Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Breach of Promise, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Атанасова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Мария Барет. Нарушено обещание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2001
Редактор: Недялка Георгиева
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954–459–821–9
История
- —Добавяне
Шестнадесета глава
На следващата сутрин Кейт се събуди сама в леглото с бял балдахин, полежа известно време и се загледа в празното място до себе си. Бе спала неспокойно. Чувстваше, че целият й живот е объркан — отношенията й с Хари, бизнесът й в Лондон, „Тънсбри Хаус“ — и че няма никаква цел. Единственото, което я крепеше, бе твърдото й решение да не се предаде.
Стана, облече халата и отиде до мивката да измие зъбите си. Устата й бе пълна с паста, когато чу почукване и Хари надникна иззад вратата.
— Добро утро, искаш ли кафе?
— Ммммм!
— Не разбрах!
Кейт изплю пастата в мивката и каза:
— Благодаря, чудесно.
Хари бе напълно облечен и силно ухаеше на афтършейв. Влезе и сложи чашата на скрина. После се отдръпна към вратата.
— Е, какво смяташ да правиш днес? — попита я. — След като работата с джина се провали?
— Не се е провалила, Хари, само…
— Само какво?
Кейт въздъхна с раздразнение.
— Не знам, но все още считам, че не всичко е пропаднало.
— Е, пропаднало или не, защо не се разходим с колата? Утрото е чудесно, можем да се облечем топло и да свалим гюрука.
— Не мисля, че е добра идея, Хари — рязко отвърна тя. — Имам работа.
— Разбирам.
На лицето му се изписа момчешко разочарование. Бе упражнявал тази гримаса и осъзнаваше въздействието й.
Кейт бе трогната и каза:
— Съжалявам. Не че не искам да дойда, но имам толкова неща за вършене и… — погледна го. — Не се обиждаш, нали?
— Не, не се обиждам — Хари сви рамене и пъхна ръце в джобовете си. — Тогава ще се видим на закуска.
Тя кимна и продължи да търка зъбите си.
— Ще сляза след минута — отвърна с уста, пълна с паста, но той не разбра какво каза.
След половин час Кейт слезе в кухнята, завари Хари сам да си пържи яйца с бекон, а мисис Ейбъл в кисело настроение и с неприветлив израз на лицето.
— Добро утро — каза тя, но веднага забеляза, че поздравът й е неуместен.
Никой, освен Кейт, при това в редки случаи, не си позволяваше да шета в кухнята на икономката.
— Защо не оставиш това на мисис Ейбъл, Хари? — припряно попита тя.
— Не, за Бога! — възрази той. — Пърженето на бекон с яйца е мъжко изкуство със стари традиции в армията.
Кейт потръпна.
Мисис Ейбъл се намръщи.
— Не си прочел вестника — опита се тя да смени темата.
— Имам предостатъчно време.
Икономката неодобрително цъкна с език, но Хари не й обърна внимание.
— Добро утро — каза Рори, който влезе в кухнята, без да свали палтото си. Замълча, усети напрегнатата атмосфера и се обърна към Кейт: — Искаш ли да се разходим с колата?
— Не и с теб — отбеляза тя.
— Моля?
— Няма значение. Не, благодаря.
Рори се ядоса на грубостта й.
— Добре, ще се изразя по-прямо: Кейт, ела с мен в колата, ако обичаш, защото искам да те заведа на едно място. Във връзка с бизнеса, разбира се.
Младата жена го погледна, но той не се усмихваше.
— Ще се забавим ли?
— Не знам — честно отвърна Рори. — Идваш ли?
Тя хвърли бегъл поглед към Хари и мисис Ейбъл, които водеха мълчалива битка помежду си, сви рамене и посегна към палтото си.
— Ще се видим по-късно, Хари — каза Кейт и преди той да успее да отговори, излезе и се втурна след Рори.
Беше девет и половина сутринта и Джан седеше на бюрото си, а вратата на офиса й бе плътно затворена. Бе дала инструкции на Моли да не я безпокои, а Дънкан бе извън сградата. Това й осигури чист терен за четири часа и когато погледна пълната кутия с папки на бюрото си, осъзна, че наистина ще й бъде нужен.
