Мария Барет
Нарушено обещание (21)

Двадесета глава

Стефан седна на пода в коридора на апартамента си с телефона пред себе си и натисна бутона за повторно избиране. Чу, че телефонът на Джан дава „свободно“, и изчака доста дълго, преди да сложи обратно слушалката. Знаеше, че тя е там: преди това бе позвънил на Моли в офиса — и трябваше да продължи да опитва.

Опря глава на стената, изчака няколко минути и отново повтори процедурата. Когато чу позвъняването, усети, че стиска здраво слушалката.

— Моля те, Джан, обади се — промълви той и положи усилие да се успокои. — Моля те, вдигни слушалката!

Джан лежеше в спалнята и чуваше как телефонът във всекидневната звъни, но бе твърде потисната, за да слезе долу и да го изключи или дори да си направи чаша чай. Чувстваше се зле, бе дълбоко засегната, съсипана от това, че я бяха използвали и направили за смях. Знаеше, че е Стефан. Кой друг би звънял през пет минути? Нямаше съмнение, че звъни, за да се увери, че тя няма да промени намерението си относно папката за „Тънсбри“. Звънеше, за да й наговори още лъжи. Свлече се от леглото и закри лицето си със завивката. Беше така засрамена, че й се искаше да изчезне, да се скрие, да се свие в пашкул завинаги. Не се срамуваше от чувствата си — кой не би го намерил за привлекателен, с цялата му младежка красота? Срамуваше се, че се бе хванала на този стар номер. Искрено бе повярвала, че я харесва, че е нещо повече от мимолетна връзка.

Телефонът замлъкна и тя бавно въздъхна. Усети, че бе затаила дъх и през цялото време, докато звънеше, бе впивала нокти в дланите си. Настъпи тишина и тя започна да се успокоява. Преобърна се, сви се на кълбо и затвори очи. Може би я бе оставил за малко на мира, може би за кратко щеше да има спокойствие. Но тъкмо си помисли това — и телефонът отново зазвъня.

Джан тихо и отчаяно зарида.

 

 

Беше време за обяд и Флора бе гладна. Бе помагала за етикетите, ако лепенето им върху всекиго и всичко можеше да се нарече помощ. Беше й омръзнало и бе започнала да става непослушна. Кейт реши, че е време да я отведе.

— Мисля — каза на мисис Ейбъл, — че някой трябва да си отиде у дома да обядва.

— Кой някой? — изчурулика Флора.

— Ти — усмихна се Кейт. — Хайде, ще те заведа и по пътя ще се отбием да се обадим на татко ти.

— Не — захленчи детето. — Не искам да си ходя.

— Добре — каза Кейт, — няма проблем. Ще отида у вас и ще изям сама чудесните сладки, които мисис Ейбъл опече за теб. Може да дам едната на татко ти, после още две… — Флора изведнъж скочи и хвана ръката й, преди да довърши изречението. — Готова ли си? — попита я младата жена.

Флора й подаде палтото си, тя й помогна да се облече и се усмихна на икономката.

— Ще се видим по-късно, мисис Ейбъл. Кажи любезно „довиждане“, Флора.

— Любезно довиждане, Флора! — извика момиченцето.

Мисис Ейбъл й изпрати въздушна целувка и цъкна с език, докато двете излизаха навън.

— Станали са много близки, нали? — каза Томи в отговор на неодобрителната й реакция.

Икономката отново цъкна с език.

— Твърде близки, което ме притеснява — отвърна тя. — Не искам това момиче отново да бъде наранено.

И без да дава повече обяснения, остави Томи сам да си направи изводи й мълчаливо продължи да лепи етикети.

Кейт и Флора се спряха пред спиртоварната и се обадиха на Рори. Той се приближи, повдигна дъщеря си и я прегърна.

— Накъде си се запътила, сладкишче?

— Не съм сладкишче — възрази тя.

— Какво си тогава?

— Флора Галахър! — уверено заяви момиченцето.

— Сигурна ли си? — попита той с широка усмивка.

Детето кимна и Рори погледна Кейт.

— Водя я на обяд — обясни тя. — Омръзна й да лепи етикети.

