Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (10)

Глава 10

Шана караше, без да вижда, по дългата виеща се алея, която идваше откъм къщата. Нямаше никаква представа къде отива, знаеше само, че иска да бъде колкото се може по-далеч от Джордан. Трепереше толкова силно, че засили парното докрай. Нагласявайки бутона, отклони за миг погледа си от шосето.

Една кола, идваща насреща, едва не връхлетя върху нея. Шофьорът натисна клаксона, проклинайки глупостта й:

— Фаровете, бе идиот! Включи проклетите си фарове!

Опитвайки се да се съвземе, Шана натисна погрешно копче и чистачките се задвижиха, драскайки по предното стъкло. Спря ги и най-сетне намери фаровете. Два златни лъча се очертаха и сляха, осветявайки пътя пред нея.

Дяволите да го вземат! Тя рязко избърса сълзите си. Но не можеше да се справи с тях. Не можеше да се справи с нищо. И продължаваше да плаче.

Проклета да бе, задето повярва, че някой с външността на Джордан би могъл да се влюби в нея. Проклета да бе, задето толкова много искаше да бъде обичана.

Тръсна глава, като примигваше и се опитваше да прогони надвисналите по миглите сълзи, които я заслепяваха и й пречеха да кара. Колата криволичеше и се давеше. Овладявайки я, тя най-сетне погледна към скоростомера. Седемдесет и пет. Във вълнението си бе натиснала педала почти докрай. Отпусна крака си.

Как бе могъл? По дяволите, как бе могъл? Как можа Джордан да направи нещо толкова отвратително, и то в деня на погребението на баба й? Нима нямаше никакво чувство за почтеност?

Знаеше отговора на този въпрос. Гневът се надигна в нея и тя несъзнателно отново натисна педала.

Един голям, морскосин седан се появи откъм страничния път в подножието на хълма, без да обърне никакво внимание на стопа. Шана мигновено натисна спирачките. Колата й се завъртя на заледения път. Още веднъж се отърва почти на косъм. Но не я интересуваше.

Продължаваше напред, мъчейки се да избяга от чувствата си. Ако караше достатъчно бързо, може би нямаше толкова да я боли.

Но бе невъзможно.

„Глупачка, тъпа малка глупачка, ето какво представлявам“ — мислеше си с горчивина, докато пресичаше на червено едно кръстовище. Затваряла си бе очите за всички онези знаци, които непрекъснато бяха около нея. Влюбила се бе в него без всякакви условия и вярваше, че той също я обича. Нахалните подмятания на майка й, тънките намеци на други хора, начинът, по който жените му се умилкваха, бе пренебрегнала всичко това. И колко пъти й бе поднасял крайно неубедителни лъжи! Защото тя искаше да вярва, че всичко, което й казва, е истина.

Че я обича. И че иска да прекара останалата част от живота си с нея.

Да го намери в леглото си с друга жена бе последният удар. Най-сетне трябваше да си отвори очите.

Всичките му думи към нея не бяха нищо друго, освен предизборни обещания. Предизборни обещания, за да стигне до високия пост „зет на сенатора Брейди“. Изведнъж всичко й се стори кристално ясно. Това бе умен план, изготвен със стратегическото умение на голям пълководец. Един Наполеон, съумял да се възползва от своята умираща за малко внимание Жозефин.

Мразеше се заради слабостта си. Мразеше и него, задето бе толкова жесток и я използваше единствено за своя изгода, без да мисли какво ще й причини.

А и защо ли? Него не го интересуваше. Сълзите я задушиха.

Лъч светлина подскочи в огледалото за обратно виждане и избухна в колата, заслепявайки я. Тя примижа и погледна в огледалото. Едва успя да различи някакъв камион, който я застигаше. Силните фарове осветяваха тъмното като рог шосе пред тях.

Неспособна да види каквото й да било, Шана сведе глава, за да избегне заслепяването.

Но не видя заледения участък пред себе си.

Колата поднесе. Тя отчаяно завъртя кормилото наляво, преди да осъзнае, че ще се завърти в кръг, а няма да се измести встрани. Паниката се сля с болката и отчаянието, погълнали я само преди няколко секунди. Почувства, че губи контрол над колата. За по-малко от миг бе хвърлена в някаква какофония от звуци, изскърцаха гуми, пръсна се стъкло, издрънча метал. Стори се й се, че усети труса от нещо голямо, връхлитащо върху нея.