Рори рязко отклони ленд роувъра вдясно от главното шосе по тесен селски път, който се виеше покрай прясно изорани ниви и водеше до селцето Уестхемпнит. Кейт погледна табелата, когато минаха покрай нея.
— Това ли било! — проговори тя за първи път, откакто се бе качила в колата.
— Не знам дали ще стигнем донякъде, но си струва да опитаме — отвърна той. — Поне така мисля — минаха по тясно мостче и се спуснаха към Уестхемпнит. — В пощата, по магазините, в църквата? Къде да отидем най-напред?
Минаха покрай автобусната спирка.
— Да отидем първо в църковния двор и да проверим дали Томи Винс е погребан тук. Нищо не се знае, може да е все още сред живите.
— Твърде съмнително, но дори и да е жив, като се има предвид късметът ни, навярно е на сто и две и е изкуфял.
Кейт повдигна вежди.
— Искрено се възхищавам на увереността ти.
— Тук съм, нали? — избухна Рори и тя неочаквано се усмихна.
— Да, тук си — отвърна. — Благодаря.
Отправиха се към църквата. Вървяха един до друг в църковния двор и оглеждаха надгробните камъни. Бяха мълчаливи, но за първи път, откакто се бяха срещнали отново, това мълчание не бе изпълнено с враждебност.
— Явно не е тук.
— Не е.
— Което означава, че или все още е жив, или се е преместил и починал някъде далеч, а ние никога няма да открием къде.
— Или — добави Рори — все още е жив, но се е преместил и няма надежда да го открием.
— Чудесно! — двамата се отправиха към ленд роувъра. — А сега накъде? Към пощата?
— Да, ти върви там, а аз ще обиколя магазините в селото. Съгласна ли си?
Кейт кимна. Изминаха кратко разстояние и паркираха. Тя слезе и се отправи към пощата.
— Добро утро, мога ли да ви помогна с нещо?
Погледна жената, която се бе обърнала към нея. Приближи се до гишето и надникна през стъклената преграда.
— Не съм напълно сигурна. Опитвам се да открия човек на име Винс.
— Винс чий?
— Моля?
— Казахте „Винс“. Как е фамилията му?
— Не, извинете, това е фамилното му име — казва се Томи Винс. Боя се, че не знам нищо повече — нито адрес, нито каквото и да било. Всичко, което ми е известно, е, че е живял тук през тридесетте години и е работил в „Болърс Джин“.
— Съжалявам, госпожице, но не мога да ви помогна — жената се усмихна със съчувствие. — С мъжа ми купихме пощенската станция преди три години и въпреки че познаваме местните жители, не знаем много за историята на селото. Попитахте ли в здравната служба? Намира се в съседното село, Ийстхемпнит.
— Не, но все пак благодаря. Е, довиждане.
Докато Кейт отваряше вратата, жената извика:
— Опитай и в кръчмата, скъпа. Собствениците й живеят тук от години.
Кейт вдигна ръка да й благодари и отиде на тротоара, където бе Рори.
— Откри ли нещо?
Той поклати отрицателно глава.
— Кръчмата и здравната служба — каза тя и се отправи към ленд роувъра. — Хайде — настоя, без да се обърне. — Нямаме време за губене.
Около десет часа Джан стана, хрумна й да изпие чаша кафе, пообикаля няколко минути из офиса, но промени решението си и отново се залови за работа. Взе още три папки от кутията, сложи ги пред себе си и отвори първата. Още една покупка на жилищната компания „Лечуърт“. Настани се на стола, запали поредната цигара и продължи да работи. Тази процедура за продажба на имоти се бе превърнала в постоянна практика за „Ингръм-Лоуд“ и ако бе комарджийка, Джан би се обзаложила на последното си пени, че не е случайно. Все още не знаеше защо, но на всяка цена имаше намерение да разбере какво се крие зад всичко това.
Рори и Кейт стояха в чакалнята на здравната служба и чакаха секретарката да довърши телефонния си разговор. На няколко метра от тях жена на средна възраст с мъка завързваше каишките на дете в спортна количка и Рори внезапно осъзна, че я наблюдава втренчено, спомняйки си, че самият той бе в същото положение преди малко повече от година. Жената изглеждаше отчаяна, изтощена и разтревожена. Като че ли виждаше самия себе си. Чувствата, които тя събуди у него, бяха толкова силни, че се приближи и попита:
— Имате ли нужда от помощ?
