Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (13)

Глава 13

Решението бе взето по време на обратния полет. През всичките тези дни от престоя си на Бахамските острови, през всичките тези дни на плажа Шана внимателно бе премислила живота си и всичко, което имаше значение за нея. Колкото и да не й се щеше, мислите й непрекъснато я отнасяха към кампанията на Джордан. В началото тя просто се опита да ги изключи. Не искаше да си спомня нищо, свързано с него. Но спомените от този кратък период непрекъснато й се натрапваха. Поради вродената си плахост тя никога не бе обичала тълпите. Но след първите няколко дни у нея настъпи някаква промяна. Откри, че й харесва да излиза, да се среща с хора и да говори с тях. Чувстваше се някак по-жива, имаше усещане за някаква цел, което бе липсвало почти през целия й живот.

Та тя дори не си спомняше, преди да е излизала в истинския смисъл на думата. И сега бе дълбоко заинтригувана от индивидуалността на хората, които срещаше. Някои я засипваха с проблемите си с надежда, че ако Джордан бъде избран, ще им помогне. Шана искаше да им помогне. Искаше да съдействува за промяната на нещата. Като политик.

 

 

Вместо да вземе такси от летището и да се прибере у дома си в Джорджтаун, тя отседна в хотел „Хей-Адамс“. Не можеше да понесе мисълта да остане сама в празната къща, измъчвана от спомени. Нямаше представа къде е Джордан, а и не искаше да знае. Единственото, в което бе сигурна, бе, че не иска в никакъв случай да го среща.

Служителят на рецепцията й даде стая на третия етаж с изглед към Белия дом. Влизайки в стаята, Шана спря само за да свали палтото и обувките си и се запъти право към телефона. Даде поръчка за разговор с дружеството за недвижими имоти, което бе уредило покупката на къщата във Вирджиния.

„Още едно нещо, за което адвокатът трябва да се погрижи“ — помисли си тя, докато диктуваше множеството цифри, които щяха да я свържат с кантората. Помоли да й се обади Хоули и изтърпя задължителната размяна на любезности, преди да му опише какъв точно апартамент търси. Човекът обеща скоро да дойде при нея.

Тъй като колелото вече се бе завъртяло, тя се обади и на семейния адвокат. По-малко от половин час след като бе хапнала малко от сандвича с шунка и сирене, донесен в стаята й, Шана бе готова да се впусне в точка трета от плана си.

 

 

Сенатор Роджър Брейди бе възприел подсъзнателно почукването на вратата, но не отговори. Не желаеше да го прекъсват. Когато неканеният звук се повтори малко по-настойчиво, той разбра, че няма да успее да избегне разговора със стоящия от другата страна на вратата на офиса.

Къде, по дяволите, беше Елен? Казал й бе да не го безпокоят при никакви обстоятелства. Разполагаше само с четиридесет и пет минути, за да подготви доклада, преди да се срещне с Уитни и да уточнят стратегията си за предварителното гласуване в подкомисията по образованието, изкуствата и хуманитарните науки. Имаше трима души, които не споделяха тяхното виждане, трима души, с които трябваше да се срещнат и да ги убедят преди началото на заседанието. Нямаше време за никакви непредвидени кризи.

Стресът бе неразделна част от политическата игра и той дори не бягаше от него. Но напоследък, колкото и да не му се искаше да признае, бе започнал да му се отразява. Да се бори за преизбиране и в същото време да се опитва да налага виждания, които бяха от изключителна важност за него, на моменти бе почти непосилна задача.

„А може би остарявам“ — помисли си той. Никога не бе вярвал, че ще му се случи.

Отново се почука.

— Да, какво има?

Овладя се само секунда преди да изстреля грубия отговор. Никога не губеше самообладание, нито пред публиката, нито вкъщи, още от петнадесетгодишна възраст. И сигурно затова имаше язва. Но след като цял живот бе упражнявал пълен самоконтрол, бе твърде късно да се променя.

Вратата леко се открехна и Брейди с изненада видя секретарката си, Елен Хейл. Неговото куче-пазач се бе превърнало в натрапник.

Елен, дребничка жена с остро лице, която предпочиташе дългите сиви поли и строгите блузи, му се усмихна несигурно.

— Знам, че сте зает, сенаторе…

Той погледна към бюрото си. Толкова много работа и толкова малко време.

