Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (12)

Глава 12

Рейд Кинкенън въздъхна и протегна крака на белия плажен шезлонг. Зад него се издигаше хотел „Лоран“, луксозно кътче, където само най-богатите можеха да си позволят да отседнат. Собственият му хотел, далеч не така скъп, но напълно подходящ за нуждите му, бе доста по-надолу край плажа. Харесваше му това място.

Зарови върховете на пръстите си в белия пясък и отново въздъхна. „Шикозна работа — рече си лениво той — за едно селско момче от Айова.“

Наситеният с аромати въздух галеше тялото му с топли омайващи пръсти. Оттатък, в окръг Колумбия, термометърът бе замръзнал на минус четири градуса, и прогнозата беше за сняг през останалата част от деня. Тази сутрин най-напред погледна вестника. Представата, че се намира тук, а не там, увеличаваше почти невинното удоволствие, независимо че скоро отново щеше да се върне.

Тук, на Бахамските острови, сякаш се намираше в някакъв друг свят. Но знаеше, че не е за дълго. Затова се наслаждаваше на всяка от скъпоценните минути, в които напълно можеше да се отпусне. Потъвайки в пълно бездействие, той активно се освобождаваше от стреса, който го бе довел дотук.

Това бе първата почивка, която Рейд изобщо си бе позволявал. Преди винаги му липсваха или пари, или време. Дори и сега разполагаше само с няколко дни, преди отново да потъне в следването си и почасовата работа, предназначена да осигури оцеляването на душата и тялото му, докато завърши.

Рейд се усмихна на себе си. Бе по-стар от повечето студенти, които седяха на банката до него в университета, по-стар поне с десет години. Не беше лесно да започне наново живота си на тази възраст. Но когато си беден и няма кой да те подкрепи, нещата рядко се подреждат идеално във времето. Единственият начин да получи достъп до образованието, за което жадуваше като за хляб и вода, бе първо да посвети част от живота си на армията. Така и стана. Той изпълни своите задължения, а сега армията му се отплащаше.

„Не бе чак толкова лошо в армията — унесе се в мисли той. — Тя все пак ми предложи временен подслон и ме скри от семейството на Тайлър Пул.“

Мина някакъв келнер и го погледна, явно питайки се дали също е от гостите на хотела. Рейд само му се усмихна и кимна. Гост беше толкова странен термин, след като трябваше да се плаща. А той плащаше, скъпо плащаше за всичко, което имаше. И за всичко, което възнамеряваше да има.

Свидетелството, че е служил в армията, му помогна да стигне до университета. Свидетелството и собственикът на едно бюро за временна работа с вечно кървясали очи, които се присвиваха от уважение при вида на изключителната му издръжливост. Действаше с това темпо вече три и половина години, работейки по две смени през лятото, за да спести пари за есента. Но човек не можеше да издържа вечно така. И в един момент се изправи пред избора или да спре поне за няколко дни, или да се срине мъртъв на земята. И тъй, Рейд предприе това пътуване до островите. Едно необходимо разточителство, което заплашително изпразни фонда му за изключителни случаи.

Днес бе последният му ден тук.

В края на седмицата започваше новият семестър. А и можеше да си позволи да отсъствува най-много четири дни. На почасовите работници им се плащаше само когато бяха там.

Чу в далечината крясъците на чайките. После погледна часовника си. Единадесет. Време беше.

Рейд се обърна надясно в очакване тя да дойде.

Точна като часовник, стройната медноруса жена с тъжните очи се появи. Облечена бе в скромен бледорозов бански костюм. Движеше се грациозно, но някак унесено, сякаш не съзнаваше красотата на фигурата си. Още от самото начало тя бе разбудила въображението му, разбира се дотолкова, доколкото той сам си позволяваше. Както винаги, беше сама и като че ли не забелязваше нищо наоколо.

Точно както бе правила и през изминалите три дни, тя постла яркосинята си хавлия върху белия пясък, сложи малкия си сгъваем стол, после седна и се загледа в океана, протягайки напред дългите си бедра. Край нея нямаше нито радио, нито книга, нито списание, които да я разсейват. Просто гледаше право напред. Часове наред.

