Мария Барет
Нарушено обещание (3)

Втора глава

Алис полежа, докато събере достатъчно сили да стане. Прикова празен поглед в яркосиния костюм, който бе избрала за сватбата, окачен на вратата на гардероба. Ситните седефени копчета проблеснаха на утринното слънце и я заслепиха. Тя се размърда, но усети гадене и отново се отпусна по гръб. Почувства се малко по-добре. Протегна ръка, отвори чекмеджето на нощното си шкафче и извади опаковката, която бе пъхнала там вечерта. Едва не затрепери, докато я държеше. Отвори пакета, разкъса целофана, извади упътването и прочете:

— Първа стъпка от лесноизпълнимия домашен тест за бременност.

Прегледа указанията и почувства напрежение в гърдите. Изглеждаше твърде просто. Трябваше само да улучи отвора и резултатът щеше да предопредели съдбата й. Всъщност вече бе почти предопределена. И без теста бе сигурна, че е бременна.

Изправи се, взе тръбичката и се отправи към банята. Нервите й бяха обтегнати до крайност, когато отстрани капачето, зае удобна поза, здраво задържа индикатора с един пръст над отвора, за да спре разливането, и се опита да навлажни специалния химически накрайник. След процедурата цялата й ръка бе мокра.

— Хм — промърмори. — Не е особено приятно — затвори капачето, остави пластмасовата тръбичка до мивката и докато миеше ръцете си, забеляза как малкият отвор промени цвета си и се появи тънка синя ивица. Това означаваше, че точно е изпълнила указанията. „Няма грешка“, помисли си тя, когато взе теста и седна на ръба на ваната. Сърцето й биеше така неудържимо, че едва дишаше. Едно бе да вярва на интуицията си, а съвсем друго да има неоспоримо доказателство. Постепенно и по-широкият отвор се изпълни, по кожата й изби пот и тя затаи дъх. След няколко секунди се появи още една тънка синя ивица, която потъмня и леко се разшири. Според теста несъмнено бе бременна. Алис остави индикатора и стана.

— О, Господи! — промълви. — Боже мой!

Нервно закрачи. Разбира се, че бе бременна, отдавна го знаеше. Е, не със сигурност, но имаше ясна представа и бе подготвена в много отношения. Затова го направи днес. Беше последният й шанс, крайният срок. Макар и досега да не бе напълно убедена, твърдо бе решила да задържи детето. Тридесет и една годишна, неомъжена и без изгледи за скорошна женитба, искаше и него, и живота, който би могло да й донесе — семейство, сигурност, обич. Винаги бе смятала, че ако забременее и остане сама, без средства за издръжка, ще намери разумен начин да се справи с положението, без да влага емоции. Но не можеше. Навярно, защото едва сега усещаше силата на майчинския инстинкт. Може би се дължеше на хормоните или просто на мисълта, че тя, Алис, след редица провали в живота си най-сетне е създала нещо красиво, което расте в собственото й тяло. Единственият разумен довод, който й хрумна, бе, че биологичният й часовник е тиктакал тихо в продължение на години и сега най-сетне е зазвънял. А единственото решение, което не бе породено от емоции, бе съставеният от нея план. Най-важната й цел бе сигурността на брачния живот, а любовта бе желателна добавка. Искаше бебето повече от всичко, за което бе мечтала в живота си… и на всяка цена щеше да постигне своето.

Алис взе теста, върна се в спалнята и го сложи върху нощното си шкафче. Това бе неопровержимото й доказателство, нейната застрахователна полица. Застана неподвижно и погледна тоалета си за сватбата. За миг изпита чувство за вина, но бе твърде обсебена от плана си, за да му обърне внимание, твърде заета със себе си. Знаеше, че ще нарани доста хора, но нима всеки ден някой не преживяваше страдание? Всъщност никога не бе харесвала Кейт. Беше твърде разглезена, галеница на съдбата. Крайно време бе животът да й поднесе един удар. „Освен това — помисли си Алис, — тези преживявания изграждат личността, оформят характера.“ Тя например бе понесла много разочарования, но не се бе предала. Седна, среса косите си и се приближи към огледалото да разгледа внимателно лицето си. Сега трябваше да се грижи за себе си и детето. Нямаше нищо по-важно от него. Щастието на едно дете винаги трябваше да бъде на първо място, независимо от цената. Алис забеляза леки тъмни сенки под очите си и ги прикри с фон дьо тен. Погледна часовника. Минаваше осем, а венчавката започваше в два, така че имаше предостатъчно време. Изправи се и продължи да се взира в отражението си. Дали не трябваше да изпитва болка? Или поне колебание? Нямаше подобни чувства. Бе изпаднала в трудно положение и трябваше час по-скоро да намери изход. „Независимо от цената“, напомни си тя, а знаеше, че цената за това бебе ще бъде висока.

 

 

Рори пееше силно и ужасно фалшиво в банята, докато се сапунисваше и мажеше тялото си с някакъв лосион с екзотичен аромат, който Хари му бе дал. Обикновено не използваше скъпи помади, но Кейт ги харесваше, а и днес все пак бе сватбеният му ден. Освен това, навярно щеше да плувне в пот и трябваше да прикрие неприятната миризма.

Спря горещата вода, след което го обля ледена струя. Неволно извика и побърза да се отдръпне от душа. Взе кърпа, енергично подсуши тялото си и се загърна с изтъркания хавлиен халат. Странно защо, родителите му не бяха го изхвърлили. Докато вървеше към старата си спалня, майка му извика от долния етаж:

— Рори? Рори, имаш посещение.

