Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (11)

Глава 11

Тя спа непробудно през следващите тридесет и шест часа. Сънят й бе без сънища и тялото й се възстановяваше. За да се установят вътрешните й увреждания, докторът разпореди серия от изследвания.

Майка й дойде отново, този път с баща й. Лицето на сенатора бе потъмняло от загриженост. Шана не си спомняше някога да го е виждала така състарен и съсипан. Трогна я, че той толкова държи на нея. Празнотата в душата й вече не бе толкова голяма.

Майка й му бе казала, че дъщеря им иска развод, но държеше Шана сама да му обясни причините.

Сенаторът не бе особено щастлив от перспективата за развод в семейството. Независимо от времената, той имаше твърде старомодно отношение към брачната институция. Не проумяваше защо Шана иска да напусне Джордан. Та тя толкова го обичаше.

— Може би все пак е възможно да се помирите — предложи нежно баща й.

Но тя вече бе решила. По този въпрос само нямаше да отстъпи. Бавно поклати глава, обещавайки си, че този път няма да плаче.

— Не, никакво помирение.

Тя изглеждаше толкова бледа като лежеше там, мислеше си Брейди. И толкова крехка. Може би все още се чувстваше объркана.

— Сигурна ли си?

Шана стисна устни и кимна.

— Сигурна съм.

Брейди погали ръката на дъщеря си. Чувстваше се ужасно неловко. Тази роля бе нова за него. В известна степен той все още възприемаше Шана като дете. Вероятно защото не я бе познавал твърде добре през този период. А сега тя беше жена. Как трябваше да се държи бащата на една жена? Какво трябваше да каже?

— Може би като се възстановиш…

— Вече се възстанових — Шана тъжно се усмихна. — От Джордан — ласкавите сини очи на баща й я подтикваха да говори, но тя не искаше да си припомня отвратителните подробности. Кое беше най-важното? — Не искам повече да съм женена за него, татко. Моля те, не ме питай защо.

Брейди погледна към жена си, но Рийна като никога се въздържа да каже какво знае. Клюките бяха нещо чудесно, когато се отнасяха за другите, но не и за тях самите. Жена му сви рамене.

— Очевидно вече е решила.

Смешно, само преди известно време той би казал, че Шана изобщо не е в състояние да вземе някакво самостоятелно решение. Та тя винаги се съгласяваше с другите. Сега нещата бяха различни.

— Ако това е, което искаш — той въздъхна, мислейки за определянето на кандидатите. — Но ще изглежда доста странно да го подкрепям на изборите, след като собствената ми дъщеря се отказва от него.

Но Шана знаеше, че за баща й няма неловки положения в политиката. Точно това го и беше направило сенатора Брейди.

— Любовта и политиката нямат нищо общо, татко. Винаги си го казвал. Подкрепи го, ако вярваш на онова, което говори. В противен случай се оттегли.

Брейди мълчаливо се вглеждаше в дъщеря си, отбелязвайки си да нареди на Хагърти да се заеме със ситуацията. Щом Шана не искаше да му каже какво става, някой друг трябваше да го стори. Във Вашингтон винаги се намираха хора, готови да съобщят някои подробности. Засега бе напълно достатъчно, че Шана е жива и видимо се възстановява. Бе видял снимка на колата, която бе карала през онази нощ. Автомобилът вече бе в пълна изправност. Не искаше да си представя какво е могло да се случи.

 

 

Всички изследвания бяха направени. На Шана й се струваше, че не оставиха и частица от нея непреобърната в усилието да изяснят какво точно е увредено при катастрофата. Все още виждаше замъглено и лекарят разпореди снимка на скенер на главата й, за да се установи нараняването на очния нерв, ако имаше такова.

— Имам чувството — промълви тя на сестрата, която я изкарваше от една от рентгеновите лаборатории в приземния етаж на болницата, — че се намирам на основен ремонт.

— Мислете за него като за акордиране. А и знаете, че нищо не е достатъчно добро за дъщерята на един сенатор — добави весело сестрата, докато буташе стола на колела към асансьора.

