Мария Барет
Нарушено обещание (11)

Десета глава

— Татко, хайде идвай, баба каза, че вечерята е готова.

Рори се отдръпна от прозореца на „Гъли Котидж“, който бе с изглед към голямата къща, и погледна Флора. Бе закрепила салфетка за хранене за яката на блузата си, а около устата й имаше следи от кетчуп.

— Само с доматен сос ли се нахрани?

— Не.

Тя решително поклати глава.

— Флора, сигурна ли си?

— Да.

Рори я последва в кухнята и забеляза, че покривката на масата е окапана с кетчуп.

— Пак си е развалила апетита с това — обърна се той към майка си.

Фей Галахър извърна глава.

— С какво?

— С кетчуп.

— О, Рори, няма нищо! Всички деца обичат кетчуп — снизходително се усмихна на Флора. — Аз също, да си призная, особено с панирани рибни пръчици.

Рори се засмя:

— Не я поощрявай.

— Не я поощрявам — отвърна Фей. — Говоря сериозно. Между другото — обърна се към него с две пълни чинии в ръце, — какво толкова интересно има в „Тънсбри“ тази вечер? Откакто се прибра, не си откъснал очи от прозореца.

— Кейт — отвърна той.

Фей сложи на масата двете чинии и се върна за своята.

— Флора, изми ли ръцете си?

— Да.

— Какво й е на Кейт?

— Не зная, лампите не светят, а получи лоши новини тази сутрин. Аз…

— Хапни и нещо друго, Флора, не яж само кетчуп — каза Фей. — Ти какво, Рори?

— Надявам се, че не стои сама и отчаяна на тъмно.

— Толкова лоши ли бяха новините?

— Много лоши.

— Може да се е върнала в Лондон.

— Да, може.

— Къде се намира Лондон?

— Лондон е голям град, Флора — каза Рори и се запита дали някога ще успее да проведе сериозен разговор в тази къща, без да бъде прекъсван. — Също като онзи в приказката за малката полярна мечка, помниш ли?

— Да. Може ли да си взема още малко кетчуп, моля?

— Първо изяж картофите, а после можеш да си вземеш още малко.

— Защо не отидеш да видиш дали е добре? — Фей престана да се храни и се наведе към Флора. Взе лъжицата от ръцете на момиченцето и гребна малко грах и картофено пюре. — Яж — каза тя. — Мисля, че няма смисъл да стоиш тук и да се терзаеш.

— Не се терзая, мамо.

— Какво значи да се „терзаеш“?

— Да се тревожиш. Вземи си малко от пилето.

Рори погледна за миг към майка си и Флора, после сложи ножа и вилицата в чинията.

— Всъщност права си.

— Както винаги.

— Да, както винаги — усмихна се той. — Притеснявам се и ето, скачам и отивам да проверя дали е добре.

— Добра идея.

— Какво значи „добра идея“?

Фей погледна към Рори, а той се усмихна и се наведе да целуне Флора по косите.

— Какво означава „добра идея“, татко?

— Престани да питаш — каза й. — Хайде, изяж си вечерята.

— Къде отиваш?

— Просто излизам за малко. Ще се върна да те изкъпем във ваната.

— Може ли да дойда с теб?

— Не, изяж си вечерята.

Рори се изправи и взе палтото си от закачалката.

— Защо не мога да дойда?

Той се облече и каза:

— Защото ако дойдеш, няма да можеш да хапнеш от ябълковата торта и сладоледа на баба си.

— Ябълкова торта? — Флора се обърна към Фей: — Има ли ябълкова торта, бабо?

— Чао — извика Рори, докато излизаше, но никой не му отговори. Последното, което чу, бе майка му да казва:

— Не, само след като хапнеш от това чудесно пюре и от пилето, хайде…

Рори се усмихна, щракна фенерчето и се запъти към голямата къща.

 

 

Когато пристигна, сградата бе тъмна и пуста и това го разстрои. Не бе сигурен какво би направил, ако откриеше, че Кейт се е върнала в Лондон. Не можеше да си представи, че би си тръгнала, когато „Тънсбри“ има толкова неразрешени проблеми. Но забеляза, че задната врата не е заключена, и разбра, че все още е тук. Влезе, светна лампата и се запъти към кухнята. Това бе любимото място на Кейт и ако не беше си легнала, вероятно щеше да я открие там. Отвори вратата, насочи светлината на фенерчето, бързо огледа стаята и я зърна. Бе захлупила глава върху масата, наметнала палтото на раменете си, и спеше дълбоко. Рори прекоси антрето, взе едно одеяло от скрина и се върна в кухнята. Разгъна го възможно най-внимателно и я зави. После светна лампата, та ако се събуди, да не бъде на тъмно. Обърна се и излезе. Тъкмо затваряше вратата след себе си, когато Кейт извика:

— Рори, ти ли си?

