Мария Барет
Нарушено обещание (9)

Осма глава

Хари лежеше в леглото на Кейт — огромна спалня, която преди няколко години бе обновила, като бе заменила овехтелия тъмен балдахин от викториански брокат с бял муселин. Високият матрак бе застлан с бели чаршафи и отрупан с множество възглавници в искрящо чисти памучни калъфки. Отначало Лио бе шокиран, но бе продал броката за смешна според него сума на търговец от Портобело Роуд, а после бе доста въодушевен от идеята за преобзавеждане.

Хари се облегна на купчината меки възглавници и сложи зад главата си една по-малка, ръчно избродирана, която Кейт бе донесла от Франция. Забрави за гела, от който косите му добиваха божествен аромат, но оставяха мазни следи по всяка повърхност, до която се докоснеха. Забрави всичко, освен мига. Беше доволен, истински щастлив — въпреки особеното настроение на Кейт. Рядко спеше така спокойно и се чувстваше толкова добре, а и никога досега не бе изпитвал подобна наслада от секса с нея. Всъщност никога не бе имал истинско страстно изживяване с Кейт. Почти през цялото време любовните им игри представляваха негови плахи ласки и закачки, на които тя отвръщаше почти като по задължение. Винаги бе студена и равнодушна. Но не и тази нощ. Този път бе проявила любовна сила, която Хари никога по-рано не бе долавял у нея, и страст, на каквато не бе подозирал, че е способна. Беше различна, не онази Кейт, която познаваше, и за няколко неповторими мига му бе хрумнало, че разбира какво е откривал Рори в нея.

Сега лежеше в това легло, до което по-рано не би дръзнал да се доближи, наблюдаваше жената, която, макар и не напълно, се бе съгласила да се омъжи за него — красива наследница на имение — и се чувстваше предоволен от живота, от бъдещата си съпруга и най-вече от себе си. В интерес на истината, не бе имал намерение скоро да се обвързва, но Кейт бе доста добра партия — красива, чаровна и богата — и Хари се бе решил на тази стъпка. Би било от полза за кариерата и благосъстоянието му. Естествено трябваше да скъса със сестрата на Тъли. Не искаше да започва деня с мрачни мисли, но за малко в съзнанието му се прокрадна безпокойство. Реши засега да остави тази грижа на заден план. Най-добре бе да почака, докато види как ще се развият нещата и колко време ще му бъде нужно да постигне целта си. Освен това Саша Тъли бе страхотно парче и той нямаше намерение прибързано да се отказва от нея.

Хари леко се раздвижи върху възглавниците. С удоволствие би пийнал чаша кафе. Погледна Кейт, която седеше до прозореца, загърната с одеяло. Единият от дългите й стройни крака се подаваше, но гледката не го развълнува. Нищо не би го измъкнало от топлото легло, а и не искаше да бъде натоварен със задачата да приготви питието.

— Кейт?

— Ммм?

Не извърна глава, а зави крака си и отново се загледа навън.

— Случайно да искаш чаша кафе? — тя сви рамене. — Не? — той придърпа юргана под брадичката си, ядосан, че не проявява интерес към него, и обзет от любопитство да разгадае настроението й. — За какво мислиш, Кейт?

Най-сетне се обърна.

— Замислих се за къщата — отвърна тя. — Има нещо…

— Така ли? Сигурно се чудиш какви промени да направим тук, когато се оженим.

— Всъщност…

— Навярно има господарска спалня? Бихме могли да се настаним там, естествено, след като я преобзаведем. Има ли отделна баня? Знаеш ли, тази къща е прекрасна, наистина си заслужава да похарчим малко състояние за нея. Снощи ми хрумна, че не е зле да напусна армията, за да живея тук постоянно и да ти помагам с управлението. По-късно ще помислим и за деца, разбира се, а това е идеален дом за…

— Хари!

— Какво? — захили се той. — Тук наистина е чудесно място за деца! Нали? Ще имат предостатъчно свобода, пространство за игри, а и може да каним много приятели, винаги да кипи живот…

— Хари!

— Извинявай, прибързвам ли? — засмя се и се надигна от леглото. Пристъпи гол към прозореца и я накара да се изправи. — Съжалявам, не искам да насилвам нещата, Кейт, скъпа — повдигна брадичката й и я целуна по устните. — Нямаш нищо против да продължа, нали?

— Не… — тя извърна глава със свито сърце. Все още не беше му казала нито за дълга, нито че Рори живее на няколко крачки оттук. Почти не бе имала възможност, а когато бе настъпил подходящ момент, не й бе достигнала смелост. Отново се обърна с лице към него и каза: — Слушай, Хари, трябва да ти кажа нещо за къщата.

