Мария Барет
Нарушено обещание (8)

Седма глава

Беше късно следобед в петък, погребението бе отминало и след малко гостите щяха да се разотиват. Рори стоеше срещу Кейт в другия край на стаята, до вратата, за да изпраща хората, които вече бяха поднесли съболезнования и си тръгваха. Не искаше да бъде там, щом бе така враждебно и гневно настроена към него, но все пак той бе човек на честта и бе уважил молбата на Лио. Чувстваше се длъжен да присъства, независимо какво ще му коства лично. А цената наистина бе тежка. От първия миг, в който бе зърнал Кейт в „Гъли Котидж“, и ужасното стечение на обстоятелствата, което го бе накарало да изрече неща, които не бе искал да каже, знаеше, че връзката им е обречена на нещастие. Емоциите бяха бурни, болката не бе изчезнала или дори намаляла, а спомените все още бяха твърде ясни и живи. Нямаше надежда за приятелство или дори добра дума помежду им и той осъзна, че е наивно от негова страна да мисли за това. Но не можеше да престане, което бе най-тежкото изпитание. През изминалите няколко години на разочарования и съжаление Рори бе хранил плаха надежда, че Кейт ще му прости и дори и да не го обикне отново, поне ще го приеме като приятел.

Сега, докато я наблюдаваше, разбираше колко се е заблуждавал и всеки миг, прекаран в една и съща стая с нея, всеки поглед и всяка нейна дума само му напомняха за това, което бе загубил.

А що се отнася до Кейт, едва издържаше да го гледа. Фактът, че Лио я бе помолил да изтърпи това, й причиняваше повече болка, отколкото самото присъствие на Рори. Всеки път, когато го зърнеше, я обземаше ярост. Разочарованието отпреди четири години се връщаше и сякаш всеки момент щеше да я завладее отново. То се прокрадваше сред скръбта й, помрачаваше спомените й за Лио и „Тънсбри“ и разпалваше в душата й почти безумен гняв. Достойнството й висеше на косъм. Не разбираше молбата на Лио. На първо място, не разбираше ролята на Рори в „Тънсбри“ и бе изцяло обсебена от мисълта колко несправедливо е всичко.

Бяха останали само неколцина опечалени и мисис Ейбъл сновеше насам-натам, събирайки чинии и мръсни чаши, докато Кейт търпеливо разговаряше с възрастна роднина. Вниманието й не бе съсредоточено върху разговора. Всъщност почти не бе възприела и дума от казаното през този ден. Неспокойно поглеждаше към Рори, сякаш дебнеше враг. Той не откъсваше очи от нея и забеляза, че през последните няколко години тя е станала по-уверена и горда. Беше се променила, държеше се по-сериозно, не се усмихваше така често и не се стараеше да бъде мила с всички. Освен това се обличаше различно. По-рано винаги бе държала на изискания стил, а сега като че ли просто избираше удобни дрехи. Нищо не издаваше, че днес дълго е умувала какво да сложи. На погребението бе с дългото си палто и шапката от черно кадифе — официално траурно облекло — но в къщата ги бе свалила и бе останала по дълга права копринена пола с шарки на червени макове върху тъмносин фон, мек черен пуловер и пурпурен шифонен шал. Изглеждаше необичайно сред черните и тъмносини вълнени костюми, сивите чорапогащници и кафявите каскети — като рядка екзотична птица.

— Рори, наближава пет часът — каза мисис Ейбъл, когато мина покрай него на път към кухнята. Едва сега отмести поглед от Кейт и икономката го изгледа така, сякаш искаше да каже: „Престани да бездействаш, момче, продължавай напред.“ Това го накара отново да се почувства на петнадесет години. — Не е зле да позвъниш на родителите си — продължи тя — и да предупредиш майка си, че ще се забавиш. Предай й да ми се обади, ако има нужда някой да й помага, когато дава чай на Флора или я слага да спи. Обещаваш ли?

Той замислено кимна.

Щом излезе в коридора, мисис Ейбъл се спря и извърна глава към него.

— Няма смисъл да се упрекваш за миналото, момче — раздразнително каза тя. — Стореното — сторено, просто трябва да продължиш живота си — той се престори на озадачен, но икономката цъкна с език. — Кажи на Кейт истината, заслужава да я узнае, и то от теб. Мистър Лио винаги е настоявал за това.