Той се върна обратно в стаята.

— Съжалявам, не исках да те будя.

Тя вдигна глава и разтърка очите си.

— Няма нищо. Спя от доста време — каза. За първи път през последните дни не изпита раздразнение при вида му. — Благодаря за това — загърна се с одеялото. — Умирах от студ.

Рори остана до вратата. Искаше му се да стои на разстояние. Кейт току-що се бе събудила и изглеждаше точно така, както си я спомняше — замаяна, объркана и толкова секси, че сърцето му замря. Бе така смутен от силата на чувствата си, че изпита неудържимо желание да избяга. Но тя попита:

— Няма ли да влезеш?

Той машинално сви рамене и отвърна:

— Да направя ли чай?

— Мисля, че имам нужда от по-силно питие — каза Кейт.

— Ще погледна в килера. Сигурно там ще се намери нещо — изправи се, протегна се и все още наметната с одеялото, се запъти натам. — Коняк за сладкиши? — провикна се. — Малко мътна домашна бира или ето това… — надникна през вратата. — „Тънсбри Ориджънъл“ — каза с бутилка в ръка. — Мисля, че е джин. Ще свърши ли работа?

Рори кимна и тя се върна в стаята. Чудеше се как да разбира тази внезапна промяна у нея. Преди малко не можеше да търпи присъствието му, а сега му предлагаше питие. Колебливо застана в другия край на кухнята и я проследи с поглед.

— Чудя се в какво да го налеем — каза Кейт. — Мисля, че лесно ще намеря нещо. Ще го разреждаме ли?

— Кейт?

Тя търсеше чаши около мивката и не се обърна.

— Ммм?

— Кейт, каква е тази промяна у теб?

Прекъсна търсенето и без да го погледне, каза:

— Чист егоизъм. Боя се, че не искам да бъда сама, не и тази вечер — обърна се с две чаши в ръце, избягвайки погледа му, докато се приближаваше. — Мисля, че няма лед — каза. Сложи бутилката на масата и седна. — Все едно — отстрани бандерола, завъртя капачката и я отвори. — Да пийнем! — без колебание напълни чашите, побутна едната към Рори и докато той сядаше, отпи голяма глътка от своята. — Ммм! — протегна ръка към бутилката, взе я и я погледна. — Не е лошо. Всъщност е доста приятно. Има вкус на билки и малко прилича на ликьор. Знаеш ли, смятам, че е по-добро чисто. Етикетът също е чудесен. Откъде ли се е взело? Навярно…

— Кейт?

Вдигна поглед към него и сложи бутилката обратно на масата. Настъпи кратко мълчание, след което каза:

— Искаш да знаеш как ще постъпя, нали?

— Мисля, че поне трябва да поговорим — той отпи глътка джин. — Нужно е да се посъветваш и с други хора, Кейт, и честно казано, считам, че много скоро трябва да вземеш решение.

— Знам — Кейт пресуши чашата си, напълни я отново и отпи още глътка, преди да продължи: — Трябва да бъдеш търпелив с мен. Научих всичко това едва днес и все още се опитвам да го проумея. Но…

Потопи пръст в питието и с пронизително стържене го прокара по ръба на чашата.

Рори сложи ръка върху нейната и я спря.

— Кейт, поговори с мен!

Тя издърпа ръката си и я отпусна в скута си.

— Доста мислих — продължи — и смятам, че всичко това е жестока ирония. Имам предвид живота си.

Той втренчи поглед в нея.

— По ирония на съдбата, ти се обвърза с Алис, защото носеше твоето дете и отчаяно искаше да бъде майка, въпреки факта, че това щеше да разруши нашето щастие. Но тя напусна и двама ви, изоставяйки детето, на което толкова държеше. А сега и „Тънсбри“ — моето наследство, което, честно казано, не съм сигурна дали желаех. Вероятно щях да реша да го продам на някого, който би се грижил за него. Днес разбрах, че има вероятност да ми го отнемат и не мога да понеса мисълта, че би могло да се случи.

Отпи още глътка джин и тресна чашата на масата.

— Това означава ли, че искаш да запазиш „Тънсбри“?