— Не си длъжна да го правиш — каза той. — Ще позвъня на мама и ще я помоля да дойде, аз…

— Не, всичко е наред. Сама пожелах.

— Е… благодаря — Рори свали Флора на пода. — Да слушаш Кейт и да не цапаш много.

— Аз съм добро момиче! — рече малката.

Кейт потупа пластмасовата кутия, която носеше.

— Имам тайно оръжие — каза тя. — За всеки случай.

— Тайно оръжие?

— Чудесните сладки на мисис Ейбъл.

Рори се усмихна. За миг между тях настъпи неловко мълчание, Флора задърпа ръката на младата жена.

— Хайде, гладна съм.

Кейт тръгна.

— Ще се видим после, татко — извика детето.

— Да — отвърна той, — чао.

 

 

Алис слезе от таксито пред входа на „Тънсбри Хаус“, плати на шофьора и свали малък куфар от задната седалка. Щом колата потегли, тя се изправи, сложи очилата си и се огледа наоколо. Беше идвала в „Тънсбри“ само веднъж, в деня на сватбата на Рори, и едва си спомняше мястото. Сега й се стори доста приятно. Потърси в джоба си листчето с указанията, които бе помолила майката на Рори да й даде, и видя, че „Гъли Котидж“ се намира вдясно от входа.

— Проклятие! — промърмори тя, когато разбра, че ще се наложи да мине по чакълената пътека, за да стигне до входа. После трябваше да прекоси тревните площи. Алис погледна обувките си и за първи път от пристигането си изпита съмнение. Може би това бе знак, че не биваше да идва? Стегна се и вдигна куфара. — Глупости! — каза си. — Не бъди толкова мекушава.

Водена от чувството си за ориентация, се отправи към „Гъли Котидж“.

 

 

Флора седеше в скута на Кейт и внимателно слушаше приказката. Бе една от любимите й, пълна с ужасяващи чудовища, призраци, страхотии и същества, които се появяват нощем. Не смучеше палеца си, нито прегръщаше някакво мече, но явно бе особено привързана към една вратовръзка на Рори, която държеше близо до лицето си и търкаше коприната в бузката си.

Кейт разказваше с голямо удоволствие, всъщност май й бе по-забавно, отколкото на Флора, когато преправяше гласа си и издаваше различни звуци. Тъкмо се канеше да продължи, когато й се стори, че има някой отвън на двора. Спря, ослуша се за миг, за да се увери, и детето я подкани:

— Хайде, Кейт, продължавай по-нататък.

Младата жена си пое дъх, но вдигна поглед и зърна Алис, която стоеше на прага.

— Боже мой!

Обзе я такава ярост, че едва не изпусна Флора от скута си. Втренчиха се една в друга, без да продумат.

Момиченцето се извърна назад към Кейт и любопитно изгледа жената на прага.

— Коя е тази? — попита то, леко се намръщи и Алис почувства, че цялото й тяло се свива от мъка.

— Това е Алис — промълви Кейт. — Тя е… — замълча, за миг остана загледана в детето, в доверчивото любопитно личице, не знаейки какво да каже.

— … приятелка на татко ти — довърши Алис вместо нея. Олюля се така силно, че трябваше да се подпре на вратата. — Дойдох да видя и двама ви.

— Татко знае ли?

— Да — рече Алис. — Обадих се да го уведомя.

— О! — Флора се обърна към книжката. — Хайде, Кейт, продължавай.

Алис се обърна встрани. „Разбира се, детето не те помни — каза си тя, — как би могло? Та то едва те познава, ти изчезна преди две години.“ Но не можа да се отърси от болката. Не бе сигурна какво е очаквала, но се увери, че е загубила дъщеря си… не, не беше я загубила, а беше я изоставила.

— Би ли съобщила на Рори, че съм тук? — помоли тя Кейт.

Кейт кимна. Не бе предполагала, че може да изпита съжаление към Алис, но в момента наистина я съжаляваше.

— Сега ще му позвъня — отвърна.

— Добре — Алис направи безуспешен опит да се усмихне. — Ще го почакам навън.