Писъкът, който смътно долови, преди да потъне в дълбоката всепоглъщаща тъмнина, се изтръгна от собственото й гърло.

 

 

Бяло.

Нищо, освен бяло. То я заобикаляше отвсякъде, после се разкъсваше на части, срязано от огнените ножици на болката, която безжалостно мачкаше съзнанието й.

Шана отчаяно се опитваше да се надигне, да се освободи. Да се освободи от болката, която я смазваше и я притискаше надолу.

Пъстра мозайка от събития, чувства и звуци се завъртя в ума й и тя се опита да отгатне смисъла. Но нямаше нищо цялостно, никаква картина, само фрагменти. Джордан й се усмихваше с чувствените си устни, ставаше все по-голям и по-голям, докато отвратителни звуци кънтяха наоколо. Баба й, бледа и измъчена, отплуваше все по-далеч и по-далеч, докато Шана протягаше ръка да я докосне. Загубила се бе, тя се беше загубила, но тичаше и се опитваше да намери пътя. Някаква светлина се появи пред нея и тя хукна нататък, докато изведнъж не я заслепи. Една кола се приближаваше право към нея. Тя щеше да умре. Опита се да извика, но не се чу никакъв звук.

И после нищо.

Мъртва ли беше?

Не, болеше я твърде много, за да е мъртва. Когато си мъртъв, едва ли нещо те боли. Или кой знае?

Въпреки огромната тежест, която я притискаше, Шана се опита да отвори очи. Сякаш нещо смазваше клепачите й с невероятна сила и зашеметяваше сетивата. Ако се откажеше, всичко щеше да бъде наред. Нямаше да има нужда да се бори, да се измъчва.

Но тя искаше да отвори очи.

— Изборът, Шана, направи своя избор — прошепна гласът на баба й.

Направих ужасен избор, бабо. Омъжих се за Джордан.

Нима бе произнесла тези думи? Устните й не помръдваха. Сънуваше ли? Нищо не се движеше, освен болката, която на пристъпи се разливаше по тялото, отнемаше дъха й и заплашваше да я тласне още по-навътре в хаоса.

„Със сигурност съм жива — помисли си тя. — Колко жалко.“

Жалко.

Гласът на баба й отново проникна в съзнанието й.

Едва ли има нещо, което да понасям по-малко от съжалението, Шана. А най-лошата му форма е самосъжалението. То те разнищва по-сигурно, отколкото ако си кълбо вълна.

„Не, никакво съжаление повече, бабо, обещавам ти“ — закле се тя, привеждайки се пред танцуващите светлини, които скриваха старицата от погледа й. Никакво съжаление повече. Никаква слабост повече. Никаква Шана Брейди или Шана Калхуун повече. Вече няма Шана еди-коя си. Само Шана.

Почувства усмивката си, но не знаеше дали се е появила на устните й, или е стаена някъде дълбоко в нея. Но нямаше значение. Всичко щеше да се оправи. Баба й бе тук, за да й помогне да превъзмогне кошмара.

— Бабо? — прошепна тя дрезгаво. Сухи, устните й бяха много сухи и напукани, сякаш някой ги бе нацепил с нож.

Нещо, но не някой, се раздвижи съвсем наблизо. Усети го. Някакъв глас проникна до нея от много далеч, ставайки все по-силен с всяка изречена дума.

— Не, аз съм майка ти, Шана. Чуваш ли ме?

Този път клепачите й се надигнаха. Абсолютната белота, която я обгръщаше, започна да придобива известни очертания. Това бе завесата, близо до леглото й. Всичко останало плуваше в мъгла. Имаше някой при нея. Шана направи усилие да съсредоточи погледа си.

Жена в бяло палто. Бяло кожено палто. Гарвановочерни коси се стелеха по яката на палтото. Парфюм, ухаещ на екзотични цветя.

Мама.

— Чуваш ли ме, Шана? — повтори настойчиво Рийна, стискайки студената, бледа ръка.

Каква бе тази болка? Шана вдигна ръката си, която бе невероятно тежка, и докосна главата си. Не успя да достигне до слепоочието. Нещо дебело и грубо пречеше. Превръзка?

— Чувам те, мамо — опита се да извърне глава и да се огледа. Хиляди стрели пронизаха черепа й. Прехапа устни, за да не изстене, и отново усети болезнения вкус на кръв. — Къде съм?

