Мария Барет
Нарушено обещание (23)

Двадесет и втора глава

Месец по-късно

Алис разговаряше по телефона.

— Да, разбира се, можем да ви изпратим две бутилки… Няма проблем, ще предам на Кейт Дауи да ви се обади, щом дойде. Тя може да ви запознае с всички подробности. Мога ли да запиша телефонния ви номер?… Добре, разбрах. Да, благодаря…

Кейт влезе в кабинета. Алис доближи пръст до устните си и продължи да говори:

— Кога е шоуто?… В понеделник ли? Чудесно… Да, ще ви се обадим тези дни. Още веднъж благодаря. Дочуване.

Кейт чакаше нетърпеливо до вратата.

— Сега мога ли да говоря? — попита нервно тя.

— Извинявай — Алис се изправи. — Беше изпълнителният директор на „Какво да ядем и пием“. Ще правят промоция около Коледа и иска да разговаря с теб за „Тънсбри“. Мисля, че бих могла да го убедя да ни отделят няколко минути. Един от техните проучватели го е опитал в бар „Харис“ миналата седмица и го е харесал. Смятам, че би трябвало да обмислим какво да кажем… — Алис замълча. Кейт се бе обърнала и втренчила поглед през прозореца. — Кейт?

Тя извърна глава.

— Какво искаш да кажеш, че ми нямаш доверие сама да разговарям с тях?

— Не, нямах предвид това. Само си мислех, че винаги е по-добре, ако знаеш какво съм казала и аз знам какво си казала ти. Не искам да разберат например, че ще го представим в промоцията на „Добро утро“. Може би ще променят решението си, ако узнаят — Алис събра записките си. Никога не бе очаквала топлота от страна на Кейт. Бе предполагала, че ще бъде пренебрегвана в повечето случаи, но нарастващата враждебност я изненадваше. Беше почти невъзможно да се работи в условията на студена война. Всичко, което вършеше, бе посрещано с подчертано безразличие, често с открито неодобрение. — Мисля, че свърших за днес. Искаш ли да позвъниш в „Би Би Си“ сега? — другата жена сви рамене и Алис трябваше да потисне надигащото се негодувание. — Кейт — обясни възможно най-спокойно, — засега рекламата е безплатна. По-нататък ще бъде нужно цяло състояние, със сигурност си струва. Наистина нямам търпение да пуснем „Тънсбри“…

— Добре, ще се обадя.

Кейт почти винаги постъпваше така. Не оставяше Алис да довърши, прекъсваше я, а това я вбесяваше. Преброи до десет, усети, че е стиснала зъби, и отвори уста, за да отпусне схванатата си челюст.

— Телефонният номер е тук — каза тя. — Ако можеш, наблегни на историята с дълга и факта, че си открила възможността за дестилация случайно, а всичко се е получило…

— Не е точно така!

— Не е, но би привлякло интереса на медиите, а това наистина ми се струва важно.

Алис сложи листовете в папката и се отправи към вратата. Когато се обърна, видя, че Кейт гневно се взира в нея.

— Кейт, има ли… — тя спря и дълбоко си пое дъх. Възнамеряваше да попита дали наистина има смисъл да стои тук и да работи толкова усилено, щом Кейт е така неотзивчива. В края на краищата това бе нейният бизнес и Алис работеше за нея.

— Има ли какво? — попита Кейт.

— Има ли вечеря днес? — поинтересува се Алис.

— Разбира се — отвърна тя. — Петък е.

Беше станало традиция в петък всички, които бяха свързани с бизнеса, да вечерят заедно. Да обсъдят седмицата и да се разтоварят. Винаги готвеше Кейт.

— Добре — отвърна Алис. — Тогава ще се видим по-късно.

Без да каже нещо друго или да се усмихне, тя излезе от стаята и отиде да потърси Рори.

