отървала.

Две силни ръце се отпуснаха върху раменете й.

— Той води — каза без нужда баща й, застанал зад нея. Имаше нотка на извинение в гласа му.

Шана не откъсваше очи от екрана, откъдето Джордан я гледаше втренчено. През последните шест месеца не бе поглеждала дори негова фотография. Всички албуми от къщите в Джорджтаун и Вирджиния бяха прибрани и заключени. Всички следи от Джордан — с изключение на онази, която растеше в нея, бяха изтрити. Докато гледаше лицето му, очакваше болката да се върне, но с облекчение установи, че вече е почти изчезнала.

— Не съм и очаквала друго — каза тя на баща си. Трябваше да повиши, глас, за да я чуе в шумотевицата.

Брейди се наведе напред и рече в ухото й:

— Той няма да стигне далеч, Шана.

Тя се извърна.

— И защо не? Джордан притежава идеалните качества за един преуспяващ политик. Ти винаги си бил черната овца. Много трудно е да спечелиш, ако си почтен и честен.

Брейди се засмя и целуна косата й.

— Ето кое обичам най-много — безусловната подкрепа — после я погледна загрижено. Всички наоколо непрекъснато се суетяха насам-натам, блъскаха се. Мястото й не беше тук. — Трябва да си починеш. Искаш ли да помоля някого да те изпрати до вкъщи?

Тя поклати глава.

— Не, но наистина ще си тръгвам — отбила се бе за момент, защото му обеща и той щеше да се безпокои, ако не я види. — Има още някои неща, които трябва да довърша в офиса.

Отговорът не му хареса. Множеството им направи път, докато я изпращаше до вратата.

— Те ще изчакат до сутринта. Не искам да поемаш ненужни рискове за здравето си. Не искам да поемаш изобщо някакви рискове.

Шана поклати глава.

— В никакъв случай. А и имам още цял месец до термина.

Брейди никога не бе вярвал кой знае колко в тези пресмятания. Твърде дълго бе живял в един свят, изпълнен с неочакваности.

— Никога не се знае.

— Вече ми се струва, че съм бременна от векове — потупа корема си и трепна, когато бебето ритна. — Нямам търпение най-сетне да стане.

Замълча за миг, защото си спомни как веднъж Джордан бе използвал почти същите думи, за да изрази нетърпението си да започне кариерата си. Прогонвайки тези мисли, тя бързо целуна баща си по бузата.

— Ще се видим по-късно, татко, и приятна вечер. Виж — тя посочи към най-близкия монитор, където се появи едно ново лице. — Уолтърс е вероятният победител в неговия окръг — човекът бе едно от протежетата на баща й и някога бе работил в офиса му. — Моите поздравления.

Брейди потри ръце, когато някой друг в стаята, следящ предаването, започна да ръкопляска.

— Свършват още едни първични избори, а като си помисля, че съм участвал в дванадесет. И все пак — почти извика в ухото й той, човек никога не знае — Брейди никога не броеше победите си, след като вече бяха факт.

— Така е — съгласи се тя, мислейки за невероятните обрати в живота си напоследък. — Човек наистина никога не знае.