 

 

Джан бе останала в семейното жилище. Не беше особено просторно или луксозно — средно голям мезонет в Патни, но сама го бе боядисала и обзавела с много любов, а Дънкан и Каръл-Ан биха го получили само през трупа й. Това бе нейният дом. Поливаше цветята в сандъчетата на прозорците, погаждаше се със съседите, паркираше колата си на едно и също място всяка вечер. Може би изглеждаше еснафско, но това й харесваше.

Стефан не бе изненадан, когато късно вечерта таксито му спря пред сградата с тухлена фасада в стил, характерен за времето на крал Едуард. Ето на какво толкова държеше Джан — спретнато, удобно жилище, не твърде разкошно. Бе изкопчил адреса й от Моли в офиса и цял следобед се бе борил с мисълта да я посети. Накрая разумът бе надделял над чувствата. Знаеше, че Джан няма да се зарадва да го види, но трябваше да говори с нея, не можеше да издържи повече в това мъчително състояние. Не знаеше как се чувства тя, но той не помнеше някога да е бил толкова нещастен. Разкъсваше се от болка само при мисълта за нея и ако това не бе любов, не знаеше какво би могло да бъде, по дяволите.

Натисна звънеца на „Ашмор Хаус“ № 3, отдръпна се да погледне дали лампите са запалени, видя, че светят, и отново позвъни. Почака, погледна часовника си и опря лице о стъкленото прозорче на вратата. Успя да огледа коридора и всекидневната в дъното и съзря фигурата на Джан да се приближава, за да загаси лампата.

— Проклятие! — промърмори той.

Наведе се, повдигна капака на пощенската кутия и извика:

— Джан, знам, че си вътре, няма смисъл да гасиш лампите и да се преструваш, че не си тук. Искам да поприказваме, Джан. Трябва да се видим. Отговори ми! — погледна през процепа и видя долната част на фигурата й във всекидневната. — Джан! — извика отново. — Умолявам те, трябва да…

— Махай се! — кресна тя. — Изчезвай и ме остави на мира!

Стефан се изправи и силно заудря по вратата.

— Не — отвърна й. — Няма да си тръгна. Искам да говоря с теб, Джан. Не мога да оставя нещата така. Не мога да ти позволя…

— Извинете — чу се глас от прозореца на втория етаж. — Бихте ли запазили тишина? Някои се опитват да гледат телевизия.

Стефан заудря още по-силно по вратата.

— Джан! — настоя той. — Нарушаваме спокойствието на съседите. Пусни ме да вляза, за Бога, или ще остана тук отвън и ще кажа каквото имам — когато отново се наведе и погледна през пощенската кутия, още една лампа угасна. — Джан, Джан, моля те! — изправи се и се отдръпна, като за миг му хрумна безумната мисъл да счупи стъклото и да влезе вътре. „За Бога, Стефан, овладей се“, помисли си той. Отново се приближи към вратата и долепи лице до стъклото. — Джан — тихо каза, — моля те, изслушай ме, това е единственото, което…

Тя внезапно отвори, Стефан политна напред, загуби равновесие и препъвайки се, влезе вътре. Джан затвори вратата след него и докато чакаше да се изправи, каза:

— Имаш пет минути, после искам да изчезнеш оттук и от живота ми. Единствената причина, поради която те пускам, е, че държа да запазя добри отношения със съседите. Казвай каквото имаш, а после си върви. Ясно ли е? — Стефан се обърна и я погледна. — Ясно ли е? — повтори тя.

Той кимна. Джан изглеждаше нещастна почти колкото него. Изпита желание да я докосне.

— Джан, съжалявам — промълви младият мъж.

— Съжаляваш? — подигравателно се засмя тя. Нямаше намерение да казва каквото и да било, но не можа да се сдържи. — Ти съжаляваш?

Той сведе поглед към ръцете си.

— Съжалявам, че не ти казах с какво изкарвам прехраната си.

— И какво по-точно правиш, Стефан?

— Предлагам компания на дами. Придружавам жени като Лойс Маккини на вечери и приеми. Жени, които не желаят да се появяват сами на светски събирания.

Джан поклати глава:

— За Бога, бъди честен, Стефан! Ти си жиголо. Спиш с жени за пари — не можа да прикрие отвращението си и гласът й затрепери. — Продаваш секс!

— Не, Джан, не продавам секс!

— Това не е ли част от услугата?