Отседнала бе в хотел „Лоран“. От вниманието на Рейд не бе убягнало колко угоднически се въртяха келнерите около нея и се питаше дали е някоя важна личност, или просто красива жена дошла на почивка. Искаше му се да е отседнал в нейния хотел. Това би му дало някакъв повод да я заговори. Или поне „случайно“ да се сблъска с нея във фоайето. Но той не можеше да си позволи хотел „Лоран“, макар и само за един ден.

Все пак до плажа имаше свободен достъп и дори една котка би могла да се любува на някоя кралица.

Коя ли беше, зачуди се отново Рейд. И защо ли, след като очевидно всичко бе на нейно разположение, изглеждаше толкова нещастна?

Знаеше, че никога вече няма да я види, но не спираше да мисли за нея. Хората винаги го бяха интересували, начинът им на мислене, начинът им на действие, и какво правеше един човек щастлив, след като при почти същите обстоятелства някой друг се чувстваше нещастен. Люлеейки чашата със сок в ръката си той я гледаше, давайки простор на фантазията си.

 

 

Шана премигна, когато над главата й с крясък прелетяха чайките. Искаше й се да бъде също толкова свободна. Искаше да се носи из въздуха и да не чувства нищо друго, освен хладния въздух, който обгръща тялото.

Въздъхна и отново се загледа в океана. Не беше казала на никого. Когато излезе от болницата миналата седмица, не намери нито думите, нито куража да съобщи на родителите си, че е бременна.

Тихичко се усмихна на себе си, макар че в цялата работа нямаше нищо смешно. Чак сега бе събрала куража да го признае дори пред себе си. Докторът, разбира се, й представи категорично доказателство. Донесе й резултата от изследването, когато прочете съмнението в очите й. И дори тогава умът й отказа да го приеме. Бебе. Нещо, което винаги бе искала толкова много, а сега то й тежеше като желязна верига.

Лекуващият лекар бе продължил изложението си, за да потвърди съмненията й относно зрението. То бе трайно увредено от удара в главата, но очила или контактни лещи лесно щяха да коригират проблема. Всичко друго, уверил я бе той весело, беше наред.

Много знаеше той, рече си Шана.

Бременна. Тя беше бременна.

О, боже, какво ли знаеше за майчинството? Та тя едва сега прохождаше като човешко същество, учеше се как да се справя сама с нещата. Как би могла да поеме отговорност за още един мъничък живот? Та досега не бе имала дори и кученце. Нищо, освен онази златна рибка в аквариума.

А това нямаше да е същото като да имаш златна рибка.

Двама влюбени, хванати за ръце, крачеха по плажа в далечината. Вятърът донесе звука от смеха им. Шана вдигна глава и видя как се прегърнаха и целунаха. Дори не си направи труда да даде вид, че това не я вълнува. Вълнуваше я. Ужасно.

Но щеше да го преодолее. Стисна юмруци толкова силно, че ноктите се забиха в дланите й. „Ще го преодолея!“ — даде си дума.

Майка й бе предложила да отпътува за известно време на островите, дори бе предложила да дойде с нея, но Шана й отказа. Имаше нужда да остане сама. За нейна изненада, Рийна не възрази. Изглежда я разбра. Майка й не бе тъй студена и безсърдечна, за каквато я мислеше. Всеки ден научаваше нещо ново.

Дошла бе на островите, за да помисли, за да се опита да подреди нещата, но досега изобщо не бе успяла. В съзнанието си откриваше само една безкрайна пустота, подобна на океана пред себе си. Той сякаш се простираше в самата вечност и в същото време граничеше с нищото. Сигурно някъде в това огромно пространство се намираше и решението на нейния проблем, но тя не го виждаше, както не виждаше и сушата от другата страна на океана.

И все пак знаеше, че то съществува. Не бе изгубила надежда.

