Джина Уилкинс
Гениално хрумване (12)

Дванадесета глава

Елиът разговаряше по телефона с доктор Розенцвайг, когато Малори прекоси всекидневната и се насочи към стаята си. Той направи тъжна гримаса, като я видя. Вероятно щяха да го задържат. Все още замислена след разговора с Петра, тя влезе в банята. Докато си миеше косата, разсъждаваше върху това, което й бе казала Петра и за щастието, което другата жена бе открила във връзката със своя годеник. След това мисълта й се прехвърли върху времето, прекарано с Елиът — смеха, страстта, споделените тайни.

Не можеше да го изостави. Трябваше да го задържи. Никого не бе обичала така силно. Отчаяно се нуждаеше от него и това отдавна вече не я изненадваше. Можеше да го направи щастлив.

Тя вирна брадичка и излезе от банята, загърната в прекалено голямата хавлия. Докато сушеше косата си и я разпиляваше върху голите си рамене, се чудеше как да подходи към Елиът. В басейна той бе изцяло неин, но след разговора с доктор Розенцвайг, вниманието му сигурно щеше да бъде насочено към други проблеми. А тя отдавна бе решила да не повдига въпроса за тяхната връзка, ако мисълта му е ангажирана с нещо друго.

Усмихна се на отражението си в огледалото и се почуди дали ако го съблазни изкусно, ще го накара да я забележи. Жалко, че не се бе сетила да си вземе черното бельо.

Но все пак не бе забравила тъмносинята нощница, на която той не можа да устои в Чикаго. Щеше да напечата бележките докрай и да я облече, за да му ги предаде. А ако това не помогнеше, винаги можеше да го завърже на някой стол и да му изкрещи.

Влезе в спалнята си, като продължаваше да крои планове, но забеляза, че инициативата вече е поета от друг.

Върху леглото й с къса бяла хавлия и мокра коса се бе излегнал Елиът в цял ръст. Очите му жадно се плъзнаха по тялото й.

— Ела тук — настоя той с дрезгав глас.

Желанието, събудено в басейна, се възвърна с пълна сила. Малори направи две нетърпеливи крачки към леглото и се закова на място.

— Не мога — прошепна тя.

Ръката му увисна и той изпитателно се взря в младата жена.

— Какво има? Да не би Петра да ти е казала нещо, което да те притеснява?

— Не. Няма нищо общо с Петра, а с теб.

Той въздъхна отчаяно.

— Все още се съмняваш. Все още не си сигурна в чувствата си към мен.

— Не. Грешиш. Отлично знам какво изпитвам към теб — отвърна тя с достойно за уважение хладнокръвие, като се вземе предвид, че ръцете й трепереха. — Обаче не бих могла да го понеса, ако се любим тук и после, когато се върнем у дома, ме изолираш. Бях отчаяна, когато го направи миналия път.

Неусетно Елиът се изправи и я стисна за раменете.

— Кажи ми — заповяда той, — кажи ми какво чувстваш към мен.

Тя си пое дълбоко въздух за кураж.

— Обичам те, струва ми се от самото начало, без значение колко неразумна съм…

Тя не можа да довърши. Устните му заглушиха думите й. Държеше я така, сякаш се страхуваше, че тя ще избяга, ако я пусне. Целува я, докато Малори потръпна безпомощно в обятията му, напълно в негова власт. Целувката продължи цяла вечност, а когато свърши, младата жена пое устните му със същия плам.

Не беше сигурна чии крака първи се подкосиха. И двамата се свлякоха на леглото, вкопчени един в друг, а кърпата остана да лежи ненужна на пода.

— Кажи ми го отново — каза той и погали голото й тяло.

— Обичам те, Елиът. Обичам те толкова много.

— Обичам те — повтори той. — О, Господи, Малори, колко те обичам!

Малори разтвори халата му и телата им се допряха. После обсипа с горещи целувки лицето му. Обичаше я! По страните й се стекоха сълзи и тя се засмя щастливо. Елиът я обичаше!

С устни върху шията й, той обхвана гръдта й и пръстите му оформиха твърдото, възбудено зърно.

— Трябва да поговорим — прошепна той и я целуна по рамото. — Трябва да ти кажа… Искам да те помоля да…

Той не можа да довърши, тя се изви под него и думите, въпросите бяха забравени.

Любиха се пламенно, неудържимо, почти варварски. Нямаше минало, заобикалящ свят, мисли за някой друг или нещо друго, извън тях двамата и това, което бяха открили заедно. Думите, които произнасяха, бяха накъсани, почти неразбираеми, но и двамата се разбираха отлично. Претъркаляха се по леглото и трескаво сменяха пози, докато движенията им се ускориха и накрая и двамата извикаха, едновременно разтърсени от конвулсиите на екстаза.

И все пак не беше достатъчно. Починаха за момент и започнаха отново. Докосваха се, галеха се, експериментираха, шепнеха окуражително и страстно, обясняваха се в любов с думи и ласки, докато изтощени и по-доволни от всякога, се отпуснаха прегърнати на възглавниците.

Измина цяла вечност. Накрая Елиът се размърда и обяви с изтощен глас:

— Мисля, че имам нужда от линейка.

Сгушила се върху рамото му, Малори се засмя.

— Някой друг ще трябва да я повика. Аз дори не мога да набера номера.

— Обичам те, Малори.

Макар да ги бе повторил безброй пъти, докато се любиха, тези думи все още я зашеметяваха. Тя вдигна глава и го погледна.

— Сигурен ли си, Елиът? Съвсем ли си сигурен? Не бих могла да го понеса, ако по-късно се отречеш от мен.