Той спря, върна се до стълбите и погледна от площадката към преддверието.

— Кой е, мамо?

Баща му се показа от всекидневната и Рори попита:

— Не трябваше ли да бъдеш в църквата, да порепетираш с хора, да пробваш органа и други подобни неща? — усмихна се, но лицето на баща му остана сериозно и младият мъж изпита странно смущение. — Всичко наред ли е, татко? — попита го, но преподобният Майкъл Галахър не отвърна. Направи крачка встрани и зад него се появи нечия сянка.

— Една млада дама иска да се види с теб, сине…

Рори се наведе напред, за да разбере коя е.

— Алис? Господи! Алис? Какво, за Бога?…

Щом я видя, в съзнанието му изплува мрачният спомен за сутринта след ергенската му вечер и лицето му пламна. През следващите няколко дни не бе престанал да мисли за случилото се и бе решил, че въпреки отворената кутийка презервативи, не е възможно да се е любил с Алис в онази нощ. Не бе имал нито желание, нито физическа способност за това.

Остана загледан в нея няколко мига, но си спомни за добрите маниери и каза:

— Извинявай. Радвам се да те видя, Алис. Ела горе. Тъкмо се приготвям — отдръпна се, вдигна ръце от парапета и забеляза, че дланите му са оставили следи от пот върху полираното дърво. Изтри ги в халата си и се опита да запази спокойствие. Това бе просто съвпадение, нищо страшно. — Искаш ли кафе?

Тя изглеждаше напрегната.

— Не, благодаря, Рори, в момента не би подействало добре на стомаха ми.

Изгледа я учудено. Стори му се отслабнала. Бащата на Рори стоеше зад нея и наблюдаваше сцената с хладно неодобрение. Преподобният Галахър имаше силно развито чувство за благоприличие и непредизвестената поява на една млада дама в утрото на сватбения ден на сина му, според неговите разбирания, бе неприемливо поведение. Намръщи се и хвърли строг поглед към Рори, но остана незабелязан. Младият мъж бе твърде обезпокоен от посещението на жената, за да обърне внимание на реакцията на баща си.

Алис прехапа устни. Стоеше тук, в дома на викария. Вече се бе запознала с преподобния Галахър и мисис Галахър, бе огледала църквата, украсена с гирлянди от цветя, и поговорила с Рори. Изглеждаше така щастлив, въпреки появата й, беше толкова бодър, честен и безкрайно почтен. За момент почти загуби кураж. Но все пак — почти.

Изкачи се по стълбите и след като побъбриха за сватбата, бавно го последва по коридора до някогашната детска стая, все още пълна със спортни трофеи и снимки на приятели по стените. Рори затвори вратата, огледа се и каза:

— Мама все заплашва, че ще ги изхвърли и ще преобзаведе стаята, но няма да й позволя: това е миналото ми — протегна ръка и свали снимка на двама юноши, застанали на слънце и голи до кръста, придържащи огромна риба тон. — Това сме ние с Хари преди тринадесет години, на риболовна екскурзия в Средиземноморието — обясни и погледна снимката отблизо, преди да я подаде на Алис. — Майката на Кейт ни бе поканила да им гостуваме в Южна Франция, защото искаше дъщеря й да има компания, докато тя се забавлява с новия си приятел, но Кейт естествено не желаеше да има нищо общо с нас. Наричаше ни „глупави пубертетчета“, а бе с две години по-малка — усмихна се той. — Накрая приятелят започна да води всички ни на риболов с яхта и майката на Кейт бе бясна — Алис го погледна крадешком и забеляза, че когато се засмее, около очите му се появяват бръчки. — Беше страхотно, фантастично! Прекарахме чудесна ваканция.

Тя не искаше да бъде нахална, но трябваше да разбере. Да потиска любопитството си би било мазохизъм.

— Как се запозна с Кейт? Съученици ли бяхте?

— Не. С Хари учехме заедно, но с нея се срещнахме за първи път, когато дойде в „Тънсбри“ за лятната ваканция. Лио, собственикът на имението, й е вуйчо. Той ни запозна и майка й одобри дружбата ни, защото знаеше, че съм син на местния викарий. После загубихме връзка. Аз постъпих в университет и едва преди две години я срещнах отново — върна снимката на мястото й. — Но още онова лято в Южна Франция се влюбих в нея — каза по-скоро на себе си, отколкото на Алис. — Бях петнадесетгодишен. Носеше страхотен сребрист бански, който блестеше при всяко движение. Наричахме я „феята-камбанка“ и това ужасно я вбесяваше. През всичките години оттогава не престанах да мисля за нея. Не можех да я забравя, особено с онзи бански! — той се засмя и вдигна поглед. След миг лицето му издаде загриженост. — Добре ли си, Алис? Изглеждаш бледа — тя поклати глава, пристъпи към прозореца и мълчаливо се загледа навън. — Алис? — Рори имаше необяснимо лошо предчувствие. Усети, че го обзема паника. — Алис, какво има?

Гласът му леко затрепери. „Това е нелепо — каза си той. — Просто съм напрегнат, няма от какво да се боя, днес е сватбеният ми ден, нищо не може да ме сполети.“ Но в този миг Алис се обърна и Рори видя лицето й. Тръпки го побиха.

— Бременна съм — каза тя. Той затвори очи. За момент му причерня. Не виждаше, не чуваше и не усещаше нищо. След секунди бе така шокиран, че политна назад. Подпря се на стената и впи нокти в дланите си. Опита се да преглътне, но устата му бе пресъхнала.

