Мария Барет
Нарушено обещание (18)

Седемнадесета глава

Томи Винс седеше в кухнята на „Тънсбри Хаус“. Пред него се намираха всички необходими съставки за работата му: бутилка джин „Тънсбри“, бутилка от последния несполучлив джин, водата, подправките, страници от стари архиви на „Тънсбри“ и негови собствени бележки, различни по големина мензури, пшеничен спирт и няколко чаши за дегустация. Докато работеше — помирисваше, отпиваше, разреждаше, отново отпиваше и разтриваше подправките между пръстите си, за да усети аромата им — Кейт и Рори седяха и го наблюдаваха. И двамата бяха нервни, особено тя. Изпитваха необяснимо страхопочитание към този нисък и набит човечец, който вършеше всичко в пълно мълчание и съсредоточеност. Бяха прекарали там повече от час, когато той най-сетне проговори:

— Точно така. Първо, подправките ви не са добри.

— Но…

Томи вдигна ръка и й даде знак да замълчи.

— Да — каза той. — Знам какво пише тук и сте го изпълнили правилно, но хвойната не е в състоянието, в което трябва да бъде. Малко е презряла и трябва допълнително да се обработи, за да стане подходяща. Ето… — взе няколко хвойнови зрънца и ги разтри върху дланта си. — Виждате ли маслото тук? Не е достатъчно. Би трябвало да бъде по-тъмно, с по-силен аромат. Тези са поизсъхнали, престояли, бих казал — сложи зрънцата на масата, Кейт ги взе, помириса ги и кимна. — Освен това, цветчетата от метличина — продължи той — придават характерния цвят и аромат, но тези тук са прекалено силни, много по-силни по моя преценка, отколкото преди четиридесет години, твърде концентрирани са, мирисът им е доста натрапчив. Да… — взе от цветчетата и ги разтърка между пръстите си. — Да, така е — каза. — Ето, помиришете — протегна ръка и те леко вдъхнаха от аромата. — Неприятно остър. Що се отнася до дестилата ви, спиртът е добър, екстра качество, водата е превъзходна, от местен източник ли е?

— Да, имаме извор в имението.

— Добре, но и в двата случая дестилацията е протекла много бързо, първакът не е бил отделен напълно и това е влошило качеството на основния продукт.

— Как разбирате кога е изтекъл първакът? — попита Кейт.

Томи докосна носа си и повдигна вежди.

— Тук е тайната — каза той, — в носа. Разбирам по миризмата.

— Е, а после? — запита Рори. — Какво ще правим по-нататък?

— Ами… — Томи дръпна стола назад и протегна краката си. — Ако сте доволни от това, което ви казах, и имам късмет да ми се доверите, смятам, че бих могъл да ви помагам да произвеждате своя джин „Тънсбри“.

— Наистина ли? — Кейт бе развълнувана. — Действително ли мислите, че ще се справите толкова бързо?

— Сами сте свършили по-голямата част от работата и се налага само да я довърша.

— Срещу какво възнаграждение?

Предпазлив както винаги, Рори бе загрижен колко ще им струва и се боеше да не назове сума, която не биха могли да си позволят.

Томи стисна юмруци и го погледна право в очите.

— Никакъв хонорар.

— Не желаете хонорар? Може би предпочитате твърда заплата?

— Не, и това не ме устройва — Томи не бе сигурен дали ще му достигне кураж, но поне трябваше да опита заради Мери. — Искам дял от бизнеса — каза той. — Малко партньорство и част от печалбата в замяна на помощта ми, доколкото се нуждаете от нея — щом изрече това, му се стори по-лесно, отколкото бе очаквал. Както бе казала Мери: „Те имат нужда от теб, Томи. Не бива да позволиш просто да те използват и да те изхвърлят, когато получат своето. Помоли ги, Томи, трябва да поискаш, за да ти се даде.“ — Проблемът е в това, че… — продължи той — … ние с Мери сме на социални помощи и ще ги загубим, ако започнете да ми плащате. Искам да кажа, че би било измама, нали? — Кейт мълчаливо кимна. — Така че ние, имам предвид себе си и Мери, мислим, че ако се заловя да дестилирам за вас, ще продължа да получавам помощите си, а когато сметнете, че произвеждате достатъчно, за да ми се полага толкова, колкото е размерът на помощите ми, ще се откажа от тях и ще започна да вземам своя дял от печалбата. Ако работата не потръгне, не губя нищо, нали?