— Не знам — тя поклати глава. — Как бих позволила на някого като онази Ингръм да се разпорежда тук и да вземе това, което Лио обичаше и с толкова усилия се опитваше да съхрани? Те ще го получат на безценица, ще го разпродадат на отделни апартаменти или нещо също толкова ужасно, а аз ще трябва да продължа да изплащам непосилния заем. Господи, Рори! — посегна към бутилката и наля по още една чаша джин. — Но как, как да го задържа? Това е невъзможно! Да се заема с някакво бизнес начинание? Да увелича приходите си? Всъщност ти вече си използвал всевъзможни начини да се справиш. А аз как да постъпя?

— Не зная, Кейт. В момента нямам никакъв отговор, но ако това е желанието ти, действай.

— Поемам страхотен риск.

Рори помълча известно време, после попита:

— А Хари? Той ще те подкрепи, нали?

Тя сви рамене, прехапа устни, отпи глътка джин и избегна погледа му.

— Кейт?

— Хари си замина — равнодушно каза тя. — Не иска да се замесва.

— О, разбирам! — Рори остана загледан в нея няколко секунди. — Добре ли си?

Не му отговори веднага.

— Класически случай — каза тя накрая. — За втори път съм изоставена от мъж и търся утеха от първия, който някога също ме отблъсна — после сви рамене: — Но наистина съм добре. Забрави ли, че съм свикнала да бъда захвърляна в навечерието на сватбата? Вече съм го преживявала.

— О, за Бога, Кейт! — внезапно избухна Рори. Беше изпитал измамно чувство на спокойствие, мислейки, че тя най-накрая се е вразумила, но ето че само след няколко минути разговор пак започваше да се заяжда с него, да напомня отново и отново за миналото. — Кога най-сетне ще оставиш всичко това зад гърба си и ще продължиш живота си?

— Какво мислиш, че правех през последните четири години? — каза Кейт с раздразнение. — Със сигурност не съм ронила сълзи над суфлетата си.

Размениха гневни погледи, после Рори забеляза, че тя потръпва въпреки палтото и одеялото.

— Студено ти е, трепериш — каза той, забравил за негодуванието си.

Гневът на Кейт също се бе уталожил и тя отвърна:

— Краката ми са премръзнали. Намокриха се, когато се разхождах из имението, и сега ги чувствам като парчета лед.

— Дай да видя — Рори се наведе и сложи единия й крак върху коляното си. Тя понечи да го издърпа, но топлината на ръцете му я спря. — За Бога, Кейт, не се шегуваш! Обувките и чорапите ти са подгизнали — свали едната й обувка и започна да разтрива стъпалото. — Трябва да събуеш чорапите. Така краката ти никога няма да се стоплят — тя отново затрепери. Рори запретна крачолите на джинсите й, свали мокрите чорапи и изведнъж младата жена почувства, че настръхва при допира му. Нежно разтри пръстите й и ги стопли. Често го бе правил, когато бе малко момиче. Беше съвсем естествено, но същевременно му подейства така възбуждащо, че дъхът му спря. — Другият крак, моля — каза Рори. Кейт го повдигна и той повтори процедурата. — По-добре ли си?

— Малко — отвърна тя.

Отпусна крака й на пода и се изправи.

— Ще ти донеса други чорапи от шкафа. Ще те стоплят по-добре.

— Не — каза Кейт, — не ме оставяй сама.

Той я погледна и отново седна. Наведе се, развърза обувките си, свали ги и събу чорапите си.

— Ето, тогава вземи моите.

Тя се усмихна.

— Не си забравил старите си навици — в апартамента си имаше пълно чекмедже с чорапи, взети назаем от Рори. Не бе събрала смелост да ги изхвърли. Взе чорапите, обу ги и каза: — Благодаря, имаш право. Веднага се стоплих — наклони глава назад, притвори очи, внезапно замаяна от джина.

— Трябва да разредим това питие — каза той и я погледна. — Иначе ще се напием.

Кейт отвори очи и се раздвижи на стола.

— Ще взема нещо.

— Не, не се безпокой. И аз мога да намеря…

Едновременно се изправиха. Кейт се олюля, замаяна от джина, а Рори бе с развързани обувки. Сблъскаха се, той леко загуби равновесие, политна напред, обувките му се изхлузиха и за да не падне по очи, сграбчи каквото му попадна, а най-близо бе Кейт.

Препъвайки се като непохватни танцьори на танго, двамата се строполиха до стената. Кейт се озова в обятията на Рори и за миг затвори очи. Тогава той я целуна. Не беше толкова изненадана, почти очакваше тази целувка, но въздействието й бе поразително. За момент бе изумена от начина, по който откликна тялото й, от физическата наслада, която изпита. Отвори очи и погледна лицето на Рори.

Миг след това се върна към действителността. Рязко се отдръпна и извика:

— Какво правиш, по дяволите?

