Мария Барет
Нарушено обещание (12)

Единадесета глава

Джан Ингръм влезе в сградата, където се намираха офисите на „Ингръм-Лоуд“, бавно прекоси мраморното фоайе, приближи се към асансьора и го извика. Беше закъсняла, асансьорът се бавеше цяла вечност и при други обстоятелства може би щеше да изтича нагоре по петте редици стъпала и да пристигне няколко минути по-рано, но днес не го направи. Внимателно сложи на пода до себе си двете торби с покупки от „Харви Никс“, извади брой на списание „Вог“ и дочете статията, която бе започнала в таксито на път за фирмата. Дори не си направи труда да погледне часовника. Закъсняваше много, беше отсъствала почти половината сутрин, но в края на краищата можеше да си го позволи. Сама си бе началник.

Докато асансьорът се изкачваше към петия етаж, тя прибра списанието, оправи косите си, разрошени от студения вятър навън, и леко начерви устните си. Слезе на етажа, на който бе „Ингръм-Лоуд“, и се усмихна на администраторката — ново момиче с безупречна външност на двадесет и няколко години. Реши веднага щом стигне, да се обади в трудовата борса. Сигурно имаше кандидатки за работа в по-зряла възраст. Продължи бавно по коридора към офиса си, без да се притеснява от факта, че е пуст, защото в момента течеше сутрешното заседание, което изобщо не я интересуваше. Отвори вратата и влезе вътре.

Остави чантите си на пода пред бюрото, прерови набързо пощата и позвъни на секретарката си.

— Добро утро, Моли. Би ли ми донесла чаша кафе, ако обичаш?… Да, зная, че пропуснах заседанието, но съм сигурна, че Дънкан ще ме уведоми за по-важните решения, благодаря.

После седна, разсеяно отвори няколко писма и хвърли бегъл поглед към папката с документите на „Тънсбри Хаус“ върху бюрото. Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Да, Моли? О, разбира се, свържи ме — усмихна се и зачака. — Стефан! Здравей, как си? — заигра с жицата на телефона и я уви около пръста си. — Да, чудесно, благодаря… Не, не съм, току-що влязох, но тя е на бюрото ми, мислех да я прегледам малко по-късно — освободи пръста си, отвори папката и хвърли поглед върху първата страница. — Не, още няма решение — засмя се. — Разбира се, че правя това, за да те накарам да останеш още малко на телефона. Каква друга причина би могло да има? — Джан затвори папката. — О, да, разбира се, ще те уведомя. Може ли да ти се обадя на мобифона? Добре — отново се засмя тя. — Не съм сигурна. Трябва да помисля още едно денонощие, но все пак ти благодаря… Добре, благодаря, че се обади. И на теб. Чао!

Затвори, посегна към чантата си и извади цигарите и пудриерата. Погледна отражението си в огледалото, докосна леко с пръсти ъгълчетата на устните си, където червилото се бе размазало, и извади цигара от кутията. Запали я, седна отново на стола и дълбоко всмука дима. За първи път от дълго време насам се почувства спокойна. Да, щеше да прегледа папката с документите на „Тънсбри“ и твърде вероятно щеше да направи нещо по въпроса просто защото желаеше. Защото Кейт Дауи й бе направила силно впечатление. Беше й отворила очите за същността на бизнеса, с който се занимаваше. Разбира се, от значение бе и това, че искаше да помогне на Стефан и да натрие носа на Дънкан, но не тази причина бе най-съществената. Един час във влака от Лондон до Чартуел и незначителният факт, че бе привлякла и задържала вниманието на млад мъж, бяха достатъчни да възвърнат самоувереността й. Животът често е изпълнен с дребни жестове, които имат силно въздействие, и в нейния случай бе точно така. Щом познатият глас на Дънкан, с присъщата му невъздържаност, достигна до малкия й офис, Джан вдигна глава и се усмихна. Седмица по-рано не би реагирала така.

След миг вратата се отвори с трясък и Дънкан Лоуд нахълта вътре.

— Какво става с теб, по дяволите? — попита той.

— Не е твоя работа — предизвикателно отвърна Джан. — Но от учтивост ще ти кажа. Аз…

— Имаш нова прическа!

— Колко мило от твоя страна, че забеляза.

Джан докосна лъскавите си боядисани коси, които за първи път бяха подстригани от стилист, вземащ изключително скъпо в луксозен лондонски салон, и се усмихна. Щом видя израза на лицето му, реши, че всяко похарчено пени си е струвало.

— Прекалено къса е.

— Да.

Преди косите й бяха накъдрени и изглеждаха ужасно, а сега бяха подстригани по последна мода. Прическата й отиваше и я подмладяваше с няколко години — и тя го знаеше. След като се бе подстригала, бе похарчила цяло състояние за грим на щанда на „Боби Браун“, за нови дрехи и шест комплекта екстравагантно, изключително сексапилно бельо. В момента бе сложила ефирни черни бикини и сутиен, обточени с дантела, и макар да бе закръглена, с доста сбръчкана кожа, не можеше да се отрече, че й стоят добре. А бяха и изключително приятни за носене. Какво бе казала продавачката в „Ригби и Пилър“? „Когато жената носи бикини, които биха вкарали в изкушение дори папата, се чувства изключително уверена.“ „Права е, за Бога!“ Джан се усмихна по-широко.

