Мария Барет
Нарушено обещание (26)

Двадесет и пета глава

Джан лежеше облечена, изпомачкана и мръсна. За миг отвори очи, когато телефонен звън прониза тъмнината, и напрегна сили да се надигне. Някак си успя, стъпи на пода, но когато се изправи, краката й се подкосиха и се свлече до леглото. Допълзя до телефона, посегна към него в момента, когато престана да звъни. Отново се строполи, причерня й и затвори очи.

В „Тънсбри“ цареше тягостна тишина. Пълните чаши джин стояха недокоснати на масата, когато Кейт седна, а Рори застана до нея и зачете документите през рамото й. Щом свърши, тя погледна първо него, после останалите.

— Пише, че считано от девет часа утре сутринта, собствеността, описана по-горе, „Тънсбри Хаус“ и земите й, ще бъде конфискувана от „Ингръм-Лоуд“ — поклати глава. — Не мога да повярвам! Нямат право да ни сторят това, нали, Рори? Сигурно нашето обжалване е в ход, вероятно…

Той взе молив и направи списък.

— Добре, първо трябва да позвъним на Дейвид Лоутър, после на Стефан, за да разберем дали може да се свърже с онази Ингръм — погледна часовника си. — По дяволите! Наистина е непочтено да се изпратят документите след края на работния ден, когато не можем да предприемем каквото и да било.

Кейт стана.

— Ще позвъня на Дейвид Лоутър вкъщи и ще проверя дали знае нещо, а ако не знае — защо.

Рори я докосна по ръката и каза:

— Ще се справим с всичко това, щом се налага, Кейт. Хайде, намери номера на Лоутър, а аз ще се обадя на Стефан — погледна мисис Ейбъл. — Ще бъдеш ли така любезна да направиш кафе?

Тя кимна и предложи:

— Нека отидем в кухнята и оставим Кейт и Рори да работят.

Всички се съгласиха и тръгнаха към вратата, когато младата жена се върна с тефтерчето си. Седна, за да се обади, и Рори каза:

— Не се тревожи, Кейт. Сигурен съм, че всичко ще се уреди.

— Наистина ли? — попита го тя.

Не можа да й даде друг отговор, освен да свие рамене. Никога не се бе чувствал толкова неуверен.

 

 

Стефан остави слушалката, след като отново бе позвънил на Джан, и закрачи из стаята. Когато телефонът иззвъня, поговори набързо с Рори и взе решение. Грабна якето си от стола, облече го и излезе. Няколко минути по-късно бе в колата на път през Лондон към Патни.

— Стефан ще отиде да говори с Ингръм, Кейт. Мисля, че тя може да ни помогне — каза Рори. — Сигурен съм.

— Добре, но едва ли би могло да се каже същото за Дейвид Лоутър. Къде се е дянал, по дяволите? Лио казваше, че излиза само веднъж в годината — за среднощна литургия.

Рори усети, че го свива под лъжичката.

— Ще се появи, Кейт — промърмори. — Непременно ще направи нещо.

 

 

В „Ашмор Хаус“ завесите и на долния, и на горния етаж бяха спуснати. Стефан позвъни на вратата, не получи отговор и погледна през процепа на пощенската кутия. Къщата бе тъмна и празна, но колата на Джан бе отвън, млякото й бе на стълбите, а сутрешният вестник — на пода в коридора. Беше сигурен, че тя е вътре.

Прескочи оградата и се озова в градината, откъдето видя, че завесите и на задните прозорци на мезонета са спуснати. Това го разтревожи. Почувства, че нещо не е наред. Погледна към къщата, забеляза, че прозорчето на банята е отворено, и реши да рискува. Изкачи се по водосточната тръба, успя да се закрепи с маратонките за стената и се покатери върху покрива на трапезарията. Протегна се към малкото горно прозорче на банята, провря ръката си колкото можа и се опита да отвори големия прозорец, но не успя. Стъпи на перваза, надникна през пролуката и безпокойството му прерасна в паника. Виждаше се само тъмната спалня, леглото, телефонът на нощното шкафче… след миг зърна краката на Джан.

— Джан? — не последва отговор, краката й останаха неподвижни. — Джан? О, по дяволите!

Скочи долу и трескаво започна да търси нещо за хвърляне. Нищо! Забеляза, че част от водосточната тръба е разхлабена, и се наведе да я хване. Бори се няколко минути и с рязко замахване я освободи. Пристъпи бързо, като държеше тръбата високо вдигната, и с все сила удари прозореца на банята. Последва оглушителен трясък, навсякъде се разхвърчаха стъкла и Стефан хвърли тръбата. Промъкна се през счупения прозорец и се втурна към Джан.

Съседката от горния етаж набра телефон 999.

