Мария Барет
Нарушено обещание (16)

Петнадесета глава

Стефан бе под душа, когато на входната врата се позвъни. Едва чу звънеца по време на паузата между първа и втора част на концерта за виолончело на Елгар, който бе пуснал на усиления докрай CD-плеър в спалнята. Спря водата, прокара пръсти през косите си, грабна хавлиена кърпа, уви я около кръста си и излезе. С леки стъпки се приближи към вратата, включи домофона и чу гласа на Джан.

— Джан, каква приятна изненада! Качи се горе. Ще ти отворя.

Втурна се обратно в спалнята, намери хавлиения си халат и го облече. Докато входната врата се отваряше, той погледна костюма, който лежеше готов на леглото, изгладената риза и вратовръзката, преметната върху облегалката на стола, и изруга. Трябваше да излезе в седем и половина, сега бе шест и петнадесет, а последното, което искаше, бе да отпрати Джан. Чудеше се дали да отмени уговорката си за вечерта, но бе с клиентка, на която държеше, а и нямаше време. Чу се почукване и Стефан се втурна към вратата. Когато я отвори, бе изненадан колко приятно се почувства, щом зърна Джан.

— Здравей — каза той, без да се смути, че е по хавлия. — Влизай.

Тя влезе в апартамента. Стефан ухаеше на одеколон с дъх на екзотични плодове и цветя. От него струеше сила и енергия. Забеляза, че не е облечен, и неволно задържа погледа си върху тъмните косъмчета на гърдите му, които се подаваха изпод халата.

Той й стори път.

— Заповядай. Получи ли съобщението ми?

— Не. Какво съобщение?

— Всъщност съобщения. Позвъних на секретарката ти няколко пъти и я помолих да ти предаде да ми се обадиш.

— Не бях на работа днес, а когато разговарях с Моли, беше много набързо. Съжалявам.

Джан изведнъж се почувства по-добре. Съмненията, които бе изпитвала сутринта, че не желае да я вижда повече, изведнъж се разсеяха.

Стефан сви рамене.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, ако обичаш, бих пийнала — последва го по коридора, украсен с множество черно-бели снимки, поставени в рамки, и двамата влязоха във всекидневната. — Извинявай, че се отбих така ненадейно, както и за петък вечерта… Работех и знам, че звучи глупаво, но съвсем забравих.

— Не звучи никак глупаво и приемам извиненията ти. Да не говорим повече за това — намери пепелник и го сложи на масичката пред нея. — Има ли някаква причина за посещението ти или просто си дошла да се видим?

Джан посегна към цигарите.

— Има причина — каза тя. — И знам, че ще прозвучи налудничаво, но искам да ти се доверя за нещо, което мисля, че мога да кажа единствено на теб. Въпреки че е само подозрение — нямам никакви доказателства, но мисля, че е свързано с твоята приятелка Кейт Дауи, и предположих, че може би ще те заинтригува — замълча за миг. — Разбираш ли?

Стефан кимна.

— Напълно. Ще донеса нещо за пиене — каза той, — после ще ми обясниш за какво става дума. Какво ще кажеш за бяло вино?

— Да, чудесно, благодаря.

Той се отправи към кухнята и не след дълго се върна с две чаши.

— Заповядай.

— Благодаря — каза Джан и отпи глътка. Свали палтото си и седна на ръба на канапето. Когато вдигна глава, видя, че Стефан поглежда часовника си, и рече: — За Бога, съжалявам, ще излизаш ли?

— Нещо такова… всъщност да, ще позвъня, за да предупредя, че ще закъснея. Ще се обадя от спалнята. Нали не възразяваш?

— Не, разбира се.

Джан бе седнала точно до телефона и се учуди защо Стефан трябва да ходи до спалнята. Отпи още вино и изчака да се върне. Той се появи след пет минути и каза:

— Уредено е. Отложих срещата за по-късно — вдигна чашата си. — Извинявай, кажи за какво се отнася.