— Какво смешно има? — Дънкан се придвижи до бюрото и седна на ръба.

Тя забеляза, че леко накуцва.

— Нищо особено — отвърна му. — Какво е станало с крака ти?

Лицето му пламна.

— Разтегнат мускул — промърмори той и погледна към купчината неотворени писма.

— Разтегнат мускул? Как стана това? Дънкан, за Бога, единственият спорт, за който те бива, е панаирджийски футбол — забеляза как изражението му стана още по-гневно. Вчера това може би щеше да я разстрои, но днес само разпали любопитството й. — Хайде, изплюй камъчето!

Той безцелно започна да рови в купчината писма.

— Аеробика — промърмори Дънкан, без да вдигне поглед.

— Аеробика? — Джан внезапно избухна в смях.

Мъжът се изправи и тръсна писмата върху бюрото.

— Хайде, продължавай да се смееш! Само защото не искам да свърша на бунището, както повечето си връстници, защото искам да се погрижа за себе си, да изглеждам добре и да се чувствам добре.

— Но, Дънкан — извика тя, — аеробика, с лъскаво леопардово трико! — изхълца и с голямо усилие овладя смеха си. — Искам да кажа, нима това е в стила ти?

Дънкан смутено пристъпи от крак на крак. Болката в разтегнатия мускул бе толкова силна, че трябваше отново да седне. Джан наистина имаше право. Всъщност той мразеше физическите упражнения. Беше с двадесет години по-възрастен от инструктора в спортната зала — млад австралиец с добре оформени мускули, облечен в черно трико — и притежаваше едва четвърт от издръжливостта на останалите в групата. Не би се чувствал толкова зле, ако не бе напрегнал крака си твърде много по средата на тренировката и не се бе наложило да излезе, накуцвайки, от студиото, зачервен и потен, докато останалите подскачаха и се поклащаха в такт. Инструкторът, красив като Адонис и мускулест като Кинг Конг, се бе провикнал: „Не се отчайвай, приятел, следващия път опитай в групата за начинаещи!“ — и Дънкан бе почувствал, че става за смях. След като си тръгна, реши, че никога не би допуснал отново да изживее нещо подобно. Но не разказа всичко това на Джан, а добави:

— Всъщност бях доста добър — взе броя на „Вог“, преди тя да продължи да го разпитва. — Какво е това? — попита я. — И ти ли искаш нов имидж?

Джан сви рамене.

— Просто ми писна да чета „Файненшъл Таймс“ — каза тя. — А, щях да забравя, какво стана на сутрешното заседание?

Настроението на Дънкан се промени и изражението му стана по-ведро.

— Имението „Тънсбри“ — отвърна той. — Как се справи в събота? Беше включено в дневния ред тази сутрин.

Тя избегна погледа му.

— Чудесно! Ще получиш доклада ми до края на седмицата.

— Доклад до края на седмицата? Хайде, Джан, можеш да ми кажеш и сега, за Бога!

Дънкан се усмихна, но тази хладна усмивка й бе добре позната.

— Трябва да се свърши още работа, да се направят някои изчисления, такива неща…

— Престани да шикалкавиш, Джан! Всички цифри са ми известни, няма какво друго да се прави. Искам този заем да бъде обявен за просрочен. Аз…

— Ти искаш да бъде обявен за просрочен?

— Знаеш какво имам предвид, Джан. Нуждаем се от тази сделка. Репутацията ни ще пострада, ако я оставим неуредена.

Той бегло погледна към секретарката на съпругата си, която бе влязла в офиса, без да почука.

— Кафето, Джан — Моли заобиколи Дънкан и сложи чашата и чинийката на бюрото. Работеше за Джан от пет години и й бе изключително предана. Смяташе, че Дънкан се държи ужасно и й хрумна, че сега й се удава изключителната възможност да му го покаже.

— Господин Владимир отново се обади, Джан. Казах му, че си на заседание и ще се освободиш след няколко минути.

Докато изричаше това, гневно погледна към Дънкан.

— Владимар — поправи я Джан. Произнесе полското име без затруднение и Дънкан я изгледа втренчено. Беше го изрекла много пъти през нощта, дори в съня си, и не бе изненадана, че сега прозвуча така добре. — Стефан Владимар. Ако позвъни пак, би ли ме свързала веднага?

Моли кимна и със самодоволна усмивка напусна стаята.

— Да не те задържам тогава — мъжът се изправи. — Щом очакваш обаждане — раздразнението му бе очевидно. Тя изпита леко задоволство. — Джан, сделката с „Тънсбри“ трябва да бъде уредена бързо — каза той. — Не искам да тежи на плещите ни като воденичен камък.