— Но ще сте свършили работата си, без да ви платим за нея — каза Рори.

Томи сви рамене:

— Поемам риска — после изведнъж широко се усмихна. — Макар и да не мисля, че ще се стигне дотам.

Кейт погледна Рори. Помълчаха известно време, след което тя каза:

— Бихте ли ни извинили, Томи? Мисля, че трябва да го обсъдим насаме.

— Разбира се. Ще се разходя до спиртоварната, за да огледам — стана и взе бележника си. — Може да ми потрябва да си водя записки.

Кейт кимна, но не каза нищо. И двамата с Рори останаха мълчаливи, докато той излезе.

— Боже мой — промълви тя, щом вратата се затвори след него. — Не очаквах това.

— Нито пък аз — Рори погледна разхвърляните върху масата принадлежности. — Човекът разбира от работата си, Кейт, а без него няма да постигнем нищо. Ако наистина се справи и започне дестилирането следващата седмица, би заслужил малък дял от бизнеса.

— Но защо? Защо иска да се замесва? Та той едва ни познава.

— Може би мисли, че бизнесът ни с джин има бъдеще, че сме на път да постигнем нещо голямо — Рори сви рамене. — Може би просто иска да участва в управлението, а не да бъде само работник. И е прав за социалните помощи. Ако му плащаме, това ще бъде измама — вдигна ръце. — Виж, не знам, поне аз мисля така. Може би ти си на друго мнение.

Кейт прехапа устни.

— Какъв вид партньорство бихме могли да му предложим? Това все още не е истински бизнес и ако той получи дял, за да бъде честно, и ти трябва да получиш.

Рори я погледна, смаян от забележката й. Говореше неговата Кейт, онази, която мислеше, че е загубил преди години. Това бе толкова типично за жената, която помнеше, честна и справедлива.

— Благодаря — каза той, — но не искам дял, Кейт, искам само ти да успееш — стана, отиде до мивката, напълни чайника и го сложи да заври. — Кейт, трябва да осъзнаеш факта, че без този човек не би могла да започнеш бизнес, не и в рамките на времето, с което разполагаме. Трябва да го приемеш или да се простиш с начинанието — взе две чаши от сушилнята за съдове и сипа нес кафе. — Защо не позвъниш на Дейвид Лоутър и не го помолиш да изготви някакво законно споразумение? Щом Томи Винс иска това, дай му го и да приключим с въпроса.

Кейт взе бутилката „Тънсбри Ориджънъл“, която бе на масата, и я огледа. През последните няколко седмици се чувстваше така, сякаш се возеше на детско влакче в увеселителен парк. Ту се издигаше, ту се спускаше и не знаеше къде се намира. Бе изпълнена с вяра и ентусиазъм, но все пак я измъчваха съмнения.

— Наистина ли мислиш, че ще има полза, Рори? — попита тя накрая.

Той изчака чайникът да заври, напълни чашите и ги отнесе до масата. Подаде едната на Кейт.

— Да — отвърна, — наистина — подаде й млякото и захарницата. — Престани да се измъчваш, пийни кафе и се обади на Дейвид Лоутър, възложи му да изготви договор и когато е готов, накарай го да намери законен начин за обжалване на възбраната върху заема, щом имаме ясен план. Става ли?

Кейт сви рамене:

— Става, ако наистина вярваш — сложи две препълнени лъжички захар в кафето си, разбърка го и отпи глътка. — Добре тогава — стана с чаша в ръка и едва забележимо се усмихна. — Е, Рори, все пак ще произвеждаме джин!

 

 

Дейвид Лоутър сложи обратно слушалката, след като бе разговарял с Кейт, стана и се приближи към прозореца. Погледна към „Чартуел Маркет Скуеър“ и се замисли за Адриана. Години наред, всъщност през целия си съзнателен живот, не бе преставал да мисли за нея с копнеж и почти отчаяна любов. Тя поглъщаше всеки миг от свободното му време и докато остаряваше — неженен, самотен, твърде ангажиран с фамилната юридическа фирма, в която не бе срещнал по-голямо предизвикателство от някое и друго заплетено завещание, — работата му за нея се бе превърнала в мания. И сега, при перспективата да бъде толкова близо до нея, изпита силно младежко вълнение, което нищо и никой на света — освен нея, не биха могли да го накарат да почувства.