— Сигурна ли си?

Тя кимна. Умът му заработи трескаво и се заредиха несвързани образи. Нима в онази съдбовна нощ наистина бе спал с Алис? Нима се бе любил с жена, която едва познава и със сигурност не обича? Почувства световъртеж и сякаш подът се надигна. Застана наведен до стената, сложи ръце на бедрата си и притисна глава между коленете си. Остана така, докато възстанови равновесието си, и отново я погледна.

— Алис, какво искаш да кажеш?

— В онази нощ… — започна тя, но замълча и се отдръпна. Трябваше да изрече тази лъжа, да постъпи жестоко с него, за да спаси себе си, но не можеше да го стори, гледайки го в очите. Отново се обърна към прозореца, така че да вижда само профила й, и продължи: — Не ти казак нищо, защото беше сгоден и не желаех да помрача щастието ти. Всъщност нека приемем истината. Рори, ние почти не се познаваме. Аз съм приятелка на Кейт… — не довърши, внезапно смутена от признанието. След малко добави: — Беше глупава авантюра, грешка на двама пияни, не биваше да се случва…

Рори гневно въздъхна и Алис потръпна. Докато говореше, усещаше потресаващото въздействие на думите си. Не бе приятно чувство, но трябваше да мисли за оцеляването си, а това бе единствената й надежда. Извърна глава към него.

— Не използвахме презерватив. Пробвахме, но ти беше толкова пиян, че след два неуспешни опита се отказахме. Мислех, че няма опасност, не предположих, че ще… — гласът й пресекна. След миг каза: — Наистина не подозирах, че ще забременея. Съжалявам…

— Съжаляваш? — Рори изправи гръб. — За Бога, Алис! Съжаляваш? Появяваш се тук в деня на сватбата ми, за да ми кажеш, че в пиянството си съм направил глупавата грешка да преспя с теб и си забременяла… за което съжаляваш! — рязко се завъртя към стената и удари с юмрук по нея. Чу се силно изпукване, когато кокалчетата му докоснаха мазилката, и Алис отново потръпна. — Господи! Не мога да повярвам — извика той. — Просто не мога… — застана с лице към нея. — Не можа ли да вземеш някаква таблетка на сутринта? Не можа ли? А? Живеем в края на двадесети век, Алис, не се постъпва така лекомислено — Рори крещеше и тя се подготви за това, което щеше да последва. Сигурна бе, че ще я умолява да се отърве от бебето, беше неизбежно и вече бе готова с аргументите си. Изчака, но той не го изрече, а закри лице и малко по-спокойно попита: — Абсолютно сигурна ли си, че си бременна? — Алис прехапа устни и кимна, все още в очакване на съдбовния въпрос: каква ще бъде цената? — От мен? — тя отново кимна. — В коя седмица си?

— Мисля, че около петата. Цикълът ми закъснява съвсем малко — срещна погледа му и затаи дъх. Това бе поредната й лъжа: знаеше, че е поне в края на втория месец, но Рори не трябваше да научи. Ако бъде предпазлива, никога нямаше да узнае. — Съжалявам.

— Разбирам.

Последва тягостно мълчание, което сякаш трая цяла вечност. Жената се взираше в пода така съсредоточено, че погледът й се премрежи. После чу Рори да се приближава. Застана пред нея и сложи ръце на раменете й.

— Алис — каза й. „Най-сетне — помисли си тя. — Колко ли ще предложи?“ — Аз също съжалявам — гласът му бе пресипнал и той преглътна. Тя го чу и долови огромното физическо усилие, което му бе нужно, за да запази самообладание. След още няколко безкрайни мига непоносимо мълчание Рори продължи: — Не се безпокой, Алис. Ще се погрижа и за двама ви.

Отпусна ръце, прекоси стаята, излезе и тихо затвори вратата.

 

 

Алис се настани на леглото. Дълго лежа, загледана в наклонения таван. Разгледа всички снимки на Рори, Кейт Дауи и Хари Дръмънд, на „Тънсбри Хаус“, университета и игрищата за крикет и скуош — всеки момент от живота му, уловен от фотоапарат. Никъде не видя себе си, дори на групова снимка. Сякаш бе изплувала от небитието като комета и попаднала в орбитата на Рори Галахър, за да съсипе живота му. Толкова се срамуваше от постъпката си, че бе като парализирана. За кратък миг й хрумна да скочи, да изтича след него и да му признае истината, а после да го помоли за помощ, но не успя дори да вдигне глава. Просто лежеше неподвижна, а минутите отминаваха. Бе сложила начало на поредица събития, които неизбежно произтичаха едно от друго. Нямаше връщане назад. Чу гневни гласове от долния етаж, викове и затръшване на врата. Обърна се настрани и се сви на кълбо.

Нито веднъж не я бе помолил да се отърве от бебето, даже не бе споменал за това. Бе приел безусловно правото му на живот и отговорността си за него. Алис бе дълбоко засрамена и изплашена за последиците от лъжата си, но същевременно изпитваше облекчение. Рори бе оправдал надеждите й. Бе постъпил почтено, беше я спасил, жертвайки щастието си. Планът й бе успял.

Нямаше връщане назад.

 

 

Хари Дръмънд лакомо поглъщаше солидната английска закуска в ресторант „Дог енд Дък“ в „Тънсбри“, когато влезе Рори. Наближаваше дванадесет. Бе потичал за здраве, бе взел душ и облякъл кадифени панталони и светлорозова памучна риза с ревери, ухаеше на силен афтършейв. Вдигна поглед към Рори, промърмори нещо с пълна уста, след което престана да дъвче и смаяно изгледа приятеля си.