— Закъде си се разбързал? — попита го тя. Въпросът й бе искрен, не бе изречен само за да го подразни. Заемът наистина бе голям, но бизнесът им вървеше добре и нямаше място за паника. — Казах, че ще бъда готова до края на седмицата. Няма причина да пришпорваме нещата, нали?

— Щом казвам, че трябва да я уредим, значи трябва — гневно заяви Дънкан.

— Задръж, почакай малко! — Джан също повиши тон, въпреки че обикновено не бе в стила й да отвръща със същото. — С кого мислиш, че разговаряш, по дяволите? Аз не съм… — но телефонът иззвъня и тя не довърши изречението. За миг и двамата го погледнаха, после Джан вдигна слушалката. — Стефан? Да, да, получих съобщението ти. Какво мога да направя за теб, разговаряхме само преди няколко минути — усмихна се. — Обяд? Днес? — прегледа дневника си и когато стигна до страницата за деня, каза: — Чудесно! Къде и в колко часа?

Дънкан остана неподвижен няколко секунди. Не знаеше как да разбира тази внезапна промяна у съпругата си. Не желаеше да слуша повече уговорките й за срещи и се отправи към вратата. Изгледа Джан, видя как лицето й засия и сякаш се подмлади. Обърна се и излезе от стаята. И докато вървеше обратно към офиса си, ядосан от нейната внезапна самонадеяност, усети, че болката в разтегнатия мускул значително се усилва.

 

 

Рори зави с разнебитения стар ленд роувър към задния двор на „Тънсбри Хаус“ и изключи мотора.

— Флора — каза той и отвори вратата от своята страна, — стой тук, докато аз се отбия за малко вътре. Няма да…

— Но, татко, искам да дойда да видя мисис Ейбъл.

— Връщам се след две минути, Флора — скочи от колата. — Стой тук!

— Татко, моля теее!…

Рори гневно се обърна, после хлопна силно предната врата и се запъти към задната. Отвори я, разкопча предпазния колан на дъщеря си и й помогна да слезе.

— Защо ли съм толкова добър с теб, млада госпожице?

Но детето не му обърна внимание. Скочи, втурна се към къщата и извика:

— Мисис Ейбъл, мисис Ейбъл!

Изчезна вътре, преди той да успее да се опомни.

— Флора! — Кейт престана да мие съдовете и се отдръпна от мивката, когато момиченцето връхлетя в кухнята и се спусна към мисис Ейбъл. Имаше ужасен махмурлук, начални симптоми на настинка и се чувстваше безкрайно объркана, разстроена и нещастна.

— Здравей, Флора, скъпа — каза мисис Ейбъл с облекчение, че бе настъпило временно разведряване на мрачната атмосфера, която цареше в кухнята. — Колко хубаво изглеждаш с тази рокля!

— Това не е рокля, а сукман.

— О, извинявай — усмихна се икономката, — каквото и да е, много е хубаво. Не беше ли на детска градина?

— Не, с татко си опаковахме багажа.

— Опаковахте си багажа? — погледна към Кейт, а тя само сви рамене.

— Да — продължи Флора, без да забележи, че мисис Ейбъл се натъжи. — Трябваше да напъхам всичките си играчки в голяма найлонова торба и татко каза, че мога да сложа три книжки и розовото плюшено мече в моето куфарче, но всичко останало трябва да поберем в чантите заедно с дрехите ми. Знаете ли колко са много… ей толкова! — Флора разпери ръце и погледна мисис Ейбъл. — Има ли сладки?

— Разбира се, скъпа. Ще донеса кутията — приближи се до шкафа, до който бе застанала Кейт, и отново попита: — Събират багажа си? Какво става тук, Кейт?

Тя поруменя. Тъкмо се чудеше какво извинение да измисли, когато чу как един стол изскърца по каменния под на кухнята и някой го затътри към мивката.

— Може ли да ти помогна? — попита тънко гласче.

— О… да! Защо не?

Флора се покатери на стола до нея и започна да навива ръкавите си.

— Да ти помогна ли? — попита я Кейт.

— Да, моля.

Запретна ръкавите й високо над лактите.

— Благодаря.

Момиченцето потопи ръцете си в топлата сапунена пяна и посегна за гъба.

— Къде е баща ти? — запита мисис Ейбъл.

Беше разтревожена и продължаваше въпросително да поглежда към Кейт.

— Не знам — детето също погледна младата жена и направи гримаса. — Днес е много сърдит и още е облечен със същите дрехи, с които беше вчера. Ух, а краката му как миришат! — Въпреки лошото си настроение, Кейт се усмихна. — Той каза, че това е приключение. Аз обичам приключенията, а ти?

Флора я погледна въпросително с големите си ясни очи и Кейт изведнъж си спомни, че когато бе на нейната възраст и живееше с баща си, животът й бе изпълнен с приключения. Местеха се от къща на къща, отсядаха у приятели, а многобройните чужденки детегледачки, на чиито грижи бе поверявана, не се интересуваха от нея и не говореха езика й. Кимна и каза:

— Когато бях малко момиченце, аз имах много приключения.