Обърна му гръб така внезапно, че той силно се блъсна в масата.

— Какво искаш да кажеш с това „какво правиш“? — изкрещя Рори. Усещаше пронизваща болка от удара в ръба на масата. — Целунах те и не усетих особена съпротива от твоя страна.

— Съпротива? И какво от това? — Кейт се отдалечи от него и отиде до другия край на кухнята. — Излез оттук! — процеди тя през зъби. — Хайде, изчезвай!

— Да изчезвам? Какво толкова съм направил? Ти ме изкуши за тази целувка, разнежи ме…

— Нищо подобно не съм направила! Това е типично за теб, нали? Типично! Да преиначаваш нещата както ти харесва и да се възползваш. Господи, колко ме отвращаваш! — смутена и разстроена, Кейт се върна до стената и се облегна на нея. Как бе дръзнал да си въобрази, че й се иска да я целуне? След всичко, което й бе причинил? — Искам да се махнеш оттук и от имението — изкрещя тя отново.

— И от имението ли?

— Възможно най-скоро! Не ме е грижа какво е искал Лио, просто желая да стоиш далеч от мен, далеч оттук. Хайде, разкарай се!

Рори стоеше безмълвен и втренчено я гледаше.

— Не говориш сериозно, нали, Кейт?

— Разбира се, че говоря сериозно! Защо, по дяволите, да не е така?

Беше толкова разгневена, че кръвта нахлу в главата й и запулсира.

Рори стоеше неподвижен, все още с поглед, вперен в нея, недоумявайки какво става.

— Хайде — извика тя. — Изчезвай!

Силният й глас го накара да се опомни и той се наведе да завърже обувките си. После отиде да вземе палтото си. Не бързаше, движенията му не издаваха страданието, което изпитваше. Свали палтото от облегалката на стола, облече го и се отправи към вратата, която все още бе отворена. Навън коридорът тънеше в мрак. Искаше му се отново да погледне към Кейт — само да зърне лицето й, за да се увери, че наистина мисли така, — но гордостта му не позволи да го стори.

Без да каже нито дума повече и без да погледне назад, Рори излезе от кухнята и се запъти по коридора към задната врата, преди Кейт да успее да се съвземе.

В къщата цареше злокобна тишина, а по стените пробягваха призрачни сенки. Кейт се свлече на пода и се сви на кълбо. Тогава в тъмнината отвън се чу пронизителен звън, който сякаш раздра хладния влажен въздух. Вдигна глава, изправи се и с мъка се придвижи по коридора, прекоси антрето и се озова в кабинета. Не беше запалила лампите, защото не можеше да понася светлината. Вдигна слушалката само за да прекрати този ужасен шум, доближи я до ухото си и промърмори:

— Ало?

— Кейт? Кейт, скъпа, мама е — последва мълчание и Адриана попита: — Кейт, добре ли си, детето ми?

— Не — избухна тя. — Всичко тук е ужасно, просто ужасно, и наистина не знам какво да правя — гневът й премина в сълзи, които се стекоха по лицето й.

— Само се успокой, Кейт, скъпа, успокой се! — от другата страна на линията Адриана запали цигара и протегна ръка към чашата с вино. Бе доволна, че наруши навика си никога да не се обажда в „Тънсбри“. — Поеми си дълбоко дъх, скъпа — опита се да я предума тя. — Седни и ми разкажи всичко. Познавам тази къща доста отдавна и съм напълно сигурна, че знам какво трябва да се направи.

 

 

Час по-късно в апартамента си на улица „Реноар“, в парижкия квартал Паси, Адриана се зае с досадното занимание да опакова багажа си. Мразеше да се подготвя за пътуване до Лондон, защото по отношение на модата англичаните бяха твърде консервативни в сравнение с французите, а в гардероба й вече нямаше подобни дрехи. Трябваше да си набави няколко тоалета от магазините „Н. Пийл“ веднага щом пристигне и да обиколи набързо „Симпсън“ и „Харви Никс“. Всичко това бе много отегчително, но Адриана не изпитваше особено раздразнение, защото желанието й да бъде близо до Кейт бе изместило на заден план всички останали чувства.

