Мария Барет
Нарушено обещание (14)

Тринадесета глава

Хари чу стъпки по килима в салона на офицерския клуб и се приведе на стола си. Повдигна вестника и се скри зад него. С малко късмет, ако някой го видеше, щеше да разбере, че не желае компания, и нямаше да го безпокои. Но надеждите му не се оправдаха.

— Дръмънд! Ти ли си? — позна гласа на Ник Тъли и реши да не се обажда, за да види дали ще се отдалечи, но Тъли прекоси салона и леко перна вестника с опакото на ръката си. Хари го свали. — Какво правиш тук така намусен в събота следобед, за Бога? Не си на дежурство, нали?

Хари въздъхна дълбоко.

— Не — отговори, — просто се наслаждавах на малко тишина и спокойствие.

— Да, да. Явно не си успял да си намериш по-добро занимание — засмя се Тъли. — Е, скоро ще имаш.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — раздразнително попита Дръмънд.

— И таз добра! — Ник отскочи назад. — Не бъди толкова докачлив, Хари, стари приятелю — пъхна ръка в джоба си и извади цигара. Имаше навик да носи само по една. Правеше го, за да не се налага да черпи. Хари рядко пушеше, но това го подразни. — Господи, миналата седмица беше толкова потаен, та едва ли някой би помислил, че приятелката ти е наследила голяма къща и имение, и ако изиграеш правилно картите си, би могъл да станеш господарят на…

— Млъквай, Тъли! — процеди Дръмънд през зъби. — Просто замълчи!

Ник повдигна вежди.

— Какво толкова казах? Че може би скоро ще се ожениш и ще напуснеш полка.

— Кой ще напуска полка?

Тъли се обърна по посока на гласа и Хари забеляза полковника да се приближава към тях. Ако Ник бе по-близо, навярно щеше да получи силен ритник.

— Не мислиш да напускаш, нали, Тъли? — попита полковникът.

— Не, сър.

— Ще ни липсва, а, Дръмънд? Не че е толкова добър войник, но е страхотен играч на крикет.

Ник се засмя и Хари изтръпна. Предчувстваше, че ще се случи нещо.

— Не аз, сър — смехът на Тъли стана неудържим, — а Дръмънд. Приятелката му се е сдобила с прилично състояние и го посъветвах да се възползва, като й предложи брак.

— О, Тъли, нима? Много необичайно от твоя страна да показваш добри чувства — полковникът се обърна към Хари. На лицето му, обикновено безизразно, се изписа искрица интерес. — Вярно ли е, Дръмънд? Наистина ли една жена е успяла да те заплени и накара да бленуваш за романтика и любов?

Хари силно се изчерви.

— Съвсем не, сър.

— Съвсем не? О, жалко! — искрицата угасна. — Тъкмо онзи ден казах на Джейни, че все още нито един от младите ни офицери не е женен. Много жалко. За полка би било от полза някои от вас да се озоват под чехъл, ха-ха!

Полковникът винаги се смяташе за безкрайно духовит. Тъли се присъедини към смеха, а Хари издаде въздишка на раздразнение.

— Знаете ли, сър, не мисля, че Дръмънд е напълно откровен с нас — каза Ник с насмешка. — Обзалагам се, че крои нещо. Миналата седмица беше много потаен.

Хари се опита да го ритне, но не успя и удари крака на масичката.

— Наистина ли, Дръмънд? — на лицето на полковника отново се изписа любопитство, което подразни Хари. — Хайде, изплюй камъчето!

— Съвсем не, сър — твърдо заяви Хари. — Наистина няма нищо за казване. Аз, ние… — не довърши. Той не бе особено популярен в полка. Беше добър войник и способен, умел спортист, но рядко го канеха да играе. Отнасяха се към него с уважение, но не се ползваше с голям авторитет. Приспособяваше се, без да изпъква, справяше се добре, без да блести. Но сега, когато поглеждаше крадешком към лицето на полковника — развеселено, любопитно, с поглед, вперен в него, — за миг доби бегла представа какво е да бъдеш звезда. Изведнъж, без да се двоуми, каза: — Не сме определили дата и все още не сме го обявили официално.

— Обявили! — извика полковникът. — Е, значи има какво да обявявате?

Хари бе изненадан. Не бе очаквал подобна настойчивост.

— Не съм сигурен, но предполагам…

— Слава Богу! Поздравления, Дръмънд! Чудесна новина, бих казал. Естествено ще си остане между нас. Нито дума!

Подаде му ръка.

— Защо, Хари? Ти, хитър, стар мошенико! — избухна Тъли. — Не можа ли да кажеш поне на мен?

Дръмънд сви рамене и се усмихна смутено. Цялата му ръка затрепери от силното ръкостискане на началника му.

— Трябва да полеем повода! — заяви полковникът. — Мисля, че е редно да организираме тържество. Още сега ще отида в квартирата да съобщя на Джейни. Парти в твоя чест. Твоя и на Кейт.

Хари се изчерви.

— О, не мисля…

— Стига! Това е съвсем в реда на нещата.

— Е, тогава, чудесно… — промърмори Хари. — Благодаря, сър.

— Няма защо, Дръмънд. Страхотна новина! Страхотна! Е, Тъли? Ти си следващият, а? — смушка го в ребрата, доволно се усмихна, обърна се и тръгна. Погледна бегло назад и каза: — Остави всичко на нас!

— Какво, сър?

— Почерпката. Някой ден този месец — отново се усмихна, прекоси салона и подвикна на сервитьора да донесе голям джин с тоник.