При тези думи сърцето й се сви и спомените я натъжиха.

— Здравей, Рори, момчето ми — каза мисис Ейбъл и Кейт рязко се обърна. — Искаш ли чай?

— Не, благодаря, отбих се да видя Кейт.

Тя отново поруменя, Флора бе права. Рори все още бе облечен с вчерашните дрехи и очевидно бе спал с тях, ако изобщо бе мигнал.

— Кейт, искам да говоря с теб насаме — каза той. — Бихте ли наглеждали Флора, мисис Ейбъл?

— Разбира се.

— Кейт?

Тя хвърли бегъл поглед към детето, кимна, избърса ръцете си и се отдръпна от мивката.

— Къде отиваш? — извика Флора.

— В кабинета на Лио. Няма да се бавим — отвърна Рори.

Малката сви рамене:

— Добре тогава.

Рори отвори вратата, стори път на Кейт и излезе след нея. Докато затваряше, чу Флора да казва:

— Омръзна ми да мия съдове, мисис Ейбъл. Може ли да си взема от сладките, моля?

При мисълта за нея той почувства остра болка в гърдите.

Кейт застана до бюрото в кабинета на Лио и изчака Рори да влезе. Не бе останала и следа от снощния гняв. Смущение — да, както и болка, но сляпата ярост бе отстъпила място на тъга, която я обгръщаше като наметало. Обърна се, погледна го в лицето, докато влизаше, и изведнъж се сети за Флора.

— Кейт, исках да знаеш, че снощи събрах багажа и съм готов да замина още днес.

— О, аз…

— В багажника на ленд роувъра са счетоводните книжа, папките с документи, сметките и други — продължи той, без да й даде възможност да каже каквото и да било. — Донесох ти ги и ако мога да ползвам колата, за да пренесем нещата си, ще ти върна ключовете заедно с тези от къщата по-късно следобед. Става ли?

Тя безмълвно кимна и той си пое дъх.

— Но преди да си тръгна, искам да ти кажа нещо. Искам да ме изслушаш и добре да помислиш. Това е всичко, за което те моля. Съгласна ли си?

Отново кимна. Бе започнала да чувства студ и обви ръце около тялото си.

— Кейт, снощи ми хрумна идея как да се справиш с проблемите на „Тънсбри“ и как може да се започне малък бизнес в имението. Виж — пъхна ръце в джобовете си и избегна погледа й, — знам, че не искаш да присъствам в живота ти. Показа го много ясно, разбирам те и го приемам. Но тази идея, ако е осъществима, наистина държа да участвам в реализирането й — Кейт се опита да каже нещо, но Рори вдигна ръце и й даде знак да замълчи. — Знам какво ще кажеш, но съм обмислил всичко. Няма да се налага да ме виждаш, може да се върнеш в Лондон и да оставиш аз да движа нещата. Няма да живея тук. Бих могъл да наема стаи за себе си и Флора в селото или да се върна у дома за известно време. Няма да е необходимо да се занимаваш с това, щом веднъж си дала съгласието си — пристъпи напред и тя инстинктивно се отдръпна. — Целта ми не е да се бъркам в живота ти, Кейт, честно. Бих го направил заради Лио, защото той обичаше тази къща и… просто защото прояви голяма щедрост към мен, когато имах нужда, и… — замълча за миг. — … мисля, че това е дяволски добра идея и може да помогне.

Той я погледна за миг, а после извърна глава. Кейт потърси с ръка стола зад себе си и седна.

— Би ли ми казал каква е тази идея?

— Разбира се, но смятам, че първо трябва да поговоря с някои хора. Ако е осъществима и разбера това този следобед, бихме могли да я обсъдим.

Тя сведе поглед към ръцете си и в тишината чу тънко гласче, което повтаряше отново и отново: „Татко каза, че ще бъде приключение.“

— Ще дадеш ли шанс на идеята ми, Кейт?

Младата жена вдигна глава.

— Да — каза, — разбира се.

Рори кимна, пъхна ръцете си в джобовете, обърна се и понечи да си тръгне.

— Знаеш ли, опитвам се да разбера защо Лио остави тази къща на мен, а не на майка ми — рече Кейт и той се спря. — През последните няколко дни непрекъснато си блъскам главата и едва сега осъзнах каква е причината — отново сведе поглед. — Когато бях дете, след като майка ми ни напусна, с баща ми непрекъснато се местехме, особено през ваканциите. При приятели, роднини или в пансиони. Естествено стаите на баща ми в колежа не бяха място, където едно момиченце би могло да живее дълго време, и той непрекъснато ме залъгваше. Наричаше го „приключение“. Нямахме дом, не и като повечето хора. И тогава Лио ни откри. Бях на шест години и след първия уикенд, прекаран тук, винаги съм имала своя собствена стая — това бе моята къща. Лио не ходеше никъде, винаги бе тук и мисля, че осъзнаваше каква промяна е настъпила в детството ми — усмихна се за миг. — Разбира се, когато пораснах и опознах по-добре майка си, „Тънсбри“ вече не значеше толкова много за мен, но предполагам, че Лио винаги го е виждал като мой дом — отново се обърна към Рори: — Как бих могла да не се боря за него? Това е домът ми! А също и на Флора — той долови в гласа й нотка на вина. — Слушай, дори ако тази идея не се окаже добра, не отвеждай Флора. Остави я тук, докато разберем какво ще стане с къщата — изправи се. Вълнението й бе изчезнало и тя попита: — Става ли?

