Джина Уилкинс
Гениално хрумване (9)

Девета глава

Разбира се, Малори беше виждала Елиът да се затваря в себе си и преди. Правеше го винаги, когато се чувстваше несигурен. Но не го беше очаквала от него днес, не и след нощта, която прекараха заедно.

Болеше я.

Преструваше се, че чете някакво туристическо списание и се опитваше да не обръща внимание на близостта на мъжа. Почти долавяше топлината на тялото му до себе си. Погледна го скришом. Седеше спокойно, със затворени очи и изглеждаше изморен и безразличен. Толкова близко и в същото време така недостъпен.

Сигурно съжаляваше за станалото. Тя примига, за да овладее напиращите сълзи, решена да не смущава никого със сантиментални изблици. Щеше да се наплаче у дома.

Наистина трябваше да послуша баща си.

Тъкмо отиваха да приберат багажа си на летището в Далас и Малори чу името си. Обърна се заинтригувана и разцъфна в усмивка, зърнала приятния рус мъж, който й махаше с ръка.

— Дейвид!

Зарадвана от срещата със своя стар приятел, тя се хвърли в прегръдките му.

— Толкова се радвам да те видя — възкликна и се отдръпна да се възхити на тена му. — Изглеждаш прекрасно. Кога се върна?

Той я целуна звучно по бузата.

— Преди петнайсет минути. Смятах да ти се обадя веднага, но така стана по-добре. Как са всички от бандата?

— Отлично. Лесли роди момче миналата седмица.

— Хей, това е чудесно! Трябва да го видя. Как е ръката на Брок?

— Много по-добре. Възстановил се е напълно. А Деби…

През следващите няколко минути двамата бъбриха за общи приятели. Най-сетне Малори се сети за Елиът. Обърна се виновно и забеляза, че той е по-затворен от всякога. Погледът му беше разсеян, а на лицето му бе изписано раздразнение. Тя преглътна и се запита дали не го наказваше нарочно заради безразличието му в самолета.

— Елиът, бих искала да се запознаеш с един от най-добрите ми приятели Дейвид Гарнър. Дейвид, това е моят… моят шеф доктор Елиът Фрейзър.

Елиът я стрелна с поглед, в който е четяха обида и гняв, но бързо се овладя и се здрависа с Дейвид. Дейвид усети, че е време да си тръгва.

— Ще ти се обадя, Мал. Ще изгледаме някой филм и ще си поприказваме. Липсваше ми, хлапе.

— Добре, обади се — настоя Малори и долови предизвикателство в думите си. Предизвикателство, насочено към Елиът. Накрая отметна глава и се обърна към него.

— Хайде да приберем багажа.

 

 

Елиът я остави пред дома й, без да влезе. Не я целуна на тръгване. Само промърмори, че бърза, за да се обади по телефона. Тя успя да затвори вратата и да се добере до канапето, преди да избухне в сълзи от ярост и горчива обида. Какво беше направила? Защо той бе толкова резервиран, след като бяха изживели прекрасна любовна нощ? Дали не беше объркан, може би малко уплашен, също като нея, от бързо растящата интимност помежду им? Това беше разбираемо, но защо не искаше да сподели тревогите си с нея? Защо я бе изолирал така?

Болката беше толкова силна, че Малори даде воля на гнева си. Каквото ще да става, но този път няма да се опитвам да заглаждам нещата, помисли си тя и ядосано избърса сълзите. Елиът твърдеше, че е напълно способен да се справи с трудностите в живота си. Би могъл да започне с личните проблеми, ако отношенията му с Малори влизаха в тази категория. Всъщност той знаеше как да разговаря с нея. Съблазни я доста умело и я накара да забрави всички възражения и причини, поради които не желаеше връзка с шефа си.

Ако бе решил, че Малори не е подходяща за него и се опитваше да намери лесен начин да й го каже, щеше да го преживее. Щеше да си намери друга работа, защото, естествено, никога не би могла да работи за него, без да си спомня и да копнее за единствената страстна нощ, която бяха споделили. И нямаше никога, никога да забрави суровия урок, който бе получила. Може би отсега нататък щеше да работи само за жени.

Не че имаше опасност да се влюби в някой друг. Обичаше Елиът и едва ли щеше да го забрави така лесно.

 

 

Мразеше този тип. Дейвид, не знам си кой, така я опипа, сякаш това беше негово право и още по-лошо — тя му позволи да го стори. Насърчи го дори!