— Джан!

Коленичи до нея, преобърна я и провери пулса й. Беше съвсем слаб, но все пак се долавяше.

— Слава Богу! — промърмори той. Повдигна главата й, сложи под нея възглавница и забеляза, че клепачите й трепнаха и се открехнаха. Беше в съзнание. — Джан, какво се е случило? — очите й отново се затвориха. Стефан видя шишенце от лекарство на пода до леглото. Взе го, прочете етикета и скочи. Не можеше да разсъждава трезво и не забеляза телефона до спалнята. Обзет от паника, спусна се по стълбите и потърси телефона във всекидневната. Най-сетне го откри, вдигна слушалката и набра 999. — Линейка! — извика. — Бързо! — в коридора отекна щракане. — Какво, по дяволите?… О, Господи! Да, съжалявам, да, подозирам свръхдоза успокоителни. Адресът е „Ашмор Хаус“, „Редвю Роуд“, Патни, петнайсет. Не, о, Господи! Не знам номера тук. Аз…

Подскочи от уплаха, когато нечия ръка внезапно го сграбчи за рамото, и рязко се обърна.

— Спипахме те! — каза непознат глас. — Не мърдай! Арестуван си!

 

 

Беше три сутринта, когато Рори се върна в „Тънсбри Хаус“. Като последна мярка бе предприел пътуване до офиса на Дейвид Лоутър в Чартуел, а после до дома му, но от него нямаше и следа. Паркира ленд роувъра пред къщата, изскочи, влезе през отворената входна врата и видя, че Джон Ейбъл все още е буден и го чака в коридора.

— Мисис Ейбъл намери легла за всички — каза той. — Никой не искаше да си ходи.

— Нищо чудно.

— Някакъв напредък?

Рори поклати глава:

— Ще отида да потърся Кейт. Провери дали се е обаждал Стефан — другият мъж кимна. — Благодаря ти, Джон — каза Галахър и се запъти към всекидневната.

Застана на прага и няколко минути погледа Кейт. Бе подложила ръце под главата си, лежеше, завита с палтото си, и лекото й дишане бе единственият звук, който се чуваше в къщата. Той се приближи, нежно я докосна по главата, както правеше с Флора, и понечи да си тръгне. Точно в този момент телефонът иззвъня, Кейт се стресна и се събуди.

 

 

Джан се надигна в леглото в спешното отделение. Сестрата тъкмо мереше температурата и пулса й, когато Стефан се върна, след като бе разговарял с Кейт.

— Все пак не мисля, че е добра идея, мисис Ингръм. Трябва да си починете. Леглото е свободно. Наистина смятам, че е по-добре да останете през нощта. Предполагам, че синът ви е на същото мнение. Нали, мистър Ингръм?

Тя погледна Стефан и Джан трепна.

— Не съм неин син — каза той. — А приятел. Но действително споделям мнението ви.

Джан не му обърна внимание. Веднага щом сестрата пусна ръката й, отметна завивките и стъпи на пода. Стефан понечи да й помогне.

— Мога да се справя, благодаря — каза тя и той се отдръпна.

— Подписахте ли документите за изписване?

Сестрата я изгледа любопитно, докато вземаше чантичката с тоалетни принадлежности и кърпата, които Стефан й бе донесъл.

— Да, подписах ги — отвърна Джан. — Бихте ли ми показали къде е тоалетната?

Сестрата посочи с досада.

— Ето там. Придържайте нощницата си отзад, има твърде голяма цепка.

След десет минути беше готова. Изглеждаше ужасно — смъртнобледа, с дълбоки тъмни сенки под очите, лицето й бе подпухнало, но не я бе грижа. Чувстваше се отвратително. Сякаш някой я бе ударил с юмрук по главата и ритнал в корема. Краката й се подкосяваха и трябваше да приеме помощта на Стефан, за да стигне до колата. Отвори й вратата, тя се качи и се отпусна на седалката. Той седна зад волана и я погледна.

— Наистина не разбирам какво би могла да направиш сега, Джан. Не съм сигурен, че е добра идея.

Тя се обърна с лице към него, без да се срамува от вида си.

— Аз също, честно казано, но се чувствам отговорна, Стефан, и искам да отида. Никога не се знае, може би има незначителна вероятност за грешка в документите, някоя неспазена процедура в бързината… — закри лице и уморено разтърка очи. — Не знам, но трябва да отида, това е.

Той кимна, запали и погледна часовника си.

— Имаме пет часа, докато конфискацията влезе в сила — включи на скорост. — Готова ли си?

— Да — Джан сложи ръката си върху неговата. — Благодаря ти, Стефан.

Той сви рамене.

— Добре, тогава да тръгваме!