Той се поколеба. Желаеше я толкова силно, че се изкуши да излъже, да каже нещо, за да смекчи гнева й. Загриза нокътя си и колебанието му премина в тягостно мълчание.

— Има някои клиентки, които особено харесвам и с които спя — бе казал истината. Нямаше връщане назад. — Плащат ми за цялата вечер, не за секса. Никога не се виждам с тях само за това, а ако се случи, то обикновено става в края на вечерта, както при нормална интимна среща.

— О, и това оправдава всичко, така ли? Не мога да повярвам, Стефан! Ти наистина не проумяваш какво не е наред, нали?

— Разбирам, че не е общоприетата представа за добра кариера, но действително няма нищо ужасно в това, което върша. Обичам секса, харесвам жените, взаимоотношенията ми с клиентките са честни, различно е.

— Е, щом така мислиш, толкова по-зле за теб.

Той протегна ръка и докосна рамото й.

— Джан?

Жената го отблъсна.

— Ти ме лъжеш — тихо каза тя — и ме използваш. Дори и да можех да приема това, което вършиш, не бих понесла повече лъжи. Може би си честен с клиентките си, но нямаш доблестта да бъдеш честен с мен.

— Не те лъжа, Джан, и не те използвам. Когато ме попита с какво се занимавам, просто не ти казах, но никога не съм те лъгал, за да се защитя — замълча и отпусна глава върху ръцете си. — Джан, след миналата нощ, след всичко, което се случи между нас, какво значение има?

Тя почувства болка в цялото си тяло. Искаше й се да му вярва, да мисли, че тази драма е, защото не му е безразлична, но не можеше. В момента се чувстваше твърде унизена.

— Има значение — отвърна. — Има значение за мен. Ти ме използва, за да избавиш приятелката си от затруднение. Не знам, може би бях просто поредната клиентка.

— Не, Джан, не говори така!

— Но не отричаш, че искаш да помогнеш на Кейт Дауи.

Стефан я погледна. Странно нещо бе истината: щом човек направи едно признание, бе невъзможно по-нататък да бъде неискрен.

— Не, никога не съм го отричал.

Тя се обърна настрани.

— Не казвай нищо повече, моля те.

Той се отдръпна и не можа да си обясни как само няколко крачки можеха да му се струват толкова голямо разстояние. Между тях зееше пропаст, а не бе казал нищо от това, което бе желал.

— А ако се занимавах с нещо друго, Джан? Ако имах друга професия?

Тя го погледна крадешком.

— Каква например? Не вярвам да си правоспособен адвокат.

— Не съм.

— Точно така, не си — Джан сви рамене. — Забрави това, Стефан.

— Какво да забравя? За нас?

Тя кимна и се отправи към вратата.

— Между нас няма нищо, никога не е имало — задържа вратата широко отворена и зачака той да излезе. — За твое сведение, това, което направих с папката документи на „Тънсбри“, го сторих за самата себе си, а не заради теб. Може би бе глупаво от моя страна, че те приех на сериозно, но няма да позволя то да повлияе на решенията, свързани с бизнеса ми.

Стефан преглътна, хвърли последен поглед към нея и излезе. Понечи да се обърне, да каже довиждане или каквото и да е, за да отложи раздялата с още няколко мига, но Джан вече бе затворила вратата. Дълго остана загледан в нея, после вдигна яката на палтото си и се отправи към главната улица да хване такси. Когато измина половината път до Пимлико, осъзна, че не й е казал нищо за „Лечуърт“ или за вероятността Дънкан да има таен допълнителен доход.

 

 

Алис стоеше до мивката с кърпа за чинии в ръка и забърсваше съдовете, които Рори й подаваше. Никога не бе вършила домакинска работа и ролята, която изпълняваше в момента, й се струваше доста необичайна, Флора спеше на горния етаж. Бяха вечеряли на малката кухненска маса — тримата заедно, и Алис бе помогнала при изкъпването на детето, въпреки нежеланието му. Подреди последните три чинии на масата, сгъна кърпата и я преметна върху облегалката на стола. Подпря се на бюфета с лице към Рори и каза:

— Кейт и Флора изглеждат близки.

Той се напрегна.

— Наистина ли?