 

 

Дънкан зави по „Редвю Роуд“ и изпита чувство на носталгия, докато се приближаваше към „Ашмор Хаус“. Паркира колата си на главната улица и остана вътре няколко минути, замислен за Джан и за всичките години, прекарани тук. Това бе неговият дом. На вратата стоеше неговото име от деня, в който бяха разгледали жилището с агента на недвижими имоти, а сега го бе загубил. Бе загубил и Джан, ако трябваше да бъде честен пред себе си, по най-нелепия и банален начин.

Излезе от колата. Беше тук с определена цел. Бе работил усилено и извършил ловки машинации, за да постигне всичко, и нямаше намерение да го разруши, като се поддаде на чувствата си. Оправи вратовръзката си, тръгна по насипаната с чакъл пътека към къщата и натисна звънеца на номер три. Почувства се странно да звъни на вратата на жилището, което по закон все още бе и негово.

Джан отвори. Бе облечена с бял хавлиен халат. За миг останаха загледани един в друг. Дънкан забеляза колко много се е променила през последната година. Тя си помисли, че въпреки всичко, което се бе случило напоследък, той далеч не прилича на мъжа, за когото се бе омъжила. Отвори широко вратата и го покани:

— Влизай. Боя се, че още не съм готова.

Дънкан пристъпи в коридора.

— Защо не си вземеш нещо за пиене? Аз ще сляза след пет минути.

Той кимна и изчака Джан да го заведе до всекидневната. Разбира се, знаеше пътя, можеше да се оправи и със завързани очи, но сега това бе нейният дом и ако искаше да я спечели на своя страна, би трябвало да зачита волята й.

Джан изчезна по стълбите към горния етаж, а Дънкан си наля уиски и отиде в кухнята да сложи лед.

Щом се качи в спалнята, Джан седна на леглото и дълбоко си пое дъх. Погледна двата тоалета, които бе приготвила, изправи се, застана пред огледалото, огледа се с единия, а после и с другия. Пробва няколко прически, след което отново разреса косите си, както преди. Сложи костюма, смени блузата, избра обувки, но накрая съблече всичко и взе от гардероба тясна черна вечерна рокля и подходящо сако. Облече ги, извади черни велурени обувки, чифт черни чорапи и сребърната огърлица, която Дънкан й бе подарил преди три години. Когато бе готова, се изправи и погледна отражението си в огледалото. „О, Боже — помисли си изведнъж. — Какво правя, по дяволите?“ Седна на леглото и отпусна глава на ръцете си.

Дънкан я, бе развълнувал, ето какво бе станало. Стараеше се да я очарова, внимателно я манипулираше и тя знаеше това, усещаше го, но като че ли не я безпокоеше. Отново бе станал внимателен, звънеше в офиса й по няколко пъти на ден, бъбреха, обсъждаха различни неща, канеше я на обяд, застояваше се при нея след събрания — всичко това бе в негов стил. Държанието му изглеждаше естествено и предразполагащо. Толкова бе лесно да я накара отново да хлътне, да се понесе по течението. Тя знаеше, че вече не го обича, не и по същия начин, но беше на четиридесет и три, самотна, с един кратък несполучлив флирт зад гърба си. И ако Дънкан искаше да опита да се върне, защо да го отблъсква? Може би една злополучна забежка след двадесет години брачен живот не бе болка за умиране?

Джан стана, прокара ръце надолу по бедрата си, за да приглади роклята, и отново застана пред огледалото. Сложи тънък слой червило на устните си и разреса за последен път косите си. Взе чантата от леглото и сравнително доволна, слезе по стълбите.

— Здравей, искаш ли нещо за пиене?

Джан поклати глава. Дънкан пиеше уиски. Тя не беше го докосвала, затова бутилката стоеше на бюфета точно както той я бе оставил преди шест месеца. Взе кутия цигари от масичката и запали една, докато го чакаше да допие питието си.

— Задният двор изглежда чудесно — отбеляза той. — Харесват ми саксиите. Обикновено не се грижеше за цветя през зимата, нали?

