Мария Барет
Нарушено обещание (10)

Девета глава

Наближаваше обяд. Мисис Ейбъл стоеше до дългата дъбова маса в кухнята на „Тънсбри Хаус“ и месеше голяма топка тесто за хляб. Бе запретнала ръкави, вързала престилката си, а ръцете й бяха покрити с брашно до лактите. От другата страна на масата седеше Хари Дръмънд и докато се опитваше да я заговори, от време на време силното, почти гневно стоварване на тестото върху плота заглушаваше думите му.

— Значи в къщата няма друг персонал, така ли, мисис Ейбъл?

— Да — „персонал — мислено повтори тя с ярост, — никой досега не ме е наричал персонал, натрапнико.“ Удари с все сила тестото в масата и зарови пръсти в него.

— Има ли тук приеми, такива неща? Идват ли гости?

— Рядко — „приеми? Какво си въобразява този хлапак? Че това е роман на Нанси Митфърд?“ Мисис Ейбъл поръси още брашно върху тестото и когато отново го стовари, към Хари политна бял прах. Той се покашля и понечи да поведе разговор на друга тема, но бързо се отказа. Жената му се струваше твърде своенравна.

Усмихна се при тази мисъл и икономката се запита какво му е толкова смешно. Настръхна и каза:

— Навярно бихте искали да почетете вестници във всекидневната, докато Кейт се върне от разходката си. Камината е запалена.

— Добре — Хари стана. Най-сетне бе казала нещо разумно. Реши да поговори с Кейт за нея. Ако той остане, тя трябваше да си отиде. — Ще ми донесете ли кафе след малко?

Тестото отново се стовари с трясък върху плота и ръцете на мисис Ейбъл го притиснаха така енергично, сякаш изцеждаха живота от него.

— Е, знаете къде ще бъда — каза той, смутен от гледката на беззащитното тесто. — Довиждане засега.

Тя не вдигна поглед. Щом чу стъпките му да се отдалечават, изтри ръце в престилката си и се отпусна на един стол. Къде, за Бога, го бе намерила Кейт? Или нещо й убягваше, или Кейт трябваше да се прегледа при психиатър! Вдигна топката идеално омесено тесто и го сложи в голяма купа да втасва. Но тъкмо когато се канеше да я занесе близо до печката, на входната врата се позвъни. Мисис Ейбъл остави купата, свали престилката и забърза през нишата към коридора.

— Здравей, Рори. Нямаше нужда да звъниш.

Той стоеше смутен на каменните стъпала.

— Съжалявам, но не исках просто да нахълтам…

— Защо? Никога по-рано не си се притеснявал.

Мисис Ейбъл се усмихна, но страните на Рори пламнаха от неудобство.

— Може би Кейт няма да одобри… — започна той.

— Не се безпокой, тя е на разходка, така че можеш да влезеш — обърна се към кухнята и извърна глава към него. — Идваш ли?

— Мисля, че мога да я почакам, за да видя как е. Ще постоя във всекидневната, ако няма проблем.

— О, Господи! — Мисис Ейбъл внезапно се сети за Хари Дръмънд. — Не, има проблем! — извика му. Дали Рори знаеше за Хари? А ако Кейт пазеше връзката си в тайна от него? Представи си как Рори го заварва във всекидневната и изпадна в паника. — Не съм почистила — припряно продължи икономката. — Капаците са спуснати и пердетата не са дръпнати. Почакай в кабинета на мистър Лио, там е по-топло и светло по това време на годината, защото има три прозореца. Хайде… — поведе Рори натам. — Ще ти донеса чаша чай, виждаш ми се напрегнат.

— Мисис Ейбъл? — преди да се опомни, Рори се озова до вратата на кабинета. — Мисис Ейбъл, добре ли сте?

— Аз ли? Разбира се. Защо да не съм? Ммм? Нищо ми няма! — рязко отвори вратата, побутна младия мъж напред и бързо затвори след него. — Чудесно — промърмори тя и изтри потта, избила над горната й устна. — Превъзходно.

Засуети се пред вратата за миг, питайки се какво да прави, и внезапно се обърна, щом чу изскърцване на гуми пред къщата.

 

 

Джан слезе от таксито, взе визитката на шофьора и се уговори с него да я изчака в селището „Тънсбри“. Не знаеше колко ще се забави, но й бе все едно, не се тревожеше за разходите. Всъщност почти злорадстваше, че ще натрупа голяма сметка. Плати за идването, пъхна квитанцията в дамската си чанта и се наведе да вземе останалия багаж. Бе идвала в „Тънсбри Хаус“ само веднъж, но когато се изправи и погледна къщата, разбра защо си струва човек да заложи живота си, за да я запази. Беше красива, макар стара и олющена, и бе съхранила безброй съдби. Почти почувства присъствието на хората, които бяха я обичали и създали облика й.

„Господи, това наистина е старческа сантименталност — помисли си тя. — Или може би винаги съм таила в себе си съчувствие към другите.“ Хвана здраво компютъра и куфарчето си, изкачи каменните стъпала до отворената входна врата и почука.