— Какво има, Арджи? — „Арджи“ бе прякор от училище, образуван от инициалите на Рори. — Изглеждаш ужасно. Какво е станало, по дяволите?

Стана, метна кърпата на масата и се приближи към младия мъж.

— Слушай, Хари, може ли да поговорим някъде насаме? Трябва да ти кажа нещо.

Дръмънд извърна глава към градината.

— Навън?

Рори кимна и се отправи към вратата.

— Е, какво има? — Хари пъхна ръце в джобовете си и се обърна към приятеля си. Бе в шеговито настроение. Очевидно предполагаше, че е възникнал някакъв незначителен проблем. — Не ми казвай, боиш се да не загубя венчалните халки? — усмихна се той. — Не е ли това? Значи искаш отново да отрепетираш речта си?

Рори стоеше неподвижен, сякаш краката му бяха приковани към земята. Чувстваше непоносима болка, която едва не го накара да се свие на кълбо. Поколеба се, осъзнавайки, че това, което се кани да изрече, ще промени целия развой на живота му, но колебанието трая само миг. Той знаеше как е редно да постъпи, винаги се бе държал достойно и щеше да продължи така. Стремежът към честност и почтеност бе толкова естествен за него, колкото дишането и храненето. Беше неизменна част от характера му.

Хари го сграбчи за ръката.

— Хайде, Рори, какво има, за Бога? — все още се усмихваше, но изразът в очите му бе загрижен. — Предсватбена треска? — предположи.

Рори поклати глава.

— Случи се нещо ужасно, Хари — започна той. — Искам да кажа, направих нещо ужасно, отвратително, аз…

Усмивката на Дръмънд изчезна, макар и не напълно. Бавно отпусна крайчеца на устните си.

— Хайде, Рори — каза той, като че ли все още не вземаше положението на сериозно. — Господи, изплюй камъчето! Какво може да бъде толкова ужасно?

— Алис, Алис Уайт — успя да промълви Рори.

— Алис Уайт? — Хари се намръщи. — Какво общо има тя?

Губеше търпение, но внезапно у него се прокрадна предчувствие, че ще настъпи лош обрат.

— След ергенското ми парти — каза Рори. — Аз… ние…

Замълча. Винаги бе вярвал, че е силен и почти безстрашен, но това бе най-трудното признание, което му се бе налагало да направи, и не бе сигурен, че ще успее да го изрече.

Хари го гледаше втренчено. От усмивката му вече нямаше и следа.

— Продължавай.

— Бил съм мъртвопиян — каза Рори. — Явно… — отново се поколеба и най-сетне довърши: — Явно сме правили секс. Не помня нищо, но се е случило и…

Хари протегна ръце и го прекъсна.

— Аха! Достатъчно, Рори — направи крачка назад и за миг извърна глава. После, без да се замисли, попита: — Кой твърди, че е станало?

— Алис.

— И таз добра! — Хари се замисли за миг и каза: — Рори, в онази нощ беше толкова пиян, че не можеше да стоиш на краката си, камо ли да го направиш. Хайде, нали не й вярваш?

— Напротив! Разбира се, че й вярвам. Защо би го казала, ако не е истина?

— Не знам. Но слушай, дори и да си преспал с Алис Уайт, не си нито първият мъж, който се е напил и направил подобна ужасна грешка, нито последният. Непрекъснато се случва! Тогава все още не беше женен, а изражението ти издава, че искрено съжаляваш, така че… — Хари сви рамене, но едва сдържа раздразнението си. Рори Галахър имаше жилище в Кеймбридж, престижна работа в голяма счетоводна фирма, предостатъчно пари и отгоре на всичко — Кейт Дауи. А стоеше тук и хленчеше, защото бе направил малка издънка, не можеше да се държи като нормален човек и да забрави. Дръмънд бе истински ядосан. — Слушай, Рори — спокойно заговори той. — Не одобрявам постъпката ти, но ще забравя, че си ми го казал, а ти ще забравиш за случилото се, нали? Не позволявай това да провали живота ти. Престани да хленчиш и продължавай напред! Било е грешка и колкото по-скоро я забравиш, толкова по-добре. Ясно?

Рори вяло потърка страните си и погледна Хари право в очите.

— Не е толкова просто — каза той. — Иска ми се да беше. Но това не е всичко.

— Така ли? Какво друго има, по дяволите?

— Алис е бременна — тихо каза Рори — от мен.

След тези думи Хари избухна.

— От теб! — извика той. — Шегуваш ли се? О, слез на земята! — закрачи нервно, със зачервено от гняв лице. — Господи! Тази мръсница Алис! Тя ти е казала това, нали? Алис, която е обслужвала повечето ми познати и всичките им приятели. За Бога, не вярвам! Тя твърди, че си баща на детето й заради едно бързо пиянско чукане? — застана срещу приятеля си. — Сигурно не й вярваш?

— Напротив.

Хари поклати глава и едва сдържа смеха си.

— Стига, Рори! Какви доказателства има? Направила ли е тест за бащинство? Тя си измисля, човече. Опитва се да те подведе!

— Но защо? Каква полза има да го прави?

— Набелязала те е за жертва, това е. Помисли, кой друг би взел думите й на сериозно? Алис, всеизвестната уличница! Ти си твърде почтен, приятелю, всеки глупак би го разбрал. Решила е да се възползва.

Рори поклати глава.