Гласът й затрепери, когато спомена за покойния си работодател, но се покашля, за да го прикрие. Едва сега Рори осъзна, че всичко, което преживяват двамата с Кейт, е нищо в сравнение със загубата на семейство Ейбъл, които бяха работили за фамилията почти през целия си живот. Погледна я и пристъпи към нея да поеме подноса.

— Нека ви помогна, мисис Ейбъл — докато вземаше чашите, му хрумна, че никога не се е обръщал към нея с малкото й име, а доколкото си спомняше, и Кейт не беше я наричала с него. Съпругът й, който се грижеше за поддръжката на къщата, винаги бе бил Джон, а тя вършеше домакинската работа и за всички бе мисис Ейбъл. — В кухнята ли?

— Да — отвърна тя. — После се обади на майка си.

Тръгна пред него и му отвори вратата, когато стигнаха.

 

 

Точно когато последните гости се сбогуваха, Рори се отправи обратно към всекидневната. Кейт отвръщаше на прегръдки и целувки, а Джон Ейбъл бе приготвил палтата в коридора. Рори изчака да стигнат до вратата и ги придружи през двора до колите им. Беше тъмно, въпреки че бе едва пет часът, и настъпваше студена и влажна вечер. Той потръпна, макар студът да не му се струваше толкова неприятен. Постоянната смяна на сезоните му вдъхваше увереност. „Животът продължава“, каза си. Това бе единствената мисъл, която му бе помогнала да преодолее травмата от злополучната си връзка с Алис и го крепеше, в трудни моменти. Спомни си за недалечното минало, пъхна ръце в джобовете си и погледна небето, което вече бе осеяно със звезди. Запита се къде ли е Алис сега. Последната вест от нея бе, че заминава за Австралия, но не смята да се установи там. А може би възнамеряваше, в интерес на истината. Беше му все едно, стига да оставеше Флора на мира.

Остана да помаха на последната кола, която потегли от алеята, и се върна в къщата. Знаеше, че Кейт не би желала той да се мотае наблизо, но искаше да се обади на майка си, за да я успокои, че тръгва за дома, а колкото и да бе сърдита госпожица Дауи, не вярваше, че ще му откаже да ползва телефона.

Докато вървеше по коридора, Рори се сети за Лио и внезапно си даде сметка за загубата. Чувството бе толкова силно, че бе потресен. Беше очаквал смъртта му, в много отношения се бе подготвял през последните няколко месеца и мислеше, че знае какво ще преживее. Но щом видя тъмната празна камина в коридора, осъзна, че всичко е било напразно. Лио бе негов приятел, непредсказуем и щедър, и сега му липсваше.

Без да мисли повече, той спря до каменната камина и коленичи да види дали решетката е почистена. Беше. Стана, мина през коридора, който водеше до кухнята, и продължи към килера. Откри коша с подпалки и всичко друго, което му бе необходимо, и го стовари върху малката купчина дърва. Върна се в коридора, застана на колене и започна да стъква огън — хартия, няколко трески, жарава и два по-малки дънера. През цялото време си спомняше как Лио винаги бе палил камината. Бе неизменна част от къщата. Потърси запалката в джоба си и доближи пламъка до хартията. Все още на колене на каменния под, проследи как огънят я погълна, стигна до треските и стана достатъчно силен, за да разпали жаравата. След няколко минути се разгоря и Рори бе доволен. Отпусна се на петите си и за първи път през този ден почувства топлина, но чу Кейт да казва зад него със смразяващ тон:

— Какво си мислиш, че правиш, за Бога?

Рязко се обърна и усети болка в коляното.

— О, Кейт, извинявай, просто… — поколеба се за миг. Чувстваше се неловко. — Реших да запаля огън — глуповато й обясни.

— Виждам.

— Хрумна ми… — замълча. Какво му бе хрумнало? Че като запали камината, по някакъв начин ще възкреси Лио? Струваше му се толкова нелепо. — Хрумна ми, че тук е твърде студено — вяло довърши Рори.

— Каква загриженост — цинично отбеляза тя. — Е, ако си свършил…

Кимна към вратата.