— Добро утро.

Мисис Ейбъл застана на прага, преди Джан да се отдръпне от вратата. Това я накара да подскочи.

— Господи! — неволно вдигна ръка към гърдите си и малко се засрами пред възрастната жена в сиви вълнени дрехи и груби обувки с връзки. — Добро утро. Извинявайте, не очаквах някой да дойде толкова бързо.

— Естествено — промърмори икономката. Бе забелязала куфарчето в ръката й, а нямаше доверие на хора с куфарчета. — С какво мога да ви помогна?

— Джан Ингръм — представи се тя. — Бих ли могла да поговоря с… — поколеба се. Не знаеше кого да търси. — Аз съм от кредитна компания „Ингръм-Лоуд“ — обясни с повече увереност, отколкото чувстваше. Леко вдигна глава. — Бих искала да се срещна със сегашния собственик на имението.

— А, разбирам — мисис Ейбъл държеше вратата леко открехната. — Бихте ли се легитимирали?

Мистър Лио я бе инструктирал винаги да проверява непознатите посетители. Напоследък човек не можеше да има доверие на никого.

— О! — Джан бе изненадана. — Разбира се, трябва да имам визитна картичка — претършува чантата си, но откри, че е дала последната визитка на Стефан и попита:

— Карта за пътуване става ли? Или шофьорската ми книжка?

— Да, предполагам.

Извади ги и ги подаде на жената. Положението й се струваше смешно. Все още се чувстваше замаяна от питието във влака, стоеше на студа и бе подложена на проверка от една застаряваща икономка.

След като разгледа внимателно неясната снимка върху пропуска за пътуване и я сравни с лицето на Джан, мисис Ейбъл се увери, че е тази, за която се представя, отвори вратата и я покани да влезе.

— Трябва да почакате — каза тя. — Мис Дауи не се е върнала от разходка — в този миг си спомни за Хари и Рори и я обзе паника. Къде да почака? Не можеше да настани тази жена при приятеля на Кейт — би било неучтиво, — а не смееше да я отведе при Рори, защото Кейт би се разсърдила. Като че ли всичко, свързано с Рори, я разстройваше. Не я искаше при себе си в кухнята, а не можеше да я остави на течението в стария коридор. Опита се да разсъждава бързо, но не блестеше с особено пъргав ум. — Боже мой — промърмори тя, — заповядайте в… приемната, не, в трапезарията. Да! Това е единствената свободна… искам да кажа, почистена стая.

— Добре, ще…

— Насам — каза мисис Ейбъл, хвана гостенката за ръка и я поведе по коридора към трапезарията. — Ето тук — отвори вратата, Джан влезе и се обърна, за да сподели, че стаята й харесва, но преди да отвори уста, вратата бе тръшната зад нея и стъпките на икономката бързо заглъхнаха в коридора.

„Странно“, помисли си тя, когато остана сама в тишината. Но си спомни коя е и защо е тук и реши, че ако има нещо странно, това е само нейното присъствие.

 

 

Кейт прехвърли крак над последния портал, който отделяше нивите от градината на къщата, остана седнала върху него за няколко мига и погледна назад към потока, а после скочи и навлезе в двора. Обувките й бяха мокри — беше с един от няколкото свестни чифта, които имаше, мокасини от черен велур — и съжали, че не бе обула ботуши. Краката й бяха подгизнали, но не усещаше студа. Поглъщаше гледките, уханията и звуците на „Тънсбри“, но те не събуждаха у нея умиление. Имението тежеше като камък на шията й. Пристъпи тежко, надявайки се да се случи нещо, може би да стигне до някакво прозрение, но се оказа напразно. Спря на алеята, обърна се назад за последен път и продължи към къщата. Забеляза някого в средата на алеята — с брезентова чанта на рамо, и безпогрешно разпозна фигурата на Стефан. Извика името му и той весело размаха ръце над главата си. Тя се усмихна за първи път от няколко дни и се затича към него.

— Кейт!

— Стефан! — прегърнаха се и той я повдигна, притискайки я силно. — Защо не ми каза, че ще дойдеш?

Мъжът я пусна и се отдръпна крачка да я погледне.

— Импулсивно решение — отвърна.

— Защо поне не позвъни от гарата? Щях да те взема!

— Ааа! — махна с ръка и се усмихна. — Пътувах гратис, за сметка на Британските железници, и прескочих бариерата в Чартуел, за да избегна проверката на билетите.

— Стефан, шокирана съм!

— Само заради тръпката, Кейт. Естествено щях да платя, ако ме бяха хванали, но щом пристигнах в Чартуел, без никой да ме провери, ми се стори глупаво да се предам.

— А от гарата дотук?

— Един млад мъж с ленд роувър ме докара на автостоп.

Тя се усмихна.

— Е, независимо от всичко, вече си тук! — отново го прегърна. — Толкова се радвам да те видя!