След като полковникът се отдалечи, Хари мрачно се загледа в огъня в камината. Ник видя как началникът им се настани в другия край на салона, достатъчно далеч, за да не ги чува, и удари приятеля си с юмрук по ръката.

— Хайде, Хари, горе главата — процеди той през зъби. — Не всеки ден човек получава височайша покана за почерпка — широко се усмихна. — Радвай се на късмета си. Чувал съм, че на такива събирания се леел джин и нямало отърваване от съпругата на майор Скънър — завъртя очи. Мисис Скънър бе скандално известна в полка. Беше наета да води курс по оказване на първа помощ и обичаше да вербува млади мъжествени офицери, с които да практикува изкуствено дишане уста в уста. — Кой знае — засмя се Тъли, — може би ще те избере да й помагаш да изпълнява свещения си дълг.

Хари рязко се изправи.

— Стига, Тъли! Никак не е забавно — сгъна вестника и го остави на стола. — Отивам в стаята си. Повикай ме, ако някой позвъни.

— Но, Хари…

— Млъквай, Тъли! Каза достатъчно за днес — прекъсна го Дръмънд и се запъти към стълбите.

— Но, Хари, чуй ме, има нещо…

Щом стигна до вратата, Дръмънд се обърна тъкмо когато полковникът погледна към него, за да види за какво е цялата суматоха. Тъли замълча, усмихна се глуповато и Хари продължи. „О, Боже!“, каза си Ник, мислейки за това, което се бе случило току-що и за мрачното настроение на Дръмънд. Осъзна, че наистина е направил погрешен ход. Известен с безцеремонните си шеги, той често откриваше, че не всички споделят чудатото му и малко цинично чувство за хумор.

Хари стигна до стаята си. Спря пред вратата и потърси ключа в джоба си. Беше в отвратително настроение, раздразнен, потиснат и ужасно засрамен от себе си. „Какъв идиот съм!“ Какво го бе накарало да наговори онези лъжи за годежа си с млада жена, която притежава цяло състояние.

— Мили Боже! — промърмори и опря чело на вратата. — Какво направих!

Когато понечи да завърти ключа, с тревога установи, че вратата е отключена. „О, прекрасно — помисли си той, — като капак на всичко, забравил съм да заключа. Остава да са откраднали видеото и портмонето ми и денят наистина ще бъде страхотен.“ Натисна дръжката, отвътре се чуха леки стъпки и Хари зае войнствена поза. Очаквайки да завари някой неканен гост, със замах отвори вратата и прекрачи прага.

— Мили Боже, Саша! — гледката, която се разкри, би трябвало да го разсмее. Сестрата на Тъли бе облечена само с чифт дълги черни чорапи, черен дантелен колан с жартиери, пелерината и фуражката от униформата му. — Саша, какво правиш тук, по дяволите? — влезе в стаята и бързо затвори след себе си. — Дръпни се от прозореца, за Бога! — втурна се през стаята, спусна завесите и повали сестрата на Тъли върху леглото. — Аз съм сгоден!

— Сгоден? — Саша премигна няколко пъти и пребледня. — Сгоден!

— О, Боже, не! Искам да кажа, не наистина, но току-що казах на полковника… — Хари се отпусна на стола и притисна глава между ръцете си. — Няма значение — отчаяно въздъхна той, — твърде сложно е за обясняване.

Саша втренчи поглед в него. Бе висок метър и осемдесет, стопроцентов мъжкар, а в този момент приличаше на малко момче. Явно изпита съжаление и изненадата й понамаля.

— Хари? — глезено промърмори тя. — Не искаш ли да видиш медала ми? Това може да те разсее.

Дълбоко си пое дъх. Каквато и да бе Саша Тъли, наистина бе страхотна. Едрогърда, кръшна, с пищна кадифена плът като от картина на Рубенс. Заобленият й ханш се извиваше сладострастно и тя често го украсяваше с коприна и дантели.

— Не, не искам — промърмори Хари. Беше изобретателна и Бог знае къде го бе скрила. — Облечи нещо, Саша, моля те!

Отмести поглед от нея.

— Облечена съм — отвърна тя. — Хайде, Хари! — отново се изтегна на леглото и пелерината се свлече, разкривайки съвършените й закръглени гърди с твърди тъмнокафяви зърна. — Не мога да те позная.

Той отново й хвърли бегъл поглед и смутен от възбудата си, се раздвижи на стола.

— О, Хари! — подкани го тя. — Хайде, какво има?

Младият мъж опря чело в здраво стиснатите си юмруци и затвори очи.

— Какво ли? — промърмори. — Ще ти кажа какво има. В живота ми цари безпорядък, връзката ми с Кейт е в криза, нищо не върви както трябва, а сега и полковникът ще устройва тържество в моя чест — простена той. — Ако това е представата ти за шега, Саша, боя се, че не я намирам особено забавна.

Внезапно почувства как ръцете й отместиха юмруците му и нежно го подканиха да се изправи. Стисна по-силно очите си и се остави да бъде воден, неспособен да окаже съпротива.

— Не е шега — прошепна Саша в ухото му. — Ник мислеше, че имаш нужда от утеха — разтвори ципа на панталоните му, дългите й ловки пръсти се плъзнаха навътре и тя усети силното му желание. Хари отново простена. След миг Саша каза: — Сега искаш ли да видиш медала ми?

Против волята си, Хари кимна и тя мълчаливо го обърна с лице към себе си и остави джинсите и слиповете да се свлекат по бедрата му.