— Да, става — отвърна той. — Благодаря ти — не намери за необходимо да добави нищо друго. — Да се върна ли следобед?

— Да.

И без да каже нито дума повече, Рори излезе и остави Кейт сама в кабинета.

 

 

Стефан бе избрал за обяда ресторант, в който никога преди не бе идвал. За него бе важно да започне всичко на чисто. Пристигна рано, зае мястото си до прозореца и зачака да се появи Джан. Бе започнал да предлага компания на дами преди две години и половина. Оттогава бе видял какво ли не и вече нищо не можеше да го изненада, но трябваше да си признае, че днес чувстваше известно напрежение. Това бе втората му среща с Джан за по-малко от четиридесет и осем часа. Рядко му се случваше подобно нещо и бе изпълнен с почти момчешко вълнение. Едва бе събрал кураж да й се обади. Все още не й бе казал с какво се препитава. Не бе намерил подходящ момент и не бе сигурен дали някога ще се осмели. Джан бе започнала да се превръща в нещо повече от обещаваща клиентка и ако трябваше да бъде честен със себе си, желанието му да помогне на Кейт бе само претекст.

Огледа се за сервитьора. Бе решил да поръча бутилка вино — нещо, което рядко правеше на обяд — когато я зърна да влиза в ресторанта. Изправи се, махна й и щом забеляза усмивката й, внезапно изпита чувство на облекчение, че бе дошла. Джан се приближи и той кавалерски издърпа стола й.

— Изглеждаш чудесно! — бяха първите думи, които изрече.

— Така се и чувствам — отвърна тя. — Удивително е как харченето на купища пари се отразява на душевното състояние.

И двамата се засмяха, когато сервитьорът се появи да вземе поръчката им.

— Би ли пийнала вино?

— Да, малко.

— Бяло? Шардоне?

— Страхотно!

Стефан прегледа списъка на предлаганите вина и направи избор. Имаше опит, защото това бе част от работата му. Дамите желаеха той да поръчва вместо тях.

— Е, и?

Джан свали палтото си.

— Е, и? — отвърна тя.

— Благополучно ли се прибра в събота?

— Да.

— Слава Богу!

Двамата се засмяха и Стефан продължи:

— Наистина прекарах чудесно в събота — въпреки всичко, което се случи с Кейт.

Това не бяха празни приказки, изречени от любезност. След като се бяха върнали с влака, бяха вечеряли в ресторант и няколкото часа, прекарани заедно, бяха едни от най-хубавите, които Стефан помнеше.

— Аз също.

Последва мълчание, но то не бе тягостно. Просто в момента почувстваха нужда да помълчат. Джан извади пакета с цигари, запали една и леко изпусна дима през крайчеца на устата си. Това бе невинен жест, но му се стори доста съблазнителен.

— Е, и? — отново попита той.

Джан се усмихна.

— Какво „е, и“? — сервитьорът донесе виното и прекъсна разговора им. Наля в чашите, сложи бутилката в съда за охлаждане и постави пред двамата по една папка с менюто. Джан побутна своята встрани, отпи глътка вино и каза: — За заема на имението „Тънсбри“ ли става въпрос?

Стефан бе искрено изненадан. Не бе забравил, но все още не смяташе, че е настъпил подходящият момент да спомене за това.

— Какво става с него? — попита той.

— Работата е много съмнителна. Мисля, че Дънкан крои нещо. Иска сделката да приключи веднага и изпадна в паника, когато забеляза, че я бавя умишлено. Това ми подсказва, че има нещо наум.

— Какво по-точно?

— О, не зная! Може би потенциален купувач, някакви планове за благоустройство, всичко би могло да бъде, Стефан. Той е много ловък играч.

Младият мъж сложи ръка върху нейната.

— Но неособено умен.

— Благодаря. Между другото, реших да протакам нещата, докато разбера какво става.

— Наистина ли? Как?

— Мисля, че бих могла да скрия някъде папката временно — остави цигарата и разгърна менюто. — Само за няколко седмици, за да дадем шанс на Кейт Дауи да стъпи на крака. Това искаш, нали?

— Какво?

— Искаш от мен да забавя малко нещата?

Стефан поне от благоприличие си даде вид, че е смутен.

— Ами да, но…

— Така си и мислех.

Въпреки че Джан бе подготвена за този момент и не хранеше илюзии за целта на всичко това, не можеше да не изпитва разочарование. Съсредоточи се върху менюто, за да избегне погледа на Стефан.