— И аз се радвам, Кейт — каза Стефан и я целуна по бузата. — Отслабнала си, имаш нужда от специалните ми грижи и внимание!

— Не ставай смешен, не бих могла да си позволя цената ти!

Тръгнаха към къщата, хванати под ръка.

— Е, какво ново? Как върви бизнесът?

— Кейт, отсъствала си само няколко дни! Но нещата вървят добре. Ребека е много способна, а аз съм просто неотразим…

— Някакви заявки?

— Две. Донесох ти дневника, за да ги прегледаш. Хрумна ми, че може би искаш да ми дадеш инструкции, в случай че се наложи да останеш малко по-дълго — Стефан потупа чантата си. — Тук е.

— Благодаря, по-късно ще ги погледна, но няма да стоя дълго. Искам да се върна на работа, а и… — сви рамене. — … тук не се чувствам много спокойна…

— Значи си се видяла с Рори Галахър?

— Да.

— Впрочем майка ти се обади и ме попита дали си се срещнала с него.

Кейт спря.

— Майка ми те е попитала дали съм се срещнала с Рори Галахър?

— Да. Иска да й позвъниш. Предложих да й дам номера на къщата, но като че ли това… малко я разстрои.

— За нищо на света не би ми се обадила тук. Позвънила е в къщата само веднъж, откакто я е напуснала през шестдесет и трета. С Лио не се разбираха. Мисля, че винаги е смятала, че къщата се полага на нея по право. Била е първородното дете, но Лио е бил наследникът от мъжки пол.

— А той я завеща на теб, вместо на майка ти.

— Да.

Кейт се замисли за момент.

— Как го прие тя?

Младата жена изведнъж закри с ръка устата си.

— Все още не знае! Господи! Не съм разговаряла с нея, откакто разбрах, аз… — помълча няколко секунди, преди да добави: — Сигурно не знае и за Рори. Откъде би разбрала, че работи тук?

— Може би е разговаряла с вуйчо ти?

— Искрено се съмнявам.

Наистина й се струваше невероятно, но през последните няколко дни се бяха случили толкова странни неща, че едва ли би се изненадала.

— Сигурно случайно е дочула отнякъде. Знаеше за болестта на Лио, нали?

— Да, но… — Кейт сви рамене. Не можеше да мисли за това сега. Нямаше сили. — Хайде — каза и продължи по алеята. — Сигурно не си идвал в „Тънсбри“?

— Не съм.

— Е, тогава ще те разведа из имението. Красиво е.

Щом изрече тези думи, осъзна, че за първи път след прочитането на завещанието ги казва искрено.

 

 

Двадесет минути по-късно, след кратка разходка из двора и градините, Кейт и Стефан се изкачиха по каменните стъпала до входа на „Тънсбри Хаус“ и тя потърси в джобовете си месинговия ключ за вратата.

— Никога досега не се е заключвала — каза Кейт, — но реших, че днес ще е глупаво да я оставя отворена цял ден. Всеки би могъл да нахълта.

Протегна ръка напред, пъхна ключа и миг преди да го завърти, вратата рязко се отвори и се показа мисис Ейбъл, която се опита да скрие, че дълго е стояла там в очакване.

— Мисис Ейбъл! Да не би…

— Кейт! — извика икономката. — Слава Богу!

След като изрече името й, вратите на кабинета, всекидневната и накрая трапезарията последователно се отвориха.

— Кейт! — възкликна Галахър.

— Рори!

— Стефан? — плахо промълви Джан.

— Джан? — учудено каза той и се обърна към Кейт.

— Кейт? — попита Хари.

— Хари… — смутено заговори младата жена. Погледна Стефан и забеляза как всички се отдръпнаха един от друг.

— Господи — завайка се мисис Ейбъл. — Мили Боже!

— Какво, за Бога… — започна Рори.

— Стефан, това са Рори Галахър и мисис Ейбъл — каза Кейт. — Вече познаваш Хари. Рори, мисис Ейбъл, това е Стефан, мой много добър приятел от Лондон.

— Джан? — попита Стефан и се приближи към нея. — Нима това е работата, която…

Замълча, когато забеляза, че лицето й пребледня. „Как ще се справя, по дяволите?“, помисли си тя и се облегна на стената зад себе си.

— Боже мой! — промълви Стефан. Потърси стол и каза: — Седни, Джан, изглеждаш много бледа. Добре ли си?

Тя закри лице и кимна. Но съвсем не бе така. Беше изпаднала в глупаво положение. Трябваше да се справи, това бе бизнес, а тя беше професионалистка! Но мисълта, че е необходимо да разкрие на Стефан точната цел за посещението си, да се промъкне в скръбта на тези хора и да им каже, че скоро ще загубят дома си, бе почти непоносима. Чувстваше се ужасно. Какво, за Бога, я бе накарало да се съгласи да изпълни молбата на Дънкан? Защо не бе проявила повече твърдост или поне предвидила това?

— Стефан? Тази жена твоя приятелка ли е? — попита Кейт.