— Не мисля — уверено каза той. — Честна дума, Хари, наистина не мисля…

Дръмънд изведнъж втренчи поглед в него, сякаш току-що бе осъзнал какво иска да му каже.

— Приемаш абсурдното й твърдение за чиста истина?

Рори не отвърна, а само сведе очи.

— Вярваш й! — Хари тръсна глава. — Наистина! Вярваш.

Последва мълчание и Дръмънд се обърна. Замисли се за Кейт и си спомни всеки път, когато бе копнял за нея, моментите, в които бе вярвал, че може да й дари повече щастие, отколкото Рори, стига да получи възможност. Мислено се върна в юношеството си. От петнадесетгодишен го знаеше, въпреки че тя изпитваше влечение към високия, атлетичен и умен Рори Галахър. Господи, Хари пръв я бе срещнал отново в Лондон! Само ако не я бе свързал с Рори, само ако бе попречил на срещата им. Неведнъж бе мислил за това през последните две години. Неведнъж бе съжалявал за тази единствена грешка. Обърна се към приятеля си и попита:

— И сега какво? — щом изрече въпроса, осъзна, че може да се възползва от положението. Това бе неговият шанс. За първи път от години не бе превъзхождан от естествения чар на Рори и не се губеше в сянката му. Хари бе армейският офицер, но винаги Галахър бе лидерът, а сега, за първи път от години, наистина се почувства равен с него. Рори здравата бе загазил! Дръмънд погледна приятеля си, осъзнавайки, че е негов дълг да му даде най-добрия съвет, да го убеди внимателно да обмисли всичко, може би да отложи сватбата, да поговори с Кейт. Но се отърси от тези скрупули и попита: — Ще отмениш ли сватбата?

Галахър прикова поглед в земята. Напрегнатото мълчание създаде пропаст помежду им и той едва събра кураж отново да вдигне глава.

— Не зная, наистина не зная — каза най-сетне. — Какво друго бих могъл да сторя? Как да постъпя?

Хари прецени риска, преди да отговори. Познаваше Рори и пословичната му честност.

— Забрави тази история — каза той, внимателно подбирайки следващите си думи. — Лъжи! Не променяй намеренията си, ожени се и се преструвай, че нямаш нищо общо с Алис, отричай всичко.

— За Бога, Хари! Как бих могъл да лъжа? Ако премълча, ако забравя, както предлагаш, и се оженя днес… а по-късно се окаже, че наистина съм баща на това дете, Кейт никога не би ми простила. Алис може да заведе дело за бащинство и докъде ще стигна? Кейт ще узнае, че съм я лъгал и мамил по най-ужасния начин. Разбираш ме, нали?

Макар и да не искаше да признае, Хари разбираше. Знаеше, че трябва да защити почтеността на Рори, но не можеше да не мисли за себе си. Бе настъпила пълна бъркотия, но пред него се очертаваше ясен път. Днес трябваше да бъде до Кейт, да овладее положението, да й спести неудобството и да облекчи страданието й. Дълго след това щеше да се навърта около нея, за да й помага да превъзмогне болката и да я утешава. Когато най-сетне се отърси от удара и забрави, кого другиго би обикнала? Съчувстваше на приятеля си, но не се поколеба кого от двамата да защити. Срещна умоляващия поглед на Рори.

— Сигурен съм, че разбираш, Хари. Нямам избор и трябва да поема отговорността си. Кажи ми, че разбираш! Моля те!

Дръмънд не бе сигурен дали очаква да потвърди, или да го разубеждава. Почувства, че от него зависи какъв обрат ще вземат нещата. Остана мълчалив няколко секунди.

— Хари?

Най-сетне отвърна:

— Да, разбирам. Трябва да поемеш отговорността си.

— О, Господи! — Рори закри лице. — В каква каша се забърках!

Хари понечи да го потупа по рамото, но размисли. Отдавна бяха приятели, близки приятели, но сега всичко щеше да се промени. Щом искаше Кейт, налагаше се да реши на чия страна да застане.

— Наистина е адска бъркотия — каза той. — И трябва да се действа много предпазливо. Боя се, че е най-добре незабавно да изчезнеш.

— Как така да изчезна?

— За Бога, Рори! Трябва да се разкараш оттук и да оставиш нещата на мен! Никой няма да иска да види физиономията ти, след като съобщя новината.

— След като ти я съобщиш?

— Да. От кого предпочиташ да я научи Кейт? От Алис?

— Не, от мен естествено.

— От теб? Господи! Помисли добре! — Хари не можа да сдържи раздразнението си. — Най-доброто, което би могъл да сториш, Рори, е да се покриеш. Вече сгафи достатъчно, нали?

— Но не мога просто да си тръгна! Какво ще стане с Кейт? Длъжен съм поне да й го кажа лично.

— Защо? Каква полза би имало? Действително ли искаш да видиш мъката й? Не ти ли хрумна, че би било жестоко?

Важно бе Хари да съобщи на Кейт. Той трябваше да я утеши, да бъде неин закрилник и опора.

— Не, аз… — Рори замълча и отпусна глава на дланите си. Мисълта да замине, без да се види с Кейт, поне за да й обясни, бе толкова ужасяваща, че едва понесе чувството на безпомощност и отчаяние. Беше в безизходица. — Наистина ли смяташ, че още повече ще нараня чувствата й, ако опитам да поговоря с нея?

— Да! Не виждам какво би постигнал. Ти взе решение и тя няма да го промени, така че не я измъчвай повече. Остави на мен.

Трябваше да остави на него! Какво би станало, ако нещата се уредяха по някакъв начин или Рори променеше решението си? Хари не можеше да рискува. Сега бе неговият шанс, последната му възможност.

