Джина Уилкинс
Гениално хрумване (2)

Втора глава

След първата седмица работа при Елиът, Малори откри, че потискащо експедитивната Сибил бе допуснала основна грешка — бе разглезила брат си ужасно. Нищо чудно, че Елиът не бе имал късмет с другите секретарки. Никой друг, освен една любяща сестра, не би могъл да го изтърпи.

Бе очаквала някои странности, дори ексцентричност от човек, който си изкарваше хляба като гений. Но най-малкото, което би могъл да стори, бе да признае, че не всеки работи като него. Като начало, започваше да изрежда цели списъци от задачи, дълги списъци. Неизбежно завършваше инструкциите си с въпроса защо първите точки от току-що продиктувания списък още не са изпълнени. Малори скърцаше със зъби и обещаваше да изпълни всичко колкото може по-бързо, макар да знаеше, че на всеки петнайсет минути той ще я прекъсва, за да й диктува нов списък.

А какво да кажем за диктовките — е, нищо не й бяха споменали за Елиът в колежа за секретарки. Докато диктуваше, той често скачаше от мисъл на мисъл, а тя трябваше чрез телепатия да се досеща кое е важно и кое — не. След като бе отделила ценно време, за да се увери, че писмото или докладът изглеждат както трябва, той хващаше синия молив и често правеше промени, които не бяха от особено значение за крайния резултат. Тя бързо се научи да прави чернови по няколко пъти.

Елиът не прекарваше в офиса целия работен ден. По няколко часа седмично изнасяше лекции в университета, където бе хоноруван преподавател. Когато се върнеше, или се затваряше с часове в стаята си, или влудяваше Малори с безумните си изисквания.

Приемането на телефонни обаждания — обикновено най-лесната част от работата — за Малори се превърна в тежко изпитание на търпение и такт. Той трябваше да бъде недостъпен за някои хора — освен ако не се окажеше в настроение да разговаря с тях, което ставаше ясно едва след като тя майсторски се бе отървала от тях. Други бяха обявени за близки приятели и достъпът им не трябваше да бъде ограничаван. После изведнъж той започваше да й крещи, че е прекъснала работата над последния му важен проект с обаждане на един от онези „близки приятели“.

Тъкмо бе написала дълъг и задълбочен доклад, и то за четвърти път, когато Елиът се втурна в кабинета й с щръкнала във всички посоки коса и запита тревожно:

— Къде е папката на „Амстар“?

Малори си пое дълбоко въздух.

— Папката на „Амстар“ ли?

— Папката на „Амстар“! — рече той нетърпеливо и лицето му почервеня още повече. — Къде е?

— Елиът, за пръв път чувам за „Амстар“. Отскоро съм тук, помниш, нали? — отвърна тя с пресилена любезност. — Но ако ме упътиш, с радост ще ти помогна да я потърсим. Провери ли в кантонерките в твоя кабинет?

— Разбира се! Погледни в твоите.

— Да, сър — Малори се изправи покорно и прерови чекмеджето с буква „А“ в своята кантонерка. Никакъв „Амстар“. — Съжалявам, не е тук. Да не би да е заведена под друго име?

— „Амстар“, „Амстар“! — разбесня се Елиът и размаха ръце. — Къде другаде може да си я сложила?

— Никъде не съм я слагала — гневно възрази Малори. — Още не съм попадала на това име. Щях да си спомня. Нека погледнем в твоя кабинет. Може да е в една от онези купчини.

— Не е в моя кабинет. Погледни на твоето бюро.

Малори бавно преброи наум до десет.

— Елиът — каза тя най-накрая, — ти погледни на моето бюро.

Двамата се обърнаха към въпросното бюро, спретнато и разчистено. Наближаваше краят на работния ден и отгоре беше единствено докладът, който Малори току-що бе написала.

— Виждаш ли някакви папки тук?

Елиът се врътна на пета и изхвърча от стаята.

— Прасе — промърмори Малори и го последва неохотно.

Той се бе заел да създаде още по-голям хаос от обичайното за кабинета си, като мяташе безразборно неща наоколо и отчаяно търсеше липсващата папка. Малори посегна към чекмеджето с буква „А“ в неговата кантонерка и прегледа папките. Секунда по-късно затвори очи, преброи до десет два пъти, чак тогава прочисти гърло и заговори:

— Елиът.

— Какво?

Тя повдигна една кафява папка.