— В Университетската болница в Джорджтаун. Докарахме те тук веднага щом ни се обадиха от полицията — напълно потресена, Рийна едва бе преживяла тези дванадесет най-ужасни часа в живота си. Гняв се надигна у нея, надмогвайки страховете, сковавали я в продължение на половин денонощие. — Защо, по дяволите, си карала в такова време? Можеше да се убиеш! Да не си си загубила ума?

За първи път гневът на майка й не я разтревожи, не я накара да се свие като пребито кученце. Вече бе отвъд всичко това.

— Джордан… — започна тя слабо, после замълча. Как би могла да събере опустошителната болка и разбитите мечти в едно изречение?

— Тук съм, миличко.

Не, не тук. Аз те оставих там, в къщата. Гол. Тялото ти бе влажно от потта на онази жена.

Джордан, с очи пълни със загриженост, с набола еднодневна брада върху красивото си лице, бе застанал от другата страна. Взе ръката й в своята, а тя потръпна и я дръпна назад.

Значи още се сърдеше. Но той нямаше да й позволи да му създава проблеми с тази история. „Време, трябва ми само малко време“ — мислеше той, проклинайки вътрешно. Щеше да се държи като каещия се, готов да изкупи вината си съпруг, обещавайки всичко, само ако му прости. След по-малко от седмица тя отново щеше да върти опашка като кученце пред него.

Следващият път, обеща си той, щеше да бъде много по-внимателен.

Докосна нежно лицето й.

— Толкова ме разтревожи. Помислих, че…

Не, стига лъжи, Джордан. Никога вече.

Отнякъде тя призова гнева си и го изправи като щит, който да я предпази от коварството му. Искаше й се да се изправи и да седне в леглото, но знаеше, че силите й няма да стигнат. Запази ги за думите си.

— Махай се.

Джордан безпомощно сви рамене към Рийна, но изражението му не се промени. Взе отново ръката на Шана и влюбено се загледа в очите й, проклинайки я вътрешно с цялата си душа.

— Шана, скъпа моя, ти не си на себе си, не знаеш какво говориш…

С неочакван прилив на сила, който моментално я накара да се задъха, тя издърпа ръката си. Блъсна поставката на включената система и тя се залюля. Джордан я хвана, преди да падне.

— Внимавай, Шана! — извика Рийна.

Без да обръща внимание на майка си, Шана се бореше да се овладее и да си поеме въздух. Нямаше да изпадне в истерия или да се поддаде на ужасната болка и да припадне, не и преди да го накара да напусне стаята. Не искаше да го вижда повече, докато бе жива.

— Зная много добре какво говоря, Джордан, и точно затова искам да се махнеш. От стаята и от живота ми. Веднага.

Мускулите на лицето му се втвърдиха. Погледна нервно тъща си.

— Шана, моля те…

— Не ме моли, Джордан — гласът й се прекърши. Всяка частичка у нея крещеше от облекчение. — Не ти прилича. А сега се махай — тя извърна лице от него. — Уморена съм. Искам да остана сама.

Джордан кимна, вкопчвайки се в подхвърления претекст. Отстъпи към вратата.

— Разбирам. Сполетя ни ужасна беда, но скоро всичко ще се оправи. Обещавам ти — добави измъчено той. Вгледа се в бледото лице. Защо ли не беше умряла? Беше напълно в неин стил да остане жива и да го кара да страда.

— Скоро ще дойда пак да те видя — обеща успокоително, преди вратата да се затвори зад него.

Когато пламъците в ада замръзнат. Тя бавно извърна глава, усещайки, че майка й е все още в стаята.

— Бих искала да си тръгваш, мамо.

— Не още — малката сцена, на която току-що стана свидетел, накара Рийна да се замисли. Тя свъси вежди, приближавайки се до дъщеря си.

— Признавам, че не съм много добра майка, Шана, но едва не те загубих миналата нощ, и искам да знам защо?

Понечи още веднъж да помоли майка си да си върви, но искрицата нежност в гласа й я трогна и сълзи напълниха очите й.

Никакви сълзи вече. И никакво съжаление.