— Но това е бягство, подла постъпка, това е…

— Единственият разумен изход. Не става въпрос само за вас двамата. Всичко е уредено, похарчени са пари, трябва да се обадя на поканените, да свърша още куп неща, Рори. Отменяш сватба и не бива да се мотаеш наоколо и да усложняваш още повече емоционалната бъркотия. Кейт трябва да узнае, да получи утеха, а после да се заеме с останалото.

Последва мълчание и Хари бе сигурен, че почти е успял да убеди приятеля си. Но след няколко секунди разбра, че се е излъгал.

— Не, не мога да го направя. Не мога да избягам, аз…

— Трябва! — гневно го прекъсна Дръмънд.

Беше грешка.

— Не! — каза Рори. — Не, Хари, не трябва! Всъщност, напротив. Знам кое е редно, а да оставя ти да кажеш на Кейт определено не е. Ще поговоря с нея лично.

Замълча и с мъка преглътна. Би могъл да замине някъде, да се вслуша в съвета на Хари, просто да изчезне и остави на него да се погрижи за всичко. Но Рори не беше страхливец. Бе постъпил честно с Алис, поемайки отговорността си, и трябваше да бъде честен и с Кейт. Дължеше й го.

— О, Господи… — промърмори той. — Каква каша!

— Не е разумно — продължи да го разубеждава Хари. — Наистина не мисля…

Но младият мъж забърза към ресторанта.

— Слушай, Рори — извика Дръмънд след него и той се обърна. — Щом държиш сам да кажеш на Кейт, обещай ми поне едно. Обещай ми, че от днес нататък, след като разбиеш мечтите и надеждите й, ще имаш доблестта да я оставиш на мира, за да продължи живота си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако я обичаш, каквото и да стане, трябва да я оставиш да започне на чисто.

Рори прикова поглед в земята. Не знаеше дали би могъл да стори това, за което го молеше Хари. Как би понесъл никога вече да не види Кейт? Но приятелят му бе настойчив. Трябваше да я защити… естествено — и себе си.

— Рори! Кажи, за Бога! Обещаваш ли?

— Добре! — застана точно срещу него. — Щом така искаш — отговори той. След тези думи продължи към ресторанта и излезе от живота на Хари завинаги.

 

 

Земите на „Тънсбри Хаус“ бяха недалеч от селото, отвъд нивите, до потока над „Прайъри Лейн“. При други обстоятелства Рори би се наслаждавал на гледката, но сега вървеше бавно, мрачен и твърдо решен да изпълни намерението си.

Прескочи портала на най-далечната нива и продължи към къщата с обувки, влажни от росата, която често съпътства утрото на слънчев ден в началото на лятото. Стигна до задната фасада на „Тънсбри“. Покритият с лишеи златист мрамор блестеше на утринното слънце и привлече вниманието му за момент. Взе камъче от пътеката. Това бе отдавна уговорен знак, почти ритуал. Примери се в прозореца на спалнята й и го хвърли. То се удари в тънките пречки на оловната решетка и отскочи със звън. След миг той зърна през прозореца лъскави тъмни коси, а после лицето на Кейт, бледо и по-красиво от всякога. Косите й бяха прихванати високо с шнола, а над плътно увитата около тялото й кърпа се виждаше дългата извивка на шията и нежната матова кожа на раменете й. Тя отвори прозореца и се наведе навън.

— О! О, Господи, Рори! Не бива. Носи лош късмет, ако видиш булката… — замълча, леко се отдръпна и сведе поглед, за да се увери, че кърпата е на мястото си. Изчерви се, внезапно смутена заради вида си, и забеляза нещо в изражението на бъдещия си съпруг, което помрачи настроението й. — Рори? Какво има? Какво?…

— Кейт, съжалявам — прекъсна я той, — но трябва да поговорим насаме. Би ли могла да слезеш?

Тя вдигна ръка към косите си, както винаги, когато бе нервна, и задърпа един немирен кичур.

— Какво се е случило? Не можеш ли да ми кажеш сега?

Рори потръпна. Поклати глава и отвърна:

— По-добре е да слезеш, Кейт.

Тя се поколеба за миг и извика:

— Добре, почакай, ще дойда след няколко минути.

Докато затваряше прозореца, Рори долови ужаса, който внезапно се изписа на лицето й, и бе потресен.

 

 

— Здравей!

Рори се обърна. Беше се загледал в земите на имението и не бе усетил приближаването на Кейт през моравата. Изглеждаше чудесно — свежа, красива и сияеща. Дъхът му спря. Когато се приближи да го целуне по бузата, той се отдръпна и това явно я смути.

— Рори? Какво има, за Бога?

— Кейт, трябва да ти кажа нещо — припряно й заговори. — Нещо ужасно, нещо… — замълча, сякаш не му достигна дъх. Бе замаян от уплаха. — Кейт, случи се нещо… не можем… искам да кажа, не мога… не мога да се оженя за теб днес, Кейт, не мога…

Тя се отдръпна крачка назад. Втренчи поглед в него за миг и поклати глава.

— Не, не е вярно — каза със странна усмивка. — Престани, Рори! Това е нелепо. Какво става?

Той пристъпи напред, хвана ръцете й, а след това внезапно ги пусна и стисна юмруци до тялото си. Младата жена застина и продължи да се взира в него.

— Кейт, направих грешка — промълви Рори. — Сторих нещо ужасно, отвратително, аз…

— За Бога! — извика тя. — Какво се е случило? Кажи ми!