Внимателно изваждаше нещата си от чекмеджетата, слагаше ги върху леглото и ги отмяташе в списъка. Беше педантична: с каквото и да се заемеше, вършеше го както трябва, изпипваше го до най-малката подробност. Когато стягаше багажа си, правеше няколко списъка. Пъхваше ги в купчините грижливо сгънати дрехи, които проверяваше по два пъти, преди да бъдат подредени в куфарите. Обикновено някой от персонала вършеше това, докато тя ръководеше цялата дейност. Но тази вечер нямаше никого на разположение, защото решението й да замине бе импулсивно. Докато приготвяше костюма, новите чорапи, обувките и бельото, с които щеше да пътува, чу, че външната врата се затваря, прекоси стаята и извика на Пиер:

— Скъпи, в спалнята съм — ослуша се няколко секунди, чу го да разговаря с домашната прислужница и докато чакаше той да влезе, продължи с приготовленията. Когато вратата се отвори, Адриана хвърли бегъл поглед натам и каза: — О, Пиер, скъпи! Ето те и теб! Няколко пъти се опитах да ти съобщя…

— Къде тръгваш по това време, Адриана?

Тя умееше да се изчервява, когато пожелае. Прекрати заниманието си и седна на ръба на леглото.

— Кейт ми се обади по телефона тази вечер — преиначи леко истината. — Изпаднала е в ужасно положение и мисля, че има нужда от мен. Въпреки че се бях зарекла да не стъпвам в онази стара порутена къща, не мога да остана в Париж. Трябва да замина за Лондон, за да бъда по-близо. Наистина ме разбираш, нали?

Пиер свали сакото си и го хвърли на дивана. По-късно някой щеше да го закачи вместо него.

— Това е рядка проява на майчинска загриженост, Адриана — каза той. — Просто поразително!

— Не бъди саркастичен, Пиер. Може и да не съм от най-грижовните родители, но винаги се отзовавам, когато дъщеря ми има нужда от мен.

Той премести сакото си и седна.

— Адриана, току-що прекъснах почивката си, за да дойда при теб в Париж. Нима очакваш да те последвам и в Лондон? — тя сви рамене. — Е, как е Кейт? Винаги ми е правила впечатление на много способна млада жена.

— Пак онази проклета къща — избухна Адриана. — Лио я е завещал на нея, заедно с огромен дълг и Рори Галахър в добавка — изправи се и стисна юмруци. — Проклетият Лио! Не трябваше той да наследява „Тънсбри“, беше абсолютен некадърник! Правеше цветни градини, вземаше заеми за всевъзможни глупави проекти за бързо забогатяване и в крайна сметка фалира. Грандиозно, бих добавила. И на всичкото отгоре, в завещанието си настоявал Рори Галахър да остане управител. Не стига, че Кейт трябва да се справя с толкова много неща, да се бори с кредиторите и фалита, а ще й се налага всеки ден да се среща с този негодник — обърна се към тоалетката, взе четката за коса и заплашително я насочи към Пиер. — Обещах й да я избавя от заемите, ако просто се отърве от имението и Рори и се погрижи за собствения си живот — Пиер спокойно се изправи и взе четката от ръката на съпругата си, преди някой да пострада. После отново седна и продължи да я слуша. — Но тя иска да задържи къщата и да се заеме с бизнес и именно затова мисля, че трябва да отида. Няма да допусна да се залови с нещо, за което ще съжалява до края на живота си. Казах й: „Кейт, няма да ти дам пари назаем, за да постъпиш като глупачка, както направи Лио. Избави се от всичко това, докато все още имаш шанс!“ Казах й…

— Адриана? — тя си пое дъх и го погледна. — Адриана, не си ми казала, че Лио е оставил къщата на Кейт, а не на теб.

Тя сви рамене и извърна глава, така че Пиер да не види израза на лицето й. После презрително махна с ръка.

— Не мислех, че е толкова важно.

Но Пиер познаваше съпругата си много по-добре, отколкото тя предполагаше. Знаеше всичко за нея. Беше се научил да усеща кога не е искрена с него, да предвижда реакциите й и да бъде предпазлив.

— Разбира се — каза той. — Защо да е важно.

— Точно така.

Тя се обърна към него, лицето й бе спокойно, но му се стори, че в очите й проблясват гневни пламъчета.

— Е, кога тръгваш?

Адриана се усмихна:

— Знаех си, че ще ме разбереш.

Приближи се до него, наведе се и го целуна по бузата.

— Нима не съм те разбирал винаги? — попита той.

Докосна лицето му с красивата си, нежна и удивително гладка за възрастта й ръка и каза почти искрено:

— Да, наистина е така — после се изправи. — Е, идваш ли с мен?

Но Пиер поклати глава:

— Не, сега не мога — беше му по-лесно да наблюдава Адриана от разстояние. — Може би след седмица-две.

— Когато решиш — отговори тя.

По кожата му — там, където го бе докоснала — останаха леки следи от аромата на парфюма й. Върна се до купчината дрехи и продължи с приготовленията си.