Той затръшна вратата на кабинета си и ядосано започна да крачи из разхвърляната стая. Как смееше да позволи на друг мъж да я прегръща, да я целува, след като само преди няколко часа се бе любила с него? А после да представи онзи мъж като един от нейните „най-добри приятели“, докато Елиът бе наречен неин „шеф“. Това вече преля чашата. Неин шеф. Поне можеше да го нарече приятел.

В един момент се сети, че и той бе доста хладен към нея през целия ден. Сигурно бе обидена и смутена от безразличието му. Но не това беше важното. Въпреки всичко, не бе очаквал да се хвърли в обятията на друг мъж веднага щом кацнаха в Далас. Добре сложен рус мъж като спасител на плажа. Мъж с чувство за хумор, сърдечен и дружелюбен. Самоуверен мъж, който демонстрира чувствата си, без да се тревожи как ще бъдат посрещнати.

Като си спомни всичките му добродетели, Елиът съвсем помръкна, отпусна се в един стол и унило прокара пръсти през косата си. По дяволите, това беше мъжът, подходящ за Малори. Точно нейният тип. Тя заслужаваше някой като него — някой нормален. Някой, който щеше да допадне на приятелите й. Някой, който нямаше да се отдръпне панически сутринта, след като се е любил с нея. Някой, който не приличаше на Елиът.

Изобщо не трябваше да допуска да се влюби. Знаеше, че не би могъл да се справи. Ако нещо не попадаше в ясно дефинирана, лесно разпознаваема и практически приложима, категория, Елиът не знаеше точно какво да прави с него. Нито Малори, нито неговите сложни чувства към нея, се поддаваха на анализ.

Беше му сравнително лесно за известно време да играе ролята на уверен в себе си любовник. Но това бе преструвка. Когато чувствата му станаха реалност, отново започнаха да го излъчват старите досадни съмнения. Ами ако обърка всичко? Ами ако тя промени решението си? Ами ако я изплаши? Или тя сама си тръгне? Толкова много въпросителни. Такъв голям риск. Нямаше формула за свеждане на възможностите за провал до минимум.

Сети се за колегите си в мозъчния тръст. Какво биха направили те, ако им представеше точно този проблем на следващата сесия? Сериозен, социално неадекватен бухал се влюбва отчаяно в очарователно, самоуверено колибри? Какво да направи, за да не отегчи никога споменатото колибри и то никога да не се поддаде на тайния копнеж да се върне към лудориите си и да остави бедния бухал сам в тъмнината?

Колегите му щяха да го вземат за умствено недоразвит. Щяха да го низвергнат от редиците си. Онези от тях, които имаха чувство за хумор, колкото и малко да бе то, щяха да умрат от смях.

Заключение? Блестящият, уважаван в цялата страна, често издаван и много търсен професор, учен и изобретател се изпъна в стола си, намръщи се и обобщи своята внимателно обмислена хипотеза с тези точни думи:

— Любовта е гадна работа.

 

 

Малори бе заела бюрото си едва от няколко минути, когато Елиът се появи в понеделник сутринта, натоварен с книги и листове. Явно излизаше. Вероятно е решил да прекара времето си в университета, за да не се налага да разговаря с нея. Едва се сдържа да не въздъхне, огледа го и забеляза, че той не бе спал по-добре от нея. Е, в това имаше някаква утеха.

Той сложи една купчина четливо изписани бележки пред нея.

— Ще ми трябват напечатани за утре сутрин.

— Ще бъдат готови днес следобед — обеща тя.

— Ще бъда в университета през деня. Има ли нещо, което трябва да обсъдим, преди да тръгна?

Тя се почуди какво има предвид.

— Не, няма.

Погледите им се срещнаха. Сякаш долови болка в очите му, преди той да се овладее. Дали не си въобразяваше?

— Малори…

— Да?

— За онази нощ…

Тя преглътна. Не очакваше Елиът да повдигне въпроса сега. По-скоро мислеше, че ще го премълчи, както винаги, когато ставаше дума за нещо прекалено лично и неудобно за него. Пое си дълбоко дъх за кураж и попита строго:

— Какво за нея?

— Тя означаваше много за мен — отвърна той обезоръжаващо. — Не съжалявам. Напоследък мислих много и реших, че си права. Отидохме твърде далеч с нашата игра. Ние работим заедно и надявам се, сме приятели. Най-добре ще е да не рискуваме да загубим всичко в една любовна връзка.