Непознатата се сепна и вдигна поглед.
— Не, не, благодаря.
Бебето бе завързано, но пищеше и тя нервно отмести мазен кичур коса от лицето си.
— Да ви отворя ли вратата?
— Ще постоя малко тук да си поема дъх, но все пак ви благодаря — тя неочаквано се усмихна. — Рядко се случва някой да предложи помощ.
Рори сви рамене и отвърна на усмивката й. Чу Кейт да пита администраторката дали знае как биха могли да открият семейство Винс или Томи Винс и забеляза, че усмивката от лицето на жената изчезна.
— Извинете — каза тя и забърза покрай тях, — трябва да тръгвам.
Рори я погледна, но непознатата се обърна встрани и изведнъж стана много неспокойна. Ритна силно вратата с крак, побутна количката през нея и я остави с трясък да се затвори.
Галахър бе обзет от някакво предчувствие, втурна се навън след жената и с няколко крачки я настигна.
— Хей, почакайте! — учтиво я спря той. — Да не би да познавате Томи Винс?
Жената се изчерви и се обърна настрани.
— Не, защо трябва да го познавам?
— Не знам, просто си помислих… — Рори замълча. — Търсим го, ако е все още жив или ако някой може да ни каже нещо за него, защото вероятно можем да му предложим работа.
Враждебността й премина в любопитство.
— Каква работа?
— Не знам, трябва първо да разбера дали е същият Томи Винс. Мъжът, когото търсим, е работил в „Болърс Джин“ и би трябвало да е на около…
— Осемдесет и шест — сухо го прекъсна жената — и е мъртъв. Почина преди десет години от удар.
Понечи да си тръгне.
— Почакайте, негова роднина ли сте?
Тя спря, обърна се и погледна Рори в очите. Беше бледа, с напукани от студа устни, косите й бяха сплъстени, дрехите — износени, а ноктите — изгризани.
— Не — троснато отвърна тя. — Това ли е всичко?
Рори кимна, когато Кейт се приближи.
— Не сме от Социални грижи или нещо подобно — каза той. — Не искаме да изобличаваме никого, просто имаме нужда от помощ, това е всичко.
Жената се обърна.
— Какво ще спечеля аз от това?
Рори я погледна.
— Пари ли искате?
Тя сви рамене, но погледът й бе отчаян и Галахър извади портмонето си и й подаде всичките пари от него — двадесет лири. Жената ги пое и избягвайки погледа му, каза:
— Аз съм снахата на Томи Винс. Но не знам как мога да ви помогна, защото той почина преди десет години, както вече ви казах.
— Говорил ли е някога за производството на джин? Спомняте ли си нещо…
— Дали е говорил за джин? — внезапно кресна тя. — Та това бе целият му проклет живот! Както и на моя Томи! Въвлече и сина си. Затова сега няма работа, как да пробие като тесен специалист при тази рецесия? Моят Томи искаше да стане резбар, да работи с ръцете си, но не, баща му настояваше. „Добър начин за препитание — казваше той, — уникален.“ Уникален! Вижте докъде ни докара. Безработен е от пет години, а имаме пет деца и едва свързваме двата края. Ако бе дърводелец, винаги би могъл да си намери работа. „Уникален“, по дяволите! Безполезен, ако питате мен — пъхна парите в джоба на палтото си, а детето започна да плаче. — Ето, вижте! — каза тя, енергично разтърси количката и то се разплака по-силно. — Трябва да вървя — с раздразнение рече жената. — Бебето е гладно.
Рори внимателно пристъпи напред и хвана дръжката на количката.
— Дайте на мен.
Тя се отдръпна и му отстъпи почти с облекчение. Спокойно и плавно Рори затъркаля количката напред-назад и леко я разклати. Бебето се укроти.
— Вижте, нека ви помогнем да се приберете вкъщи. Може би ще разговаряме и с Томи? И той ли е работил в „Болърс“?
Тя кимна и погледна встрани, опитвайки се да вземе решение. Кейт през цялото време стоеше мълчаливо до тях и не смееше да проговори. Накрая жената се обърна.