— Имам нужда да се утешавам с нещо — отвърна тя и веднага съжали за думите си.

Дънкан си даде вид, че не обръща внимание, и се усмихна.

— Винаги си имала градинарски усет. Дори успяваш да накараш цветята да траят по-дълго — „доста по-дълго от тези на Каръл-Ан“, едва не добави той. Тя харчеше по двадесет лири на седмица за цветя, но до сряда увяхваха. Посегна към цигарите на Джан. — Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Вземи си.

Подаде му запалката и лъскав пепелник от масивно стъкло.

Още нещо не харесваше у Каръл-Ан. Беше страстна в леглото, но към всичко друго се отнасяше небрежно. Нищо в апартамента й не блестеше, дори не изглеждаше чисто, включително и ризите му. Дънкан запали цигара и допи уискито.

— Искаш ли още едно? — Джан се приближи към бюфета и той забеляза, че роклята подчертава колко много е отслабнала.

— Нова ли е? Имам предвид роклята.

Тя сви рамене. Каръл-Ан никога не би отвърнала така на подобен въпрос: обичаше да купува и да му доставя удоволствие, като парадира с най-малката подробност от всяка покупка.

— По-добре да тръгваме — каза той. — Не искам повече уиски, Джан — остави чашата си на плота. — Поканата е за шест, а сега е пет и половина.

— Добре, ще си взема палтото — тя излезе в коридора и извади палтото си от гардероба. Дънкан я последва, видя грижливо подредените дрехи и отново изпита носталгия. Чисто, свежо, подредено — тези думи вече не съществуваха за него. Джан отвори входната врата и го изчака да мине.

— Да включа ли алармата? — попита той.

— Не си прави труда, смених кода — отвърна тя.

Това беше действителността. Този дом вече не бе негов. Дънкан излезе навън в студения вечерен въздух. За половин час се бе стъмнило. Застана под уличната лампа да почака Джан. Тя го настигна и каза:

— Също както в добрите стари времена, а? Приеми в града, коледни веселби на открито, ти и аз — погледна го за миг и се опита да убеди самата себе си, но не успя и добави: — Не съвсем.

Мълчаливо влязоха в колата.

 

 

Джан стоеше до Дънкан, държеше чаша с някакъв коктейл от джин, който веднага бе замаял главата й, и се смееше на вица, който той разказваше. Всъщност вече го бе чувала два пъти, но отново й се стори забавен. Дънкан имаше талант да забавлява хората, когато бе в добро настроение.

Щом човекът, с когото разговаряха, се оттегли, той се обърна към нея и каза:

— Каръл-Ан излезе с приятели. Предполагам, няма да ми откажеш да вечеряме заедно.

Джан стисна чашата. Да, не би отказала вечеря, мразеше да се храни сама, но не искаше да се възползва от отсъствието на Каръл-Ан. Подобно положение й се струваше унизително.

— Благодаря, Дънкан, но имам други планове — отвърна тя.

— Други планове? — той замълча. — Извинявай, не е моя работа.

Джан се усмихна, твърдо решена да не признае истината.

— Прав си, не е твоя работа. Извини ме.

Остави празната чаша на един поднос и се отправи към дамската тоалетна.

Приемът бе в залата за коктейли на брокерска къща, на приземен етаж. Цялата бе застлана със сив килим, стените бяха бели и по тях висяха гравюри в рамки, с автографи на най-известните съвременни художници. Обстановката не бе по вкуса на Джан, но картините наистина й харесаха и докато минаваше покрай тях, за да убие времето, разгледа всяка поотделно с възхищение. Застоя се по-дълго пред една от тях и неочаквано дочу познат глас. Обърна се и на няколко крачки от себе си видя Стефан — облечен със съвършено бяла риза и черни джинси. Разговаряше с жена, доста по-възрастна от него. Джан зяпна от изненада и се смути от внезапното физическо влечение, което отново почувства. После забеляза, че той подава визитна картичка на събеседничката си, и осъзна, че е станала свидетелка на сключването на поредната му сделка. Почувства се оскърбена. Понечи да се отдалечи, но Стефан я видя.