— Не! — отрече Джан. — Искам да кажа, запознахме се във влака — хрумна й да стане и да си тръгне, без да стори или каже каквото и да било. За миг едва не грабна чантата си и не избяга, но само за миг. Бе дошла да върши работа и щеше да изпълни задължението си. Освен това не биваше да допуска чувствата да надделеят над професионализма й! Пое си дълбоко дъх, изправи се и каза: — Слушайте, съжалявам, но не нося добри новини. Трябва да разговарям със сегашния собственик на имението.

— Мисля, че търсите мен — каза Кейт. — Кейт Дауи, племенницата на Лио.

Джан се опита да избегне погледите на пет чифта очи, вперени в нея, и продължи:

— Представям кантората „Ингръм-Лоуд“, казвам се Джан Ингръм и компанията ми е сключила споразумение за кредит…

— Да, знам — прекъсна я Кейт. Значи лешоядите вече бяха започнали да кръжат! — Фактът, че имението е било ипотекирано при вашата компания, ми е напълно известен.

— Ипотекирано? — тихо промълви Хари.

Кейт не му обърна внимание и лицето й доби решителен израз.

Джан се смути. Щеше да бъде дори по-ужасно, отколкото бе очаквала.

— Мис Дауи — попита тя, — бихме ли могли да поговорим някъде насаме?

Кейт се поколеба. Това означаваше, че новините са лоши.

— В кабинета на Лио — каза тя. — Насам.

Джан я последва и преди да влязат, Рори запита:

— Искаш ли да остана?

— Не — отвърна Кейт. — Не искам, но предполагам, че трябва. Ти си най-запознат с положението тук.

— Какво положение, Кейт? — извика Хари. — Не трябва ли аз да дойда с теб?

Тя се обърна.

— Благодаря, Хари, но не. Би ли почерпил Стефан с чаша кафе?

— Аз да му сваря кафе? — извика Дръмънд, но Кейт не чу дразнещата забележка. Вече бе влязла в кабинета с Рори и Джан Ингръм и затвори вратата след тях. Хари хвърли гневен поглед натам.

— Не се безпокой — каза Стефан. — Мисля, че мога да се обслужа сам — обърна се към икономката: — Бихте ли ми показали къде стои джезвето, мисис Ейбъл? Ще сваря и за двама ни.

— Много мило, Стефан — отвърна тя с една от редките си усмивки. — Насам.

Хари гневно изсумтя, завъртя се на пети и се върна във всекидневната.

 

 

Джан сложи компютъра си на бюрото в кабинета, наведе се да вдъхне от аромата на фрезиите и разгледа стаята. Беше прекрасна, малко разхвърляна, но много светла и пълна с книги и компактдискове. Ухаеше на полир и цветя, дървената ламперия блестеше и всичко навяваше чувство за вечност. Когато се изправи, забеляза, че Кейт се взира в нея, и се изчерви.

— Прекрасна стая — каза тя и веднага съжали за думите си. Увличаше се. Бе дошла тук във връзка с възбраната поради просрочена ипотека и не можеше да си позволи сантименталности. — Мис Дауи — започна тя, — първо, бих искала да изразя искрените си съболезнования за смъртта на вуйчо ви — това бе стандартно встъпление, опит за смекчаване. Кейт кимна. — За съжаление, със смъртта му настъпват промени във връзка с непогасената ипотека на къщата и имението и се боя, че се налага да преосмислим позицията си относно отпуснатия кредит — думите бяха изречени, но й се сториха така безсмислени, че Джан почти изпита неудобство, че ги бе казала. Това бе често прилагана от компанията процедура и я бе изпълнявала безброй пъти в какви ли не ситуации. Но тогава се бе чувствала спокойна, доволна и сигурна. „Ако хората не се справят с управлението на собствеността си, тя им се отнема — често казваше Дънкан — толкова е просто.“ Но в действителност съвсем не бе просто. Джан винаги се бе старала да управлява отношенията си с Дънкан и живота си, всеотдайно се бе посветила на работата заради него, а един ден се бе събудила и открила, че е загубила всичко. Не носеше никаква вина за това. — Ние… — за миг забрави докъде бе стигнала. Когато се опомни, каза: — За жалост, сегашната ни позиция е, че понеже нямаме никакви гаранции за погасяването — в миналото мистър Олдър доста често е закъснявал с вноските по ипотеката — не сме склонни да прехвърлим кредита на друго лице — замълча за секунда, за да им даде възможност да осмислят думите й. — Следователно единственото, което ни остава — и за което имаме пълно законно право, — е да наложим възбрана — Джан спря и сведе поглед към пода, преди да продължи: — Разбирате ли какво означава това?

Кейт поклати глава. Не смееше да проговори. Сърцето й биеше неудържимо и по дланите й бе избила пот.

— Означава, че сумата трябва да бъде изплатена в пълен размер в срок от три месеца.

— В пълен размер? — Кейт ужасено изгледа Джан. — Не е възможно да говорите сериозно! Откъде бих могла да се сдобия с такава сума? Навярно сте проверили и знаете точната стойност на имението?