— Насам — каза тя, — не е далеч.
И с тромава походка тръгна напред, оставяйки Рори и Кейт да я следват с бебето в количката.
Джан седна на бюрото си и няколко минути трескаво размишлява върху това, което беше и не беше открила. После вдигна слушалката и се обади на Моли.
— Можеш ли да ми дадеш телефонния номер на „Къмпанис Хаус“? — попита тя. — И бих те помолила за чаша кафе, ако си свободна. Благодаря.
Постави обратно слушалката, изправи се и разтри скулите си. Когато телефонът иззвъня, тя записа номера, който секретарката й продиктува, и го набра.
— Добро утро. Бихте ли могли да ми помогнете? Нуждая се от справка за управителите на компании… Моля? Най-новия указател. Да, точно това желая… О, мога ли? Чудесно, ще го направя тогава. За колко време ще пристигне факсът?… Добре, чудесно… С „Виза Кард“, да, почакайте за момент — Джан посегна към чантата си, извади кредитната си карта и даде номера, а също и този на факса. — Да — каза. — Това е дружество с ограничена отговорност, името му е „Жилищна асоциация „Лечуърт Лимитид““…
Тъкмо затвори и секретарката й влезе в офиса с кафето.
— Моли, след половин час ще пристигне поверителен факс от „Къмпанис Хаус“ лично до мен — каза тя. — Ще изляза да си взема сандвич, би ли го приела вместо мен?
— Разбира се. Искате ли да го оставя на бюрото ви?
— Не — Джан не желаеше никой да знае какво проучва. — Задръж го, моля те — отпи глътка кафе и запали още една цигара. — Като казвам поверителен, Моли, имам предвид строго поверителен.
Кейт седеше в ленд роувъра и чакаше Рори да се качи. Докато се ръкуваше за сбогом, разменяйки няколко последни думи с жената, тя го наблюдаваше от колата, спряна до малката, зле поддържана градина пред селската къща с веранда, като че ли го виждаше за първи път. Може би досега го бе виждала такъв, какъвто искаше да вярва, че е: достоен за презрение човек, на когото не може да има доверие, защото я бе изоставил. Може би си бе изградила напълно погрешна представа. Това определено не беше мъжът, за когото го бе смятала през последните десет дни. Този Рори бе чувствителен, грижовен, убедителен и енергичен и напълно откровен. Щом се качи в колата, тя се обърна към него.
— Ето това е — каза той и се усмихна. — Ако трябва да цитирам някого, когото познаваме и обичаме.
Кейт се съгласи и също се усмихна.
— Томи започва работа в „Тънсбри“ утре сутринта. Лично аз ще дойда да го взема в седем и половина — погледна я. — Знаеш ли, за първи път имам добро предчувствие за бъдещето.
Усмивката на Кейт прерасна в смях.
— Аз също — рече тя.
И без да се замисли, наведе се към него и решително го целуна.
Беше късно следобед, когато Джан прекоси Лондон и стигна до „Егъртън Скуеър“. Докато слизаше от таксито, тя си помисли: „Трябва да престана да се отбивам просто така, без предупреждение“, и за миг се поколеба. Но чувстваше нужда да поговори със Стефан. Той се бе превърнал в нещо като неин довереник, а след днешните открития имаше да споделя с него доста неща.
Позвъни на входната врата, изчака да чуе включването на домофона и обяви:
— Здравей, Джан е.
В гласа на Стефан се долови изненада и лека сдържаност, но й каза да се качи и тя го направи, въпреки че отново се запита дали постъпва правилно. Позвъни, изчака няколко секунди и чу звук от тътрене на крака, преди Стефан да се появи на вратата, облечен в долнище на анцуг и размъкнат памучен пуловер. Сякаш току-що бе станал от сън.
— Извинявай, Джан, влизай.
Тя го последва по коридора до всекидневната и забеляза нещо, от което бе очевидно, че е прекъснала интимна сцена. Когато влезе след него, видя млада жена да надига глава от канапето и сърцето й се сви.
— Здравейте, аз съм Ребека, но повечето хора ме наричат Бека.
— Здравейте.
— Извинявай за разтурията, но отчаяно се опитваме да съставим каталози с менютата на Кейт.
— Менюта?
Стефан се наведе да събере купчината листове от пода.