— Виж — прошепна тя.

Свали пелерината от раменете си и прокара пръсти от гърдите си до колана. Там бе забола с карфица раирана панделка и обвит в златист станиол шоколад с формата на монета. Хари се усмихна, после се наведе към гърдите й и всмука с устни едното зърно.

— Може да се яде — прошепна тя. — Медалът, искам да кажа. Опитай и ще видиш.

Наклони леко глава надолу, притисна се до стената и разтвори крака. Хари обхвана бедрата й, долепи устни до гладката бяла кожа и все още с фуражката на главата, Саша вкопчи пръсти в косите, му и издаде вик на наслада.

 

 

Помещението, в което бе дестилаторът, и разположеният наблизо склад се намираха на пет минути път пеш от къщата. Кейт измина цялото разстояние тичешком. Бе напрегната и развълнувана. Последната седмица бе отминала неусетно. Беше изпълнена с безброй ангажименти, открития и усилена работа. Сега държеше в ръката си последното потвърждение — факс от стъкларския завод в Бегшот, който поемаше задължението да произвежда бутилките, от които се нуждаеха, на цената, предложена от тях — и нямаше търпение да съобщи новината на Рори. Всичко останало бе уредено и не им оставаше друго, освен да се заемат с производството на джин, което всъщност вече бе започнало.

— Кейт, урааа, Кейт!

Флора, която седеше с мисис Ейбъл, скочи и се спусна към нея, щом влезе. Кейт се наведе, прегърна я и преди да усети, я повдигна. Двете се приближиха към Рори и баща му.

— Получих потвърждението за бутилките — извика тя.

Рори сипваше въглища в огъня и без да прекъсне заниманието си, само вдигна глава за поздрав. Кейт се върна до мисис Ейбъл и заедно се загледаха в дестилатора. Беше огромен и приличаше на меден бойлер с прикрепен кондензатор и тухлена пещ за въглища отдолу. Бащата на Рори, преподобният Майкъл Галахър, се присъедини към тях. Бе зачервен и потен от горещината.

— Докъде стигнахте? — попита го Кейт.

— Работим от около два часа и парата излиза все по-чиста от отдушника. Предполагам, че след три-четири часа дестилаторът ще бъде напълно почистен.

— Но как ще разберете, че наистина е чист? — запита мисис Ейбъл.

— Парата ще започне да излиза без миризма. Трябва само да го напълним с вода, да я загреем до кипване и ще бъде почистен. Много просто, нали?

— Да — икономката не изглеждаше напълно убедена. Обърна се към Кейт: — Значи въпросът с бутилките е уреден? — взе факса. — Чудесно! Браво! Имате ли достатъчно средства?

— Да, ще се вместим в бюджета.

Рори бе изготвил първоначалния бюджет и засега не го бяха надвишили.

— Видя ли какво са направили Флора и мисис Ейбъл? — бащата на Рори посочи към продълговатата маса в ъгъла на помещението. — Задействаха старата машина за поставяне на етикети и сега работи отлично, нали?

— Да, отче — въпреки желанието му всички да го наричат просто Майкъл, на Кейт и мисис Ейбъл им се струваше по-лесно да се обръщат към него с „отче“. — Правим по една бутилка на минута, нали, Флора?

Кейт със задоволство погледна машината. Бе удивена, че изобщо са успели да я задействат, и то съвсем сами. Не бе слагала това в сметките си. Цялото оборудване все още бе тук, грижливо съхранено и с малко почистване и поправка можеше да стане като ново. Започваше да чувства, че възражда една традиция, нещо, което принадлежи на къщата и семейството й. Това събуждаше спомените й за Лио, които толкова й бяха помогнали през последната седмица на траур. Съоръженията нямаха голям капацитет и не отговаряха на съвременните стандарти, но всичките бяха в изправност, а именно това бе от значение.

— Разбрах как работи и тази машина за поставяне на тапи — мисис Ейбъл посегна към масата и придърпа към себе си уред с тежък метален лост. Взе бутилка и коркова тапа, нагласи ги в машината, с рязко завъртане на ръката издърпа лоста и бутилката бе затворена.

— Възхитително! — извика Кейт, истински впечатлена. Самата тя не бе успяла да разгадае начина на действие.

Мисис Ейбъл сияеше. Бе загрята и потна от горещината около дестилатора. Косите й се бяха измъкнали от шнолите и досадно висяха около лицето й. Блузата й бе изпоцапана и артритът на пръстите й се обаждаше от работата с машината, но бе доволна. През последната седмица двамата с Джон се чувстваха полезни, както никога от години насам. Най-сетне в „Тънсбри“ имаше нещо, на което да се надяват, да работят за него и да се борят. Къщата отново се оживи, идваха и си отиваха хора, пристигаха доставки, телефоните звъняха, накъдето и да погледнеше, кипеше работа. Това донякъде й напомняше за войната. Не за страха, разбира се, или за мъчителните загуби, а за чувството за сплотеност и съвместните усилия да постигнат нещо, в което всички вярват.

— Извинете?

Всички се обърнаха към отворената врата.

— Нося доставка от „Спайс енд Найс“, за вас ли е?

— О, да — каза Кейт. — Почакайте, идвам да я взема.

Бързо прекоси помещението и се отправи към микробуса, паркиран в двора. Шофьорът отвори багажника, извади един кашон и попита:

— Може ли да проверите всичко на място? Отметнете по списъка и се подпишете… тук.