Една дълга сянка падна върху нея. Тя извърна глава, примижавайки на слънцето, и установи, че трябва да погледне доста нависоко, за да види лицето на оня, който я хвърляше. Очите й се плъзнаха по дължината на едно твърдо, мускулесто мъжко тяло, върху което нямаше нищо друго, освен плувки. Плувките бяха спортен тип, а не онзи прекалено изрязан модел, който предпочиташе Джордан.

Мъжът, застанал до нея, притежаваше тяло, което не за един ден бе станало така съвършено. Здраво и силно, то напълно съответстваше на изваяните черти на лицето му. Те съвсем недвусмислено говореха за стоманен характер. Шана се зачуди дали същото може да се каже и за дългия тънък белег от едната страна на гърдите му. Инцидент с лудешки карана кола? Или нещо, свързано с търкаляне с мотоциклет по хълм? Да, това по би му подхождало. Имаше нещо опасно и безразсъдно у него. Черната му коса бе доста по-дълга, отколкото повеляваше последната мода, бе тъмна и буйна като лъвска грива. Да, точно това й напомняше — лъв, който очертава границите на своята територия.

Господи, не я интересуваше.

Тя го погледна, после преднамерено отмести очи. Само преди няколко седмици едва ли щеше да е способна да го направи. Преди няколко седмици тя бе само една плаха душица, бояща се да изкаже мнението си достатъчно високо, винаги притеснена да не засегне някого. Но кротките винаги биваха сполетени от нещастия, които ги опустошаваха напълно. Нещастия като Джордан.

„Студена е“ — помисли си Рейд. Но очите й говореха друго. А и днес беше последният му ден. Какво би изгубил, освен малко време? Направи небрежен жест, гласът му прозвуча съвсем приятелски:

— Плажът наистина е чудесен.

— Да, и достатъчно голям.

Намекът в гласа й бе повече от ясен. Никога преди не бе имала смелост да бъде рязка, никога не бе изпитвала желание да нагруби някого. Но сега искаше единствено светът да я остави на мира, да размисли на спокойствие. И да забрави чувствата си. Абсолютно не бе в настроение да се занимава с натрапници, особено с хубави мъже, които смятаха, че външността им позволява да правят каквото си искат. Тя намести слънчевите си очила, сякаш поставяйки бариера между него и себе си.

— Но на мен ми харесва точно този участък — Рейд подви дългите си крака и седна по турски на пясъка. — А, както виждам, и на вас също.

„Колко нежен е профилът й — помисли си той. — Като на дрезденска кукличка.“ Улови се, че се пита дали чувствата й не се намират някъде под повърхността на кожата й и какво ли трябва да направи, за да ги събуди.

Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе някакво случайно запознанство. Тя сведе поглед към ръката си. Все още носеше пръстените. Ръката й се струваше съвсем оголена без тях. Освен това венчалната халка й осигуряваше известно спокойствие. Досега.

— Съпругът ми също го харесва — чакаше мъжът да се оттегли. Но той не го направи и тя отпусна ръка в скута си.

Рейд видя диамантения венчален пръстен, коствал на Джордан половината от спестяванията му.

— Много впечатляващо — можеше да си позволи един намек, реши Рейд развеселен. Надигна се, изтръсквайки пясъка от бедрата си. Малките парченца слюда проблеснаха върху кожата му като дъждовни капки. — Но той не излиза често, нали? — видя израза на недоумение върху лицето й. — Съпругът ви. Не съм го виждал с вас, откакто дойдохте.

— Той е в хотела — рече тя бързо, после си свали очилата и погледна Рейд. — Значи сте ме наблюдавал?

Може би той съвсем не бе някакъв безобиден тип, който се опитваше да си осигури развлечение за нощта. Можеше да е нещо друго. Отвличането бе заплаха, под която бе прекарала целия си живот. Вместо да се свие от страх, Шана реши да му даде да разбере. Длъжна беше. Наоколо нямаше към кого да се обърне. „Не само наоколо, но и в целия ми живот“ — поправи се веднага. Вече не.

— Защо ме наблюдавате? — настоя тя.

„Тази е лесна“ — помисли си Рейд.