— Да, извинявай. Разбира се — той се изправи. — Слушай, аз… Нали мога да ползвам телефона?

Кейт стисна зъби. Изпита желание да изкрещи: „Не, по дяволите, не можеш!“ Но се овладя и не отвърна.

— Искам само да се обадя на майка си, да й кажа, че тръгвам, за да почака да изкъпем Флора.

Младата жена отпусна рамене. Мисълта за момиченцето я разнежи, въпреки че нямаше представа защо. Детето би трябвало да събужда у нея злоба и ненавист.

— Можеш да позвъниш от кабинета на Лио — студено каза тя. — Там отивам.

Обърна се и Рори я последва до стаята с три прозореца в предната част на къщата, която Лио бе превърнал в свой кабинет и лична приемна. Кейт отвори вратата и той влезе след нея. Усети мириса на полир и парникови фрезии и видя висока квадратна ваза, пълна с тъмночервени цветя с искрящ оранжев оттенък в средата и дълги стъбла.

— Лио ги обичаше — каза тя, когато забеляза, че младият мъж гледа към тях. Но веднага щом изрече думите, се ядоса на себе си, че бе почувствала нужда да му дава обяснение за каквото и да било.

— Разбирам.

Застана до прозореца с гръб към Рори, докато той се приближи към телефона на бюрото. Реши да прояви учтивост, но при тези обстоятелства изборът й не бе добър.

Трябваше да гледа към стаята, а не навън. Почувства силата, с която моравата пред къщата съживяваше образите от онзи ужасен ден, откъсваше я от реалността и отново я потапяше в дълбоко, мрачно отчаяние. Рязко се обърна с лице към стаята и за малко се заслуша в разговора на Рори… топлите му думи, издаващи привързаност изведнъж у нея се надигна огромно негодувание. Беше толкова силно, че едва не я накара да се втурне към него и да грабне слушалката от ръцете му.

— А, така ли? — продължи той, явно не усетил гнева й. — Ясно. Не, няма проблем! Да, по-добре да не я будим. Да, рано сутринта, около осем — осем и половина. Изпращам й голяма целувка. Благодаря, мамо, чао — затвори телефона и се обърна. — Заспала е — обясни. — Майка ми я е сложила да си легне, Флора има своя стая там… — думите му сякаш се удариха в стените и паднаха на пода. Почувства се обгърнат от толкова силна враждебност, че бе поразен. Предпазливо попита: — Кейт? Добре ли си?

Но съжали за това. Трябваше да излезе, без да обръща внимание на чувството, което изпита. Да се прибере у дома.

— Аз ли? О, добре съм, Рори, чудесно! — отвърна тя със странно равнодушен тон. — Хайде, продължавай, обади се и на Алис, за да я предупредиш, че ще закъснееш за вечеря и да й кажеш, че днес не беше толкова страшно и би могла да се появи, ако имаше поне малко кураж.

Той втренчи поглед в пода.

— Кейт, моля те! — промълви тихо.

— За какво ме молиш? Да не споменавам за Алис? Защо, Рори?

— Кейт, не е честно, ти…

Искаше да каже: „… ти не знаеш цялата история“, но тя презрително изсумтя и го прекъсна:

— Честно ли? Честно! — рязко повиши тон. Гласът й издаде напиращите чувства. — Какво общо има тук честността, по дяволите? Нима беше честно да ме захвърлиш преди четири години? Честно ли постъпи, като се върна тук? Честно ли бе от страна на Лио да те настани в малката къща? Знаеше, че всеки път, когато дойда, ще ви виждам с Алис да влизате и излизате от нея! — тръсна ръце и едва не заплака. — Честно? Кое е честно, а? Кажи ми!

— Не знам — отвърна Рори. — Моля те, Кейт, не знам нищо, аз…

— „Не знам“ — подигравателно го имитира тя. — „Моля те, Кейт, не ме карай да обяснявам, не мога! Твърде жалък съм, за да събера смелост. Просто ще се прибера при Алис и ще си живеем щастливо, само не ме моли да се извинявам, че съсипах живота ти.“ Че Лио похарчи цяло състояние заради теб, че ме унизи пред стотици хора, че… преспа с Алис и й даде…

— Престани, Кейт! — внезапно извика той. — Стига!