Подаде й кашона, извади химикалка от задния си джоб, изчака, докато Кейт проверяваше подправките, които бяха поръчали, и накрая подписа формуляра.

— Благодаря. Ще се видим отново, надявам се.

Доставчикът се качи в микробуса и запали, когато Рори се показа навън, разгорещен и изтощен от насипването на въглища. Хвърли бегъл поглед към кашона.

— Какво е това?

Кейт сложи кашона на земята, наведе се и отвори найлоновата торбичка, пълна с хвойнови зрънца, която бе вътре. Загреба пълна шепа и леко ги разтри между пръстите си, за да се почувства ароматът.

— Това е… — каза тя и ги поднесе към носа на Рори.

— Джин — довърши той.

Кейт широко се усмихна.

— Да, джин — съгласи се тя и двамата се засмяха.

 

 

Адриана леко натисна копчето на дистанционното управление и картината от екрана на телевизора в спалнята й изчезна. Погледна към подноса за чай до себе си, взе тънкия като вафла сандвич с краставица, но го остави след първата хапка. Бе отегчена, изнервена и уморена от чакане. Стъпи на пода и както бе боса, се запъти към банята. Застана пред голямото осветено огледало, търсейки занимание, и се загледа в отражението си. Изглеждаше безупречно. Естествено, след като цяла седмица бе обикаляла козметичните салони. Беше отслабнала с няколко килограма и бюстът й определено бе по-стегнат. Кожата й блестеше, маникюрът й беше отлично оформен, но все пак се чувстваше нещастна, много нещастна. Вече пети ден очакваше обаждане от дъщеря си, ала то така и не идваше.

„Невъзможно момиче — помисли си тя и гневно отскубна един посивял косъм от главата си. — Проклета да съм, ако аз й се обадя!“ Но при мисълта за Кейт, сама в онази ужасна къща, за глупостта й да допусне онзи негодник до себе си, очите й се напълниха със сълзи. Почти… Не й оставаше друго, освен да премине към план Б.

Хвърли бърз поглед към отражението си в огледалото и се върна в спалнята. Седна до тоалетката, вдигна слушалката на телефона и набра номера, който преди няколко дни бе записала в хотелския бележник. Когато чу отговор, каза:

— Ало, мога ли да говоря с капитан Дръмънд?… Да, разбира се, ще почакам. Да, предайте му, че го търси графиня Дьо Гран Бле. Благодаря.

Седна и зачака обаждането на Хари.

 

 

Хари се надигна в леглото. Чувстваше се още по-потиснат, отколкото преди два часа. Сексът със Саша Тъли бе изтощителен, беше го откъснал за известно време от действителността, но сега отново бе напрегнат и отчаян. Посегна да вземе бонбон от чекмеджето на нощното шкафче, разви го и го пъхна в устата си. Някои хора след секс пушеха, други заспиваха, а Хари дъвчеше бонбони. Устата му се напълни със слюнка, той леко замляска и отстрани с нокът парченце от бонбона, което бе залепнало за зъба му.

— За Бога, Хари! — недоволно промърмори Саша. — Трябва ли да правиш това?

— Да — с раздразнение отвърна той. — Трябва.

Тя се претърколи и го изгледа втренчено.

— О, скъпи, наистина си в лошо настроение, нали? — Хари не й обърна внимание и Саша се надигна. — Слушай, може и да не съм много умна, но мога да изслушвам хората с техните проблеми — той отново не й обърна внимание. — Бих могла дори да помогна.

— Да помогнеш? — Хари схруска бонбона и посегна за друг, като първо предложи на Саша.

— Благодаря — тя си взе и придърпа покривката на леглото върху гърдите си. — Да, да помогна. Добре, връзката ти е в криза. И защо е така?

— О, Боже — простена Хари, — много дълго е за обясняване.

— Опитай.

Обърна се и я погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Саша кимна. Всъщност изобщо не я интересуваше, но отчаяно желаеше Хари. Обожаваше го и си бе въобразила, че ако често е край него, за да му доставя удоволствие, да го изслушва, да се смее на шегите и разбира проблемите му, би могла да го спечели.

— Хари, аз съм ти приятелка. Нека поговорим.

Той хвана ръката й.

— Миналата седмица изоставих Кейт. Не се гордея с това, но наистина не знам дали мога да си позволя да бъда замесен. Тя има неприятности, нали разбираш. По-точно дългове. Наследи онази проклета къща и имението, но се оказа, че са я насадили на пачи яйца — загледа се в ръката на Саша. Беше нежна, с добре поддържани нокти, лакирани в бледорозово, а той си спомняше ръцете на Кейт, които винаги миришеха на лук и чесън или някаква друга храна, бяха изпръхнали и оцветени в оранжево от морковите под ноктите. Целуна пръстите на Саша и вдъхна смесицата от аромата на парфюма и чувствеността й. — Проблемът е, че този дълг може да засегне и мен. Искам да кажа, че вероятно тя ще обяви фалит, а ако сме заедно, това може да се отрази и на мен. Армейски офицер, стълб на обществото и така нататък — Саша кимна в знак на съчувствие. — Казах й: „Кейт, просто не мога да си позволя да се замеся, всичко това би накърнило репутацията ми“ — погледна към Саша. — Прав съм, нали?

— О, да — каза тя. В неин интерес бе да го подкрепи. — Напълно си прав.