— Да, разбира се. Това е един от факторите, които сме взели под внимание.

— Тогава как очаквате да изплатя заема, щом не мога дори да продам имението, за да го погася? — обърна се към Рори: — Редно ли е това, Рори? Наистина ли имат право?

— Не съм сигурен. Мисля, че могат да ти дадат и друга възможност, но не зная с положителност.

— Има ли друга възможност? — попита Кейт.

Джан се поколеба, издърпа един стол и каза:

— Имате ли нещо против да седна? — направи го, макар и да не бе сигурна защо, и продължи: — Да, има и друга възможност, но не сме длъжни да ви я дадем. Боя се, че когато лице, получило кредит, изостава с изплащането, защитната точка в договора за ипотека вече не е валидна и сме в пълното си право да поискаме пълно изплащане в определен срок. Но можете да обжалвате с помощта на адвокат и вероятно ще бъдем задължени да вземем под внимание исканията ви.

Обикновено тази информация не се предоставяше доброволно.

— Как става обжалването?

— Чрез адвоката ви, както казах.

— Какво трябва да съдържа искът?

Джан отново се поколеба, след което каза:

— Вижте… — потърка скули. Усещаше въздействието на алкохола. — Наистина не е моя работа, но трябва да помолите да продължите с вноските и ако докажете, че има с какво да ги гарантирате — например като започнете някакво бизнес начинание, което би увеличило приходите на имението — вероятно ще бъдем задължени отново да обсъдим позицията си.

Кейт погледна Рори.

— Бизнес начинание?

Той сви рамене:

— Например да превърнем къщата в частен хотел?

— Не знам, това е една възможност — отвърна Джан.

— Не — каза Кейт. — Лио провери преди години. Къщата не отговаря на изискванията на Националния тръст, а без подкрепа от тях е невъзможно. Има твърде много правила за обществената безопасност и ред други неща.

— Е — въздъхна Джан и стана, — както изтъкнах, това не е в моята област. Дадох ви повече информация, отколкото обикновено си позволявам. Боя се, че не мога да кажа повече.

Кейт я погледна изненадано. Изведнъж й се стори преуморена и тъжна и въпреки собственото си положение, изпита състрадание към нея.

— Тогава — попита тя — как стоят нещата за нас?

— Целта на посещението ми днес е предупреждение за възбрана. В договора ни има клауза, според която имате на разположение три седмици за обжалване. Трябва да ви оставя някои документи — Джан отвори куфарчето си и извади кафява картонена папка, която подаде на Кейт. — Длъжна съм да ви уведомя, в случай че не изплатите пълната сума в срок, че ще загубите собствеността върху къщата.

— Ще ми отнемете къщата!

Кейт бе изумена.

— Да, такава е обичайната процедура. След това ще продадем имота, за да покрием част от дълга, и ще изискаме от вас останалата сума.

— Страхотно — каза Рори. — Законно ли е това?

— Напълно, мистър…

— Галахър. А какво ще стане, ако получите по-голяма сума от продажбата? Ако сключите изгодна сделка?

— Това е бизнес, мистър Галахър.

— Да, но не особено почтен, нали?

Джан не отговори. Прав бе, разбира се. Така бяха натрупали доста пари, но тя не се гордееше с това, въпреки че не би го признала. Изправи се и приглади полата си. Трябваше да ползва тоалетната и телефона, но моментът никак не бе подходящ да помоли. Взе чантите си и каза:

— Съжалявам, аз… — но замълча. Бе понечила да каже, че разбира как се чувстват, но истината бе, че нямаше представа, а би прозвучало фалшиво. — Ще се обадя отново — вяло довърши тя.

— Благодаря — каза Кейт.

— Ще ви изпратя — предложи Рори. Приближи се към вратата и я отвори. Джан разбра намека, сбогува се набързо и излезе от кабинета. Галахър я придружи по коридора, тя му благодари и напусна къщата, без да се обърне. Запита се къде ли е Стефан, но реши, че трябва да престане да мисли за него. „Достатъчно се изложи за един ден“, каза си Джан и с мъка запристъпва с високите си токчета по чакълената алея.

Кейт настигна Рори в коридора.

— Трябва да пийнеш и да хапнеш нещо — каза той, — изглеждаш изтощена.

Тя сви рамене. Беше прав, чувстваше се отпаднала след внезапния шок, но не мислеше, че би могла да вкуси храна.

— Чаша кафе ще ми се отрази добре — отвърна му.

— Да вървим тогава.

Опита се да хване ръката й, но тя избегна жеста и забърза пред него към кухнята.

Стефан седеше там сам. Мисис Ейбъл бе отишла в селото да напазарува. Когато видя Кейт и Рори да влизат, вдигна поглед от списанието си „Хелоу“ и се опита да разгадае израженията им.

— Каква е лошата новина?

Кейт издърпа стол и се отпусна на него, а Рори мълчаливо се залови да й свари кафе.