— Много съм зает, Елен. Мисля, че помолих да не ме безпокоят.

След дванадесет години работа при сенатора Елен инстинктивно усещаше кога може да наруши правилата. Сега случаят беше точно такъв.

— Дъщеря ви е дошла да ви види, сенаторе.

Брейди си свали очилата и потърка върха на носа си. „Защо не изобретят очила, които да не се усещат като такива?“ — запита се разсеяно той, докато възприемаше думите й.

— Дъщеря ми ли? Та тя е на Бахамските острови — за какво говореше Елен?

— Не — Шана се появи зад секретарката. — Тя е тук — приближи се до бюрото му и леко го целуна по челото. — Здравей, татко.

Изненадан и загрижен, Брейди кимна на Елен. Жената излезе, тихо затваряйки вратата зад себе си. При вида на дъщеря си сенаторът леко се намръщи. Нещо не беше наред.

— Рано се връщаш. Очаквахме те чак другата седмица.

„Не, не съм подранила“ — помисли си тя, оглеждайки офиса. По собствените й пресмятания дори бе закъсняла. С двадесет и пет години. Но всичко това щеше да се промени.

— Време е да се заема с живота си.

Брейди кимна, без да е напълно сигурен накъде бие тя. Това бе една от онези смътни философски фрази, които хората изричат, когато не намират отговор. Спомни си, че тя учеше философия в колежа. Даже, като че ли специализира нещо такова.

— Защо не се обади на мен или на майка си? Щях да изпратя някой да те посрещне на летището.

Удобно и сигурно и винаги под крилце. Какъв нежен капан. Време бе да излети от гнездото. Крайно време. Шана седна в черното кожено кресло срещу бюрото на баща си и бавно свали ръкавиците си. Въздухът в окръг Колумбия все още щипеше от студ.

— Взех такси. Това е един от начините да започна сама да се справям с живота си, татко. Вече съм на двадесет и пет. И е време да се заема с нещо свое.

Брейди не искаше тя да се чувства сама. Винаги бе липсвал в предишния й живот, но не искаше да й липсва сега. Тя бе вече жена, а той знаеше как да говори с възрастните. Детето, което беше преди, почти го плашеше. Сега можеше да го признае пред себе си.

— Ще живееш при нас, разбира се.

Тя поклати глава.

— Засега съм отседнала в „Хей-Адамс“. Свързах се с посредника на мама, за да ми намери някакъв апартамент — видя, че баща й се намръщи още повече, и побърза да го успокои. Може би се опитваше да намери своята собствена идентичност, но все още й бе приятно да знае, че семейството й държи на нея. По някакъв начин това й действаше успокояващо. Винаги бе смятала, че няма никакво значение, освен като придатък, като продължение на някаква династия. — Сигурно известно време ще живея на Уотъргейт, докато нещата се избистрят.

Сенаторът се облегна на бюрото си.

— А къщата в Джорджтаун? — вече знаеше отговора на въпроса си, но искаше да го чуе от нея.

— Ще се споразумеем — трябваше да отиде там и да опакова вещите си, но нямаше друг изход. А с къщата във Вирджиния щеше да се заеме, когато събереше малко повече решителност. — Сигурно ще бъде продадена.

— Разбирам — той изучаваше лицето й. Винаги бе притежавал изключителна проницателност. Сега трябваше да я използва и по отношение на дъщеря си. — Все още ли настояваш да направиш това? Да се разведеш? — със сигурност нямаше право да я обвинява, след всичко, което бе научил за Джордан след катастрофата. Винаги се намираха хора, готови да изяснят нещата, дори и когато най-малко очакваш.

— Настоявам да се разведа повече от всякога.

Време беше да го попита. Усети, че стомахът й се стяга от напрежение и си каза, че е глупава. Та той й беше баща, а тя вече съвсем не бе малко момиченце, молещо за услуга великия сенатор. През последните две седмици бе остаряла поне със сто години.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и започна:

— През нощта след погребението на баба ти ми каза да дойда при теб, когато се нуждая от нещо.

— Разбира се.

Значи сега бяха стигнали до този момент. Шана никога преди не бе идвала в офиса му. Стори му се доста странно, че го направи точно сега, когато имаше толкова неприятности.

— От какво имаш нужда? Някъде другаде ли искаш да отидеш?