— Всъщност — Джан сведе поглед към ръцете си — не съм сигурна дали има нещо за казване, или всичко е малко пресилено, но не съм убедена, че заемът на имението „Тънсбри“ трябва да бъде обявен за просрочен — с това бях заета в петък, между другото. И все пак Дънкан настоява да го направи. Не мога да си обясня защо и да ти призная, в петък през нощта се порових из офиса му и открих в дневника нещо наистина странно — запали цигара. — Няма да те отегчавам с подробностите, но тази сутрин го проследих и видях да влиза в невзрачна адвокатска кантора на „Кингс Крос“ — фирма, за която никога не бях чувала, а това е доста необичайно, като се има предвид, че Дънкан винаги е настоявал в „Ингръм-Лоуд“ да ползваме услугите на най-добрите консултанти.

— Може би е било частно посещение?

— Не мисля. Позвъних им и разбрах, че се занимават предимно със сделки с недвижими имоти и един от партньорите, мистър Рикмън, движи всички дела на мистър Лоуд.

— Съжалявам, но не схващам.

— Добре, извинявай. Виж, „Ингръм-Лоуд“ е кредитна компания и през последните пет години на рецесия се наложи да отнемем правата на собственост върху много ипотекирани имоти, чиито собственици не бяха в състояние да погасят заемите. После ги продавахме. Това ни осигури солидни приходи и бих казала, че по-голямата част от сделките ни бяха с точно такива имоти. Така че, първо: Дънкан иска да обяви заема на „Тънсбри“ за просрочен, без да има потенциален купувач или строителен предприемач. И, второ: разкрих, че често посещава адвокатска фирма, на която е клиент и която се занимава именно със сделки за собственост.

— Защо ли?

— Именно — каза Джан и посегна към чашата с вино. — Има нещо съмнително, но нямам представа какво — усмихна се тя. — Може би страдам от параноя. Но ако не е така, каква би трябвало да бъде следващата ми стъпка?

— Дявол да го вземе! — рече Стефан и седна срещу нея.

— Питаш мен, Стефан Владимар, първокласния детектив? — поклати глава. — Боя се, че нямам никакво обяснение — отпи от виното и след няколко секунди мълчание запита: — Подозираш, че Дънкан е замислил някаква афера с имота?

— Не знам, как ти се струва?

— Мисля, че имаш право. Провери ли договорите за продажби от последните няколко години?

— Не. Смяташ ли, че трябва да го направя?

Стефан се усмихна.

— Джан, ти разбираш тези неща много по-добре от мен, но според моето скромно мнение, не е зле да се започне с това.

— Да — промърмори тя. Замисли се за миг и каза: — Може би си прав — отпи глътка вино, угаси цигарата и стана. — Благодаря, Стефан, наистина съм ти много признателна.

Той сви рамене:

— Не съм направил нищо особено.

— Напротив… — Джан замълча, внезапно смутена, че става сантиментална. След миг се усмихна. — Предложи ми чаша чудесно вино — каза тя и Стефан се засмя.

— Заповядай отново — отвърна той. — Какво ще кажеш за утре вечер?

 

 

Хари Дръмънд се отклони от главното шосе, зави към „Тънсбри“ и погледна часовника си. Времето за вечеря отдавна бе отминало и бе гладен, но вече знаеше как да стигне до имението, без да се лута, и с малко късмет, щеше да склони Кейт да му стъкми нещо за хапване, когато пристигне. Намали скоростта на разклона, погледна табелите и зави надясно. Точно тогава новият му мобифон, подарък от Саша, иззвъня.

— По дяволите! — беше в пътната чанта, която се намираше на пода до предната седалка, и Хари отново забави, продължи по крайпътната ивица трева и спря. Наведе се, припряно затършува, за да открие мобифона, и едва когато извади всички грижливо сгънати дрехи, си спомни, че го е сложил в страничния джоб, за да му бъде подръка. Бързо разтвори ципа и накрая го намери, но му бяха нужни няколко секунди, за да си спомни как се включва. — Ало?