— Много лоша. Кредитната компания иска незабавно погасяване на ипотеката. Заемът е по-голям от стойността на къщата, така че ще загубя всичко, което притежавам.

— Сигурно се шегуваш!

— Напротив. Мисля, че това се нарича отрицателен баланс, но има и по-лошо. По всяка вероятност компанията ще ми отнеме къщата, ако не обжалваме, и когато са готови, предполагам, ще изпратят съдия-изпълнител да ни изхвърли оттук.

— Ще ти отнемат къщата?

— Да.

— Могат ли да го направят?

— Да.

Кейт отпусна глава на дланите си.

— Знаеш ли, никога не съм искала това имение. През последните няколко дни го чувствах като камък на шията си, но, Господи, щом някой се опитва да ми го отнеме, съм готова да се боря за него до смърт!

— Сигурна ли си?

Кейт извърна глава към Рори и сви рамене:

— Не, вероятно не. Може би…

Замълча.

— Може би какво?

— Нищо.

— Навярно ако аз не бях въвлечен, щеше да бъдеш напълно уверена. Ако не трябваше да понасяш присъствието ми тук, сигурно наистина щеше да бъдеш готова да се бориш — Рори не можа да сдържи гнева си. — Така ли е, Кейт?

— Престани, Рори — каза тя и отново опря брадичка на дланите си.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Стефан.

Тя му се усмихна.

— Много мило от твоя страна, Стеф, но не виждам с какво. „Ингръм-Лоуд“ са решили да поискат незабавно погасяване на кредита, който Лио е получил преди няколко години, а дори и да продам „Тънсбри“, няма да успея да го изплатя. В момента имам около триста и петдесет хиляди лири дълг, а имението струва едва малко над двеста. Това е положението.

— Господи, Кейт! Откога знаеш? — чу се гласът на Хари.

Тя се обърна към вратата на кухнята. Никой от тях не знаеше колко време е стоял там.

— Влез, навярно би искал да се присъединиш към компанията — погледна Рори. — Келнер, още едно кафе, ако обичаш.

— Кейт, не ставай смешна — каза Галахър.

— Повярвай ми — студено отвърна тя, — съвсем не ми е смешно.

Хари бе влязъл и седна срещу нея.

— Нима е истина, че имението има дългове, скъпа?

— Аплодисменти за блестящото прозрение — каза Кейт. — Затънало е в дългове, разорено, фалирало! Обичано и пълно със скъпи спомени, но боя се, без никаква стойност — избухна в почти истеричен смях, щом зърна изражението му: — Аз също, както навярно се досещаш.

— Боже мой!

— А може би и ти, Хари, когато се оженим — изкрещя тя. — Трябва да проверя, но мисля, че и ти ще бъдеш отговорен за изплащането на дълговете ми — усмихна се и сви рамене: — Животът е забавен, нали? — плесна се по бедрото. — Някои неща те разсмиват, а други…

— Кейт — тихо каза Рори. — Моля те, недей!

Тя внезапно замълча, наведе глава и с мъка преглътна.

— Извинявай, Хари — промълви. — Боя се, че наследството ми е една голяма илюзия.

Изправи се и застана до прозореца.

— Но, Кейт, това е ужасно!

— Така е — промърмори тя.

Стефан стана.

— Кейт, слушай, не мисля, че има смисъл да оставам.

Тя се обърна.

— Бих се радвала, Стеф, ако можеш да изтърпиш настроението ми.

— Не, не затова, а… — сведе поглед към ръцете си. Хрумна му да изтича след Джан. Беше внезапна, импулсивна идея, но не успя да си намери друго занимание, а не желаеше да стои тук и да бездейства. — Струва ми се, че само преча. Имате проблеми за разрешаване…

— Точно така, имаме проблеми! — раздразнително се намеси Хари.

— Искаш ли да остана?

Кейт го погледна.

— Не, прав си. Трябва доста да помисля и изпитвам нужда да бъда сама.

Той взе брезентовата си чанта от облегалката на стола.

— Да те изпратя ли?

— Не — Стефан се приближи към Кейт, която стоеше до прозореца, прегърна я и я целуна по косите. — Може би ще убедя Джан да удължи срока за изплащането на заема, ако успея да я настигна. Ще ти позвъня — каза той. — Навярно положението не е толкова лошо, колкото изглежда. Винаги има изход.

— Може би наистина не е — но Кейт не бе напълно убедена. Перспективата за фалит или за загубата на „Тънсбри Хаус“ я ужасяваше. Обичаше Лио, а той бе обичал имението. Щом Стефан излезе, обърна се и извика след него: — Благодаря!

Той сви рамене, усмихна й се едва забележимо и забърза по пътеката.

Тя отново се върна до прозореца.

— Кейт? — обърна се към нея Хари.

— Какво?

Младата жена продължи съсредоточено да се взира в пейзажа навън.

— Кейт, защо не ми каза, за Бога? — Хари хвърли бегъл поглед към Рори. — Той знаеше ли?