Той разсеяно кимна. Погледна през прозореца над рамото й към гледката, която бе погълнала вниманието на Кейт още щом се бе събудила.

— Великолепен изглед — възкликна. — Зашеметяващ! — устните му докоснаха косите й, когато застана до нея, за да надникне по-отблизо. — Каква е онази сграда отвъд долината, с димящия комин?

— Една от малките къщи, мисля, че „Гъли Котидж“ — не мислеше, а знаеше, че е тя. Цяла сутрин я бе наблюдавала.

— Наистина ли? Не знаех, че в имението има други къщи. Живее ли някой в нея, или бихме могли да я даваме под наем на летовници или ловци?

— Наета е — припряно каза Кейт.

— Ясно — Хари се обърна. — Все пак си струва да помислим, скъпа. Искам да кажа, за бъдещето. Не е зле днес следобед да отскоча дотам и да я поразгледам — щом видя изражението й, добави: — Отвън естествено.

— Разбира се — промърмори Кейт. „Това е шансът ти — помисли си тя, — кажи му за Рори, а после и за къщата.“ Но Хари сложи ръце на раменете й и отново я целуна. Усети допира на топлите му влажни устни и леко се отдръпна.

— Какво има? — той докосна шията й с върха на носа си. — Къде е страстта от снощи? — прошепна. — Онова неудържимо…

— Престани, Хари!

Отскубна се от прегръдката му, загърна се по-плътно с одеялото, докато вървеше към леглото, и се наведе да вдигне дрехите си от пода. Сгъна полата си и се запита дали бе изживяла истинска страст, или яростен, отчаян опит да се избави от миналото. Да забрави мъката. Чувствата от изминалата нощ бяха толкова силни, че дъхът й бе спрял, но дали ги бе разпалил Хари или нещо доста по-опасно и необяснимо? Нахлузи бикините и сутиена си от предишния ден и метна одеялото на леглото.

— Значи ставаш, а? — попита Хари и се зави презглава.

— Ще си взема чисти дрехи и ще се изкъпя — Кейт се опита да прикрие нотката на раздразнение в гласа си. — Защо?

Той протегна ръка към нощното шкафче и взе кутия цигари.

— Бих пийнал чаша кафе — отвърна с умоляващ тон. Когато срещна гневния й поглед, остави кутията. — С мляко и две бучки захар.

Тя въздъхна:

— Добре.

Извади чисто бельо, джинсите си и памучна блуза с дълъг ръкав от все още неразопакованата си чанта и взе хавлиена кърпа от стария чугунен радиатор. Беше влажна, радиаторът не работеше.

Погледна мъжа, преди да тръгне към вратата. Бе разместил възглавниците и лежеше плътно завит, готов за дрямка.

— Хари? — започна тя, но осъзна, че моментът не е подходящ.

— Ммм? — лениво и разсеяно се обади той.

— Нищо — промърмори Кейт, взе тоалетните си принадлежности от скрина и тихо излезе от стаята.

 

 

Стефан тичаше към дванадесети коловоз със стара брезентова чанта на рамо, плътно загърнал изтърканото си кожено яке. Бе закъснял, чу как началник-влакът изсвири и видя, че бариерата се спуска. След секунди стигна до нея, прескочи я с лекотата на атлет и изтича по перона. На половината път едва не се сблъска с жена, която се опитваше да бяга с прилепналата си пола, обувки с висок ток и куфарче, тежък портативен компютър и издута дамска чанта в ръце. Сви вдясно, спря за миг и докато железничарят проверяваше дали са останали незатворени врати, се обърна, сграбчи чантите на дамата, хвана я под ръка и буквално я повлече към последната отворена врата. Докато влакът потегляше, Стефан скочи, стовари багажа, подаде се навън и вдигна жената на ръце. Вратата се затвори зад нея, началник-влакът изрече ругатня по негов адрес и потеглиха. Младият мъж избухна в смях.

— Господи! Това беше невероятно! — Джан Ингръм все още бе задъхана от усилието да догони влака и вълнението, което бе изпитала, когато високият силен Адонис я бе вдигнал във въздуха. За миг помисли, че е мъртва и е попаднала в рая, после се присъедини към смеха му. — Често ли спасявате безпомощни дами?

Стефан остана усмихнат и се наведе да подаде на жената принадлежностите й.

— Винаги — отвърна той. — Много съм добър, но само когато влакът е стар. Автоматичните врати са изпитание за кавалерството ми!