— Джан?

Очакваше горещо да й благодари, без дори да вдигне глава.

— Джан, има едно „но“ — каза той. Тя впери поглед в ордьоврите, решила, че въпреки всичко, би могла прилично да се нахрани. — Исках да кажа, че не това е причината за този обяд, нито пък за прекараната чудесна вечер в събота.

Продължи да се взира в менюто.

— Джан, погледни ме, моля те!

Най-сетне вдигна глава.

— Слушай! — Стефан се поколеба за миг. — Джан, наистина ли си гладна или просто можем да пропуснем обяда, да отидем вкъщи и да се хвърлим в леглото?

В първия момент бе така шокирана, че почувства тръпки по цялото тяло. После внезапно се върна към действителността. „И така, услуга за услуга“ — помисли си тя и това я накара да се почувства стара, жалка и оскърбена.

— Благодаря за предложението, Стефан — каза, сграбчи цигарите и ги пъхна в чантата си. — Вече не съм гладна.

Стана, облече палтото си и преди мъжът да успее да пророни дума или дори да протегне ръка да я спре, рязко се обърна и побягна.

— Джан — извика той след нея. — Джан! — но нямаше смисъл, вече бе напуснала ресторанта. — По дяволите! — каза Стефан на глас.

Поседя слисан няколко минути, после остави на масата банкнота от двадесет лири за виното и излезе. Навън се огледа в двете посоки с надеждата да я зърне, но от нея нямаше и следа. Пъхна ръце в джобовете си и се отправи към метрото, но забеляза свободно такси и му махна.

— Пимлико, моля — каза той и се качи.

Но при мисълта да се прибере у дома сам изведнъж се почувства дълбоко потиснат.

 

 

Кейт бе в кабинета, когато по-късно следобед Рори се върна в къщата. Бе опитала да почете, но без особен успех. Стараеше се да не мисли какво би могло да се случи и какво не. Все още бе объркана и разстроена и изпитваше постоянна болка под лъжичката, което, ако не друго, бе признак за силно вълнение. Чу как Рори влезе и размени няколко думи с мисис Ейбъл, а после прекоси преддверието и се отправи към нея. Опита се да отгатне по тона му в какво настроение е, но той говореше тихо, както винаги, и не успя да долови нищо.

— Кейт?

Вдигна глава и дъхът й спря, когато го зърна на прага.

— Извинявай, малко закъснях. Забавих се, но не загубих времето напразно — приближи се до бюрото и стовари две найлонови торбички. Свали палтото си и го преметна върху облегалката на стола. Извади от торбичките няколко бутилки и ги подреди на бюрото. — Добре ли си? Изглеждаш уморена.

— Чувствам се чудесно — троснато отвърна Кейт.

Рори я погледна и тя почувства леко раздразнение, но не бе сигурна дали причината е в него или в самата нея.

— Добре — той обърна всички бутилки така, че да се виждат етикетите им, и за миг се отдръпна назад. — Открих, че в имението има дестилатор — каза.

— Дестилатор?

— Бил е използван за производство на джин преди около четиридесет години.

— Къде?

— Какво „къде“?

— Къде го откри?

— Под един навес близо до стария склад. Действително не е чак толкова далеч от къщата, което е напълно обяснимо.

— Накъде биеш?

— Ще ти кажа след малко — Кейт бе започнала да се безпокои, докато Рори прекоси стаята, отиде до шкафа и взе две чаши за уиски. — Подозирах, че може да е тук. Всъщност бях сигурен, че съм го виждал веднъж.

— Рори?

— Ммм? — беше донесъл чашите и развинтваше капачките на бутилките. — Готово. Ела насам, Кейт.

Тя не помръдна.

— Рори, защо е всичко това?

— Ще ти кажа след секунда. Ела, ела насам!

Тя неохотно се приближи и застана до него.

— Добре — започна той и свали капачката на първата бутилка. — О, почакай, имаме нужда от съд, в който да изплюваме, иначе ще се напием — отиде до шкафа, взе стъклена купа и каза: — Това ще свърши работа — върна се до бюрото и наля по малко от бутилката в чашите. — Джин „Стандарт“, опитай!

Кейт взе чашата си, помириса питието и попита:

— Рори, за Бога! Кажи ми какво става! Това някаква шега ли е?

— Не, не е шега, а идея, родила се тъкмо навреме. За начало ще дегустираме всичките марки. Съгласна ли си?

— Не, но… — тя отпи, задържа течността в устата си, за да усети вкуса й, и я изплю. — Джин като джин — промърмори. — И какво от това?

— Ще ти кажа след малко — отговори Рори и наля от следващата бутилка. — Ето, опитай!

Тя взе чашата, отпи, задържа и отново изплю.

— Това е по-хубаво, какво е?

— „Бомбайски сапфир“ — чудесен, изключителен и скъп джин. Ето.

Третата бутилка бе „Джин Супермаркет“.

Кейт почти веднага изплю.