— Какво е това?

Той я погледна подозрително.

— Това е „Амстар“. Къде беше?

— В твоята кантонерка, под буквата „А“. Не беше на място, но ако беше проверил три папки назад, щеше да я откриеш.

Той прокара пръсти през разрошената си коса, погледна малко глуповато за момент, но веднага възвърна обичайното си високомерие.

— Трябва да внимаваш, когато подреждаш чекмеджетата. Времето ми е прекалено ценно, за да го губя за някаква си папка.

Това вече беше прекалено. Малори съвсем хладнокръвно и целенасочено го замери с папката по главата. После се обърна, закрачи към кабинета си и също толкова хладнокръвно и целенасочено го остави зяпнал след нея.

— Какво става, по дяволите? — Елиът й препречи пътя, когато младата жена опита да си тръгне, стиснала чантичката си под мишница. — Защо хвърли папката? Листовете се разпиляха навсякъде. Настоявам да ги вдигнеш и да ги подредиш както си бяха.

— Можеш да вземеш тази папка и да я пратиш по дяволите — спокойно рече тя. — Хич не си давай труда да ме уволняваш. Напускам!

Той изглеждаше така зашеметен, сякаш кантонерката бе експлодирала пред очите му.

— Защо?

— По-скоро бих работила за хуна Атила! Ти имаш маниерите на горила и финеса на атакуващ носорог. Изобщо не зачиташ чувствата на другите и не цениш това, което се прави за теб. Отнасяш се с мен като с компютър. Очакваш непрекъснато да чета мислите ти. Е, не издържам повече! Може би Сибил е била идеалната секретарка. Браво на нея. Явно аз не съм. Затова сбогом, Елиът. Изпрати ми чека у дома.

Елиът не помръдна от мястото си. Високото му и стройно тяло беше препречило изхода.

— Мръдни се, Фрейзър — посъветва го тя през зъби.

— Вечеряй с мен.

Малори не повярва на ушите си. Закова се на място и го погледна втренчено.

— Какво да направя?

— Поканих те да вечеряш с мен. Дай ми шанс да ти се извиня и да ти обясня.

— Какво толкова има да ми обясняваш?

— Много неща — тъй като тя не отговори веднага, Елиът добави: — Моля те.

За първи път чуваше тези думи от него и въздъхна. Гневът й винаги се стопяваше бързо и освен това все още имаше нещо в Елиът, което й допадаше.

— Добре, ще вечерям с теб. Но не поемам ангажименти за бъдеща работа — предупреди го тя.

Той не обърна внимание.

— Ще те взема в седем. Става ли?

— Добре.

Тя му кимна да се отмести и той отстъпи.

— Идиотка — промърмори тя, блъсна вратата на колата и я запали. Но този път имаше предвид себе си.

— Не може да напусне — прошепна Елиът и коленичи, за да събере листовете, които допреди малко бяха в папката. — Всичко ще пропадне, ако напусне.

Трябваше му почти една седмица, за да реализира плана за убеждаване на Сибил, че се справя чудесно и без нея. Но всичко зависеше от Малори. Ако тя напуснеше…

Кой знае защо мислеше, че тя ще издържи повече от другите. А се оказа, че постави рекорд за най-краткосрочен ангажимент при него. И никой друг не бе напускал така драматично. Той втренчи поглед в празното пространство и си спомни колко привлекателна беше в гнева си. Зелените й очи искряха, брадичката й бе царствено повдигната. Странно, но първоначално изпита желание да я целуне и да не спира, докато тя не забрави защо му се сърди. Не съвсем нормална реакция за Елиът Фрейзър. Но и Малори не приличаше на никоя от познатите му. Тя събуждаше у него непознати чувства. И точно заради тях и заради притеснението, което ги съпътстваше, Елиът реагира отбранително и стана още по-несговорчив. Дотолкова, че всъщност я принуди да напусне.

Това не трябваше да се случи.

Тази вечер се налагаше да бъде много предпазлив. Как му се искаше да бе изправен пред някой от по-логичните и не толкова емоционални проблеми, които разглеждаха на срещите на мозъчния тръст.

Елиът закъсня с десет минути, но Малори реши да не споменава за това. Макар да си каза, че е глупаво, обърна специално внимание на облеклото си и облече тясна копринена рокля с прасковен цвят, която подчертаваше красотата й. Той носеше тъмносин костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. Малори не си направи труда да намекне, че чорапите му са кафяви.