— Стига? — бавно пристъпи към него, както хищник към жертвата си. — Не издържаш повече, а? — процеди тя през зъби на сантиметри от лицето му. Усети дъха й, топъл и накиселяващ. — Голяма смелост! Типично за теб: издънваш се, а после офейкваш. Изчезна, преди да избухне скандалът, и остави на Хари…

— Какво съм оставил на Хари? Не съм го карал да прави каквото и да било, аз…

— Ти какво? Имаше неотложен ангажимент? Моля те, Рори! Не отричай, че те беше страх да се изправиш срещу Лио и всички останали, точно както сега се страхуваш да доведеш Алис, защото и на двамата не ви стиска да застанете срещу мен, не…

— Не живея с Алис — изкрещя той. — Тя не е тук! Ние…

Замълча, щом съзря лицето на Кейт. Тя залитна назад и слепешком потърси зад себе си облегалката на фотьойла, за да се хване. Рори наведе глава. Когато след минута отново я погледна, явно бе успяла да се опомни. Сякаш шокът бе разсеял гнева й. Бе втренчила празен поглед в него и очакваше да продължи.

— С Алис бяхме заедно за кратко, тя… — мъчително преглътна. Поради някаква глупава причина винаги си бе представял по друг начин как казва истината на Кейт и я убеждава да загърби миналото. Бе очаквал от нея известно съчувствие, дори прошка и помирение, но нямаше нищо подобно. Само сухо обяснение, което тя изслуша като вцепенена, без да издаде никакво чувство. — Не бяхме един за друг — продължи той. — Алис ме напусна преди осемнадесет месеца, затова дойдох тук. Бях отчаян, едва смогвах да работя и да се грижа за детето, родителите ми сновяха до Лондон и обратно, за да ми помагат с Флора и… да ме подкрепят. Затова дойдохме тук и живяхме при тях около година. После Лио ми предложи дом. Исках да започна на чисто и той ме помоли да му помогна за имението, а жилището бе част от сделката. Бях… — Рори отново замълча. Не би могъл да опише колко много означаваше за него идването тук. — Предложението му беше невероятно щедро. Знаеше каква болка съм ти причинил и все пак… — трудно му бе да намери думи. — Избави ме от ужасно положение и вече всичко бе различно — сви рамене. — Това промени и моя живот, и този на Флора — поклати глава и промълви: — Наистина съм страхливец, Кейт. В онзи ден трябваше да застана срещу теб и да ти кажа за Алис. Никога не бях преживявал толкова труден момент, а после…

— Престани, Рори! — прекъсна го тя. — Не искам да чувам за онзи ден, никога вече — той не каза нищо. Последваха няколко минути напрегнато мълчание, сетне Кейт попита: — Какво се случи между теб и Алис?

Рори рязко вдигна глава.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя срещна погледа му.

— Не си въобразявай твърде много — отвърна му. — Просто проявявам любопитство.

— Алис се поболя — каза той. — След раждането изпадна в тежка депресия и нещата не потръгнаха. Когато се роди Флора, тя… преживя криза.

— Горката Алис! — саркастично отбеляза Кейт и веднага съжали за думите си. — Извинявай, не исках да кажа това.

— Разбира се.

Все пак изпита известно злорадство: част от нея искаше Алис и Рори да са имали трудности, да са страдали. Заслужаваха наказание.

— Извинявай — каза отново и бе искрена. По-добрата страна от характера й бе надделяла. — Какво стана? Разведохте ли се?

— Не, не стигнахме до женитба. Баща ми ни посъветва да почакаме, докато се роди бебето. Мисля… — той поклати глава. — … мисля, че родителите ми са предвиждали неща, които аз не предполагах, че ще се случат. През по-голямата част от онази година бях в шок. Тъгувах. Бях загубил единственото, на което истински държах…

— Недей, Рори! — прекъсна го бързо Кейт. — Замълчи!

За нищо на света нямаше да му прости и да снеме вината от плещите му. Навремето бе направил избора си и трябваше да понесе последствията, точно както и тя.

Той наведе глава.

— Съжалявам — промълви, но не бе истина. Просто трябваше да го каже.