Не бе в особено добро настроение, когато най-сетне отговори.

— Хари, здравей, аз съм — настъпи тишина и той се замисли коя ли е тази „аз“. — Саша е, Хари.

— О, Боже, да! — трябваше да се досети, че е Саша. Засега единствено тя знаеше номера. — Саша, извинявай, говоря по мобифона, връзката е лоша.

— Да, зная.

— Така ли?

— Зная, че говориш по мобифона.

— О, да, да, разбира се — стомахът му стържеше от глад и той погледна часовника си. — Е, и?

— Как си?

— Питаш как съм?

— Да, позвъних ти, за да те попитам как си.

Хари въздъхна.

— Но, Саша, разделихме се само преди няколко часа.

— Господи, няколко часа ли? Сториха ми се цяла вечност.

Гласът й прозвуча като котешко мъркане и тя почти усети реакцията на Хари от другата страна на линията.

— Но не са, нали? — промърмори той, изпълнен с копнеж.

— Кога ще се върнеш, скъпи?

Хари отново въздъхна, този път по-различно.

— Не зная, скоро, надявам се. Да ти се обадя ли?

— Ммм, моля те! Бих се радвала — глезено се засмя. — Харесвам всичко, което правиш. Знаеш това, нали, Хари?

Той почувства прилив на кръв в слабините и се усмихна.

— Наистина ли?

— Наистина, но най-добре тръгвай, палавнико.

— Ооох! — подразни я Хари. — Трябва ли?

Саша отново се засмя глезено:

— Да, мисли си за мен.

Без да добави нищо повече, тя прекъсна връзката.

— Проклятие! — каза Хари. — Беше толкова приятно.

Хвърли мобифона на седалката до себе си, отново включи двигателя и потегли на първа скорост. Беше ядосан, а Саша — доволна. Той едва ли предполагаше, че току-що е завършила първата фаза от новия й план и че го очакват още много вълнуващи случки.

 

 

Атмосферата в спиртоварната бе напрегната и тревожна. Оставаха още около петнадесет минути до потичането на готовия джин от второто варене. Кейт бе седнала зад дестилатора до един отворен прозорец. Лицето й бе зачервено от горещината и подпухнало от умора. Рори крачеше нетърпеливо. Бяха сами, почти не бяха разговаряли през последния час и гледаха часовника.

— Остават десет минути — каза той след малко. Кейт кимна и мъжът продължи нервно да обикаля. Бяха сложили кофата и бидона на място да поемат течността и закрепили маркуча. Все още цареше тишина и тя се чувстваше неловко. — Пет минути — обяви Рори, приближи се и седна до нея. — Добре ли си, Кейт?

— Да! — троснато отвърна тя, но гласът й издаде, че не е така.

Той погледна часовника си за сетен път през последния час и отново се изправи, защото не го свърташе на едно място. Накрая каза:

— Хайде, Кейт, време е. Да започваме.

Тя се изправи. Краката й се бяха схванали от усилието да сипва въглища. Приближи се към Рори и погледна как отваря клапана.

— Нагласен ли е часовникът?

Кейт кимна и в този момент джинът потече.

— Изглежда същият — отбеляза тя, но Рори не й обърна внимание. Отрицателната нагласа не бе уместна в този критичен момент.

— Почакай и ще разберем — успокои я той. Докато двамата гледаха втренчено безцветната течност, която изтичаше в кофата, очите на Кейт запариха от алкохолните изпарения. — Мисля, че първакът изтече — каза Рори.

Кейт погледна часовника.

— Не, има още една минута — отвърна.

— Сигурна ли си?

Но тя не отговори. Чу името си, обърна се и видя Хари на входа.

— Хари, какво, за Бога… — втурна се към него. — Хари, какво правиш тук?

Подаде й цветята, които бе донесъл.

— Исках да те видя, Кейт. Мислех, че няма да имаш нищо против.

Тя сви рамене.

— Може ли да поговорим?

— Виж, Хари, не знам… — сигналният часовник звънна. — Почакай за момент, ако обичаш.