— Джан! — приближи се, без да обръща внимание на гневния й поглед, и я спря. — Дошла си на партито на „Кенингс“?

— Да — тонът й бе смразяващ. — А ти?

— Да, и аз…

Но преди да довърши, тя не успя да се овладее и избухна:

— Знам точно какво вършиш, Стефан, и това все още ме ужасява — обърна се да си тръгне, но му хвърли още един поглед. — Не, нещо повече, отвращава ме — заобиколи го, продължи към тоалетната и изчезна вътре.

Стефан се втурна след нея, но се блъсна в Ребека, която каза:

— Джинът свърши, Стефан. Би ли донесъл още три-четири бутилки от колата? Пийт изнемогва.

Той се спря, погледна към тоалетната, после към Ребека, накрая простена.

— Добре ли си, Стефан?

Сви рамене, извади ключовете за колата от джоба си и каза:

— Добре съм, наистина съм добре, благодаря, Ребека. Отивам за джина — отправи се към изхода, но изведнъж спря и погледна назад. — Току-що приех още една поръчка — извика той. — По всяка вероятност за двадесет и трети.

— Чудесно! — отвърна тя и се усмихна. — Браво!

— Да — промърмори той под нос, — браво на теб, Стефан!

Джан откри Дънкан на същото място, където го бе оставила. Прекоси залата, приближи се към него и той се обърна.

— Джан? — втурна се насреща й и я хвана за ръката. — Какво има? Изглеждаш ужасно.

Тя се пошегува:

— Благодаря. Наистина знаеш как да очароваш едно момиче.

Но гласът й издаде тъга, а лицето й бе пребледняло.

— Хайде — каза той. — Тръгваме си.

— Не, Дънкан. Добре съм! Не разваляй партито само заради…

Но той не пусна ръката й и я поведе към вратата.

— Независимо дали имаш планове или не, ще те заведа на някое наистина хубаво място за вечеря.

Джан се остави да бъде водена. Мразеше кавгите, а това, че бе видяла Стефан точно сега, я бе разстроило. „Господи! — помисли си тя. — Колко съм жалка.“ Но най-лошото бе минало и Дънкан бе станал неудържим.

— Е, и? — попита той, когато напуснаха сградата. — Шумно, модно и скъпо или тихо, спокойно и скъпо? Какво да бъде?

Джан сви рамене:

— Все едно, стига наистина да е скъпо.

Дънкан я прегърна и тя осъзна, че няма нищо против.

— Това е моето момиче! — възкликна той. Отправиха се към мястото, където бяха оставили колата.

 

 

Кейт слезе на долния етаж, облечена за вечеря. През по-голямата част от седмицата носеше джинси и пуловер, но в петък вечер, щом приготвеше храната, се стараеше да замени работните дрехи с нещо по-различно. Днес бе облякла дълга тъмночервена вълнена рокля, прилепнала към ханша й, с цепка до средата на бедрото, и черни боти с квадратни токове. Косите й бяха вързани с черна панделка. Изглеждаше поразително и Томи вдигна очи от телефона, когато я видя да се приближава. Учуди се откъде е намерила настроение и енергия да се нагласи така след толкова напрегната седмица.

— Кейт — каза той, като сложи ръка върху слушалката, — изглеждаш възхитително!

Тя се усмихна:

— Мери ли се обажда?

— Да.

— Ще дойде ли?

Томи поклати глава.

— Не може да намери гледачка за детето — отвърна той и продължи разговора си. Щом свърши, остави слушалката и попита: — Хари ще дойде ли тази вечер?

Кейт сви рамене.

— Нямам представа — отвърна.