— Съгласна съм — сама се почуди как беше възможно да разговаря толкова спокойно и ясно, когато се чувстваше така, сякаш някой я бе ударил с юмрук в стомаха. — Винаги съм казвала, че сме прекалено различни, за да се захващаме с нещо по-сериозно от приятелство.

Той стисна челюсти, но кимна съвсем хладнокръвно.

— Да, знам. Това е едно от многото неща, на които се опита да ме научиш, нали? Просто не можах да схвана как да контролирам фантазията си така лесно, както се научих да шофирам и да танцувам.

Нещо в гласа му — горчивина ли, възмущение ли, съжаление ли — я накара да протегне ръка към него.

— Елиът?

Той отстъпи назад и погледна часовника си.

— Радвам се, че надживяхме това и сега можем да продължим с професионалните си отношения. Имаме много работа през следващите няколко седмици. Трябва да се подготвя за новия семестър в университета, а и сесията на мозъчния тръст наближава.

— Готова съм да свърша всичко необходимо — информира го Малори.

Всъщност очакваше с нетърпение да се ангажира с нещо. Надяваше се да бъде така затрупана с работа, че в службата поне да не й остава време за самосъжаление и напразни надежди. Поне тук нямаше да има време за сълзи.

Което, разбира се, не обясняваше защо прекара цели петнайсет минути в ридания пред компютъра, след като Елиът тръгна за университета.

 

 

— Подай ми онзи ключ, моля те.

Малори взе въпросния инструмент и го сложи в широката, почерняла от масло, ръка на баща си.

— Този ли?

— Да. Благодаря. Сега се дръпни. Нали не искаш да изцапаш дрехите си?

— Татко, облякох си стари дрехи, за да мога да ти помогна, а не да стоя встрани и да те гледам как работиш по колата ми.

Бил вдигна глава изпод капака на форда и се усмихна на дъщеря си.

— Много мило, но и друг път си ми помагала, помниш, нали? Повярвай, така е по-добре. По-безопасно е за мен и за колата.

Малори въздъхна мрачно и опря лакти на ударения син калник. През следващите десет минути наблюдава как баща й сръчно манипулира с купчината непознати части в двигателя на автомобила й. От време на време младата жена въздишаше дълбоко. Накрая Бил прочисти гърло и я погледна намръщено.

— Искаш ли да поговорим?

Тя се ококори.

— За какво?

— Ами за това, което те кара да пухтиш като стара спукана гума. Явно нещо те тревожи.

Тя унило сви рамене.

— Не е важно.

Той се захвана отново за работа, но не изостави разговора.

— Пак си го направила, нали?

— Какво съм направила пак?

— Влюбила си се в шефа си. Мислех, че си се поучила от миналия път.

— Този път не е като миналия! — възрази Малори, възмутена при самата мисъл за сравнение между чувствата й към Елиът и глупавото й увлечение по Лари.

— Така ли? И какво му е различното?

— Лари беше повърхностен егоист. Елиът е… Той е… — ужасена от реалната възможност, да избухне в сълзи, Малори замълча.

Бил затвори капака на колата и избърса ръце в една мръсна кърпа. Проницателният му поглед спря върху тъжното лице на дъщеря му.

— Този път е различно, нали?

Тя кимна унило.

— Е, и какво смяташ да правиш?

— Не знам — сви рамене тя. — Известно време се надявах… Но сега той казва, че сме различни и не трябва да се обвързваме. Знам, че вероятно е прав, но бих искала… Миналата седмица, всеки ден, като отивах на работа, ми беше толкова трудно да не… И той изглежда нещастен, но не иска да говори с мен. Дори когато се усмихва, е сдържан, а не беше такъв преди… О, татко, какво да правя?

Бил явно бе проследил накъсания й монолог без ненужно смущение и сложи ръка върху раменете й.

— Хайде да опитаме черешовия пай на майка ти. Преди малко го извади от фурната. Ще си поговорим, докато ядем.

— Значи този приятел мисли, че е прекалено умен за теб — каза Бил петнайсет минути по-късно, след като бе измъкнал цялата история от Малори с изключение, разбира се, на преживелиците в събота вечер след празненството.

— Не, татко, Елиът винаги се е държал с мен като с равна, макар че е много по-интелигентен.