Понечи да се отдалечи, но той я хвана за ръката.

— Кейт, не отивай, моля те! Кажи, че говориш с мен.

— Хари! Трябва да… — освободи се, обърна се и го погледна. — Налага се да почакаш, трябва…

— Кейт! — извика й Рори. — Време ли е вече?

— О, да… — погледна часовника. Беше закъсняла с една минута. — Съжалявам, побързай! Прехвърли маркуча!

Галахър се намръщи, но бързо го стори.

— Какво става? — попита Хари.

— Ще ти кажа по-късно — отговори тя и отиде при Рори. — Всичко наред ли е? — попита го. Той кимна, но не вдигна глава. — Рори, отивам в къщата с Хари.

— Какво иска? — попита я, избягвайки погледа й.

— Не знам. Може би да му върна грамофонните плочи.

Рори я погледна и тя му се усмихна. Това бе първият знак на приятелство от доста време насам.

— Да го донеса ли в къщата, когато е готов?

Кейт кимна и понечи да тръгне, но извърна глава.

— Благодаря.

После се завъртя на пета и се отдалечи. Рори я проследи с поглед. Тя държеше цветята, които Хари й бе донесъл, и му говореше нещо, което явно му се струваше много забавно. „О, Боже — помисли си Рори. — Пак ли той? При първия лъч на надежда след толкова години! Моля те, не сега!“

Кейт заведе госта си в кухнята, напълни мивката, натопи цветята и се обърна към него.

— Хари — хладно каза, — какво искаш?

Той застана с широко разтворени крака, за да се почувства по-стабилен, и стисна ръцете си зад гърба. Така правеше, когато бе нервен, и тя добре познаваше този негов навик.

— Кейт — каза той, — дължа ти извинение.

Тя подигравателно повдигна вежди. Бе застанал като в положение „свободно“ по време на парад и не й се стори много убедителен.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Ще ме изслушаш ли?

Погледна го решително, малко мрачно, но въпреки случилото се преди седмица, приветливо и без злоба. Въздъхна.

— Да седнем ли?

— Предпочитам да остана прав, ако нямаш нищо против — припряно отвърна той.

Кейт сви рамене и придърпа един стол.

— Добре, слушам те — подкани го тя.

Хари потръпна.

— Не ме улесняваш много, Кейт — отбеляза.

— Нима очакваше това от мен?

— Не, разбира се, не, аз… — замълча за миг, покашля се и каза: — Виж, миналата седмица бях несправедлив…

— Наистина.

— Съжалявам. Не трябваше да те напускам. Това бе последното, от което се нуждаеше тогава, но ми трябваше малко време да помисля. Разбираш ме, нали?

Кейт не отговори. Не бе предполагала, че е в стила на Хари да се извинява и разкрива чувствата си. Не бе очаквала това от него. Хари си бе просто Хари и ако искаше да бъде напълно честна със себе си, никога не се бе замисляла сериозно за него. Струваше й се, че го обича, ако все още бе способна да изпитва подобни чувства, но това не бе любов, която да изпълни и промени живота й. Беше й приятно с него, но не й липсваше, когато го няма. Докъде ли щеше да я доведе такава любов? Докъде щеше да доведе и двамата?

— Кейт, чу ли какво казах?

Тя вдигна поглед.

— Извинявай, Хари, но не те чух. Мислех си за… — замълча и сви рамене. — Няма значение, продължавай.

— Казах, че имах нужда от време да помисля и го направих. Бях объркан…

— Бил си объркан?

— Не знаех как да постъпя. Никога преди не бях изпадал в подобно положение…

— О, а нима аз бях?

— Не, Кейт, не исках да кажа… — той се приближи, коленичи и въздъхна: — Слушай, Кейт, съжалявам.

Тя смутено кимна:

— Добре. Чудесно — всъщност не знаеше какво да каже, но не виждаше смисъл Хари да коленичи пред нея. — Искаш ли чаша чай?

Той сви рамене:

— Но, Кейт…

— Аз ще пийна. Да включа ли чайника?