Думите оставиха горчив вкус в устата на Шана, тъкмо обратното на онова, което се опитваше да й внуши сестрата. Шана знаеше, че родителите й са дарили значителна сума пари на болницата. Струваше й се, че навсякъде, където отиде, произходът й я преследва, дори и там, където най-малко би предположила.

Още едно нещо, с което трябваше да се справи.

Сестрата я заведе в стаята и я остави, за да се погрижи за обяда й, тъй като изследванията бяха продължили след обичайното за храна време. Макар и трудно, Шана се настани в леглото си. В същия момент чу, че вратата зад нея се отвори.

Още едно изследване, помисли си уморено, отново някакви ръце щяха да я опипват и промушват, без да открият нищо. Учудващо бе наистина от колко много сложни системи се състоеше човешкото тяло.

— Не искам никакви изследвания повече — рече шеговито тя, преди да вдигне поглед към влезлия. — Досега ме разкъсваха на парчета.

Усмивката й замръзна.

На вратата стоеше Джордан. Държеше кристална ваза с три дузини жълти рози. Усмивката му бе топла и влюбена, но я остави напълно равнодушна.

— Здравей, как се чувстваш?

Тя се вцепени и болката мъчително я прониза. Не искаше Джордан да идва тук. Защо той продължаваше да настоява? Тя се намръщи на цветята. Жълти рози. Любимите й. Той очевидно използваше всички оръжия. Толкова ли бе уплашен?

— Чувствам се като блъсната от кола. Отвън и отвътре.

Джордан остави вазата на масичката и взе ръката й. Тя я сви в юмрук. Той я задържа още един миг, после я пусна. „Тези неща искат време“ — опита се да се утеши той.

— Толкова неща трябва да ти обясня, Шана.

Тя го погледна. Раменете му бяха отпуснати като на човек, когото са били, като на някой, дошъл да моли за прошка. Болезнено осъзна, че той винаги бе знаел много добре как да играе пред публика, знаел бе как да играе пред нея. А последното му е било особено лесно.

— Не смятам, че в английския има достатъчно думи за твоите обяснения, Джордан. Веднъж вече ти казах да се махнеш и наистина го мислех.

Той нямаше намерение да се откаже толкова бързо. Водил бе мъчителна битка, за да стигне до мястото, където се намираше сега, яростна битка срещу бедността и пренебрежението. Нямаше да се даде на една малка разглезена лигла. Имаше изход от положението.

— Ти беше разстроена, когато го каза, Шана. Не можеше да разсъждаваш ясно…

Тя отбягна погледа му. Красиви и хипнотизиращи, очите му открай време бяха нейната гибел. „И в това отношение вероятно съвсем не съм единствената“ — помисли си с горчивина. Сега вече знаеше, че той е в състояние да омагьоса дори една норка дотам, че тя да не усети как смъкват кожата й. Трябваше да бъде много, много внимателна, за да не попадне отново в капана. Нямаше защо да се преструва пред себе си. Той все още й действаше, все още бе уязвима. Всичко, което чувстваше, когато се влюби в Джордан, бе живо в нея. Достатъчно бе само да му се поддаде.

— Не, Джордан — каза твърдо. — Разсъждавам съвсем ясно, може би по-ясно, отколкото през целите тези две и половина години — вкопчвайки пръсти в матрака от двете страни на нараненото си тяло, тя се надигна и се подпря на възглавниците. В това положение се почувства някак по-уверена. — Наистина го мисля. И искам да изчезнеш от живота ми.

Джордан отново си пожела да бе умряла. Това бе и първата му мисъл, когато от полицията се обадиха, за да му съобщят за инцидента. Ако бе станало така, точно сега ролята на опечаления вдовец никак нямаше да му стои зле. И без съмнение щеше да му спечели гласове на съчувствие при определянето на кандидатите и при изборите. Вместо това той стоеше тук и се пазареше с някаква отмъстителна малка мишка, която, без да знае, държеше бъдещето му в ръцете си.

Докосна бузата й по начина, който знаеше, че винаги бе обичала. Но сега тя се отдръпна. Отново го обзе паника.

— Шана, скъпа, не можеш да захвърлиш всичко, което е било между нас, заради една глупава грешка, заради някаква неразумна връзка. Та тя непрекъснато ме преследваше през последните месеци — той сведе очи. В изражението му Шана трябваше да разчете искрена молба. — Един мъж явно не може да се съпротивлява прекалено дълго. Но всичко свърши, кълна ти се. Уволних я.