— Никога няма да се отрека от теб. Никога не съм казвал тези думи на човек, който не е от семейството ми. Не бях убеден, че мога да обичам жена така, както обичам теб. Искам да прекарвам всяка сутрин и всяка вечер с теб… до края на живота си. Искам да се омъжиш за мен, да работиш с мен, да имаш деца от мен и да остарееш с мен. Съгласна ли си?

— Да.

Очите му заблестяха.

— Толкова бързо? Ти дори не помисли. С мен няма да се живее лесно.

— Ти си мъжът, когото обичам. Не искам да живея с никой друг — тя доближи устни до неговите и го целуна нежно. — Обичам те, Елиът. Обещавам, че ще те направя щастлив.

— Ти вече го направи — отвърна той и я прегърна пламенно. — Никога не съм бил толкова щастлив.

Не й беше приятно да повдига въпроса, който я измъчваше, но все някога трябваше да го стори. Погледна пръстите си, които небрежно галеха гърдите му и запита нерешително:

— Елиът, за онази нощ в Чикаго. Защо беше толкова хладен на следващата сутрин? Какво направих, че така рязко се отдръпна?

— О, скъпа, не беше заради теб — отвърна той разкаяно. — Ти не направи нищо лошо, съвсем нищо. Щом се събудих на сутринта, разбрах, че съм влюбен в теб безвъзвратно и загубих ума и дума. Не знаех какво да правя, как да ти кажа, дали изобщо би искала да го знаеш. През цялото време обвинявах семейството си, задето ме смятат за неспособен да се справя с реалния живот, а се оказа, че и аз съм започнал да мисля като тях. Страхувах се, че няма какво да ти предложа, че не бих могъл да те направя щастлива, че ще промениш отношението си към мен също както към…

Тя се намръщи и вдигна глава.

— Също както към кого?

— Към онзи другия, когото си обичала — довърши той неохотно.

Малори направи гримаса.

— Но аз бях категорична, че не искам това да се повтори, нали? Разбирам, притеснил си се, че може би повтарям стара грешка — тя си пое дълбоко въздух. Съвсем спокойно и разумно му обясни точно какво се бе случило между нея и Лари. — Мислех, че го обичам — завърши. — Разбрах, че съм се заблуждавала почти веднага след като скъсахме. Едва ли щях да го забравя толкова лесно, ако наистина бях влюбена в него. Но ако загубя теб, няма да го преживея. Никога.

Той явно се поуспокои.

— Страхуваше ли се, че може да се отнеса с теб както се е отнесъл той? Да те използвам и след това да те изоставя заради друга, която смятам за по-подходяща? Не можа ли да разбереш, че не съм такъв?

— Непрекъснато се безпокоях от това. И двамата знаем, че не сме на едно интелектуално, а също и социално ниво. Веднъж ми се беше случило. Как можех да бъда сигурна, че няма да се повтори?

— Малори, глупаче такова. Не искам да сравнявам коефициенти за интелигентност и банкови сметки с жената, която обичам. Не знаеш ли, че ти си всичко, от което имам нужда? Ти си жизнена, остроумна, очарователна оптимистка, пълна с ентусиазъм. Никога не знам какво да очаквам от теб. Твоите изненади са винаги приятни. Караш ме да се смея, да изпитвам болка, понякога ме подлудяваш. Никога няма да ти се наситя.

Тя преглътна сълзите си и се усмихна.

— Мисля, започнах да разбирам, че не ме сравняваш с колегите си, когато срещнах Петра. Тя е толкова красива, изискана, така уравновесена и все пак, когато ви видях двамата, разбрах, че ти не би могъл да бъдеш щастлив с нея. Между другото, тя е много добра и двете с нея можем да станем приятелки.

— Радвам се.

— Тя също е влюбена и ще се омъжи.

Елиът заинтригувано повдигна вежди.

— Така ли? Не знаех.

— Той е застрахователен агент и я учи да кара водни ски. Мисля, че е решила да се приспособи към обикновения живот.

Елиът се подсмихна.

— Представи си само!

— Да, представи си — Малори замълча и се размърда неспокойно. — Елиът?

— Да?

— Умирам от глад.

— Обещах да те нахраня по-късно, нали? — усмихна се той.

— Да, наистина.

— Какво ще кажеш за стек, печени картофи и салата, както и шампанско, за да отпразнуваме нашия годеж?

Стомахът й се сви от нетърпение.

— Звучи прекрасно.

Той се засмя ентусиазирано.

— Мислиш ли, че сега ще можеш да набереш телефонния номер? Ще поръчаме вечеря в стаята, за да не е нужно да се обличаме само за това.

— И след това пак да се събличаме — пошегува се тя и плъзна ръка към корема му.

Той я улови за китката.

— Ако не искаш да ни приберат в болница поради недохранване и изтощение, бъди добро момиче и поръчай вечерята.

Тя наклони глава, сякаш обмисляше двата варианта и накрая му отправи лъчезарна, предизвикателна усмивка.

— Мислиш ли, че… ще бъдеш на ниво, след като хапнеш?

— Мисля, че по-скоро ти се нуждаеш от солидна доза протеин.

— Така ли било?

— Точно така.

— Мисля, вече съм споменавала за чудовището, което създадох.

— Правилно. А аз мисля, че изобщо не отрекох.

— Ами работата ти? Твоята идея за утре?

— Ще я довърша, докато чакаме вечерята. Бързо — той взе ръката й и я допря до устните си, неочаквано сериозен. — Работата ми винаги ще бъде важна за мен, Малори, но мисля, че ти ще успееш да ме отвличаш от нея. Бъди сигурна, че за мен си по-важна от всичко друго. Обичам те.

— И аз те обичам — буца застана на гърлото й и тя едва успя да преглътне. — Ще се обадя на обслужване по стаите, а ти иди да включиш компютъра.