— Има същия вкус.

Накрая Рори наля от последната.

— „Тънсбри Ориджънъл“ — каза той.

Кейт отпи, задържа в устата си и преглътна.

— Чудесен е — подаде чашата си. — Може ли още една глътка? — Галахър й наля, после на себе си и двамата отпиха. — Чудесен е — каза Кейт. — Много приятен, лек и ухае на билки.

Рори допи питието и взе бутилката.

— Кейт — каза й, — мисля, че от това може да излезе нещо — прокара пръсти по синьото гравирано стъкло до етикета. — Наистина смятам… — замълча и сложи бутилката обратно на бюрото. — Добре, ето фактите — извади от едната торбичка кафяв етикет и сгънати книжа и ги разстла на бюрото. — Джинът, който пихме — „Тънсбри Ориджънъл“, се е произвеждал и бутилирал тук, в имението, до 1959 година. В началото на века било нещо обичайно провинциалните имения да дестилират и бутилират своя собствена марка джин и „Тънсбри“ не правело изключение. Тук се е развивала малка индустрия и според архивните документи, които откри баща ми, през 1947 година са били произведени над 5000 бутилки.

— Това ли е всичко?

— „Това ли е всичко“! Кейт, невероятно е! Не забравяй, че говорим за следвоенната 1947-а година и за малка местна спиртоварна. Между другото разговарях с баща ми и той каза, че си спомня всичко доста добре. Джинът е бил много популярно питие, което се е търсело в цялата околност, а някои бутилки се продавали дори в Лондон. Когато дядо ти се заловил с това, наел специалист от голяма компания за производство на джин и в селото се говорело, че този човек е открил тайни съставки, които правели джина наистина специален. Той…

— Рори — прекъсна го Кейт, — всичко това е много интересно, но с какво би могло да ни помогне?

— Би могло… — той замълча, хвана ръцете й и продължи: — Кейт, знам, че ще ти се стори налудничаво, но поне ме изслушай, моля те! — тя се намръщи и се почувства неуверена и смутена от докосването му. — Моля те! — повтори Рори.

— Добре — съгласи се Кейт и внимателно издърпа ръцете си.

— Благодаря ти. И така, тази сутрин открих дестилатор, нали?

— Да, но…

— Никакво „но“, само слушай. Според баща ми, по всяка вероятност все още е в изправност. Очевидно е солидна изработка, а и татко казва, че един дестилатор не може да има други повреди, освен да бъде разглобен. Така че… — Рори спря и си пое дъх. Въодушевлението му бе очевидно — … разполагаме с основното оборудване тук, в имението, и още многобройни потенциални възможности да възстановим дестилационната на „Тънсбри“ — отново взе бутилката джин „Тънсбри Ориджънъл“. — Кейт, това е фантастично! Приятно е за пиене, има луксозен и изискан вид и притежаваме разрешително да го произвеждаме.

— Да го произвеждаме? — възкликна тя. — Рори, искаш да кажеш, че си готов да се заемеш с производство на джин?

— Да. Какво друго си помисли?

— Когато спомена, че искаш да възстановиш дестилационната на „Тънсбри“, предположих, че става въпрос за музей, а не за някаква фабрика за джин — Кейт направи няколко крачки, обърна се и каза: — Рори, не говориш сериозно, нали? Прав си, наистина звучи налудничаво — поклати глава. — Всъщност е най-налудничавата идея, която някога съм чувала. Та ти не разбираш нищо от дестилация на джин, за Бога!

— Точно така.

— Какво искаш да кажеш с това „точно така“?

— Няма да има нужда да натрупвам знания и опит с години. Баща ми е насреща.

— Баща ти? — последното изявление й се стори не просто налудничаво, а твърде нелепо. — Какво общо има преподобният Галахър с производството на джин?

— Не точно на джин, но с правене на домашна бира, както и много други неща. Затова се забавих толкова. Може да разказва с часове, занимавал се е години наред.

— О, това е абсурдно! — възкликна Кейт и припряно пристъпи към прозореца. Застана с гръб към Рори, загледа се навън и опита да се успокои.

— Не, Кейт — каза той, — напротив. Мислиш ли, че щях да спомена пред теб, ако не бях го обмислил? За Бога, Кейт! Точно това търсехме с Лио месеци наред, но така и не го открихме. И ако не бяхме намерили онази стара бутилка джин, която изпихме снощи, сигурно все още щях да умувам.

Тя впери поглед в него, но думите му не прозвучаха никак убедително.