Кейт не отговори. Рори се отправи към вратата и излезе. Дръмънд забеляза оттеглянето му и си помисли: „Проклет страхливец, напуска потъващия кораб!“

— Просто не мога да повярвам — продължи той, — това е ужасно, наистина ужасно. Слава Богу, че още не сме женени! Не бих понесъл да загубя всичко: офицерския си чин, кариерата си, апартамента си…

Кейт го прониза с поглед.

— Хари? — хладно каза тя.

— Снощи и тази сутрин ти ме накара да повярвам, че си наследила огромна къща, земи и значителна сума пари…

— Не, не съм.

— И се обзалагам, че го виждаме за последен път да се измъква през вратата като змия. Мили Боже, Кейт, фалит! Трябва да се откажеш от имението. Не може да има две мнения по този въпрос.

— Нима?

— Не ще и съмнение. Това променя всичко, Кейт. Искам да кажа, че не можем да предприемем нищо сериозно, докато имаме този товар на плещите си. Би било глупаво, дори опасно.

— Разбира се.

— Разбира се! Да, схващаш какво искам да кажа — Хари закрачи из стаята. — Честно казано, Кейт, това не влизаше в сметките ми. Положението е сериозно. Не знам дали мога да си позволя да бъда въвлечен.

— Не.

— Не, явно е. Ще трябва да бъдат уредени много юридически въпроси. Това е истински кошмар! При тези обстоятелства все още не можем да обявим годежа си.

Настъпи дълго, тягостно мълчание, след което Кейт каза необичайно спокойно:

— Предполагам, че си прав.

Хари я погледна за миг, питайки се дали наистина мисли така.

— Имам нужда да помисля известно време, скъпа. И двамата се нуждаем от това, особено ти.

— Несъмнено.

— Сигурно е трудно за разбиране, но не мога да поема отговорност в тази ситуация.

— Не, не можеш.

— Не го вземай толкова навътре, Кейт. Ти нямаш вина, такива са обстоятелствата. Виж! — приближи се към нея и пое отпуснатите й хладни ръце в своите. — Скъпа, мисля, че е най-добре да прекъсна почивката си, да се върна в полка и да те оставя да подредиш мислите си.

— Прав си.

— Бих могъл да стегна багажа си и да изчезна от погледа ти след около половин час.

— Да.

— Наистина разбираш, нали, Кейт? — Хари я погледна умолително, но бе излишно.

— То се знае — каза тя. Беше й напълно ясно и единственото, което й се струваше странно, бе, че почти няма нищо против той да си тръгне. — Постъпи така, както намериш за добре, Хари.

— Да. Да, това и ще направя.

Освободи ръцете й, внезапно смутен при мисълта за физически контакт, и успокоена, Кейт попита:

— Да те изпратя ли?

— О! — Хари не знаеше как да постъпи. Беше леко разочарован от съгласието й. — О, не, не се притеснявай — отвърна. — Мога да събера багажа си и сам да си тръгна. Сигурен съм, че има много неща, с които трябва да се справиш.

— Не, всъщност не — не виждаше смисъл да лъже просто за да бъде любезна. — Но постъпи, както желаеш — после включи кафеника. Изведнъж силно й се прииска да изпие чаша от обещаното кафе, което така и не бе получила.

Хари се запъти към вратата.

— Добре ли си, Кейт? — попита той по-скоро по задължение, отколкото от загриженост.

— Добре съм — отвърна тя, докато сипваше нес кафе в чашата. — Просто чудесно — и докато посягаше към захарта, чу как той се отправи по каменния коридор към преддверието и миг след това изчезна. — Наистина съм добре — прозвуча гласът й в празната кухня. — Защо да не съм? — седна пред чашата с кафе, закри лице с ръце и зарида неудържимо.

 

 

Когато стигна до края на алеята, която водеше към „Тънсбри Хаус“, Джан се огледа и се подвоуми по кой път да поеме към селото. Нямаше представа. Бе започнало да ръми, обувките бяха разранили краката й, чувстваше студ и умора. Извади мобифона си и набра номера от визитката, която й бе дал шофьорът на таксито, с което бе пристигнала в имението. Свърза се с таксиметровата компания и помоли да го изпратят да я вземе. След като й казаха, че ще се наложи да почака около половин час, тя възрази:

— Няма да стане, от селото дотук има десет минути път, а аз плащам и такса за престой. Ще го чакам най-много до без петнадесет!

След това изключи мобифона.

Трябваше да се облекчи, затова се огледа наоколо за някой скрит храст. Не бе любителка на полевите условия, но нямаше избор. Забеляза подходящо място в нивата от другата страна на пътя и се отправи натам. Сложи принадлежностите си върху мократа трева, прескочи портала, но стъпи накриво и изкълчи глезена си. Чувстваше силна болка, докато вървеше по края на калната нива към няколко дървета, близо до живия плет. Провери дали по земята не пълзи някоя буболечка, заметна полата си, приклекна и неспокойно се огледа, притеснена да не я види някой.