— Ръководя фирмата за доставки на Кейт в нейно отсъствие. Бека се занимава предимно с готвенето. Аз приемам поръчките и върша останалите скучни неща.
— О, разбирам.
— Най-добре е да тръгвам — каза Бека и стана. — Можем да свършим това и утре сутринта.
— Не, не си отивайте заради мен — спря я Джан. — Само исках набързо да споделя нещо със Стефан и изчезвам. Имаш ли нещо против, Стефан?
— Не, разбира се. Бека, ще ти донеса кафе и ще си починем малко. Джан, можем да поговорим в кухнята. Съгласна ли си?
— Добре — Бека отново седна, а Джан тръгна след него към кухнята. — Извинявай — каза тя веднага щом той затвори вратата. — Стори ми се, че прекъсвам нещо интимно.
Стефан се усмихна.
— Да, наистина — пълнени пъдпъдъци, яйца или резенчета пушена сьомга с малинов оцет. Звучи много интимно.
Джан се засмя:
— Значи с това се занимаваш? Доставки на храна.
Стефан се обърна и напълни чайника.
— Не постоянно.
— Ооо?
Сега му се удаваше идеалната възможност да й каже с какво се препитава, да й разкрие истината, да бъде честен с нея, както тя заслужаваше, но не му стигна смелост да го стори.
— Но главно с това — излъга той. — В момента помагам на Кейт да се справи — отново се обърна. — Е, за какво искаше да говориш с мен?
Джан забрави за любопитството си, имаше други, далеч по-важни неща наум.
— Мисля, че се натъкнах на нещо странно. Ако ти кажа какво, ще чуя ли мнението ти?
— Разбира се. Нека първо да занеса кафето на Бека. Ти искаш ли?
— Не, благодаря. Може ли да запаля?
— Няма проблем. Връщам се след секунда.
Излезе от кухнята и тя запали цигара, осъзнавайки, че през последните няколко дни пуши прекалено много. Стефан се върна точно когато тя посягаше към пепелника.
— Е, казвай.
— След разговора ни снощи, тази сутрин реших да проверя договорите ни за продажби на собственост и прегледах всички папки, като се върнах две години назад.
— Е, и?
— Открих, че има доста странни факти и всичките са свързани с жилищна асоциация на име „Лечуърт Лимитид“.
— Какви странни факти?
Джан се усмихна.
— Почакай, всичко по реда си.
— Извинявай.
— Първо, обикновено жилищните компании купуват един и същ вид собственост, предимно евтини квартири, но тази сключва сделки за всичко. Нямат никакви предпочитания, изглежда, купуват каквото им попадне, стига цената да е изгодна. И, второ, във всички случаи изгодата е значителна. Понякога плащат десет, петнадесет или дори двадесет хиляди лири под пазарната цена. И така, реших да ги проверя чрез указателя на компаниите, търгуващи с жилища, просто за да разбера кои са, и се оказа, че един от управителите им е П. Рикмън. Следващото, което направих, бе да им позвъня и, представяш ли си, той се оказа същият П. Рикмън от адвокатска кантора „Рикмън-Ливай“ — загаси цигарата си, посегна за друга и Стефан се наведе да отвори прозореца. — Е, не ти ли звучи странно?
— Не съм сигурен, но мисля, че си права. Ала каква е ролята на Дънкан? И какво общо имат Кейт и „Тънсбри“? Смяташ ли, че това има някаква връзка с тях?
Джан поклати глава:
— В това е проблемът. Наистина не зная и нямам представа как да разбера. Единственото ми предположение е, че когато дойде ред имението „Тънсбри“ да бъде продадено, по всяка вероятност купувачът ще бъде „Лечуърт…“
— „… Лимитид“. Споделям подозренията ти. И така, защо Дънкан умишлено продава имоти на по-ниска цена?
— Срещу комисиона?
— Почакай! За злоупотреба ли става въпрос?
Джан въздъхна отегчено:
— Не зная, Стефан, наистина не зная.
Загаси цигарата и отпусна глава върху ръцете си. Той се приближи, нежно ги отмести и повдигна брадичката й.
— Е, тогава трябва да разберем, нали?