— Върнах се вкъщи — започна Шана, като всяка дума изгаряше гърлото й. Измамена. Джордан бе измамил любовта и доверието й. На кого щеше да вярва сега? На никого. Усещаше в себе си такава огромна празнота, сякаш й предстоеше да скочи в бездънна пропаст. — Върнах се вкъщи — повтори тя, потискайки естествения импулс да скрие срама си. Майка й мълчаливо чакаше, изучавайки лицето й. — И го намерих в леглото с една жена.

„Рано или късно щеше да се случи“ — помисли си Рийна. Докладът на детектива, който бе заключила в сейфа си, изобличаваше Джордан като един модерен сатир. Отвори уста да каже нещо, но се отказа. Какъв смисъл имаше да наранява още повече дъщеря си, и то точно сега, когато лежеше натрошена и окървавена на болничното легло?

— Разбирам — Рийна седна на леглото и взе ръцете й в своите. Бе топъл, обвързващ жест. — И ти избяга.

„Звучи толкова страхливо“ — помисли си Шана. Но вече нямаше да се страхува, нямаше да стои в сянка.

— Просто исках да се махна. Има известна разлика.

Рийна си спомни как се бе почувствала, когато й се обадиха от полицията. Страхът бе сграбчил с желязна ръка сърцето й.

— Ако се беше убила, щеше да има известна разлика — рече тя цинично.

Шана не бе в настроение да слуша поучения.

— Още съм жива — дръпна ръката си, но майка й я стисна още по-силно.

— И какво смяташ да правиш сега?

Шана се опита да се съсредоточи върху въпроса. С нарастването на болката бученето в ушите й се усили.

— След като оживях ли?

— Да, и най-вече с господин сваляча — ако опираше до нея, Рийна не би искала нищо повече от това, да го види завързан гол за някоя кола и влачен по натрошени стъкла. Желанието за отмъщение у нея се бореше с навика на всяка цена да избягва скандалите.

— Ще се разведа.

Отговорът на дъщеря й я изненада. Даде си сметка, че бе очаквала да чуе нещо безлично като това, че ще прости на Джордан, защото той изживява стрес, или нещо от тоя род. Погледна дъщеря си с някакво ново уважение.

— И няма да му дадеш втора възможност?

Устните на Шана изобразиха нещо подобно на измъчена усмивка.

— Смятам, че Джордан дълго време се е възползвал от своя втори шанс, мамо.

Добре, добре, добре, най-сетне тя се беше събудила. Крайно време беше. Усмивката на Рийна стана топла, почти майчинска.

— Ти си много по-умна, отколкото те мислех, Шана — тя се надигна, все още държейки ръката на дъщеря си в своята. Неин ред бе сега да я утеши. — Той ще е онзи, който ще загуби.

— Зная — главоболието й стана непоносимо. Шана здраво стисна устни, когато внезапна мъчителна болка прониза черепа й. Стисна ръката на майка си по-силно, отколкото Рийна изобщо би предположила, че е възможно.

— Боли ли? — попита я загрижено.

— Да — прошепна Шана.

Рийна пусна ръката й и се извърна към вратата.

— Ще извикам сестрата. Нека ти даде нещо.

Сълзи рукнаха по бузите на Шана. Твърде слаба бе, за да ги крие повече.

— Едва ли има нещо за този вид болка, мамо.

— Разбира се, че има — изрече твърдо Рийна, опитвайки се да внуши на дъщеря си волята, която не я бе напускала и в най-тежки мигове. — И то се нарича време. Сега ще те оставя да си починеш. Баща ти е на път към Илиноис. Оставих съобщение в трите офиса и в къщи. Когато пристигне и разбере, сигурна съм, че веднага ще вземе обратния полет и ще дойде. Двамата с него ще накълцаме твоя тъй наречен бивш съпруг на малки кървави парченца — тя се усмихна, наслаждавайки се на тази представа. — Ще му се доще изобщо да не се е раждал.

— Не, мамо.

— Размисли ли вече? — високият дух твърде бързо бе напуснал дъщеря й, помисли си разочаровано.

— Не, не съм размислила. Но той просто не заслужава това усилие. А и аз не вярвам в отмъщението.

— Жалко — промълви Рийна вече с ръка на бравата. — А аз винаги съм вярвала.

— З… — Шана потъваше в благословен сън. — Но аз не съм ти, мамо.

Дори и в просъница Шана би могла да се закълне, че чу думата „браво“. Звучеше като гласа на баба й, но може да беше и на майка й. Твърде уморена бе, за да разсъждава дълго върху това.