Не искаше това да прозвучи пренебрежително, но споменаването на името му я караше да изпитва досада. През изминалия месец Хари се държеше странно. Беше обсебен от идеята за отваряне на ресторант и винаги щом се отбиеше, което не се случваше много често, изобщо не помагаше, а непрекъснато настояваше за това. А и винаги държеше мобифона в джоба си, който звънеше в най-неподходящия момент и го караше да бъде потаен й притеснен. Кейт полагаше усилия да го обикне, но той никак не я улесняваше.

— Предполагам, че ти липсва, когато не е тук — каза Томи.

— Моля?

Тя бе застанала до бюрото и прелистваше бележките на Алис.

Щом го изрече, Томи осъзна, че коментарът му е неуместен. Колкото и да обичаше Кейт, не можеше да проумее какво става между нея, Хари и Рори и какво общо има Алис с всичко това.

— По-добре е да се преоблека — каза той. — Да сваля тези мръсни дрехи.

Кейт го погледна.

— Добре. Ще се видим навреме за коктейла „Тънсбри Ориджънъл“, Томи.

Помаха му, докато той изчезваше по коридора.

 

 

Малко по-късно Кейт все още седеше на старото бюро на Лио и прелистваше папката с рекламите, когато от коридора се чу гласът на Алис. Обзе я напрежение, застана неподвижно и зачака да види дали ще влезе. После чу гласа на Рори. Не можа да разбере какво точно казва, но сигурно беше нещо смешно, защото Алис се засмя. Стомахът на Кейт се сви. Въпреки че бизнесът потръгна главно благодарение на уменията на Алис в маркетинга и въпреки увереността, обхванала всички, тя не можеше да престане да се пита дали не бе по-добре, когато всичко бе само нейно и на Рори, когато имаше нужда от него и можеше да разчита на подкрепата му.

Вдигна глава, когато влязоха, смеейки се, и Рори попита:

— О, Кейт, какво правиш тук сама?

Тя сви рамене и направи опит да се усмихне, но не й се удаде и лицето й застина в унила гримаса.

— Имам малко работа — промърмори. — Гледам как се движат продажбите.

Алис заобиколи Рори и се приближи към голямата квадратна ваза с фрезии над камината, които Кейт винаги поддържаше свежи заради Лио. Протегна се, приближи едно стръкче към носа си и вдъхна силния сладникав аромат. Докато вдигаше поглед, зърна отражението на Кейт в огледалото зад нея. За миг бе поразена от това, което видя, и дъхът й спря. После затвори очи и се запита защо не го е забелязала по-рано. За миг си помисли, че призракът на предишната Алис изплува отново. Манипулаторката Алис… Алис, която лъжеше. Отвори очи, когато Рори попита:

— Хари ще дойде ли тази вечер?

Кейт сви рамене:

— Доколкото ми е известно, няма да дойде. Но — отмести поглед — нали познаваш Хари!

Разбира се, Алис не бе забелязала това преди. Беше така дълбоко стаено заради настойчивостта на Хари, така завоалирано, че никой не го бе доловил, дори самата Кейт. Приближи се към Рори и много нежно сложи ръката си върху неговата. Той я погледна озадачено за миг, но Алис не му обърна внимание. С крайчеца на окото си видя как Кейт потръпна и се увери, че е права. Ако беше така, това бе решението на уравнението, последният й шанс. Отдръпна ръката си и се усмихна на Рори.

— Хайде — каза тя. — Нека оставим Кейт да работи. Ужасно ми се пие нещо.

Хвана го за ръка и го поведе навън от кабинета към кухнята, като остави след себе си аромат на парфюм.

 

 

Беше много късно, когато Дънкан най-сетне погледна часовника си. Лежеше изтегнат на канапето точно срещу Джан, бе свалил сакото и вратовръзката си и опрял крака на масичката, държеше пълна чаша отлежал „Арманяк“. Беше наистина доволен — от доста време не се бе чувствал така спокоен и отпуснат.