— Изглеждаш много добре — каза Елиът, притеснен от ситуацията, която доста подозрително започваше да прилича на среща.

— Благодаря ти. Кое ще бъде първо — разговорът или яденето? — попита тя, неочаквано притеснена.

Той премигна.

— Мислех да ги комбинираме. Ще поговорим по време на вечерята.

— О, добре. Тогава съм готова.

— Чудесно. Още не съм освободил таксито.

Както заключваше вратата, Малори замръзна и се втренчи в него.

— Таксито ли?

— Да. Чака ни на паркинга.

— Винаги ли взимаш такси?

Той промърмори нещо, което тя не разбра. Помоли го да повтори. Той сви рамене и рече:

— Не мога да шофирам, не разбра ли? Мислех, че вече знаеш.

— Не, честно казано, не знаех — отвърна тя хладно и прикри изненадата си. Трийсет и две годишен мъж в Далас, който не шофира? Трудно беше за вярване. — Отпрати таксито, Елиът! Ще вземем моята кола.

По пътя към ресторанта Малори не можа да издържи.

— Защо не си се научил да шофираш? — попита тя и веднага забеляза, че лицето му се изчерви подозрително.

— Израснах в Чикаго. Родителите ни починаха, когато Сибил беше бебе, а аз бях на три години. Нашите баба и дядо ни отгледаха, а те бяха доста богати. Дядо не излизаше никъде без шофьора си, който бе задължен да вози мен и Сибил, където пожелаем. След като разбраха, че съм по-различен, започнаха да се отнасят с мен като с кралска особа. Насърчаваха ме да развивам способностите си максимално и бяха против това да губя време за незначителни неща. Спорт, срещи с приятели, дори шофиране. Дядо искаше да използвам времето, докато ме возят, за да уча на задната седалка на лимузината. Когато заживях самостоятелно, опитах да се науча да шофирам, но се провалих и се отказах.

На Малори й стана тъжно.

— Елиът, това е ужасно.

— Че не мога да шофирам ли?

— Не, че са ти отнели детството! Колко голям беше, когато родителите ти разбраха твоя коефициент на интелигентност?

— Петгодишен. Но животът ми беше хубав. Баба и дядо ни обичаха много, макар че невинаги знаеха как да се отнасят към мен. Изглежда малко ги плашех. Притесняваха се да не спрат развитието ми.

— Няма значение колко умно е едно момче, то трябва да има нормално детство — натърти Малори. — Надявам се да не забравиш това, когато имаш свои деца.

— Никога не съм мислил за тази възможност.

Без да откъсва поглед от пътя, Малори попита подчертано небрежно:

— Не възнамеряваш ли да се ожениш? Сигурно си се влюбвал един-два пъти.

— Не, никога не съм бил влюбен. Имаше една жена. Тя също е член на мозъчния тръст. Срещахме се, когато се събираше групата, но всичко приключи миналата година. Мисля, че отношенията ни бяха малко хладни дори за двама непохватни гении.

Малори паркира форда близо до входа на ресторанта и смени темата. Не беше трудно да си го представи въвлечен в една практична, чисто сексуална връзка с друг гений. Сърцето й се сви.

По време на вечерята Елиът трогателно се извини за инцидента с папката и призна, че Сибил бе продължила традицията на семейството да има специално отношение към него.

— Кълна се, опитвал съм да ги спра. Но навикът е силен и трудно преодолим за всички ни.

— Дядо ти и баба ти живи ли са?

— Да. И двамата са над седемдесетте, но се държат. Живеят в предградията на Чикаго. Аз се преместих тук преди три години, когато университетът ми предложи това гъвкаво сътрудничество. Сибил дойде след една година, когато признах колко ми е трудно да намеря секретарка.

Малори си поигра с храната за момент, после остави вилицата и каза:

— Мисля, че за теб ще е добре, когато Сибил се омъжи и отиде при съпруга си, макар да съм сигурна, че много ще ти липсва. Още не е прекалено късно да започнеш един по-нормален живот. Искам да кажа, че ти явно си различен, но все пак си човек, Елиът. Уважавам те много, но не бих казала, че изпитвам страхопочитание пред теб.

Той се усмихна широко и някак по момчешки. Малори преглътна, впечатлена от изваяните му черти.