Джан усещаше, че откровено флиртува с нея, но нямаше нищо против. „Възползвай се, Джан — каза си, — отдавна не ти се е случвало.“ Отвърна на усмивката му, взе нещата си и благодари на младия непознат.

— Бихте ли приели малка почерпка в бюфета? — попита тя, но не очакваше да се съгласи. — В знак на благодарност?

Стефан кимна:

— С удоволствие, благодаря — никога не отказваше почерпка от дами. Не би пропуснал възможност за бизнес. — Къде е мястото ви?

— А, хм… — изненадана, Джан кимна към предните вагони: — Натам.

Изведнъж се почувства неловко. Нима наистина току-що бе направила дръзко предложение на млад мъж?

— В първа класа? — попита Стефан. Тя кимна. — Добре, ще си намеря място, ще оставя багажа си и ще дойда.

Отново се усмихна и когато се наведе да вземе чантата си, прилепналите джинси „Ливайс“ подчертаха извивката на стегнатото му седалище. Обърна се и тръгна да потърси свободно място.

— Господи — промълви Джан на себе си, — не вярвам, че направих това!

Заусуква един кичур, който вече се бе изправил и се спускаше над челото й. За първи път от години се чувстваше поне малко привлекателна. Приглади кичура назад и се усмихна. Внезапно си спомни защо е тук и депресията отново я завладя. Взе чантите и с въздишка на отчаяние се отправи към мястото си.

„Всъщност защо съм тук? — запита се десет минути по-късно, докато вяло прелистваше списание и от време на време мрачно поглеждаше през прозореца. — Сигурно съм полудяла?“ Но не бе луда, а просто отчаяна и знаеше тъжната причина за пътуването си. Бе тръгнала, защото Дънкан я бе помолил, а въпреки че се опитваше да го намрази, въпреки гнева си заради унижението и болката, които й бе причинил, не можеше да му откаже услуга. Когато бе казал: „Джан, сделката за „Тънсбри“ ни е нужна, означава адски много за мен“, без колебание се бе качила на влака за Чартуел, близо до Уинчестър, в събота сутринта, защото Дънкан бе предположил, че през уикенда ще открие там наследника на „Тънсбри“, който и да е той, ден след погребението. Ненавиждаше се за слабостта си, упрекваше се, че изобщо го слуша, но двадесет години й се струваха твърде дълго време, за да бъдат напълно заличени от една нова връзка. Джан затвори списанието и отново въздъхна. В този момент до нея се появи Стефан и попита:

— Ще отидем ли да пийнем?

Тя изненадано премигна два пъти, кимна, усмихна се, а миг след това се изчерви и смутено избегна погледа на мъжа, който седеше срещу нея. Залитна, докато ставаше, и едва се задържа на краката си.

— Бюфетът е натам — смотолеви. — Вече трябва да е отворен.

Тръгна пред него, питайки се какво, по дяволите, прави и на първо място защо го бе поканила. Щом стигнаха, попита какво би искал и усмивката му веднага й припомни повода. По гърба й пробяга тръпка и тя отново се изчерви, този път по-силно.

— Какво предпочитате?

— Бира.

— Бира? Добре, чудесно. Хм… Аз ще пийна джин с тоник… — разколеба се за миг, но реши, че й предстои неприятна задача и един малък джин не би й се отразил зле. Отиде до бара, поръча напитките, плати и поиска квитанция. Когато се обърна, притискайки миниатюрна бутилка джин, кутия светло пиво и две пластмасови чаши, забеляза, че придружителят й я гледа. — За фирмата — смутено обясни тя. — Затова ми е нужна квитанция.

— Разбира се — Стефан отвори кутията и отпи направо от нея. Клиентките с доходна професия бяха обещаващи. — Наздраве — каза и изтри уста с опакото на ръката си. — Да се преместим ли?

Кимна към ъгъла. Барът бе само за правостоящи, но Стефан знаеше от опит, че ъглите често са доста по-подходящи места за уединение, отколкото маса за двама. Стори и път да се облегне на стената на вагона и застана срещу нея. Така му харесваше.

— Е — каза тя, — да се представя. Казвам се Джан Ингръм.

Той задържа ръката й миг по-дълго, отколкото бе необходимо.

— Стефан Владимар. Радвам се да се запозная с вас, Джан, и благодаря за питието.

— За мен е удоволствие.

Тя отдръпна ръката си и се опита да намери тема за разговор, но не й хрумна нищо.

— Е, Джан, закъде пътувате? — бе доловил смущението, което струеше от нея на вълни. — Струва ми се нечестно да работите в събота!