— Бях свидетелка на доста идилична сцена — Алис скръсти ръце пред гърдите си и сведе поглед към пода. — Жалко, че трябваше да дойда и да разваля всичко, но все пак Флора ми принадлежи по право…

Трясъкът отекна изневиделица. Силен и пронизителен, той я накара да застине. Тя отскочи назад, когато парче от счупената чиния се плъзна по пода към нея, и погледна Рори.

— Да не си посмяла отново да изречеш това! — процеди той през зъби. — Никога! — нямаше съмнение, че чинията не е паднала случайно, и Алис се отдръпна от него. — Флора не ти принадлежи по право и ако направиш нещо, което да нарани нея или Кейт, Бог да ми е на помощ, Алис, ще те убия!

Тя стоеше като закована. Втренчи поглед в парчетата порцелан по изцапания под. Откакто познаваше Рори — и по време на болестта й, и когато той очевидно страдаше от раздялата с Кейт, и в моменти на ярост, — никога не я бе заплашвал, никога не бе избухвал, макар и да бе имал право. Изминаха няколко минути, докато шокът отшуми. Алис приклекна и безмълвно започна да събира парчетата от счупената чиния. Когато свърши, сложи купчината в кърпата за съдове и се изправи.

— Съжалявам — каза тя. — Не бях права, разбира се. Не биваше да го казвам.

— Да, не биваше.

Алис издърпа един стол, седна и изведнъж се почувства твърде уморена и тъжна.

— Флора е прекрасно дете — прошепна. — Заслугата е изцяло твоя… — затвори очи и се опита да сдържи сълзите си, но не успя. Извади от джоба си измачкана салфетка. — Съжалявам — промърмори тя и издуха носа си. — Не исках нещата да се развият така. Представях си всичко толкова различно…

— Невинаги събитията се развиват така, както сме очаквали, нали?

Алис вдигна очи. Докато гледаше Рори, й се струваше, че го вижда за първи път. Наистина го забеляза като личност, а не като придатък към своя живот, и внезапно се ужаси от това, което бе сторила.

— Господи, Рори, толкова съжалявам!

— Вече го каза.

Тя преглътна.

— Наистина обърках всичко, нали?

— Ти провали живота ми, Алис. Както и този на Кейт, а и на Флора.

— Все още изпитваш огорчение.

— Не, вече не. Имам Флора, ала ти го знаеш.

Тя потръпна. Беше прав, но не й бе лесно да го приеме.

— Затова ли се върна? За детето? — попита я той.

Не отговори. В известен смисъл — да, затова се бе върнала, да претендира за правата над дъщеря си, да се освободи от чувството за вина, да сложи всичко в ред. Но когато бе пристигнала тук, беше разбрала, че Флора не е вещ. Детето не бе нейна собственост, нито пък на Рори. Колкото до чувството за вина, Алис не бе сигурна дали някога би могла да се освободи от него, а намерението й да въведе ред в живота си може би бе неосъществимо.

— Върнах се у дома, за да видя Флора — каза тя най-сетне. — Ако нямаш нищо против, можем да поддържаме връзка.

Рори погледна встрани. От много време бе сърдит на Алис, чувстваше се измамен и използван. Сега, докато наблюдаваше дребничката й тъжна фигура в другия край на стаята, изпита единствено съжаление към нея.

— Разбира се — приближи се и седна. — Искаш ли нещо за пиене?

Алис сви рамене:

— Може би трябва да си тръгвам.

— Постой още малко — каза Рори. — Имам няколко снимки на Флора, искаш ли да ги видиш?

Тя се усмихна.

— Да, бих се радвала.

Той стана и отиде до бюфета.

— Рори? — обърна се. — Благодаря ти — каза Алис — за всичко.

Когато погледна часовника, Алис разбра, че е доста по-късно, отколкото бе предполагала. От горния етаж се бе чул плач и Рори бе отишъл да види дали Флора е добре. Допи чашата си с джин „Тънсбри Ориджънъл“ и се изправи. Бе наела стая в селото, но не мислеше, че ще я използва. Ако побързаше, можеше да стигне до гарата навреме за последния влак за Лондон.