Обърна се, върна се до бюрото и вдигна телефонната слушалка. Знаеше, че това, което прави, не е редно, нито етично и твърде вероятно е незаконно, но не се сдържа. Мисълта да й достави удоволствие, да се наслади, макар и за кратко на ласкавото й отношение в израз на благодарност, разсея всички съмнения и го накара да забрави за риска. Набра телефонния номер на хотела й в Лондон и докато чакаше телефонистката да го свърже, през тялото му премина тръпка на вълнение.

 

 

Рори влезе в „Тънсбри Хаус“ късно следобед и завари мисис Ейбъл в коридора. Изглеждаше разтревожена. Държеше кърпа за бърсане на прах и надаваше ухо към кабинета на Лио.

— Здравей — подвикна той.

Икономката се сепна и леко се изчерви.

— О, Рори, скъпи, ти ли си? — обърна се и посочи към кабинета. — Той е вътре и говори по телефона повече от час.

— Кой?

— Онзи Хари, приятелят на Кейт — процеди тя през зъби. — Навярно крои нещо, щом води толкова дълъг разговор.

Рори сви рамене и каза:

— Сигурен съм, че е напълно безобидно.

Всъщност не мислеше така. Беше не по-малко подозрителен от нея.

— Безобидно или не — изсумтя мисис Ейбъл, — не трябва да се обажда за сметка на Кейт. Кръвта ми кипва, когато си помисля за…

Той сложи ръка на рамото й.

— Да поговоря ли с него?

— Ако нямаш нищо против.

Да, имаше, никак нямаше да бъде приятно. Искаше му се да общува с Хари колкото е възможно по-рядко, но през последните двадесет и четири часа бе усетил в себе си прилив на увереност, която го караше да бъде по-толерантен.

— Нямам нищо против — отвърна, — отивам.

Остави мисис Ейбъл сама, влезе в кабинета и затвори вратата след себе си.

— Не знам дали ще успея да уредя това, изглежда твърде запалена по този джин — каза Хари. — Но проведох телефонните разговори, за които ме помолихте…

— Телефонни разговори? — повтори Рори.

— О, да, аз… — Хари смутено пристъпи от крак на крак. Трябваше да мисли бързо и напрегна ума си. — Разговори? Да, ааа… обаждах се в полка.

— В полка?

— Да, заради джина.

— Какво? Имаш намерение да го продаваш? В полка?

Хари изведнъж се стресна. Това не бе му хрумнало, но видя, че изражението на Рори се промени, и замълча.

— Не е лоша идея, Хари, никак не е лоша. Как реагираха те?

— Казаха… че е приемливо.

— Какво значи „приемливо“? Да или не?

— Ами… може би.

Рори пристъпи към бюрото.

— Може би е добро начало. Слушай, чудя се дали си струва да опитаме и в други полкове, как мислиш?

Хари мълчаливо кимна. По дяволите, не бе планирал нищо подобно. Адриана спешно го бе помолила да измъкне Кейт от всичко това, а не да се забърква и той. Обля го студена пот.

— С кого да разговарям, ако се обадя?

— Не зная, със… — Рори го погледна. — … сержанта от офицерския стол — довърши Хари.

— Чудесно! Ще поискам списък на всички полкове в южната, югоизточната и северозападната част, дори и на някои териториални войскови части, и ще позвъня на всичките. Точно това мисля да направя. Да се обадя ли в Министерството на отбраната за списъка? — Хари кимна. — Чудесно! — Рори го потупа по гърба. — Страхотна идея, Хари, благодаря.

Вдигна слушалката на телефона, твърде замислен, за да забележи как Дръмънд, обзет от отчаяние, тихо се измъкна от стаята.