— Прав сте, нечестно е! — отпи голяма глътка за кураж и я погълна наведнъж, но в гърлото й се надигна доста въглероден двуокис и трябваше да се обърне и да закрие уста с ръка. — Извинете — страните й пламнаха и вълнението й бавно премина в неудобство. — Обикновено не го правя — запелтечи, — искам да кажа, не работя в събота, но… възникна нещо извънредно и съпругът ми… по-точно бившият ми съпруг — всъщност почти, разделени сме… — та той ме помоли и…

Замълча, когато усети как Стефан докосна ръката й. Беше невинен, успокояващ жест. Щом сведе поглед към ръката му — с дълги тънки пръсти и чисти, грижливо поддържани нокти, Джан забрави за несигурността и тъгата си. Забрави, че навярно изглежда като пълна глупачка в бюфета на влака, докато флиртува с мъж, около петнадесет години по-млад от нея, и се усмихна.

Настъпи момент, в който и двамата се отпуснаха, и тя каза:

— Извинявайте, твърде много бърборя, нали?

Стефан сви рамене и се усмихна:

— Може би малко. Достатъчно, за да бъдете чаровна, а не досадна.

Усмивката на Джан премина в кратък гърлен смях.

— Може ли да ви се вярва?

Той протегна ръка напред и стегна мускула си.

— Пипнете, съвсем истински е, плащам доста, за да поддържам форма!

Тя махна с ръка и отпи още глътка джин.

— Е, накъде сте се запътили, Джан? — усмихна се Стефан. — По нареждане на бъдещия ви бивш съпруг?

— О, трябва да се видя с един клиент тази сутрин. В събота, защото е най-сигурно да го заваря у дома. Ще бъде малко… — понечи да каже, че ще бъде тягостна среща, че трябва да връчи предупреждение за конфискация на имот поради неизплатена ипотека, но не й се струваше впечатляващо или дори приятно, затова реши да го запази за себе си. — Ще ми бъде малко скучно да работя в събота — довърши тя. — А вие? Къде отивате?

— На гости при приятелка. Искам да я изненадам. Вуйчо й почина наскоро и мисля, че има нужда някой да я развесели.

— Добра идея — „прекрасно — помисли си Джан. — Сигурно става дума за гаджето му.“ Лицето й помръкна и Стефан обясни:

— От три години сме добри приятели, живея в апартамента над нейния. Ходи с един превзет, надменен тип и не мисля, че би получила утеха и подкрепа от него. Той е сухар.

— А вие не сте?

— Не, за Бога! Нима приличам на такъв? — сведе поглед към небрежното си, леко омърляно облекло и се усмихна. — Плача на „Малка къща в прерията“!

Джан се засмя.

— Не се и съмнявам — каза тя. — Знаете ли, аз също плача!

Вдигнаха чашите си като за тост и отпиха по този повод.

 

 

Час по-късно влакът пристигна на гарата в Чартуел точно навреме, за разочарование на Джан. Почти се бе надявала да има голямо закъснение поради сериозна повреда по трасето, но за първи път в дългогодишния й опит с Британските железопътни линии не бе възникнал дори незначителен проблем. Сбогува се със Стефан, без никой от двамата да спомене накъде продължава, даде му визитна картичка и се опита да го забрави, докато вървеше към купето си. Нямаше да се обади. Какво би го накарало? Навярно го преследваха десетки обожателки. Взе багажа си. Чувстваше се замаяна от ранното питие и й се струваше глупаво дори да се надява, че ще й позвъни. Почувства се неловко, че бе дала номера си. Когато слезе и тръгна по перона, се опита да потисне импулса си да погледне назад, но малко преди да премине през бариерата, не устоя на изкушението. Обърна се и й хрумна да му предложи да пътуват донякъде с едно такси. Потърси го сред множеството хора, но сякаш бе изчезнал. Джан премигна няколко пъти и се запита дали случилото се не е плод на фантазията й. Бе повлечена от тълпата и след няколко секунди се отказа. Излезе от гарата, продължи към спирката на такситата, откри едно свободно и обясни на шофьора докъде иска да стигне. Разочарована, качи се в колата, пъхна в устата си ментов бонбон, за да претъпи вкуса на джина с тоник, и се настани на седалката. Въпреки предстоящия тежък ден, смущението и мислите за Дънкан, Джан почувства прилив на задоволство, че бе привлякла вниманието на мъж като Стефан.

— Сив и мрачен ден, а? — извика шофьорът.

— О, не знам — отвърна тя. — Струва ми се далеч по-приятен, отколкото очаквах!