Бил се намръщи.

— Глупости. Ти беше трета в гимназията и първа в колежа за секретарки. Учителите ти винаги са казвали, че можеш да положиш още малко усилия, ако желаеш, но никой не е споменавал, че не си интелигентна. Каза ли това на твоя гениален шеф?

Малори завъртя очи и поклати глава.

— Татко, да си трети във випуск от сто и петдесет души няма нищо общо с Елиът. Той е защитил доктората си на деветнайсет години! Освен това пише, прави изобретения, води лекции, дава консултации. С компютрите прави каквото си поиска. Не че се мисли за нещо повече от останалите, но той наистина е много различен.

— Елиът е мъж — не се предаваше Бил. — Нито по-добър, нито по-лош от другите. И ако няма достатъчно разум да разбере, че би бил щастлив да има до себе си едно умно, хубаво, добро и мило момиче като теб, то тогава хич не ми го хвали.

Малори се усмихна тъжно на майка си, която слушаше мълчаливо, после обърна очи към баща си.

— Хрумвало ли ти е, че може да си малко предубеден?

— Не ме е грижа. Няма да позволя да мислиш, че не си достойна за този мъж. Не знам какъв му е проблемът, но съм уверен, че не трябва цял живот да страдаш по него. Е, какво ще направиш по въпроса?

Този път Малори помисли, преди да отговори.

— Прав си. Няма цял живот да страдам по него. Имам кураж за нещо повече.

— Точно така — одобрително измърмори Бил.

Тя изправи гръб, вирна брадичка и предизвикателно разтърси конската си опашка.

— По дяволите, аз съм достойна за Елиът Фрейзър! Само неговите задръжки ни разделят.

— Щом казваш.

— Точно така. Край на страданията. Започвам да се забавлявам отново — със или без Елиът. Ако пожелае да преживеем нещо прекрасно заедно, знае къде да ме намери.

— Добро момиче.

— Точно така.

Малори стана и целуна звучно баща си по бузата.

— Благодаря ти, татко, задето ми поправи колата и за моралната подкрепа.

— Винаги си добре дошла, скъпа.

— Благодаря ти за пая, мамо. Беше вкусен както винаги.

— Естествено — прегърна я Джийн. — Обади ми се по-късно, ако искаш да си поговорим.

— Добре. Сега трябва да тръгвам. Чака ме неделното пране. Трябва да бъда свежа и работоспособна, когато се появя утре в офиса.

Малори изхвърча от къщата и остави родителите си смаяни от непостоянните й настроения.

 

 

Елиът не беше много сигурен как да възприеме промяната в поведението на Малори през следващата седмица. Първоначално беше мълчалива, унила и вършеше работата си бързо и резервирано. А сега сякаш се беше върнала предишната Малори. Като че ли инцидентът в Чикаго никога не се бе случвал. Тя отново бе дружелюбна, бъбрива и ведра. Поздравяваше го всяка сутрин с усмивка, пак започна да го поднася за безпорядъка в офиса му и специфичните му трудови навици. Няколко пъти се усети неволно да реагира на шегите, запленен от чара й.

Все по-трудно му ставаше да си спомни логическите доводи, които не му позволяваха да я допусне до себе си и да се отдаде на все по-зачестилите импулси да я сграбчи и да вкуси чувствените й устни. Отново започна да взима студени душове нощем с не по-голям успех от преди.

Промяната в отношението й не можеше да не го накара да се замисли. От какво бе предизвикана? Защо Малори се държеше с него така непринудено, сякаш никога не са били нищо повече от приятели? Може би се радваше, че бяха прекратили интимностите, преди да са стигнали твърде далеч?

Все още се чудеше какво става в сладката й главичка, когато в петък сутрин прекоси коридора с намерението да й продиктува едно писмо и случайно я чу да разговаря по телефона. След като чу името Дейвид обаче, се заслуша в смеха й съвсем преднамерено, облегнат на стената точно до отворената врата на кабинета й.

— Дейвид, идиот такъв — изгука тя, замълча и после пак се засмя. — Добре, добре не бих искала да умреш в самота. Ще дойда с теб на концерта довечера, макар да ти е добре известно, че мразя кънтри музика. Ако искаш, обвинявай ме в предателство към Тексас, но все пак предпочитам рок! Шест и половина? Естествено. Ще се приготвя. Но те предупреждавам — ще трябва да ме нахраниш добре в отплата. О, звучи прекрасно. Ще се видим в шест и половина, Дейвид.