Хари се изправи, отдръпна се встрани, за да й стори път, и се загледа в нея, докато пълнеше чайника и го слагаше да заври.

— Кейт — тя извърна глава, — хрумна ми една идея, всъщност план за „Тънсбри“.

— Наистина ли?

Това не я заинтригува особено и тя равнодушно продължи с приготвянето на чая.

— Да, чуй ме, Кейт, мислила ли си някога… — Хари замълча, приближи се към нея и взе чайника от ръцете й. Остави го встрани и продължи: — Мислила ли си някога да отвориш ресторант?

— Да отворя ресторант? Какво? Тук, в „Тънсбри“?

— Не, не, в Лондон.

— Да, мислила съм. Бях спестила малко пари с надеждата да го направя някой ден, но сумата бе нищожна. Защо?

— Реших, че би могла. Мислех си за тази къща, за дълга, за нас и…

— Я спри за малко, Хари! Навлизаме в сферата на фантазиите. Каквото и да си мислил, нямам достатъчно пари да отворя ресторант и да се задържа на повърхността през първата година, докато започне да носи печалба.

— Не, разбира се. Нямам предвид това, аз… — замълча и взе ръцете й в своите. Бяха напукани, изпоцапани с хвойнов сок и миришеха на смазочно масло. — Кейт, исках да ти кажа, че имам малко пари, всъщност доста, които наследих от една моя леля преди няколко години. Мислех си, че мога да ги оползотворя, като ти помогна да отвориш малък ресторант в Лондон. Не твърде луксозен, може би на „Батърсий“ или „Фулъм“… — Кейт издърпа ръцете си и му даде знак да замълчи. — Какво има?

— Хари, за каква сума става въпрос?

— Не знам… — по дяволите, не бе обсъждал с Адриана конкретна сума. Поколеба се за миг и каза напосоки: — Петдесет хиляди.

— Нужни са двойно повече — отвърна тя и взе кутията с чай от полицата. Отвори чекмеджето и извади лъжичка. Когато отново се обърна към него, видя силната изненада, изписана на лицето му. — О, Хари — каза, внезапно почувствала вина, че е отхвърлила такава проява на щедрост. — Хари, наистина е много мило от твоя страна, че мислиш за мен, но се боя, че е невъзможно, напълно невъзможно. Освен това — продължи, — сега имам други грижи и… — бе прекъсната от внезапното отваряне на кухненската врата.

— Кейт, Кейт! Татко каза да дойдеш, джинът е готов!

Двамата се обърнаха и видяха Флора Галахър, поруменяла и задъхана.

— Коя е тя? — попита Хари.

— Флора — каза Кейт. — Добре, Флора, ще дойда с теб в спиртоварната.

— Флора? — попита Хари. — Спиртоварна?

— Флора Галахър — обясни Кейт. — Варим джин.

— Варите джин? — Хари погледна към момиченцето и смътно си спомни за разговора си с Адриана, когато бе погълнал значително количество вино. Кейт се отправи към вратата заедно с Флора, която я дърпаше за ръката. — Кейт, почакай малко! — извика той и тя спря. — Кейт, моля те, помисли върху предложението ми.

Имаше намерение категорично да откаже, но Хари я гледаше така умолително, че сърце не й даде да го стори. Поколеба се, после кимна.

— О… Кейт?

Тя отново се обърна.

— Още сме сгодени, нали?

— Не, Хари, аз… — вече не бяха сгодени, той бе развалил всичко, а и Кейт не бе мислила по въпроса оттогава. — Хари, не знам, мисля, че не сме.

Наведе глава и всички стари мъчителни чувства отново я връхлетяха.