Взе една снимка на Флора от купчината, която бяха разглеждали с Рори, сложи я в джоба си и облече палтото си. Чуваше гласа му от горния етаж — тих и успокояващ. Взе молив от бюфета, набързо му написа бележка, пожела му успех с производството на джин и отново благодари. Остави я под бутилката, намери куфара си, подържа шала на Флора до лицето си няколко секунди, вдъхвайки детското ухание, което лъхаше от него, отвори вратата и тихо напусна къщата.

Когато успокои Флора и тя отново заспа, Рори слезе долу, но Алис отдавна си бе тръгнала.

 

 

Беше късно, когато телефонът иззвъня, и Кейт бе във ваната. В спалнята имаше дериват, но все пак тя изруга при мисълта да излезе от топлата вана във влажния и хладен въздух и да прекъсне единственото си приятно преживяване за деня. „Може би е Хари“, помисли си и го остави да звъни. Почувства вина, че не бе мислила за него и не му се бе обаждала, откакто бе напуснал „Тънсбри“ преди два дни. Изправи се, потръпна и посегна да вземе хавлиената кърпа, докато телефонът продължаваше да звъни.

— Който и да е, много е настойчив — промърмори тя, докато енергично подсушаваше тялото си и обличаше халата. На път обратно към спалнята внезапно й хрумна, че може би е майка й. — Ало?

Съжали, че не си бе направила труда да запали огъня в камината. Стаята бе леденостудена, затова грабна едно одеяло и се загърна.

— Кейт, скъпа, мама е.

— Здравей, мамо, досетих се, че си ти.

— Наистина ли, скъпа? Каква умница си!

Младата жена се усмихна. За втори път майка й нарушаваше заканата никога през живота си да не се обажда в „Тънсбри Хаус“ и ведрият й ласкав тон я подразни. Дали не кроеше нещо?

— Кейт, скъпа, доста помислих. Знам, че не пожела да дойдеш миналата седмица заради всичко, което става, но наистина мисля, че е хубаво да си дадеш малка почивка, дори само за един обяд и… В момента Пиер е в Лондон, помолих го да ти изпрати кола утре сутринта, за да дойдеш за обяд — Адриана спря да си поеме дъх. — Мисля, че може да отидем на някое тихо място, например в Кралския автомобилен клуб, и после да се поразходим по „Сейнт Джеймс“. Видях чудесно палто в…

— Мамо…

— … в „Харви Никс“ — продължи Адриана, без да й обърне внимание. — Бихме могли да наемем такси до Найт Бридж и…

— Мамо, не мога! Много любезно от твоя страна, но наистина не мога.

— Глупости! Разбира се, че можеш — ласкавият тон изчезна. — Какво те спира, за Бога, Кейт?

— Не мога да изоставя бизнеса си точно сега. Аз…

— Бизнес? Нали не продължаваш с онази история? — Адриана направи усилие да запази самообладание. — О, кажи „да“, скъпа, би било чудесно, само ние двете — хвърли бегъл поглед към Пиер, който влезе в стаята. — Кейт се обажда.

— Наистина бих искала — отвърна дъщеря й, — но съжалявам, не мога.

— Добре тогава, Кейт — сопна се Адриана. — Не знам какво става с теб, наистина не разбирам — замълча и погледна Пиер. Наблюдаваше я с леко раздразнение и лицето й пламна. — Скъпа, ще поговорим за това друг път — каза малко по-спокойно. — Сега трябва да затворя, Пиер току-що влезе.

Кейт потрепери и се зави по-плътно с одеялото.

— Добре — въздъхна тя с досада. — Както искаш, мамо.

Казаха си „дочуване“ и Кейт затвори, но известно време остана загледана в телефона, преди да стане. Откри в шкафа дебела пижама, облече я и се пъхна в леглото. „Защо е така? — помисли си. — Винаги когато майка ми се опитва да изрази загриженост, нещо ме кара да бъда подозрителна.“ Придърпа завивките до брадичката си и се сгуши под тях. „Наистина не е честно от моя страна. Все пак се обажда за втори път и от сърце ми желае само най-доброто.“ Затвори очи и без да загаси лампата, бързо започна да се унася. „Действително трябва да променя отношението си към мама и Хари — хората, които ме обичат“, тържествено си обеща Кейт и това бе последната й съзнателна мисъл за деня.