— Но има още нещо. Нали разбираш, по един или друг начин — всъщност не знам точно как стана, — но май казах на полковника, че ние с Кейт сме сгодени и… той се развълнува и иска да организира парти в наша чест и… О, Боже…

Хари сведе глава и Саша го погали по тила нежно и успокояващо. Умът й заработи трескаво. Не минаваше за особено хитра, притежаваше повече чар, отколкото разсъдливост, но това бе важно. Не искаше Хари да бъде сгоден или да заблуждава околните, че е така.

— Първото нещо, което трябва да направиш, Хари — каза тя, измъкна ръката си и се изправи, — е да кажеш на полковника, че Кейт има затруднения с легализирането на завещанието.

— Легализиране на завещанието?

— Да, това е юридически термин за…

— Знам какво означава, Саша! — раздразнено каза той. Забележката му не я разколеба.

— Извинявай, разбира се, че знаеш. Кажи му това, както и че Кейт не може да ходи никъде, защото има много неща за вършене, да подрежда къщата и така нататък. Можеш да оставиш бележка в пощенската му кутия, в която да обясниш, че си имал телефонен разговор днес следобед, и да изчезнеш някъде до края на уикенда.

— Да изчезна?

— Да, би могъл да дойдеш с мен в Лондон, ако желаеш.

— Ммм. А после?

— Щом избегнеш партито — поне за известно време, някой ден може деликатно да намекнеш на полковнишата, че нещата между вас с Кейт не вървят добре, да се престориш на наранен годеник, да я спечелиш на своя страна и после, няколко седмици по-късно, да съобщиш новината, че Кейт е скъсала с теб.

— Кейт да скъса с мен? — извика Хари. Не бе съгласен да се преструва на мъж с наранена гордост.

— Това е единственият начин, ако искаш да излезеш на чисто.

— Хм, наистина ли мислиш така?

— Да.

Тя протегна ръка и отново го погали по косите.

— Господи, Саша — простена той, внезапно възбуден, — единствено ти ме разбираш. Знаеш го, нали?

Саша замърка гальовно и успокояващо.

— Не знам какво бих правил без теб. Искам да кажа, само ако не беше… — на вратата се почука и той не довърши.

— Ако не беше кое, Хари?

Прозвуча повторно почукване.

— Хари?

— Шшшт!

— Капитан Дръмънд? Търсят ви по телефона, сър. Дамата чака на линията. Някоя си графиня Дьо… мисля, че каза френско име.

— По дяволите! — Хари пусна ръката на Саша, отметна завивките и скочи от леглото. — Майката на Кейт!

Запъти се към вратата, но се сети, че е гол и грабна слиповете си от пода.

— Капитан Дръмънд?

— Да, един момент, ефрейтор — тръгна към вратата. — Саша, скрий се! — каза шепнешком.

— Но, Хари…

— Направи го!

Тя се зави презглава и остана неподвижна, когато той отвори вратата.

— Да кажа ли на дамата, че идвате, или ще се обадите по-късно?

— Идвам веднага, благодаря, ефрейтор.

Затвори и известно време остана замислен. Саша се измъкна от завивките и попита:

— Да те чакам ли тук?

Хари се опомни и бързо започна да се облича. Докато слагаше ризата и панталоните, погледна към нея.

— Не знам, за Бога, Саша… или… не, по-добре недей! Трябва да помисля.

С вълнение очакваше разговора с чаровната и богата майка на Кейт.

— Защо не?

— Може би доста ще се забавя, ако е прекъснала линията и се наложи да чакам да се обади отново или ако изникне нещо друго. Освен това — закопча ризата си, — навярно имаш и по-полезни занимания, отколкото да висиш тук и да ме чакаш. А?

Истината бе, че нямаше какво друго да прави. Не се сещаше за нищо по-полезно, но кимна и промърмори:

— Разбира се.

— Чудесно!

Хари не бе сноб, но се възхищаваше на богатите хора с благороднически титли и нямаше търпение да излезе от стаята.

— Тогава до скоро виждане, Саша.

Натисна дръжката на вратата и хвърли бегъл поглед към нея, още затоплена в леглото му.

Тя отново кимна.

— Ще получа ли целувка?

— Да, за Бога, извинявай! — върна се обратно, целуна я приятелски по бузата и се озова до вратата, преди тя да успее да обвие ръце около него. — Благодаря, Саша!

— Хари, аз…

Не довърши, защото вече бе излязъл.

 

 

Стефан стоеше на ъгъла на „Фулъм Роуд“ и се оглеждаше за Джан. Бяха си определили среща в седем вечерта, но вече бе осем без петнадесет, а от нея нямаше и следа. Филмът започваше в осем. Беше купил билети и голяма кутия шоколадови бонбони и бе резервирал маса за десет часа в близкия италиански ресторант. Започваше да изпитва разочарование. Нещо повече, чувстваше се измамен. Извади мобифона от джоба си и за трети път позвъни в централата на „Ингръм-Лоуд“ — не отговаряше. Набра номера на мобифона й — беше изключен. Чудеше се какво да прави. Да почака още половин час и съвсем да стане за смях или просто да зареже всичко и отиде да пийне нещо. Огледа се за последен път, не я видя да идва и реши да си тръгне. Каквато и да бе причината, тя му бе вързала тенекия. Колкото и упорито да се опитваше да отмине това с безразличие, самата мисъл го караше да се чувства ужасно потиснат.

Зави към „Гоут енд Буут“, хвърли пътьом кутията шоколадови бонбони и билетите в кофа за смет и се отправи към кръчмата. Точно когато се канеше да влезе, чу името си и нетърпеливо се обърна.

— Стефан? Стефан, скъпи, насам!