Тя поклати глава, леко усмихната. Никога не би отгатнал. И защо ли? Та той почти не я познаваше, макар да бе негова плът и кръв. Дори самата тя едва сега опознаваше себе си. Едно разтърсващо преживяване, макар и напоследък да бе започнало да й става приятно.

— Имам нужда от работа.

Очите му се свиха.

— Какво?

Шана се приведе напред, желанието се бореше с неувереността. Побърза да ускори нещата, преди да се е изплашила и разколебала. Ами ако той откажеше поради някаква причина? Ами ако помислеше, че нещата няма да изглеждат добре, или поради някаква причина му станеше неприятно? Мотивите на хората бяха така неразгадаеми.

— Бих искала да работя. Тук, при теб.

Брейди никога не си я бе представял да работи. Рийна щеше да получи удар. Не че точно това би го спряло. Даже щеше да е интересно. Но сериозно ли говореше дъщеря му?

— Шана, мисля, че…

Тя долови отказа от мили разстояние. Вдигна ръка и го прекъсна.

— Само ме изслушай, татко. Не съм създадена, за да бъда една отегчена богата наследница. Искам да направя нещо с живота си. Но образованието не ме подготви за нищо друго, освен да застана на някой ъгъл и да измислям теории за живота.

— Ако се опиташ да ги приложиш в политическата дейност, всичко ще бъде наред — усмихна се и едва тогава забеляза колко сериозно говори дъщеря му. Скръсти ръце, готвейки се да я изслуша. — Продължавай.

Може би все пак щеше да стане.

— Никога не съм се чувствала по-жива от времето, когато работех в комитета по кампанията на Джордан. Дори и най-дребните подробности тогава бяха от значение. Целият екип бе обединен в името на една цел. И ми бе хубаво да съм част от всичко това.

Брейди видя светлината, струяща от очите й. Това го заинтригува. И тъй, значи Шана имаше вкус към политиката.

Беше го доловил и преди във въпросите, които задаваше, в това, че обичаше да се мотае наоколо и да слуша политически дискусии. Но не бе предполагал, че интересът й стига толкова далеч.

— Разбирам, съпругата на един кандидат…

Тя поклати глава.

— Това, че бях негова съпруга, не беше най-важното, татко. Естествено, исках да помогна, но всъщност бе нещо повече. За мен означаваше повече. През малкото време, когато работих, самата аз се почувствах по-добре — тя се надигна, слагайки ръка на рамото на баща си. За първи път се отнасяше към него като равна, разговаряше като възрастен човек. — Искам отново да изпитам онова чувство, татко. Искам да променя нещо — тя се усмихна. — И вярвам в теб.

Той бе трогнат повече, отколкото допускаше, че е възможно. Сложи ръка върху нейната. През годините бе чувал много похвални думи за себе си, някои искрени, повечето не съвсем. Но не си спомняше някога да е бил толкова трогнат.

— Приятно ми е да го чуя след всичките тези години, Шана.

Думите нямаха особена стойност в политиката, и двамата го знаеха твърде добре. Хората търгуваха с тях по всички възможни начини, умилквайки се и подмазвайки се. Шана искаше баща й да усети искреността й.

— Наистина го мисля. И не защото си мой баща и очароваш всички — комплиментът го накара леко да сведе глава, а тя се усмихна открито за първи път, откакто бе влязла. — А защото винаги си държал на едно нещо — на почтеността — тя си помисли за Джордан. — Във Вашингтон това никак не е лесно. Тук непрекъснато се продават души само заради единия глас.

Макар и да бе добре избирателите да го възприемат в тази светлина, Брейди не искаше дъщеря му да има излишни илюзии. И той не бе много по-различен от останалите простосмъртни.

— Не ме слагай на пиедестал, Шана. И аз не съм невинен като новородено.

Тя си помисли, че го харесва точно такъв. Искрено го харесваше. Беше приятно да откриеш нещо подобно у собствения си баща.

— Не, ти също си мъж и човек. И все пак никога досега не са те обвинявали в корупция. Познавам репутацията ти. И знам, че винаги си бил с нещо по-различен. Искам да ти помогна да съхраниш тази разлика.

— Не съм предполагал, че ще чуя такива високопарни неща на тази фаза от кариерата си.