— Не разбираш ли? — продължи той. — Съдбата има пръст в това, че открихме бутилката. Сигурно е било писано да се случи…

— Това е лудост, Рори — каза Кейт. — Лудост! — върна се до бюрото, взе свитъка книжа и им хвърли бегъл поглед. — Добре — продължи. — Да предположим, че одобря тази идея, а после какво? Ммм? Не… — вдигна ръка и му даде знак да замълчи. — Да ти кажа ли? Първо, ако дестилаторът, който си открил, наистина е в изправност, по някаква щастлива случайност успееш да намериш производител на бутилки като тази и баща ти има достатъчно познания за правене на джин, откъде ще вземеш рецептата? Коя е съставката на джина, произвеждан в „Тънсбри“, която му придава този специфичен вкус? Второ, дори ако откриеш рецептата и започнеш производство, къде и как ще продаваш този джин? Откъде пари за маркетинг и реклама? Какво знаеш ти за пазара на алкохол? Трето и най-важно, колко време ще продължи всичко това? Месеци, години? Не трябва ли джинът да отлежава в бъчви няколко години, както уискито? Нямам на разположение толкова време, Рори. Необходим ми е проект, който да стартира до седмици. Трябва ми…

— Точно това ти трябва, Кейт! — каза Рори. — Виж! — измъкна книжата от ръцете й и отново ги сложи върху бюрото. — Джинът е готов за консумация веднага, не е нужно да отлежава. Ако дестилаторът е в изправност, аз ще го почистя и ще доставя гориво. Татко мисли, че работи с въглища. После ще набавя основните съставки…

— Които са?

Той протегна ръка към книжата, прелисти ги и каза:

— Които са: пшеничен спирт, приблизително деветдесет пенса за литър, плюс добавките — хвойна, кориандър, корени от ангелика, портокалови кори, лимонови кори или канела и, разбира се, онова, което прави джина на „Тънсбри“ толкова специален. Като се прибавят разходите за отопление, бутилиране и опаковане, трябва да се постарая да огранича всичко това, но… — извади друг лист със сметки. — Изчислих, че мога да произвеждам джин „Тънсбри“ за около лира — лира и половина на литър, включително разходите за пакетиране и маркетинг, но също пресметнах, че мога да го продавам между двадесет и тридесет лири за бутилка от 700 милилитра.

— Тридесет лири за домашно приготвен джин! Рори, това е абсурдно!

— Може би, но такава е цената, на която се продават някои от тези наистина запазени марки. Въпрос на имидж, Кейт, и ако постигна тази цел, кой знае?

— Написал си домашното си, нали?

Рори вдигна поглед, питайки се дали не го казва със сарказъм, но тя се усмихна и той й отвърна:

— Наистина. Стоях буден цяла нощ и мислих.

— Разбирам — каза Кейт. Взе бутилката и прокара пръсти по надписа „Тънсбри Ориджънъл“, гравиран в стъклото. — Къде бихме могли да го продаваме?

Рори тържествуваше. Беше казала „ние“. Беше проявила интерес.

— Какво ще кажеш да започнем от хората, на които продаваш сандвичи в центъра на Лондон? — отговори той. — Раздай няколко бутилки безплатно и спомени, че можем да продаваме директно оттук или да правим доставки. Може да се насочим и към някои нашумели барове, но съм напълно сигурен, че ако стигнем дотам, продажбата няма да представлява проблем.

— Ако стигнем дотам… — промърмори Кейт. Продължи да се взира в бутилката, после внезапно попита: — А заемът? А лиценз?

— Имението вече има разрешително. Срокът му е изтекъл, но баща ми позвъни на обяд в Службата за издаване на лицензи и няма да бъде трудно да се поднови. Що се отнася до заема… — сви рамене. — Това е въпросът, който трябва да уредим, преди да се захванем с каквото и да било. А също и да открием рецептата.

Кейт остави бутилката.

— Не знам, Рори, всичко изглежда толкова сложно.

— А ти какво очакваше? Няма нищо лесно, Кейт. Това не е план за бързо забогатяване, а истинско бизнес начинание.

— Много средства ли ще бъдат необходими в началото? Имам предвид, ще трябва ли да се снабдим с много суровини?

— Не, не и в началото. Бихме могли да закупим малки количества и да видим как ще потръгне. Виж… — той вдигна ръце. — Защо не се захванем с търсенето на тази рецепта и ако я открием, да започнем оттам?

Кейт се поколеба. Вътрешният й глас й подсказваше: „Не се увличай, послушай съвета на майка си, измъкни се, преди да пострадаш.“ Майка й бе предложила да склони Пиер да плати остатъка от дълга, ако се откаже от „Тънсбри“. И все пак с цялото си същество искаше да се заеме с това, да се бори или поне да му даде шанс. Настъпи мълчание. Рори не каза нищо. Страхуваше се, че всяка дума от негова страна би наклонила везните в обратната посока. Накрая Кейт кимна.

— Добре — каза тя, — ще опитам.

— Правилно! Хайде тогава — рече той, прикривайки чувствата си — да се захващаме с търсенето — пристъпи към полиците с книги и придърпа стълбата там, откъдето имаше намерение да започне. — Позвъни на приятеля си и разбери дали е успял да постигне нещо с онази Ингръм, а аз ще преровя книгите — отново я погледна и искрено й се усмихна. — Би трябвало да е някъде тук. Сигурен съм.

Покатери се на стълбата и внимателно огледа най-горната полица със стари счетоводни книжа.