Видя една от клиентките си да паркира от другата страна на улицата и да му маха с ръка от шофьорската седалка на „Мерцедес 80 SL“. Прикривайки разочарованието си, той се приближи и се наведе към прозореца на колата.

— Здравей, Лойс. Какво правиш тук? Дано не си тръгнала да търсиш компания.

Лойс Маккини шумно се засмя и размаха накичената си с бижута ръка.

— Чаках един приятел, но той не дойде. Не вярвам да си свободен, а, Стеф? Имам запазена маса в „Ла Каприз“. Искаш ли да хапнем?

Той нямаше особено желание, но Лойс бе почтена и просто търсеше кавалери, с които да се показва в обществото. Искаше да унижи бившия си съпруг, като се появява на светски вечери и приеми в компанията на Стефан и още няколко подбрани млади мъже. Той бързо погледна към „Фулъм Роуд“, без да знае какво очаква да види, а след това кимна и й се усмихна:

— Лойс, умирам от глад. С удоволствие бих хапнал.

Тя отново се засмя. Имаше дълбок, гърлен смях, който привличаше вниманието. Бе част от чара й. Протегна ръка, отвори вратата и Стефан се настани до нея.

— Изглеждаш много шик, любов моя. Вързаха ти тенекия, а?

Стефан сви рамене. Лойс извади дълга тънка цигара от кутията на таблото, той посегна към запалката, щракна я и й поднесе огънче.

— Предполагам, че все пак ще й поискаш пълната такса — каза тя, засмя се и изпусна дима през крайчеца на устата си.

— Не беше бизнес среща — довери й той.

— О, скъпи — потупа го по бедрото и включи двигателя, — утеши се с факта, че тази жена очевидно е глупачка — натисна газта и увеличи скоростта.

— Глупачка?

Той протегна ръка и взе една от цигарите на Лойс. Обикновено не пушеше, но тя обичаше да й прави компания.

— Да, скъпи. Нима иначе би пропуснала шанса да получи безплатно това, за което други броят пари?

Отново избухна в смях, изтръска пепелта от цигарата на пода и Стефан потръпна.

 

 

Беше двадесет и два и петнадесет. Саша седеше в колата си на платения паркинг пред „Хилтън“, на „Портланд Плейс“, и чакаше Хари. Беше й казал, че не е необходимо да идва да го взема, че би могъл да повика такси след вечерята, но тя му бе предложила да си спести пътните разноски и той, верен на себе си, не бе устоял на изкушението да го откарат безплатно.

Саша бе притеснена. Тревожеше се за Хари и за себе си, най-вече заради Кейт Дауи. За първи път този следобед наистина бе помислила, че може да постигне нещо, че се е появила пукнатина в отношенията между Хари и Кейт и има вероятност всичко между тях да свърши. Но само едно телефонно обаждане на графиня Еди-коя си — и той отново бе скочил да се облича, за да вечеря в Лондон и да разговаря с майка й „откровено и сериозно“, както се бе изразил.

Разбира се, Саша бе предложила да го откара до града и да прекара нощта в апартамента й, а той бе приел без колебание. Така че, веднага щом го бе оставила пред „Хилтън“, се бе втурнала към „Найн Елмс Сейнсбърис“, за да купи кроасани, прясно кафе, три вида макарони, яйца, бекон, колбаси, гъби и домати за печене. Но дали имаше някаква полза от всичко това? Какво ли искаше майката на Кейт? И дали Хари щеше да й го даде? Саша тъжно въздъхна и погледна часовника си. Тридесетте минути, за които бе платила на паркинга, бяха изтекли и тя отново извади от портмонето си монета от една лира, подаде се от колата и я пусна, за да продължи самотното си бдение.

В хотела, в ресторант „Меморис“, на дискретна маса за двама седяха Адриана и Хари. Тя прикри прозявка на досада, отпусна ръката си обратно в скута, а след това посегна към чашата. Докато отпиваше, Хари забеляза, че изостава и припряно вдигна своята чаша. Имаше погрешното схващане, че е любезно да отпива, когато домакинята го прави, но бе пропуснал факта, че Адриана пие вода, а той — вино. Резултатът бе, че изпусна нишката на разговора и погледът му започна да се премрежва. Щом остави чашата, мълчаливият сервитьор, който се суетеше наоколо, я напълни отново, преобърна вече празната бутилка в съда за охлаждане и попита:

— Мадам, бихте ли искали още една?

— Да, благодаря — отвърна Адриана, чудейки се защо Кейт поддържа връзка с този добронамерен, но доста скучен и надут млад мъж. Леко се покашля, за да привлече вниманието му, и каза: — Обсъждахме идеята за малка финансова помощ за вас и Кейт, за да стъпите на крака в Лондон, може би да купите ресторант.

— Ресторант?

Адриана пренебрежително махна с ръка.

— Каквото и да е — отвърна с досада. Вече бяха обсъдили тази тема. — Само да я измъкнем от „Тънсбри“ и този безсмислен бизнес с джин.

— Какъв бизнес с джин?

— Онзи, за който ми каза Кейт.

— О, да.

Хари нямаше представа за какво говори. Изглежда, бе пропуснал тази част от разговора, но долови раздразнението на Адриана и въпреки че бе замаян от изключително доброто „Бордо“, реши, че е най-добре да се съгласи с нея, независимо за какво става дума.