— Защото сте прекрасна. И тъжна — изкушаваше се да докосне лицето й, само за да види дали кожата й наистина е толкова нежна. Но не го направи. — Питах се защо.

Не, нямаше вид на бандит. Може би бе един от онези ужасни репортери, които пълнеха рубриките на жълтата преса с объркани полуистини, гъделичкащи любопитството на публиката. Ядоса се, че нарушиха уединението й.

— Това не е ваша работа.

— Не е — съгласи се веднага той. — В никакъв случай. Но просто се питах защо.

Тъй като натрапникът явно нямаше намерение да си тръгва, Шана реши, че е време тя да го стори. В противен случай знаеше, че няма да я остави на мира. Изпъшка и посегна към плажната си чанта.

Рейд автоматично сложи ръка върху нейната, за да я спре. Погледът, който Шана му хвърли, го накара моментално да я пусне и да се отдръпне. Вдигна и двете си ръце с дланите нагоре и отстъпи крачка назад.

— Почакайте — видя съмнението в очите й. — Аз и без това изчезвам. Днес е последният ми ден тук.

Тя отново сложи слънчевите си очила и се загледа в океана. Чудеше се дали той лъже. Нещо повече, чудеше се дали някога изобщо щеше да е в състояние отново да повярва на някого, дори и за най-обикновени неща.

— Приятно пътуване.

— Благодаря.

Рейд се усмихна на себе си, когато закрачи обратно. „Чудесна работа“ — каза си иронично. Би се обзаложил, че на съпруга й не му е лесно с нея. Под тези дълги хладни погледи без съмнение се криеше истински огън.

Но тя беше права. Не бе негова работа. В живота му сега нямаше място за връзки, независимо колко кратки и приятни биха могли да се окажат. Не и преди да подреди нещата така, както искаше. Трябваше да завърши, трябваше да получи степен. После можеше да се погрижи и за някои по-земни радости.

С крайчеца на окото си Шана проследи отдалечаването му, макар и да се преструваше, че гледа единствено към океана. „Той без съмнение е някой богат безделник — предположи тя, — от онези, които не се занимават с нищо друго, освен да усъвършенстват телата си и да задоволяват апетитите си.“ Нима и на нея й оставаше нещо друго, освен да мързелува? Един живот, в който ще има само луксозни плажове и помпозни приеми, където хората ходят единствено за да гледат и да бъдат виждани. Без дори да имат какво да покажат.

От самото начало не й харесваше този начин на съществуване. Но не бе направила нищо, за да го промени. Завършила бе колежа, а после, за нейно съжаление, само се бе носила без посока, докато Джордан дойде, за да изпълни целия й свят.

„Не, той никога не го изпълни изцяло — поправи се тя, — не дори и когато бях до уши влюбена в него.“ Спомни си онова странно безпокойство, което усети за първи път на сватбата на Сидни. Почувствала бе, че нещо не е наред, като че ли отделните части на живота й вече не бяха на обичайното си място или вече просто не ги намираше. Това бе преди по-малко от година. А Сидни вече се развеждаше. Поради несходство в характерите.

„Е, в това отношение между мен и братовчедка ми има много общо“ — реши философски Шана. Те и двете се развеждаха, използвайки старата изтъркана фраза, за да обяснят своята отговорност за разбитите си мечти. Майка й бе споменала, че Сидни заминава за Ривиерата, за да възстанови.

„Връщам се вкъщи“ — реши Шана. Нямаше никакъв смисъл да седи тук на плажа и да гледа как вълните се гонят до безкрайност. Време бе да стане активен участник в живота, а не само пасивен зрител, който плахо се надява, че нещата ще се оправят без нейна намеса.

Време е да последвам съвета ти, бабо.

В края на краищата сега живееше и за някой друг, не само за себе си. Време бе да направи първата крачка. Време бе да заживее истински.

Рейд се извърна, за да зърне за последен път дрезденската кукличка. Но когато се огледа наоколо, установи, че се бе прибрала.

Вероятно при съпруга си. „Щастливец“ — помисли си той и продължи пътя си.