Елиът Фрейзър никога не бе прибягвал до физическо насилие. Винаги бе смятал подобно поведение под достойнството на един цивилизован, интелигентен мъж. Така че си пое дълбоко въздух и овладя нервите си.

После се отправи към кабинета си, забравил за писмото и тъй силно затръшна вратата, че всички прозорци в къщата звъннаха.

От другата страна на коридора Малори подскочи, хвана се за сърцето и се втренчи в отворената врата. Защо, за Бога, Елиът вдигаше този шум? Тя сведе поглед към телефонната слушалка, която току-що бе оставила.

Възможно ли бе да е чул разговора й с Дейвид? Дали това би го разстроило?

Като си спомни силата, с която вратата се затръшна, тя прехапа устни, за да потисне лукавата си усмивчица и отново съсредоточи вниманието си върху доклада, който пишеше, преди да вдигне телефона.

 

 

Елиът яростно барабанеше върху облечения с кожа волан на корвета, докато седеше скрит в сянката до блока на Малори. Погледна циферблата на часовника си може би за стотен път.

Полунощ. Къде, по дяволите, беше тя?

Въпреки че си задаваше този въпрос, не беше сигурен, че иска да знае отговора. Прекалено лесно беше да си я представи с другия, как се смее, говори… той преглътна болезнено… люби се. Проклятие!

Мъжът се размърда неспокойно в меката кожена седалка, когато тялото му реагира на спомените за Малори в леглото. Виждаше я толкова ясно. Зелените й очи искряха, косата й покриваше голите, като че посипани със златен прах, рамене. Ехото на тихите й гърлени стонове сякаш изпълваше тишината.

Погледна отново часовника. Дванайсет и петнайсет. Може би нямаше да се прибере. Може би щеше да прекара нощта с онзи.

Скова се, когато зърна фарове на кола, която приближаваше по улицата и зави пред входа на Малори. Слава Богу! Прибираше се.

Но ако другият остане?

Елиът стисна зъби и реши да му остави десет минути, за да си тръгне. А после щеше да…

Какво? Той изруга тихо и се запита какво възнамеряваше да направи, ако Малори поканеше другия мъж в леглото си тази вечер. Едва ли Елиът можеше да има някакви претенции към нея. В края на краищата той й даде да разбере, че не възнамерява да продължи започнатото в Чикаго. Не можеше да обвини Малори, задето е решила да се забавлява, нито да очаква, че ще прекарва петък вечер сама.

Но откри, че го боли и бавно разтърка гърдите си, сякаш болката беше истинска. Болеше го много.

Почти въздъхна от облекчение, когато кавалерът й не я съпроводи в дома й, а остана само за минута пред вратата, целуна я приятелски и си тръгна. Елиът стисна очи. Когато ги отвори отново, мъжът си беше отишъл, а Малори бе влязла в къщата. Сама.

Отпусна се в седалката, отвратен от себе си. Запита се мрачно как бе могъл да стигне дотам, че да заприлича на оглупял младеж. Държеше се като влюбен ученик, който шпионира приятелката си.

Бил е глупак да се откаже толкова лесно от нещо, за което повечето мъже биха умрели. Случилото се между него и Малори не беше случайно. Чувствата, които бяха споделили, бяха дълбоки, експлозивни, невероятни. Те съществуваха още преди да се роди техният план, от момента, в който очите им се срещнаха в приемната на агенцията. Чувствата им бяха преодолели дори собствените им усилия да ги избегнат и не бяха изчезнали, макар Елиът да бе решил, че не е достатъчно смел да се справи с тях.

Малори мислеше, че са прекалено различни, но и тя не успя да скрие колко е нещастна след завръщането от Чикаго. Въпреки жизнерадостното й поведение от последната седмица, той беше уверен, че и тя не може да му устои. Така че какво му оставаше да направи? Да я убеди, че не са толкова различни, в края на краищата. Трябваше да започне отначало и да спаси приятелството, което бяха създали през онези първи лекомислени седмици. След това трябваше да я убеди, че между тях може да има нещо много, много повече от приятелство.

Щеше да използва уикенда, за да се подготви и да започне кампанията от понеделник. Беше влюбен в Малори и нямаше да изостави тази любов, без да се постарае да убеди младата жена, че може да я направи щастлива.