Той седна и обърна стола си тъй, че да я гледа право в лицето. За миг забрави работата, гласуването, което разчиташе на влиятелната му подкрепа. Ставащото в момента тук можеше и да не повлияе на събитията от национален мащаб или на световната история, но бе важно за самия него. Взе решението си, като разбираше, че не би могъл да каже нищо друго.

— Добре. Считай се за назначена. По една случайност имам нужда от още един помощник. Обади се на Хагърти да ти намери място в офиса.

Брейди видя облекчението, изписано върху лицето й и разбра, че се е бояла да не й откаже. На собствената си дъщеря? Та нима толкова малко се познаваха? Никога нямаше да престане да се учудва. Със сигурност познаваше Хагърти по-добре, отколкото Шана. Но след като тя бе тук, с божия помощ щеше да има възможност да поправи нещата. Брейди се намести на стола си, подпрял с палец бузата си, като я наблюдаваше.

— С какво можеш да се заемеш? — още едно нещо, което не знаеше.

Тя сви рамене.

— Нещо, което трябва да бъде свършено — тя си спомни щаба на Джордан. Някой друг беше на сцената, но тя вършеше работата. — Аз съм страхотен организатор. И не проявявам излишна гордост — спомни си Джордан и последната им среща и устните й едва забележимо се втвърдиха. Гордостта не й бе позволила да му прости. Гордостта и добрият нюх. — Или поне когато трябва да се работи.

Той се засмя и кимна.

— Звучи добре. И в двата случая — сенаторът погледна доклада върху бюрото си. Отговорностите го чакаха и можеше да ги отложи само в частица от времето. — А сега, ако ме извиниш… — вдигна най-горните две папки. — Трябва да…

Шана трябваше да му каже всичко. След като вече щеше да работи за него, той и без това щеше да научи. Стисна страничните облегалки на стола, сякаш това щеше да й помогне да изговори думите.

— Има още едно нещо, което трябва да знаеш.

Тонът й го накара да вдигне вежди, без да знае какво да очаква.

— И какво е то?

Тя изрече думите в съзнанието си, преди да ги каже гласно. Като генерална репетиция.

— Ще ставаш дядо.

Това бе последното нещо, което бе очаквал, по-невероятно дори и от желанието й да работи в офиса му. Погледна я смаяно.

— Какво? Как…? — за миг загуби дар слово.

Шана сви рамене, опитвайки се да се възползва от чувството си за хумор.

— Ами по обичайния начин. От птичките и пчеличките.

Но баща й не бе в настроение за шеги.

— От Джордан ли е? — Брейди видя изненадата, примесена с обида, в очите й и бързо махна с ръка. Не трябваше да го казва. Той никога не правеше грешки пред публика. Но това бе нещо лично. — Да, да, разбира се, че е от Джордан. Извинявай — очите му я гледаха умолително. — Но ми дойде напълно неочаквано.

Не само на него. Шана се усмихна тъжно. Сенаторът се зачуди дали Рийна знае.

— Ще го задържиш ли?

Шана се усмихна и докосна с ръка корема си, сякаш да защити мъничкото същество, което живееше в нея. По време на обратния полет бе решила и това. Но то някак си й бе ясно от самото начало. Не можеше да има друго решение.

— Да. Собствеността е девет десети от закона, а и със сигурност ще получа всички права.

Това поставяше нещата в нова светлина. С изключение на обичта му към нея.

— Джордан знае ли?

Шана вирна брадичка. Баща й почти разпозна движението. Напомни му за Елоиз.

— Не.

— Ще му кажеш ли? — запита той нежно.

— В края на краищата сигурно ще се наложи — нямаше как да го избегне. Джордан имаше право да знае за своето единствено законно дете. Тя се запита колко ли други бяха родени „по погрешка“. — Но това не променя нищо — потърси погледа на баща си. — Нали така?

„Ето, затова й е нужна подкрепата ми“ — помисли си той.

Нямаше да я изостави.

— Разбира се, че не променя нищо. Както ти казах, обади се на Хагърти. Когато ти е удобно.

Тя стана и отдаде чест.

— Тъй вярно, сенаторе. Сега всичко е наред — и си тръгна с усмивка.

Сенаторът трябваше да направи огромно усилие, за да се съсредоточи върху доклада си, макар и да знаеше, че подкомисията чака.