Когато вдигна поглед след няколко секунди, Кейт вече не се взираше в него, а седнала до прозореца, посегна към настолната лампа и я включи. Светлината изпълни стаята, разсея сенките и всички очертания станаха много поясни.

— Значи не се оженихте?

— Не, не се решихме на тази стъпка. Когато се роди Флора, Алис се разболя, не можеше да се справя с грижите и нито имахме сили, нито настъпи подходящ момент.

— Какво стана с нея? Имам предвид, с Алис? — не беше сигурна защо продължава да разпитва: дали за да си изясни всичко, или от пъклено задоволство да слуша за срива на Алис. — Извинявай — побърза да добави тя. — Искам да кажа, ако не желаеш да говориш за това, напълно бих те разбрала.

— Не, не се безпокой. Алис бе обхваната от мания за майчинство, толкова искаше Флора, но когато най-сетне я роди, бе разочарована — нали разбираш: плач, изтощителни грижи, непрестанна работа — чувстваше се неудовлетворена, сякаш бе сторила нещо нередно. Това доведе до срива. По-късно научихме, че страда от депресия поради вид химически дисбаланс, но тогава виждахме само провала й. Налагаше се да вземам седмици отпуск, за да се грижа за бебето. Алис се справяше донякъде, но често оставяше Флора да плаче или забравяше да я преобуе, изкъпе и дори нахрани. Не смеех да я оставям сама с детето задълго и повиках майка си, но това само влоши положението, засили чувството й за непълноценност. Нещо я глождеше — нещо, което не можеше да преодолее… — Рори замълча. Понечи да заговори за вината й, но осъзна, че не може да каже на Кейт и това, поне не днес, а вероятно и никога. Спомни си какво бе почувствал, когато го бе научил от Алис. Напълно обяснимо, изпитал бе желание да я убие. „Не разбирам защо се суетиш около това бебе и защо си толкова привързан към него — бе казала тя една сутрин с почти нехаен тон. — Дори не е твое.“ Думите й така го бяха разтърсили, че за първи път в живота си едва не бе извършил физическо насилие.

Затвори за миг очи и сякаш отново видя ужасната сцена, в която с Алис крещяха и си разменяха обиди, обзети от отчаяние, и в един грозен момент бе готов да я пребие. Стресна се и срещна съсредоточения поглед на Кейт. Тя знаеше, че е излишно да пита — изражението на Рори бе достатъчно красноречиво, — но трябваше да чуе всичко.

— Какво стана с Алис? Накрая?

— Напусна ни. Една сутрин събра багажа си и си отиде. Седмица по-късно се обади да ми каже, че не иска Флора и ако желая; мога да получа законно попечителство.

— Получи ли го?

Рори почти се усмихна.

— Дори не ми е хрумвало да се откажа — по ирония на съдбата, Алис бе скроила една подла интрига, за да запази детето си, а после го бе изоставила. Ирония бе и че Рори, излъганият баща, истински бе обикнал Флора. Въпреки че не бе негова кръв, се бе привързал към нея като към свое дете. — Има нещо неустоимо в това момиченце — каза той и този път наистина се усмихна.

Кейт импулсивно го увери:

— Знам, за мое нещастие.

За миг, толкова кратък, че отмина почти неусетно, Рори изпита споделена радост, близост, която го накара да попита:

— Тогава?

Но в следващия момент съжали за това. Кейт застина.

 

 

Хари Дръмънд рязко спря оранжевото си „MG“, погледна табелата в края на алеята и гневно превключи на задна скорост. Върна се по алеята, силно изруга, докато обръщаше, и отново посегна към картата на съседната седалка. Защо, по дяволите, не можеше да открие проклетата „Тънсбри Хаус“? Господи, толкова често бе идвал като дете и още няколко пъти през последните две години с Кейт, а нямаше представа как да стигне. Намираше се някъде край този път — поне според картата и доколкото си спомняше, но въпреки всички усилия, не забелязваше имението. Нервно потърси първата скорост и профуча обратно по пътя, по който бе дошъл. След около километър и половина забави край ръждясал портал от ковано желязо, който по-рано бе подминал, и спря. Наведе се към жабката, извади фенерчето си и насочи светлината през прозореца към каменните колони, за които бяха закрепени портите.