 

 

Беше около осем и половина вечерта и Джан седеше в дома си пред телевизора, когато телефонът иззвъня. Бе стигнала до задънена улица в опитите си да открие какво крои Дънкан, а предната вечер Стефан я бе попитал за мотивите й. Може би имаше право да постъпи така, вероятно целта й бе главно отмъщение, просто се възползваше от възможността да очерни съпруга си. А може би се въртеше в омагьосан кръг и напразно се гневеше. Вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, Джан, Стефан е.

Тя се настани удобно на канапето и се приготви да побъбри закачливо с него, но той имаше други намерения.

— Джан, мислех си за жилищната асоциация „Лечуърт“ и ми се струва, че следващата ни стъпка трябва да бъде да надникнем в счетоводните им книжа.

— В счетоводните им книжа?

— За да проверим дали има нещо нередно.

— Съгласна съм, но няма начин да го направим, без да събудим подозрение. Трудно ще ги убедим и…

— Не, по моя план няма да бъде трудно.

— Какъв твой план?

— Джан, не е необходимо да се съгласяваш с мен, защото съм решил да го осъществя каквото и да става. Ще отида в офиса им в края на седмицата и ще се представя за данъчен инспектор.

— Данъчен инспектор? Стефан, да не си полудял? Не можеш…

— Почакай, остави ме да довърша. Обмислил съм го наистина. Имам фалшива карта на Разузнавателния отдел. Извадих ксерокопие от документ на Кейт с емблемата на данъчните служби и съм сигурен, че ще се промъкна с него. Ще отида и ще поискам да прегледам книжата им. По закон са длъжни да ми ги предоставят. Сигурно го знаят, а вероятността скоро да са имали подобно посещение е нищожна. Ще остана няколко часа насаме и ще намеря това, което ни трябва. Няма да заподозрат нищо. Какво би ги накарало? Няма да боравя с пари, само ще потърся информация…

— Но, Стефан…

— Никакво „но“, Джан, решил съм и…

— Стефан, чуй ме, не можеш да го направиш! Няма да ти позволя.

— Джан, не искам да спорим за това…

— Добре тогава, нека дойда с теб. Данъчните инспектори почти винаги работят по двойки, а и знам какво точно да търся.

Той не отговори.

— Стефан, чу ли ме?

— Джан, не искам да се замесваш в нещо, което може да съсипе бизнеса ти.

— Стефан, вече съм замесена. Хайде…

— Не, не, наистина не искам да идваш, Джан. Съжалявам, но това е последната ми дума.

— Но откъде ще знаеш какво да търсиш?

Подробно бе разпитал една от редовните си клиентки, управителка на счетоводна фирма.

— Не съм идиот, Джан — отвърна той. — Ще се справя.

Тя въздъхна. Твърдо бе решил и беше безполезно да го разубеждава.

— Добре, щом си абсолютно сигурен.

— Напълно.

— Тогава ще чакам да ми се обадиш.

— Ще ти позвъня веднага щом успея.

— Кога? Искам да кажа, точно в петък ли?

— Така смятам. Защо?

— Защото дотогава няма да се безпокоя — Джан чу смеха на Стефан и понечи да затвори, но й хрумна да го попита още нещо. — Стефан, как измисли този план? Искам да кажа, откъде знаеш за данъчните инспектори и всичко останало?

Той мълчеше. Знаеше, защото бе обсъдил положението, хипотетично, разбира се, със своята клиентка.

— Не съм сигурен — отвърна той, смутен, че се налага да лъже. — Просто ми хрумна.

Макар и с неохота, каза „довиждане“ и затвори.

 

 

Беше късно, доста след полунощ. Томи Винс бе в спиртоварната и държеше мензура с дестилиран спирт. Отнесе я до масата, изля течността в буркан, провери силата на алкохола, добави вода и отново опита. После го повдигна към лампата, помириса и наля джина в чаша. Допря я до устните си, отпи глътка, задържа я в устата си и изплю.

Кейт се чувстваше преуморена. Чакането й се струваше безкрайно и, докато наблюдаваше как Томи повтаря процеса, затрепери.

Накрая той вдигна поглед и напълно сериозно каза:

— Това е твоят джин, Кейт — подаде й чашата и изчака да опита. Щом преглътна, тя почувства тръпка на облекчение и едва сдържа сълзите си. Томи се обърна към Рори. — Е, Рори, приятелю — извика и на лицето му се появи широка усмивка. — Пали дестилатора!