— Моля те, Кейт, не казвай „не“! — тя прехапа устни, за момент изпита болка и сви рамене. — Добре — каза Хари и се приближи. — Ще дойда да видя този твой джин. Откъде ти хрумна да се занимаваш с това? Не мисля, че е лесно. Трябва да знаеш кога да накладеш огъня в дестилатора и още много други неща… — хвана и другата й ръка. — Впрочем — каза той, докато излизаха от къщата — полковникът организира парти след няколко седмици. Предполагам, че няма да ти бъде приятно да присъстваш, нали?…

 

 

Рори седеше сам в спиртоварната и очакваше Кейт. Пред него бе мензурата с разредения джин. Не изглеждаше толкова лош, колкото при предишния опит, но определено не ставаше за продан. Изобщо не приличаше на джина, който бяха открили случайно, дори ако се вземеше под внимание фактът, че последният бе отлежал.

Кейт влезе и сърцето й се сви.

— Не е добър, нали?

Рори поклати глава:

— По-добър е.

— Но все още не е както трябва?

— Не е.

Хари изглеждаше объркан.

— Обадих се на татко, идва насам.

— При цялото ми уважение, Рори, не виждам с какво може да помогне баща ти.

— С молитва?

— Не е смешно!

— Не исках да бъде.

— Ще ми каже ли някой какво става тук?

Кейт и Рори се обърнаха и погледнаха Хари.

— Извинявай — отвърна тя, — това е дълга история, Хари, но решихме да опитаме да варим джин „Тънсбри“. Произвеждал се е в имението преди около петдесет години и е бил доста добър. С Рори мислим, че можем да възобновим производството.

— И да продаваме — добави Галахър. — Има пазарна ниша за този вид напитки, а Кейт има връзки в сферата на общественото хранене, така че ние…

— Производство на джин! — възкликна Хари. Това, че Рори бе казал „ние“, го подразни. Какво всъщност ставаше тук? Нима между двамата имаше разбирателство? Последното, което Дръмънд си спомняше, бе, че Рори бе зарязал Кейт пред олтара и заживял с друга жена и оттогава тя не бе споменавала името му. А сега „ние“ това, „ние“ онова. Хари бе повече от разстроен. Чувстваше се излишен. Бе отсъствал едва пет минути и този негодник бе успял да го измести. — Да не си си загубила ума, Кейт? — попита той. — А намираш моята идея за неосъществима! — обърна се към Рори: — Какво разбираш ти от варене на джин, Галахър? Не е като да включиш чайника за чаша чай, а? — гневно запристъпва. — Напълно безотговорно е от твоя страна да въвличаш Кейт в нещо подобно. Да пилееш парите й. Производство на джин! Не се получи, нали? Колко частни производители на джин познаваш? Нито един, убеден съм. Ако беше толкова лесно, мислиш ли, че нямаше да има по един на всеки ъг…

— „Болърс“!

Хари спря и се запита дали е чул добре. Обърна се и отец Галахър, облечен в расо, със закопчана догоре яка, повтори:

— „Болърс“, Кейт.

Хари отвори уста.

— „Болърс“ ли?

— Марка джин — влезе, свали расото си и го преметна върху облегалката на стола. — Джин „Болърс“. Естествено вие не сте чували за него, защото тогава не сте били родени, но в Уинчестър имаше местна компания и твоят дядо, Кейт, работеше в тясно сътрудничество с един от специалистите им. Двамата създадоха „Тънсбри Ориджънъл“ в края на тридесетте, когато Едуард Олдър беше млад.

— Татко, откъде знаеш всичко това?

Рори бе искрено изненадан и Майкъл Галахър се усмихна.

— Отдавна се интересувам от местната история и производството на джин в района.

— И защо ни разказваш това? — попита Кейт, сигурна, че има някаква връзка, въпреки че не знаеше точно каква.

Викарият се обърна.

— „Болърс“ бе погълната през седемдесетте от голяма алкохолна компания, но старият Болър живее някъде наблизо. Преди няколко месеца попаднах на сведения за семейството му в местните архиви и веднага щом Рори ми се обади тази вечер, си спомних за тях. Всъщност не знам защо не ми дойде наум по-рано, но трябва да се свържем с него или поне със семейството му и да проверим дали пазят стари документи. Болър е много възрастен и е възможно да не помни — Майкъл се приближи към масата, вдигна мензурата с джина, помириса го и продължи: — Не преставам да мисля, че може би има нещо, което не знаем и сме пропуснали в този процес, и някои архиви — или дори самият Болър, биха ни помогнали.