 

 

Стефан затича по алеята със спокойна и равномерна крачка. Стъпваше бързо и леко и атлетичното му тяло почти не чувстваше усилие. Когато стигна до входа, забави ход, загледа се в далечината да открие някаква следа от Джан и тогава забеляза принадлежностите й на отсрещната страна. Пресече пътя, подвикна, чу задъхано дишане и разтревожен за нея, прескочи портала. Гледката, която се разкри пред очите му, силно го изненада. Инстинктивно усети какво смущение би предизвикала внезапната му поява, прескочи обратно, отново пресече пътя и зачака. Не бе в стила му да поставя дами в неудобно положение.

Джан бързо се изправи и приглади дрехите си. Надникна през една пролука в живия плет и видя Стефан на отсрещната страна на пътя. Слава Богу, че не бе отвърнала на повикването му. Навярно се бе досетил какво прави, но поне не я хвана в крачка. Върна се обратно до портала и започна да се чуди как по най-достоен начин да го прескочи. Тъкмо сложи крак на първата преграда, когато Стефан се появи.

— Може ли да ти помогна?

Тя кимна, изкачи се до половината, после той я повдигна във въздуха и я прехвърли от другата страна. Джан се почувства лека като перце и някак подмладена. Всъщност тежеше почти шестдесет килограма и съвсем не бе в първа младост, но имаше нещо у Стефан, което я караше да се чувства така, въпреки разликата в годините им.

— Благодаря — каза тя, взе нещата и оправи дрехите си. Когато пресякоха пътя, забеляза брезентовата му чанта на земята. — Няма ли да останеш?

Стефан сви рамене.

— Тръгвам си — отвърна й. — Смятам, че Кейт се нуждае от известно време насаме. Трябваше да помисля за това, преди да измина толкова километри дотук — погледна Джан. — Работата ти не е особено приятна, нали?

Лицето й пламна и тя сведе поглед към ръцете си.

— Не, не е — очите й внезапно се наляха със сълзи. — Не трябваше да идвам, аз…

— Дойде, защото съпругът ти — който скоро ще бъде бивш — те е помолил и независимо колко го ненавиждаш, тъй като те е изоставил, не си могла да му откажеш.

Джан рязко вдигна глава.

— Какво, по дяволите?…

— Няма значение — Стефан сложи ръка на рамото й. — Просто зная как се чувстваш, това е всичко.

Тя с мъка преглътна напиращите сълзи, отвори ципа на чантата си и затършува вътре за носна кърпа. Единствената, която намери, беше измачкана и изцапана с червило, но все пак успя да издуха носа си в нея.

Изпита съжаление.

— Не трябваше да идвам — тъжно каза Джан. — Осъзнах го още щом влязох. Кейт Дауи — тя е приятелката, за която спомена, нали? — Стефан кимна. — Изглежда прекалено чувствителна, за да й се стовари всичко това на главата — той отново кимна. — Дори не съм убедена, че в този случай е правилно да се постъпи така — заемът да бъде обявен за просрочен. През последните няколко месеца започнах да се съмнявам в почтеността на Дънкан. Естествено не съм го споделяла с никого… — гласът й затрепери и тя замълча. Стефан извади чиста бяла кърпа от джоба си и й я подаде. Джан изтри очи и каза: — Защо ли ти разказвам всичко това? Дори не те познавам.

— Защото ме харесваш.

Тя поклати глава.

— Тогава, защото мислиш, че наистина ще те разбера. И — срещна погледа й, — защото изпитваш нужда да поговориш с някого за това.

— Може би.

Джан издуха носа си в кърпата, после си спомни, че е на Стефан, и се изчерви.

— Извинявай, ще я взема вкъщи и ще я изпера.

Той се усмихна.

— Не ставай смешна. Използвай я спокойно.

— Благодаря — отново изтри очите си и дълбоко си пое дъх. — Откъде си се научил така добре да разбираш хората? Да не би да си психолог?

Стефан сви рамене:

— Нещо такова — не бе толкова далеч от истината. Част от чара му се дължеше именно на способността да проявява мълчаливо разбиране към проблемите на жените, които придружаваше. Умееше да ги изслушва така, както техните съпрузи, любовници или колеги не биха могли. — Слушай — каза той. — Щом и двамата сме тук, какво ще кажеш да ползваме едно такси и да пътуваме заедно обратно до Лондон?

Джан прикова за миг изпитателен поглед в него, за да разбере дали е искрен. Видя само правилните му, изваяни черти и спокойните сини очи, които бе забелязала най-напред. Дори и да я заблуждаваше, правеше го майсторски, без да проличи.

— Добре — съгласи се тя. — Щом така желаеш — вероятно искаше да помогне на приятелката си. Може би дори я харесваше. Каквато и да бе причината, реши да приеме предизвикателството. Какво й бе останало да губи? — Повиках такси преди около десет минути, всеки момент трябва да пристигне.

— Чудесно — каза Стефан. Усмихна се на Джан и се наведе да вземе своята и нейната чанта.