— Най-сетне! — раздразнително възкликна той, когато успя да разчете надписа „Тънсбри Хаус“, издълбан в камъка. — Първото, което ще направя, ще бъде да поръчам сносна табела!

Форсира двигателя, сви по алеята и бързо продължи към къщата.

 

 

Рори и Кейт вървяха по каменния под в коридора, но твърде далеч един от друг, за да се каже, че са заедно. Стъпките им отекваха в тишината, която ги обгръщаше. Когато стигнаха до камината, младата жена спря. Сега осъзна, че идеята на Рори да я запали, е добра, защото огънят излъчваше топлина, която й бе липсвала през целия ден. Приближи се, протегна ръце към пламъците и мъжът забеляза как изражението й стана по-спокойно. Видя възможност да поговори с нея и се възползва.

— Не биваше да се държа така онзи ден, когато Флора бе изчезнала.

Кейт не го погледна.

— Прав си, не биваше.

— Извинявай, бях непростимо груб.

Вниманието й бе съсредоточено върху огъня, сякаш пламъците я хипнотизираха. „Непростимо“, помисли си. Странна дума. Не смяташе, че може да става въпрос за прошка. Беше се извинил и това бе краят. Не бе длъжна да му прощава.

— Кейт?

Вдигна глава.

— Кейт, аз…

Но той не довърши това, което искаше да каже. Бе прекъснат от хрущенето на камъчета по алеята отвън, затръшването на автомобилна врата и тропота на тежки ботуши с налчета по стъпалата към вратата. Чу се почукване и нечий глас извика:

— Ало? Кейт? Ало?

Рори подскочи като ужилен. Гласът отново извика и го накара да затаи дъх. Отмести смаян поглед към Кейт, а след това отново към вратата. Знаеше кой е, но не можеше да повярва.

— Хари? — въпросително погледна жената до себе си. Вратата се отвори и се появи човекът, когото не бе виждал от четири години. — Невероятно! Хари Дръмънд! — възкликна.

— Рори Галахър? — Хари загуби ума и дума за няколко секунди. Обърна се към Кейт, чието лице издаваше ужас, и се втурна към нея, сякаш забравил, че Рори е там. — Кейт! Кейт, скъпа! — прекоси коридора и я сграбчи в прегръдката си, преди да успее да изрече името му. Пусна я и все още изумен, хвана ръката й, притисна я и прошепна: — Кейт, мила моя, скъпа моя Кейт! — доближи пръстите й до устните си и опитвайки се да не обръща внимание на Рори, попита: — Защо не ми каза, че погребението е днес? Разтревожих се, скъпа. Обадих се в апартамента ти и Стефан ми каза, че си тук, после спомена за погребението и… — замълча и отново притисна ръката й към устните си. Усети, че Рори е зад него, бавно се обърна и проследи погледа на Кейт. — А — каза той, — разбирам!

— Нима? — попита Рори спокойно, доколкото успяваше. Не преставаше да мисли: „Какво прави той тук, по дяволите?“ — Тогава може би ще ми обясниш?

Хари не отговори и отново се обърна към Кейт:

— Сигурно пак те е разстроил?

Тя поклати глава. Не можеше да гледа никого от двамата. Дръмънд се държеше глуповато, правеше се на мъжкар и закрилник, а Галахър изглеждаше така изненадан и обиден, сякаш не бе очаквал Кейт да има личен живот без него.

— Не — каза тя, — не е — в действителност беше я разстроил, но не по начина, по който предполагаше Хари. Просто не можеше да стои в една стая с Рори, без да изпитва болка. — Всъщност… не зная, искам да кажа, не, разбира се. Аз… той…

— Той какво? — Хари бе готов за скандал. — Ако питаш мен, няма работа тук — обърна се към Рори: — Мисля, че е време да си вървиш.

— Така ли? Кой го казва?

— Аз.

Рори изгледа втренчено мъжа, когото някога бе смятал за свой най-близък приятел, и почувства, че в гърдите му се надига гняв. Отлично знаеше защо той го бе изоставил, дори в началото го разбираше. Хари не искаше да нарани Кейт, а да я подкрепи в страданието й, тя бе жертвата. Самият той се надяваше най-добрият му приятел да помогне на жената, която бе обичал, и разчиташе на него да се грижи за нея. Но по-късно, когато Рори бе този, който страдаше и се нуждаеше от приятел, Хари не се трогна. Бе твърде зает с Кейт, за да отдели време и сили за него и да запази приятелството им.