— Но как ще се свържем с него? — попита Рори. Беше скептично настроен и не виждаше как би могло да се осъществи това. — Може да отнеме седмици. Вероятно ще трябва да открием адреса и да му пишем.

С широка усмивка, неприлично дяволита за божи служител, Майкъл Галахър отвърна:

— Телефонният указател — не можа да сдържи задоволството си и усмивката му стана още по-широка. — Преди малко позвъних на „Справки“ и открих номер, който съм почти сигурен, че е верният. Регистриран е на името на Болър, Х. Дж.

— Татко, това е страхотно!

— Разбира се — извади от джоба си листче. — Блестяща идея! — подаде го на Кейт, но тя се поколеба. — Трябва да позвъниш — настоя той. — Направил съм списък с въпросите, които да зададеш, но най-важният е дали се пазят някакви архиви и има ли жив човек, който би могъл да ни помогне — погледна я. — Съгласна ли си?

Все още се колебаеше.

— Вярваш ли във всичко това? Струва ми се малко съмнително.

Майкъл сви рамене.

— Не е, Кейт — отвърна той. — Не съм напълно сигурен, но трябва да се започне отнякъде. Ако не свърши работа, което е много вероятно, ще седнем и отново ще помислим. Става ли?

Тя най-сетне кимна, макар и нерешително.

— Искаш ли да дойда с теб, Кейт?

Хвърли бегъл поглед към Рори.

— Не, благодаря, Рори, но съм достатъчно голяма.

Майкъл Галахър въздъхна. Нямаше ли да свърши това непрекъснато заяждане?

Кейт чу въздишката му и се почувства неловко.

— Съжалявам — промърмори тя. — Ако искаш, можеш да дойдеш.

Извини се, макар и неохотно.

— Ще дойда, благодаря.

Рори извади носна кърпа от джоба си, изтри лицето и ръцете си и се отправи към вратата.

— Почакайте, не е ли по-уместно аз… — започна Хари, но отец Галахър сложи ръка на рамото му.

— Видя ли машината за затваряне? Много е стара, но е чудесна. Нека ти я покажа.

Когато Хари се огледа, Кейт и Рори вече ги нямаше.

 

 

Хенри Джейкъб Болър седеше в оранжерията в инвалидната си количка, която му се струваше почти невъзможно да управлява сам, и забърсваше дългите лъскави листа на една юка с почистващ спрей, а после внимателно и с любов ги подсушаваше с мека кърпа. Беше напълно погълнат от заниманието си, но от време на време отместваше ръце към одеялото, с което бяха завити коленете му, където бе скрит малък предмет. Притежаваше го от две седмици, беше го получил като таен подарък от внучката си, който вече му бе разкрил един нов свят. Хенри Болър бе горд, че има безжичен телефон, но синът и снаха му не знаеха. Самият апарат бе включен в скрит контакт в оранжерията. И това достижение на съвременната техника бе сложило край на самотата му на стари години. За първи път от доста време можеше свободно да се обажда и да му се обаждат — нещо, което не му позволяваха и което неговият син наричаше „безотговорно раздуване на телефонните сметки“. Бе доволен не толкова от възможността да позвъни, на когото пожелае — повечето му приятели бяха покойници, — а по-скоро от връзката си с външния свят. Обичаше да вдига слушалката след първото позвъняване и доста преди друг в къщата да е разбрал, че някой ги търси. Можеше да прави това само в продължение на няколкото часа след вечеря, които прекарваше в оранжерията. Обикновено имаше не повече от едно или две обаждания, но тези часове бяха най-приятните през целия ден.