— Естествено не е необходимо да споменавате на Кейт за този подарък. Сумата може да бъде прехвърлена на ваше име и бихте могли да кажете, че е ваш личен капитал. Разбира се, тя ще има право на дял от бизнеса, но не виждам проблем да получите известна премия за себе си, щом се устроите.

— В какъв смисъл да се „устроим“? — попита Хари, като се опитваше да произнася думите отчетливо.

— Това наистина зависи от вас, Хари — каза му Адриана с приветлива усмивка, въпреки че всъщност си мислеше: „Ако Кейт иска да се омъжи за него, ще трябва да свикна с това, когато се стигне дотам.“

Сега за нея бе по-важно да предпази Кейт от най-голямата грешка в живота й.

— Искате да взема отпуск и да отида в „Тънсбри“, за да я убедя, че напразно губи време и усилия?

— И като се опитва да спаси онази обречена къща, ще провали живота си.

— Но защо?

— Какво защо? — почти се сопна Адриана.

— Защо ще провали живота си? И защо просто не й дадете тази сума, за да изплати дълга на къщата?

— Дъщеря ми ще провали живота си, Хари — каза тя, сякаш говореше на слабоумен, — защото ще бъде обсебена. Виждам, че това вече се случва. Ще си въобрази, че може да спаси „Тънсбри“, и цял живот ще се чувства длъжна да се бори за имението — Адриана запали цигара, въпреки че Хари все още се хранеше. Видя, че той направи гримаса, но реши, че вината е негова, щом повече от час яде основното ястие. — И аз няма да я избавя от дълга именно поради тази причина — продължи тя. — Ако й помогна да започне на чисто, след няколко години отново ще затъне. „Тънсбри“ непрекъснато поглъща пари. Видях какво стана с Лио — той нямаше личен живот, семейство, само тази проклета къща — и няма да позволя с Кейт да се случи същото! — остави цигарата и даде знак да донесат сметката. Винаги когато си помислеше за „Тънсбри“, настроението й се влошаваше. — Хари, простете, но имам ужасно главоболие — сложи салфетката си в чинията и стана. — Запишете сметката на стая номер сто четиридесет и осем — заръча на сервитьора. — Хари, ще ме извините ли?

Докато полагаше усилие да се изправи, той усети с пълна сила ефекта от изпитото вино и се облегна на ръба на масата, за да не политне.

— Разбира се, съжалявам. Надявам се, че…

— Благодаря — Адриана взе малката си чантичка „Шанел“, направи опит да се усмихне и каза: — Е, ще поддържаме връзка. Ще отидете ли до „Тънсбри“?

— Да, разбира се, ще замина в близките дни. Моля ви, разчитайте на мен.

Тя успя да прикрие ужаса си от подобна перспектива и кимна:

— Лека нощ, Хари.

— О, да, разбира се… — направи крачка встрани, за да я целуне, когато мине покрай него, но не бе достатъчно бърз, неволно закачи покривката на масата и събори три чаши и малката ваза с цветя. — Лека нощ — извика той, докато Адриана излизаше от ресторанта.

После се отпусна на стола.

— Бихте ли искали още вино, сър? — попита сервитьорът, който току-що бе донесъл нова бутилка.

— Да, ако обичате — отвърна Хари. — Затворете я, ще я взема за вкъщи — сгъна салфетката и я сложи на масата. — Благодаря, много благодаря.

Стана, взе бутилката и излезе.

 

 

Бе почти полунощ, когато Джан най-сетне свърши с преглеждането на документите. Бе изчислила лихвите на имението „Тънсбри“, като се бе върнала три години назад, за да проследи покачването на лихвените проценти, размера на средствата и каква печалба носи заемът. Беше доволна, че няма причина да бъде обявен за просрочен. Сделката бе добра, при условие че Кейт Дауи е готова да възстанови плащанията. Но имаше една клауза в договора, според която „Ингръм-Лоуд“ имаха право да поставят заема под възбрана, ако сметнат за необходимо, и тя бе сигурна, че Дънкан възнамерява да използва именно нея.

Джан затвори папката и се изправи. Работеше с Дънкан от много години и бе почти сигурна, че познава всичките му трикове, но тази… тази припряност в сделката с „Тънсбри“ будеше у нея недоумение. Нямаха потенциален купувач, беше проверила. Нямаше и планове за застрояване — бе установила и това. Тогава какво, по дяволите, си бе наумил? Щом искаше да обяви заема за просрочен, може би възнамеряваше да купи имота на ниска цена. Но ако искаше този имот, какво ли криеше, което Джан и Кейт не знаеха? Остави папката на бюрото и извади ключовете. Напусна кабинета си, тръгна по коридора към офиса на Дънкан и загаси лампите по пътя си. Вратата бе заключена. Потърси ключа във връзката, отвори я и влезе.