— Кой си ти, та да ми казваш какво мога и какво не мога да правя? — попита Галахър.

Хари го остави в напрегнато очакване. Зае самодоволна поза, леко вирна глава и погледна Кейт. След това се усмихна. Толкова години бе живял в сянката на Рори Галахър, толкова години бе чувствал превъзходството му и бе получавал това, което му отстъпеше. Сега той имаше нещо, което Рори искаше — видя го изписано на лицето му, и годините сякаш се стопиха. Усмивката не изчезна от устните му.

— С Кейт се виждаме от известно време и мисля, че имам право да кажа… — погледна я и повдигна вежди, но тя бе приковала поглед в земята. — Мисля, че имам право да кажа, че разчита на мен да я защитавам и да се грижа за нея. Всъщност — отново хвърли поглед към нея — възнамерявам да й предложа да стане моя съпруга.

— Твоя съпруга?

Кейт подскочи и изгледа Хари с недоумение. Но преди да каже още нещо, Рори сграбчи ръката й и я принуди да се обърне с лице към него.

— Негова съпруга? — изражението му издаваше искрено съмнение. — Кейт, нали не говори сериозно?

Тя освободи ръката си.

— Защо? Толкова ли е трудно да си представиш, че бих могла да имам свой живот, че някой друг би поискал да се ожени за мен? — стаеният гняв и негодуванието изведнъж избухнаха. — За Бога, Рори! Мислиш, че щом ти не ме искаш, никой друг не би проявил интерес към мен? Ти, нагъл, самодоволен…

Рори обхвана раменете й и ги притисна.

— Не, не исках да кажа това.

— А какво? — тя разтърси рамене, освободи се и се отдръпна от него към Дръмънд. — Идеята да се омъжа за Хари не ми се струва толкова налудничава, всъщност тъкмо обратното — потърси ръката му и я хвана. — Точно от това имам нужда. Хари винаги ме е подкрепял, имам му доверие, той е…

Опита се да намери точната дума, точния смисъл. Той бе просто Хари, никога не се бе замисляла какъв е фактът, че никога не я бе привличал, а просто се бе понесла по течението към него, сега нямаше значение. Все още не изпитваше пламенна страст, завладяващо желание, но това й се струваше несъществено. Хари я обичаше и току-що й бе предложил брак пред мъжа, който я изпълваше с толкова неудържим гняв, че я довеждаше почти до лудост, и тя не можеше да остане безразлична. За нищо на света не би причинила на Хари разочарованието, което самата тя бе преживяла.

— Той е мъжът, към когото изпитвам възхищение и уважение — довърши и преглътна напиращите сълзи.

Рори застина. Сякаш земята под него се отвори.

— Нима? Наистина ли?

Прониза Кейт с поглед. Надяваше се да срещне очите й само за миг, за да разбере дали вярва в това, което бе изрекла. Вече се бе примирил, че тя му е сърдита, дори, че го мрази, но ако обичаше друг, ако се бе влюбила в Хари, това променяше всичко. Кейт наведе глава. Загледа се в пода, скръцна със зъби и притисна ръката на Хари така силно, че пръстите й оставиха отпечатъци. Как смееше да я пита? Защо би излъгала? Бе готова да изкрещи, да се нахвърли върху него, но Дръмънд пристъпи напред, пусна ръката й и каза:

— Стига, Рори! Мисля, че е най-добре да си отидеш.

— Кейт?

Тя не помръдна.

— Господи, Кейт! Защо не ми каза? Защо поне не даде знак…

— Нима съм длъжна? — внезапно извика тя. — Ти не си част от живота ми, не бях те виждала от години. Не ти дължа нищо… за Бога, дори не те харесвам, аз…

Но не довърши. Рори се обърна, пое по коридора към вратата, тръшна я силно след себе си и побягна надолу по стъпалата.

Настъпи гробна тишина, нарушавана само от съскането и пращенето на огъня. Тогава Хари каза:

— Е, свърши се най-сетне!

Кейт избухна в плач до него.