— Ние? Ти не бива да се замесваш, Стефан, може и да няма връзка с твоята приятелка Кейт. Може би е само…
С целувка по челото я накара да замълчи.
— Важното сега е да разкрием всичко това — каза той. — Да разберем каква връзка има Дънкан с жилищната компания и защо толкова бърза да обяви „Тънсбри“ в несъстоятелност. Съгласна ли си?
Джан погледна встрани. Изрази се така, че всичко прозвуча твърде просто, почти банално, и тя изпита желание да извика: „Не, не съм съгласна, това е сериозен въпрос, болезнен, сложен!“ Но не каза нищо, само кимна и се изтръгна от прегръдката му.
— Съгласна съм — отвърна тя. — Чудесно! Но всъщност съвсем не мислеше така.
Алис се бе изтегнала върху шезлонг от тиково дърво на терасата на апартамента в „Нютри Бей“, Сидни. Беше в бял хавлиен халат, а до нея имаше чаша чай „Ърл Грей“. Бе ранно утро и тя лежеше, отпуснала глава върху памучната възглавница на бели и сини райета. Очите й бяха затворени. Бе прочела в стар брой на „Таймс“, който бе взела от фоайето на някакъв ресторант предната вечер, съобщение за смъртта на Лио Олдър и това силно я бе разстроило.
— Алис? — тя отвори очи и вдигна ръка да си направи сянка. Том Съливан стоеше на прага. — Добре ли си?
Алис кимна, обърна се и стъпи на пода.
— Искаш ли още чай? — попита той.
— Не, благодаря.
Том се приближи до ръба на терасата, спря и се загледа в океана. После се обърна и рече:
— Не е в стила ти да бъдеш сантиментална.
— Прав си. Алис, неповторимата купонджийка — каза. — Извинявай.
— За какво, за Бога?
Тя сви рамене, допи чая си и вдигна вестника от земята.
— Причината за настроението ми е ето това — обясни Алис. — Човек, когото познавах, е починал миналата седмица. Тук има съобщение.
— Съжалявам. Близки ли бяхте?
Не, не бяха, всъщност дори не се познаваше лично с Лио Олдър, но знаеше всичко за него от Рори.
— Не — каза тя, — не особено. Просто изпитвам носталгия.
— Обяснимо.
— Наистина ли? Този човек беше вуйчото на Кейт Дауи.
— Разбирам.
— Нима? Защото аз не разбирам. Дори не бях произнасяла името й от години, а сега, след като узнах за смъртта на Лио Олдър, искам да се върна у дома. Не мога да си обясня защо е така.
— Може би вече си готова да се върнеш, Алис, да се сблъскаш с действителността.
— Но аз си признах, Том! Казах на Рори истината и го оставих да продължи живота си. Какво още да направя?
Той не каза нищо.
— Не мислиш, че е достатъчно?
Мъжът не отговори. Последва дълго мълчание. Алис остана неподвижна и загледана в синьото небе и лазурното море. После промълви:
— Избягах, нали?
— Да, мисля, че си избягала.
Тя се изправи, приближи се и застана до Том, който стоеше с лице към океана. Погледна я с очакване. Когато най-сетне се обърна към него, тя плачеше. Изтри сълзите си.
— Би трябвало да ти платя за това.
— Вече не съм твой психоаналитик, Алис.
— Може би ще ми препоръчаш някой колега? — направи усилие да се засмее, но смехът заседна на гърлото й. — Отново ли се разболявам, Том? Бях престанала да мисля — до снощи, когато видях вестника. Не мога да си го избия от главата.
Съливан обхвана ръцете й.
— Не, Алис — отговори той, — не се разболяваш отново, ти си излекувана — погледна я в очите и се запита дали е настъпил подходящият момент да й каже, че е влюбен в нея. — Трябва да заминеш и да се справиш с това, което те преследва.
Тя издърпа ръцете си.
— Тогава ще се освободя ли от чувството за вина?
— Може би.
— Но какво ще стане, ако не пожелая да се върна?
Той сви рамене. Не бе настъпил моментът.
— Ако се върнеш, аз ще бъда тук — каза й. Усмихна се и протегна ръце. Алис се хвърли в прегръдките му и се почувства сигурна, както никога в живота си. — А ако не се върнеш… е, пак ще бъда тук.