Първото, което направи, бе да провери чекмеджетата с папки. Три от тях бяха отворени, но четвъртото бе заключено. Какво ли имаше вътре, за което Дънкан не желаеше никой друг да знае? Огледа бюрото, но не откри нищо. Всъщност не знаеше какво точно търси и какво очаква да намери, но наистина бе убедена, че трябва да има нещо. Разгърна дневника му и запрелиства страниците. Срещи, обеди, аеробика… усмихна се, щом видя бележка за последното. Дънкан бе педантичен по отношение на дневника си. Страниците разкриваха подробен отчет за живота му. За всеки светски или делови ангажимент бяха отбелязани не само часът и мястото, но и адресът, телефонният номер и очакваната продължителност, а също и заявки за таксита и многобройни лични бележки, например:

„Костюм на карета като на Уелския принц, бледосиня раирана риза („Пинкс“), синя вратовръзка „Хермес“.“

А по-долу:

„Вечеря в клуба на Кралската академия.“

Джан винаги му се бе възхищавала за това. Самата тя записваше небрежно часа и мястото, а останалото запомняше, но този изключителен навик превръщаше дневника му в интересно четиво за нея. Докато прелистваше и четеше личните бележки, едва не пропусна една за среща в понеделник в 11,30 — кратка бележка, написана с молив и нищо друго. Прочете я бегло и не й обърна внимание, но след страница-две се върна обратно към нея. Изглеждаше странно вмъкната между две срещи, които бяха подробно описани — втората дори съдържаше списък на сандвичите, които секретарката на Дънкан трябваше да приготви за работния обяд. Съсредоточи се върху бележката за няколко секунди, после седна на стола и разгърна дневника от началото на годината. Прегледа внимателно всяка страница и откри още пет подобни, написани с молив, за едночасови срещи. Без посочено място, име или други подробности. Това бе странно, дори подозрително, и въпреки че нямаше представа какво може да означава, изпита непреодолимо желание да открие.

Затвори дневника и го остави точно както го бе намерила: в противен случай Дънкан щеше да забележи. Изправи се, замислена за това, което бе видяла. „Не ставай смешна, Джан — каза си, — просто се е отклонил от принципа си, случайна грешка.“ Но мисълта не я напусна и докато отключваше отново офиса си, и когато влезе вътре.

Застана до бюрото си, прегледа своя дневник за уговорките за следващата седмица и се запита дали би имало смисъл да проследи Дънкан, когато излезе за тази среща. Идеята й се стори истинско безумие: да преследва почти бившия си съпруг из Лондон, да проявява едва ли не перверзен интерес към личния му живот. Седна, запали цигара и отново се замисли.

Всъщност в понеделник бе напълно свободна. Струваше й се странно, много странно, че Дънкан не е записал никакви подробности. Може би трябваше да види с кого ще се срещне? Само един бегъл поглед — да застане отвън и да се опита да го зърне. Прелисти дневника за текущата седмица, проследи страниците и видя ангажимента си за петък, тази вечер. Плесна се по челото и изохка. Как бе могла да забрави, по дяволите! И защо той не бе позвънил да й напомни? Извади мобифона от чантата си и видя, че е изключен. Изруга на глас и посегна към телефона на бюрото. Набра номера, чу позвъняването, щракването на телефонния секретар и отново изруга. Изчака сигнала и каза:

— Стефан, толкова съжалявам за тази вечер. Наистина. Сигурна съм, че няма да ми повярваш, но просто забравих. Разбираш ли, работех върху документите на „Тънсбри“ и загубих представа за времето. Цял ден се занимавах с това и… — усети, че бърбори несвързано и замълча. — Както и да е. Все пак съжалявам. Надявам се, че не съм провалила вечерта ти. Слушай, обади ми се скоро, моля те!

И без да знае дали той слуша, дали не си е у дома, или е толкова ядосан, че може би никога вече няма да й се обади, Джан затвори.

— Проклятие! — каза си на глас.

Прибра цигарите, ключовете и мобифона в чантата, грабна палтото си и излезе.

 

 

Стефан взе кадифеното палто на Лойс Маккини и го наметна върху голите й рамене. Бе около шестдесетгодишна, но тялото й бе поддържано и все още изглеждаше добре. Тя пое палтото и се надигна. Посегна да вземе цигара и каза:

— Стефан, беше…

С кратка целувка той я накара да замълчи и се изправи. Не бе искала точно това, но от време на време изпитваше нужда от физическо удоволствие и той никога не й отказваше. Тази вечер бе такава. Бяха срещнали бившия й съпруг в „Ла Каприз“ с новата му съпруга, което я бе разстроило повече, отколкото би искала да признае.

— Искаш ли кафе? — попита я. Лойс поклати глава:

— Няма да мога да заспя, скъпи, искам да си отида у дома и да си легна.

Стефан нахлузи панталоните и пуловера си.

— Ще те откарам, а на връщане ще взема такси.

— Благодаря, скъпи — тя също се облече, но пъхна бельото си в чантата. Щом бе готова, излезе в коридора да го почака. — Червената лампичка на телефонния ти секретар ми намига, Стефан — извика. Телефонът се намираше на масичка в коридора. — Надявам се, че жената, която ти върза тенекия, се обажда, за да се извини.

Стефан я настигна.

— Ще го прослушам по-късно — каза той. Сега нямаше желание да мисли за Джан. — Ключовете? — Лойс му подаде малък позлатен ключодържател с ключовете от колата и дома си. — Готова ли си? — тя кимна и Стефан я прегърна. Изглеждаше уморена и малко тъжна. — Казвал ли ти е някой, че наистина си чудесна, Лойс Маккини?

Тя се усмихна.

— Плащам ти, за да чувам това, Стефан.

Той спря.

— Не, Лойс. Плащаш ми, за да те придружавам на приеми и да ти правя приятна компания. Но не и да мисля, че си чудесна.

Тя нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти, скъпо момче — отвори вратата и изчака да й подаде ръка. — Похабяваш се с този занаят, Стефан — каза му. Обърна се и добави със сериозен тон: — Откажи се, докато не те е покварил!

Стефан сви рамене.

— Може би — отвърна.

Но докато изричаше тези думи, образът на Джан се прокрадна в съзнанието му и той осъзна, че това „може би“ не е толкова неискрено.