Но Шана изобщо не изглеждаше трогната и той усети, че капчици пот започват да се стичат по гръбнака му. Та кой ли щеше да го подкрепи, ако тя разкажеше на баща си за случилото се? Макар и да се бе умилквал на някои други финансисти, той разчиташе преди всичко на Брейди.

Шана се смая колко искрен изглеждаше Джордан, когато лъжеше. Тъжна усмивка се появи на устните й. Лицето я заболя от напрежение. Слуховете закръжиха в главата й, слуховете, на които бе отказвала да повярва.

— Една? Само една връзка? Нима ме мислиш за толкова глупава, Джордан?

Искаше му се да я удуши. Нарочно ли го правеше, за да си отмъсти, за да го накара да агонизира? Нима не съзнаваше, че става дума за живота му? И всичко само заради проклетата й наранена гордост.

Един мускул заигра на бузата му, когато той приседна на леглото и взе ръката й. Тя бе студена и безжизнена. „Също като нея в леглото“ — помисли си той. И също каквато щеше да бъде неговата политическа кариера, ако не намереше начин да я убеди да го приеме отново. Проклинаше похотта, която го караше да се хвърля от едно топло, очакващо го тяло към друго. Но повече от всичко проклинаше нея.

— Никога не съм мислил, че си глупава, Шана.

Прозвуча толкова заучено. Както и всички негови думи. Как не бе го усетила по-рано? Защо беше толкова сляпа?

— Кога ще престанеш да лъжеш, Джордан? Или вече си лъгал толкова дълго, че не различаваш истината от лъжата и действителността от илюзията?

Търпението му бе на привършване и той пусна безжизнената й ръка.

— Най-добре е да ми спестиш психологическите си сеанси — изрече рязко, преди да осъзнае какво говори. Поемайки си дълбоко въздух, прекара ръка през косата си. — Стоях цяла нощ в оня леден коридор, само за да разбера дали ще оживееш. Знаеш ли какво означава това? Имаш ли най-жалка представа? Какво е да се чудиш дали вече си вдовец? И да знаеш, че си виновен? И после да дойда при теб и да чуя, че повече не искаш да ме видиш. По дяволите, Шана, та ти ме запрати в самия ад, без дори да се извърнеш назад!

За миг тя му повярва. Изглеждаше толкова наранен, толкова искрен. Но той винаги бе такъв. Насили се да си спомни какво бе казал на онази жена, докато тя стоеше до вратата незабелязана. Беше я нарекъл кучка. Без никаква причина, само защото тя съществуваше и го обичаше. Кучка.

Вкопчи се в думата и това й помогна да се окопити.

— Истинска драма — тя бавно поклати глава, сякаш преценявайки неговото изпълнение. — И ти играеш чудесно.

Джордан скочи и закрачи из стаята. Напомняше затворена в зоопарка пантера, която наднича през решетките, знаейки, че няма да бъде пусната на свобода.

О, Джордан, само ако беше честен и ме обичаше тъй, както казваш!

— И затова стигна дотам, където си. Затова аз се влюбих в теб. Ти бе толкова енергичен, толкова целеустремен, толкова по-голям от живота — тя скръсти ръце в скута си и вдигна очи. — Но ти си малко по-малък от него, нали, Джордан? — попита тихо.

Той разбра, че е загубил. Не успя да я изиграе така, както бе правил винаги. Позволил бе нещата да стигнат твърде далеч. Отчаян, опита нещо друго.

— Какво ти става? — гласът му бе натежал от чувство. Сам се поздрави за хрумването си. — Причината е ударът в главата ти, нали? — погледна превръзката на лявото й слепоочие. — И това те кара да говориш глупости.

Тя се разсмя и този звук го прониза.

— Може би наистина трябваше буквално да ме ударят по главата, за да видя най-сетне онова, което толкова други хора се опитваха да ми кажат.

— Кой? — възкликна неприязнено той. — Кой ти е разправял подобни неща? Дай ми имената им, по дяволите! Кажи ми кой разпространява лъжи за мен!