Той застана неподвижно. За част от секундата сякаш се издигна над тялото си и видя сцената отвисоко. Въздъхна и бе сигурен, че измъченото и уплашено изражение на Кейт в този миг ще се запечата в съзнанието му завинаги. Отвърна:

— Напих се, преспах с Алис Уайт и тя очаква дете от мен.

Най-сетне го бе изрекъл. След още миг напрегнато мълчание отново погледна Кейт.

— Не вярвам — заяви тя и тръсна глава. — Съжалявам, но просто не вярвам!

Рори затвори очи.

— За Бога, Кейт — каза той. — Това е проклетата истина, повярвай ми. Направих го, провалих живота и на двама ни. Не зная как или защо, дори не си спомням, но се е случило… Господи! — закърши ръце. — Кейт, толкова съжалявам, не зная как е станало…

— Престани! — внезапно изкрещя тя. — Престани, престани, престани! — закри с длани ушите си. — Не желая да слушам! Не искам да зная какво си сторил!

Гласът й прозвуча на пресекулки от риданията, които напираха в гърлото й, но тя не заплака. Отново настъпи тишина, която напълно ги отчужди един от друг. Нервите на Кейт бяха изопнати. Пое си дъх.

— Каза ли на Хари? — попита тя.

Рори кимна.

— А на Лио?

— Не, не се сетих…

Отново мълчание.

— За Бога, Кейт! Кажи нещо, нахвърли се върху мен, развикай се. Моля те, кажи нещо! — не беше честно, безмълвието правеше положението още по-непоносимо. Посегна към ръката й, но тя се отдръпна. — Моля те, Кейт, не бъди сурова с мен, недей… — внезапно усети силна плесница, олюля се и политна назад. Потърка бузата си и втренчи поглед в нея. — Ти, ти…

— Мисля — каза тя, стискайки юмруци така силно, че кокалчетата й побеляха, — мисля, че трябва да си тръгнеш.

Гласът й затрепери от гняв и мъка и младата жена се обърна с гръб към него.

— Но, Кейт?

Някак успя да вдигне глава и пристъпи към къщата. Краката й се бяха подкосили и едва не пропълзя последните няколко метра до сигурността. Но не се обърна назад.

— Кейт, аз…

Рори замълча. Какво можеше да каже? Думите бяха безполезни. Проследи я с поглед, докато вървеше по площадката. Знаеше, че я вижда за последен път, но бе безсилен да промени този факт. Когато сви към живия плет, от сенките изплува силует, който се приближи към нея. Тя направи още крачка и се отпусна в нечия прегръдка, сякаш жизнеността й изведнъж се бе изпарила. Рори остана загледан в нея, както му се стори, цяла вечност, след което двата силуета продължиха към къщата. Позна придружителя й и стомахът му се сви.

— Хари Дръмънд — прошепна той и не можа да помръдне, докато гледаше как неговият приятел отвежда Кейт от живота му завинаги.

 

 

По-късно, много по-късно, след като доставчиците си отидоха, гостите в църквата бяха отпратени, уговорката с джазовия оркестър бе отменена, а неотворените бутилки вино бяха прибрани в избата и чашите — опаковани обратно в кашоните, Кейт Дауи застана до високия прозорец с витраж край стълбището на „Тънсбри Хаус“ и се загледа в ливадите. Палатката все още бе там, огромното кремаво платнище със старомодна форма, поддържащи въжета и цветни ленти. Украсата от цветя не бе развалена, а масите и столовете стояха подредени за гостите, които никога нямаше да пристигнат.

— Сватба на призраци — промълви тя с огорчение и усети как нечия ръка докосна рамото й.

— Кейт?

Беше Лио — вуйчо й и единственият човек, на когото можеше да има доверие, но не му отговори. Не искаше съчувствие. Щеше да й бъде още по-трудно да сдържи сълзите си, а нямаше намерение да плаче. Проклета да бъде, ако прояви слабост!

— Кейт? Как се чувстваш?

Остана неподвижна при допира на ръката му. Защо всички питаха как се чувства? Какво мислеха, че би могла да изпитва? Остана загледана в палатката и не каза нищо.

— Кейт, скъпа, ела да пийнеш чай или нещо друго… — гласът му прозвуча плахо и тя долови в него отчаяние. Застина. Отново усети напиращите сълзи, отдръпна се от вуйчо си и се притисна към стъклото. — Кейт?

Поклати глава.

— Остави ме — прошепна. — Моля те, остави ме!

Искаше да бъде насаме с мъката си. Нима не бе понесла достатъчно унижение и без да избухва в плач пред всички тях? Пръстите му притиснаха рамото й и след миг той се отдалечи. Стъпките му заглъхнаха в коридора и Кейт затвори очи. Нищо не се промени. Образите от проваления сватбен ден не избледняха, а болката от думите на Рори бе все така ужасна.

 

 

Лио Олдър надникна през вратата на всекидневната и влезе вътре. Безшумно затвори.

— Е? — майката на Кейт — Адриана, пушеше дълга ментолова цигара с тънко златисто пръстенче. Изтръска пепелта в малката чинийка, която държеше в ръка, и отново попита: — Е? Хайде, Лио, какво каза тя?

— Както предполагах: да я оставя сама.

Адриана гневно изгледа брат си, когото нито обичаше, нито разбираше, и всмука дълбоко от цигарата си. Свали кръстосаните си крака, обути в ефирен лъскав чорапогащник, купен от „Ла Перла“, и стана.

— Аз ще поговоря с нея — заяви тя.

Лио препречи пътя й.