— Нещо в начина, по който ме скастри днес следобед, ме наведе на тази мисъл — каза той топло и тъмните му очи проблеснаха. — Малко хора биха постъпили така. Сибил от време на време ме връщаше на земята, но тя всъщност е единствената.

— Сигурен ли си, че искаш секретарка, която ще ти казва мнението си, а не едно от онези съвестни, кротки създания, които никога не започват разговор?

— Искам теб.

Тя изведнъж потръпна при думите му, произнесени с плътен дрезгав глас, който сякаш се плъзна по гръбнака й. Малори преглътна с усилие и си напомни, че той я иска като секретарка. Това беше всичко.

— Добре.

— Това означава ли, че оттегляш оставката си?

Тя кимна.

— Казах ти, че се нуждая от работа.

— О, да, разбира се.

— Е, радвам се, че се разбрахме.

— Аз също.

Но вместо да отвърне на нерешителната й усмивка, Елиът погледна намръщено полуизядената си вечеря, потънал в размисъл.

След няколко секунди мълчание Малори прочисти гърло, за да привлече вниманието му.

— Елиът?

— Да?

— Тревожи ли те нещо?

— Да — въздъхна той.

— С мен ли е свързано? Да не би да се безпокоиш, че не съм подходяща за тази работа? — Елиът веднага поклати глава. — Искаш ли да поговорим за проблемите ти? — нерешително попита младата жена.

— Тревожа се за Сибил. Страхувам се, че ще провали живота си заради мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Джордж, мъжът, с когото тя се среща, дойде при мен в понеделник сутринта, няколко часа преди двамата със Сибил да потеглят на пътешествието. Каза ми, че я обича и че тя също го обича, което не ме изненада. Сподели с мен, че й е направил предложение за брак и тя му — отказала.

— Така ли? Защо?

— Предложили са му повишение в службата, което не е за изпускане. Проблемът е, че ако приеме, ще трябва да се премести в Хаваи, а Сибил не иска да напусне Далас заради мен.

— Защото ще й липсваш?

Малори не можеше да си представи как една жена би могла да откаже да замине с любимия си, за да не се раздели с брат си.

— Не е това — възмутено отрече Елиът. — Сибил не иска да замине, защото е убедена, че няма да оцелея сам. Според нея аз съм неспособен да се справя, ако някой не ме предпазва от грубата действителност на всекидневието. Освен това се страхува, че ще бъда самотен.

— Ти се шегуваш.

— Де да беше така. Но всичко това ми го каза Джордж, с надеждата, че ще успея да я убедя колко е абсурдно да обръща гръб на щастието си от някаква прекалена загриженост към мен.

— Ти не спомена ли, че Сибил е по-млада от теб? — Елиът кимна.

— Тя е на двайсет и девет, но винаги е била много майчински настроена към мен. Винаги тя е била практичната и се е грижила за дребните подробности, които съм пропускал. Както казах, това се е превърнало в установен навик.

Малори поклати глава, смаяна от чутото. Тя добре знаеше какво означава да си различен. Нейните собствени родители често се чудеха дали дъщеря им някога ще успее да намери своя път в живота. Но поне знаеха, че все някак може да се грижи за себе си. Тя се запита дали роднините на Елиът не го обграждат с такова унищожително внимание, за да преодолеят страха си от природната му дарба. Може би им беше необходимо да знаят, че и той разчита на тях за нещо. И въпреки половинчатите си усилия да ги разубеди, Елиът бе превърнал в навик зависимостта си от тях.

— Мисля, че разбирам защо Сибил се чувства така.

Елиът се ококори.

— Малори, не започвай и ти! По дяволите, аз съм трийсет и две годишен мъж! Не ми е нужна бавачка. Надявах се, че поне ти ще разбереш.

— Разбирам — увери го тя, поласкана от заключението му, че го възприема различно. — Уверена съм, че можеш чудесно да се справяш и сам. Но, Елиът, ще трябва да положиш усилия да убедиш и семейството си. Можеш ли да ги обвиниш за това, че те смятат за безпомощен? Не можеш да шофираш, не можеш да се сработиш с друг, освен със Сибил, би забравил да се нахраниш, ако твоята икономка или аз не ти напомним. Стоиш заключен в кабинета си с часове, потънал в своя интелектуален свят, напълно загубил връзка с външния. Ще се наложи да докажеш на семейството си, че можеш да живееш като всеки нормален човек.