Бавно и с голямо усилие Хенри Болър се придвижи от юката до любимата си колекция от орхидеи, смени почистващия спрей с воден и обсипа с лека мъгла листата и цветовете на първата орхидея. Наведе се напред, за да види резултата от работата си, и в този миг телефонът иззвъня. Със завидна за възрастта си сръчност той измъкна слушалката изпод одеялото, натисна бутона и се обади:

— Добър вечер. Хенри Болър е на телефона.

Кейт бе изненадана, че се свърза веднага.

— Добър вечер — бързо каза тя. — Хенри Болър от „Болърс Джин“ ли е?

— Да, с кого разговарям?

Кейт си пое дъх. Гласът бе слаб, но решителен, с доста старомоден маниер.

— Не ме познавате — започна тя. — Казвам се Кейт Дауи и съм внучка на Едуард Олдър от „Тънсбри Хаус“.

— Мили Боже! Едуард Олдър! Отдавна нямах вести от него. Как е той?

Кейт се покашля:

— Всъщност… почина преди няколко години. По-точно двадесет.

— Господи, съжалявам да го чуя. Не ми останаха много приятели, повечето от тях са мъртви. Понякога се чувствам много самотен.

— Сигурно е така — настойчиво даде знак на Рори да вдигне другия телефон и да слуша. — Мистър Болър, мислех си дали можете да ми помогнете.

— Ще направя всичко възможно, скъпа.

— Не знам дали си спомняте, но дядо ми е произвеждал джин „Тънсбри Ориджънъл“ в имението и…

— „Тънсбри Ориджънъл“! Не бях чувал за него от години. Произвеждаше го момче на име Едуард Олдър в имението „Тънсбри“.

Кейт смутено погледна Рори, който се опитваше да й каже само с устни: „Не го изпускай!“

— Точно така — продължи тя, — той е…

— Кой работеше с него? По дяволите, не мога да си спомня името му. Беше един от най-добрите ни майстори спиртовари и Олдър го примами. Остави ни известно време на сухо. Не мога да кажа, че го обвинявам, това бе…

— Майстор спиртовар? — деликатно го прекъсна Кейт. — Какво означава майстор спиртовар?

— Спиртовар ли? Човекът, който вари джина. Знае кога да запали огъня в дестилатора, как да приготви спирта и така нататък. Изключително добър спиртовар. Без него бяхме загубени. Как му беше името? Местен е, произхождаше от цяла династия спиртовари, добър човек…

— Интересувам се дали има някакви архиви. Знаете ли?

— Томи Винс. Сетих се, старият Томи Винс от Уестхемпнит. Мили Боже! Чудя се какво ли прави сега, не съм го виждал от трийсет и пета година. Не че бих искал, нали разбирате, след онова, което се случи… — Хенри Болър замълча и Кейт чу боричкане, после гласове, единият от които бе гневен. След миг в слушалката заговори друг глас:

— Добър вечер, обажда се Уилям Болър. Мога ли да ви помогна с нещо?

Кейт въздъхна с облекчение:

— Да, надявам се. Току-що разговарях с мистър Хенри Болър за джина „Тънсбри Ориджънъл“. Мисля си дали…

— Кой се обажда?

— Извинете, казвам се Кейт Дауи. Внучката на Едуард Олдър. Бил е приятел на мистър Хенри Болър и бих искала да ви задам няколко въпроса за джин „Тънсбри Ориджънъл“.

— „Тънсбри Ориджънъл“ ли?

— Да, произвеждал се е от моето семейство, а аз се опитвам да възродя бизнеса. Подразбрах, че е имало някакви взаимоотношения между двете фамилии и се интересувам какви са били и дали няма архивни документи.

— Съжалявам — прекъсна я Уилям Болър, — но е много късно и наистина не мога да говоря за това сега. Ако имате някакво запитване, предлагам ви да го изпратите в писмена форма до главната фирма „Уърлдуайт Дринкс“. Благодаря и лека нощ.

Линията прекъсна. Кейт погледна Рори и остави слушалката.

— Е, това е, край.

Той кимна.

— Да — отговори й, — боя се, че е така.

Твърде разстроен, за да добави нещо, се обърна и излезе.