— Не мисля, че е добра идея — възрази той.

— О, за Бога, Лио, престани с този мелодраматизъм! — каза Адриана с раздразнение. — Искам да поговоря с дъщеря си и ще го направя! — остави цигарата върху порцелановата чинийка и без да обърне внимание на измъченото и смаяно изражение на брат си, продължи към вратата. Бе свалила широкополата си капела на сини и бели райета, украсена с пера и копринена лента, и все още тъмните й коси, прихванати на френски кок, бяха леко разрошени, което й придаваше по-непринуден вид. За миг Лио си помисли колко много от красотата си е предала на Кейт. — Махни се от пътя ми, Лио! — каза тя с обичайния си заповеднически тон и това му напомни колко малко за щастие е наследила дъщеря й от характера й. — Кейт се нуждае от мен — продължи Адриана. — Сигурно иска да поговори с някого, не бива да се затваря в себе си така. Трябва да отида при нея, Лио, наистина. Самотата не помага. Нужна й е глътка бренди и да се наплаче.

— Прав е, Адриана — започна бащата на Кейт, първият съпруг на Адриана, Джон Дауи. — Щом казва, че иска да остане сама, тогава…

Но не довърши. Тя му хвърли същия смразяващ поглед, както преди малко на Лио.

— Не се меси, Джон! Ако разбираше от друго, освен книги и лекции, щях да те попитам за мнението ти. Но ти не разбираш, така че стой настрана! — чу се дискретно покашляне откъм прозореца и Адриана погледна натам. — Да? — попита.

Последният й съпруг — четвърти поред и единственият, който се осмеляваше да спори с нея, Пиер Жилбер, граф Дьо Гран Бле — се обърна и я погледна.

— Адриана, скъпа, щом дъщеря ти иска да бъде сама, трябва да уважиш желанието й.

Тя понечи да възрази, но графът й даде знак да замълчи. Преглътна и сведе поглед към скъпите си тъмносини обувки „Бруно Мали“.

— Искам само да й помогна — каза тихо.

Пиер се приближи, хвана ръката й и галантно я поведе обратно към креслото й.

— Разбира се — отбеляза той. — Кейт е твоя дъщеря и ти я обичаш.

В стаята се възцари тишина. Всички обичаха Кейт. Дръзката, забавна и красива Кейт, която винаги бе непринудена и приветлива. Мисис Ейбъл, икономката на Лио в „Тънсбри“, заподсмърча, а Хари втренчи поглед в ръцете си.

В този момент вратата на всекидневната се отвори.

— Я, както виждам, всички сте тук!

Кейт застана на прага, все още с високо прихванати със стара шнола коси и в същите къси панталони с оръфани крачоли и тясна бяла тениска, които набързо бе облякла, за да слезе при Рори. На лицето й се появи ослепителна принудена усмивка. Явно се стараеше да бъде силна, но изглеждаше така крехка и уязвима, че за миг Лио си помисли, че ако я побутне, дори съвсем леко, ще се разбие на хиляди парченца. Не влезе, а само рече:

— Търся ножици. Лио, мисис Ейбъл? Бихте ли ми казали къде мога да намеря?

— Ножици?

Адриана не можа да скрие изумлението си. Кейт бе преживявала разочарования и по-рано. Понякога дъщеря й се разстройваше за дребни неща и един разговор, целувка или малък подарък бе достатъчен, за да подобри настроението й. Но никога не бе виждала личността, която сега стоеше пред нея — крехкото момиче с празен поглед, което изглеждаше така, сякаш някой е унищожил душата му и изцедил цялата му жизненост. Пое си дъх и усети как ръката на Пиер притисна нейната.

— Да, ножици — отвърна Кейт, обръщайки се към майка си. — Ще прекроя сватбената си рокля! — погледът й блуждаеше из стаята, сякаш не виждаше никого от тях. — Хари спомена за някакъв бал в офицерския стол, нали, Хари? Хрумна ми, вместо да похабявам тази хубава рокля, да я скъся и боядисам в черно, за да се издокарам с нея за бала — отново се усмихна, но жилите на врата й изпъкнаха, сякаш й костваше неимоверно физическо усилие. — Мога дори да отрежа ръкавите и да направя деколтето по-дълбоко. Имам хубави гърди, бих могла да покажа част от тях. Сега, когато вече не съм сгодена естествено!

Всички в стаята застинаха.

— Е, намират ли ви се ножици, мисис Ейбъл?

Лио отвърна:

— Тук, в чекмеджето с шивашки принадлежности, скъпа — стана, приближи се към викторианската махагонова маса, извади шивашките ножици и й ги подаде. — Сигурна ли си, че искаш точно това? — тихо я попита.

Кейт взе ножиците.

— Разбира се! — отвърна достатъчно силно, за да бъде чута от присъстващите. — Защо не? Няма за какво да използвам тази рокля, така че спокойно мога да го направя — обърна се. — Благодаря, вуйчо. Ще ти я покажа, когато свърша.

Затвори вратата и всички останаха безмълвни от изумление и тъга.

Кейт се качи в спалнята, която винаги бе смятала за своя, пристъпи към булчинската рокля, окачена на обвита с дунапрен закачалка пред гардероба, все още в мек хартиен калъф, и приближи ножиците към подгъва. Разтвори ги, прихвана между остриетата голяма гънка тайландска коприна и се приготви да я разреже. Ръката й затрепери. Хвана здраво китката си с другата, рязко стисна ножиците и чу звучното хрущене на плата. Сама в тишината, Кейт най-сетне заплака.