Джан също държеше голяма чаша за коняк, но пълна със слаб леденостуден портокалов ликьор. Без особено желание отпи глътка. Беше попрекалила и въпреки че не бе пияна, не можеше да разсъждава трезво. Бе свалила обувките си и подвила крака под тялото си, така че жартиерите й се подаваха. Това накара Дънкан да си зададе въпроса какво ли е правила в негово отсъствие. Никога не бе носила секси бельо, но съдейки по това, което виждаше, явно нещата се бяха променили. Задържа поглед върху бедрата й, доста по-слаби от преди, и почувства силна възбуда. Когато вдигна очи, забеляза, че Джан го наблюдава.

— Гледам чорапите ти.

— Е, и? Да не би досега да не си виждал такива неща?

Дънкан отпи голяма глътка коняк.

— О, не зная, Джан! — въздъхна дълбоко. — Изглеждаш различна, не си същата жена, която познавах.

— О, същата съм, Дънкан! — каза тя. — Нямам много тайни.

Отметна глава назад, изпъна краката си, сложи ги да отпочинат върху масичката и докосна пръстите му.

— Господи! Липсваше ми, Джан — възкликна той. — Наистина ми липсваше.

Тя вдигна глава. Очите й се бяха замъглили и изведнъж се почувства изтощена.

— Дънкан, ще си лягам — каза.

Надигна се, зае малко предизвикателна поза, обви ръце около тялото си и го погледна.

— Може ли да остана? — Джан не отговори. Той протегна ръце, хвана нейните и силно ги притисна. — Да спра ли дотук?

Тя кимна, отпусна ръцете си и тръгна към стълбите. „Странно — помисли си. — Колко лесно било човек отново да се върне към старите си навици.“ Винаги си лягаше първа, а Дънкан винаги загасяше лампите и се качваше в спалнята след нея.

— Чакам те в леглото — промърмори тя.

Той се усмихна и докато допиваше коняка си, я проследи с поглед.

Щом остана сам, огледа стаята, в която всичко му бе до болка познато, старателно подредено, и се изправи. От чисто любопитство си помисли: „Ще погледна, обзалагам се, че я познавам много по-добре, отколкото смята. Мисля, че я разбирам. Винаги е било така.“

Приближи се до старинното бюро, завъртя ключа, отвори го и издърпа малкото тайно чекмедже. Вътре, в кафява папка, се намираха документите на имението „Тънсбри“.

Дънкан я взе, затвори чекмеджето, после бюрото и го заключи. Приближи се към канапето, взе сакото си, намери ключовете за колата и нахлузи обувките си. „Сигурно я е забравила — помисли си той. — Няма да забележи, че я няма. Прегледала я е и вече не й е нужна.“ Така оправда следващата си постъпка. Досети се, че Джан е пропуснала да включи алармата, излезе навън и отиде до колата. Отключи я, сложи папката в жабката и отново заключи.

Върна се обратно, загаси лампата в хола, допи коняка си, отнесе чашата в кухнята и я сложи в мивката до тази на Джан. Сети се, че трябва да се обади на Каръл-Ан. Върна се отново в хола, позвъни и остави съобщение на телефонния й секретар. Каза, че е отседнал в хотел, защото бизнес вечерята продължила доста дълго. После изключи телефона.

Когато се качи по стълбите, изпита леко вълнение, примесено с умора. Да бъде в леглото с Каръл-Ан означаваше твърде много секс и кратък сън. Перспективата за девет спокойни часа бе добре дошла. Съблече се в спалнята. Беше тъмно, не бе необходимо да демонстрира мъжествеността си, да прибира корема си. Тук имаше само уют и спокойствие. Дънкан се пъхна в леглото с немити зъби и се приближи към Джан.

Беше задрямала. Само за миг отвори очи и протегна ръце да го прегърне. Отпусна се до него и се остави близостта и топлината му да я завладеят. Това трая само няколко минути. После се отдръпнаха един от друг към двата края на леглото, настаниха се удобно между грапавините на износения матрак и алкохолът ги унесе.