Вълнението причини леки пропуквания във фасадата му. Тя се разпадаше буквално пред очите й. Но Шана не изпитваше никакво удовлетворение. Само умора.

— Няма значение кой, Джордан. Особено след като е истина. Във Вашингтон няма тайни. Би трябвало да го знаеш. Винаги някой ще те види, някой ще узнае.

Джордан прекара ръка по устните си. Имаше нужда да размисли, да оформи новата си стратегия. Нещата щяха да дойдат на мястото си, когато я отведеше вкъщи. Щеше да й окаже вниманието, което тя искаше, щеше да освободи няколко дни от кампанията си и дори да й подари един втори меден месец. И щеше да направи всичко възможно да задържи Лиз колкото се може по-далеч. Да, това беше начинът.

Наведе се над леглото и се подпря от двете страни, затваряйки пространството около нея. С очи, приковани върху лицето й, бавно плъзна ръце по тялото й, милвайки я. Но копнежът и желанието не се появиха в погледа й. Тя го изгледа със съжаление и презрение. Джордан едва потисна желанието да я удари заради това.

Изправи се и й хвърли предупредителен поглед.

— Виж какво, гледай да си починеш и ще поговорим утре заран или когато си дойдеш у дома…

Бе благодарна, че той най-сетне престана. Не бе сигурна колко още щеше да е способна да му се съпротивлява. Въпреки всичко Джордан все още я вълнуваше.

— Нима не разбираш? Ние вече нямаме дом. Ти ще имаш дом и аз ще имам дом. В две отделни къщи.

— Съжалявам, Шана. Толкова съжалявам! — извика той.

Но върху лицето й нямаше нищо. Нищо. Господи, какво трябваше да направи, за да я обърне към себе си?

— Не можеш да направиш това!

„Не, няма да се разплача“ — обеща си Шана. Не и преди той да си тръгне. Не заслужаваше да види сълзите й.

— Защо? Защото съм тиха и кротка? Защото съм обикновена, а ти си красив? И защото трябва да бъда вечно благодарна, задето някой като теб изобщо ме е погледнал?

Никога преди не я бе виждал такава и нямаше представа как да се държи. Обезоръжила го бе напълно.

— Не, но…

— Знам защо ти погледна към мен, само че никога не поисках да си го призная — тя се вкопчи в завивките, опитвайки се да събере кураж. Куражът, който имаше баба й. — Заради моите родители, заради всичко онова, което са, а не заради мен. Но не искам да ме използваш повече, Джордан. Все пак ми е останала малко гордост.

Той я гледаше, напълно ужасен. Опита отново, мъчейки се да събуди състраданието й.

— Шана, ако ме изоставиш, просто не знам какво ще правя…

В първия момент тя не повярва.

— Ще продължиш напред. Ти си от тези, които оцеляват, Джордан. Ще продължиш напред — устните й се свиха в цинична усмивка. — Едва ли ще получиш скаутска значка за начина, по който го правиш, но ще се справиш чудесно.

Тя видя как потъмня лицето му и прочете мислите му. Сега, когато вече знаеше истината, бе по-лесно.

— Няма да оповестя всичко пред пресата, ако точно за това се тревожиш. Нямам вкус към скандалите. А и не държа целият свят да узнае, че мъжът ми ми е изневерявал. Няма да проваля шансовете ти на изборите.

О, да! Джордан никога не бе вярвал в добрината на другите, не и когато се касаеше за толкова съдбоносен въпрос. Тогава всеки се интересуваше само от себе си. Това бе един от първите уроци, които бе получил от баща си, преди да опита опакото на ръката му. И то неведнъж.

— Но разводът ще го направи.

— И защо? Ще се разделим поради „несходство в характерите“. Случва се понякога — не устоя на изкушението да добави: — Ще спечелиш повече женски гласове — в политиката и в леглото.

— А баща ти… — той си представи подкрепата и парите, които щеше да загуби, и хвана ръката й.

— Не съм му казала защо се развеждаме. Ще трябва сам да се оправиш с него. Без да ме намесваш.

Баща й никога нямаше да остане на негова страна, ако разбереше. И Джордан дори за миг не повярва, че тя говори истината. Познаваше хората. Едва ли нещо би й харесало повече от това да плаче на рамото на баща си за неговата „измама“.