— Точно това съм решил. Затова се втурнах да наема друга секретарка веднага щом Сибил напусна. Исках да й докажа, че мога да работя и с друг човек, стига да пожелая. Накрая за малко да проваля всичко с моята деспотичност. Накарах те да напуснеш само след седмица работа при мен.

Напълно спечелена за каузата, Малори облегна лакти на масата и се наведе напред, без да обръща внимание на младежа, който разчистваше чиниите.

— Това е само началото, Елиът. Ще трябва да поработиш и в другите области. Според мен трябва задължително да се научиш да шофираш. Докажи, че можеш самостоятелно да се придвижваш. Наложи си да излезеш от стереотипния образ на разсеян учен… Направи си план за деня, храни се в нормални часове, не носи кафяви чорапи с тъмносин костюм и черни обувки — тя се усмихна, когато той машинално погледна под масата и лицето му пламна от яд. — Колкото до социалните ти контакти — продължи младата жена, — нямаш ли приятели в Далас?

Той притеснено сви рамене.

— Всъщност не. Имам познати, разбира се, но истинските ми приятели са пръснати по цялата страна. Повечето от тях са членове на мозъчния тръст.

— Чудесно е, че общуваш със сродни души, но имаш нужда от повече разнообразие — заяви Малори.

— Сигурен съм, че имаш много приятели — каза Елиът. В гласа му се долавяше завист.

— Десетки и ще те запозная с всички. Освен това ще те науча да шофираш.

— Наистина ли? — попита той скептично.

— Да. Можеш ли да танцуваш?

— Лошо — намръщи се той.

— Тогава ще танцуваме. Ще бъде страхотно! Колко време имаме?

— Колко време имаме? — попита той, малко смутен от ентусиазма й.

— Колко време остава до следващата ти среща със Сибил? Тогава ще можем да демонстрираме твоите постижения.

— Две седмици. Щом двамата с Джордж се върнат от пътешествието, всички ще се съберем в Чикаго, за да отпразнуваме златната сватба на дядо и баба. Надявах се тогава да убедя Сибил, че искам да се омъжи за Джордж и да бъде щастлива, при положение, разбира се, че той самият не е успял да го направи по време на пътешествието.

— Няма много време. Но мисля, че ще успеем. Човек с твоя ум трябва да е схватлив — добави тя закачливо.

Елиът я погледна замислено и тя се изчерви, като осъзна, че е отишла твърде далеч в мечтите си.

— Не мислиш ли, че планът ми е добър? — попита смутено.

— Мисля, че е отличен — отвърна той. — Току-що ми хрумна една идея, която ще реши всичко. Като прибавим и предложенията, които ти току-що направи, моята идея трябва да убеди Сибил веднъж завинаги, че вече не се нуждая от непрекъснатите й грижи.

Мъжът се усмихна широко, но начина, по който погледна Малори, я обезпокои.

— И каква е тази идея?

— Ако Сибил помисли, че съм влюбен, както тя в Джордж, ще разбере, че грижите й не само са ненужни, но и че непрекъснатото й присъствие дори би било доста неудобно. Ще се омъжи за Джордж с чиста съвест, защото ще знае, че и аз имам някого.

— Възнамеряваш да кажеш на Сибил, че си влюбен? — повтори Малори бавно. — В онази жена от мозъчния тръст?

— О, не. Сибил не одобряваше връзката ми с Петра. Казваше, че не сме един за друг, че твърде много си приличаме, че отношенията ни са доста хладни. Никога не би повярвала, че съм влюбен в нея.

— Елиът, не съм сигурна, че би ти повярвала, ако измислиш някого. Сестра ти явно е много прозорлива.

— Точно така. Това означава, че трябва да й покажа тази жена и тя да бъде с мен на тържеството.

Малори смутено се размърда на стола си.

— Ти… имаш ли някого предвид, или смяташ да поканиш някоя актриса за уикенда?

— О, не мисля, че ще е нужно. Познавам жената, която ще се справи чудесно — той й намигна.

— О, Елиът…

— Нали каза, че искаш да ми помогнеш?

— Елиът, казах, че ще те науча да шофираш и да танцуваш и че ще те запозная с приятелите си. Не съм казвала, че ще се появя като твоя… твоя…

— Любима — подсказа й той. — Искам да бъдеш моя любима, Малори Литълфийлд. Ще дойдеш ли с мен в Чикаго?