— Няма да ти позволя да го направиш!

Не, безвъзвратно отмина времето, когато ти имаше право да ми казваш какво да върша и какво не.

— Не можеш да ми попречиш — Шана го погледна право в очите и излъга, отчаяно искайки думите й да отговарят на истината. Някой ден можеше и така да е. — Вече не означаваш нищо за мен.

Погледът му беше бесен и не предвещаваше нищо добро. Тя не го бе обичала повече, отколкото той нея!

— Така ли?

Шана вирна брадичка. Ако можеше, щеше да излезе от стаята. Майка й би нарекла това финална реплика.

— Точно така — болката прониза всяка фибра на тялото й. Бе много по-силна от физическата болка, която я измъчваше. Все още го обичаше, макар и вече да не бе в състояние да понася присъствието му.

Джордан потърси очите й, очаквайки да открие в тях доказателство за лъжата. Те бяха пусти и непроницаеми. Значи я бе преценил правилно.

— Ти винаги си била само една студена мръсница.

Присъдата я прониза като с нож, но тя успя да скрие болката си. Все още си имаше свое достойнство. Дори и то да бе последното, което й оставаше.

— Ако вярваш в това, значи никога не си ме познавал — усети, че долната й устна започна да трепери, и я захапа отвътре, за да не проличи. — Но то си е за твоя сметка, Джордан.

Проклинайки, той перна вазата с ръка и напусна болничната стая. Вазата се пръсна на множество парченца. Розите се пръснаха по пода като разбита мечта.

Звукът от счупването доведе сестрата в стаята. Младата жена смаяно се втренчи в разкрилата се пред очите й гледка. Та съдът бе на доста голямо разстояние от леглото.

— Какво стана?

Шана въздъхна. Чувстваше се напълно опустошена. Дали някога отново щеше да се съвземе?

— Едно малко земетресение.

Сестрата я изгледа любопитно, преди да вдигне рамене на странното обяснение.

— Веднага ще извикам санитарката да почисти — тя сведе очи към часовника си. — Време е да ви измеря кръвното налягане — извади апарата от шкафа. — Обядът ей сега ще пристигне. И тъй, как се чувствате?

Шана погледна към вратата, през която беше излетял Джордан.

— Като мъртва — апатично повдигна ръка.

Сестрата уви сивия маркуч около нея, напомпи въздух, а после го отпусна. Механично се заслуша в пулсациите. После се усмихна, поглеждайки уреда. Всичко беше нормално.

— Не, изобщо не сте мъртва, скъпа — свали слушалките от ушите си и ги пусна около врата си. — За щастие никой от вас двамата не е.

Шана изгледа втренчено жената и отпусна ръката си върху леглото. „Никой от вас двамата?“ За какво говореше тя?

— Извинете, не ви разбрах?

— И двамата сте съвсем добре — увери я весело сестрата.

— Кои „двамата“? Само аз бях в колата — за някого другиго ли говореше жената? — Мъжът, който ме блъсна ли имате предвид?

Сестрата прибра кутията с уреда в шкафа.

— Не, на него нищо му нямаше. Говоря за бебето.

Гърлото на Шана пресъхна.

— Какво бебе?

Сестрата се извърна и взе графичната схема, окачена на леглото. Измъкна един молив от престилката си.

— Вашето, разбира се — тя нанесе последните данни, после спря и погледна към Шана. — Да не искате да кажете, че не сте знаела?

Те й бяха направили толкова изследвания. Защо едно от тях да не е било рутинният тест за бременност. О, боже, нима се бе оказал положителен?

— Да знам какво?

Моля те, не може да е истина, не сега!

Сестрата й се усмихна лъчезарно. Вчера бе зърнала съпруга на Шана. Макар и да бе преуморен и брадясал, мъжът бе направо великолепен. Бяха чудесна двойка.

— Ами това че сте бременна, естествено.

Гласът на баба й отекна в съзнанието й.

Както знаеш, и те не са напълно сигурни. А като имам пред вид с какъв глупак спиш…

„Откога ли?“ — помисли си безпомощно, слагайки несъзнателно ръка върху корема си.