Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (6)

Глава 6

В Мракморд цареше мрак и тишина, защото Царят на мухите не обичаше да го безпокоят, когато си почива. Два демона вървяха безшумно в черен коридор. Нямаха нужда от светлина, затова никой не би могъл да ги види в непрогледния мрак. Никой, освен този, който има техните очи, приспособени да виждат в тъмното.

— Стаята е някъде наблизо — припряно говореше единият и поклащаше смешно голямата си глава. — Всички знаем къде е, а никой не я е видял…

— Знаем горе-долу — пресече го другият демон, който изглеждаше недоволен. — Горе-долу не е като долу-горе, защото отива надолу! Следователно няма да разберем, въпреки че знаем.

— Няма да открием вратата, но и да я открием, ключът сигурно е в Царя. Той не би го поверил на никой от нас!

— Значи това, което крие в стаята, не е злато. То е по-важно от злато! Сигурно е магия, която му дава сила — предположи другият.

В това време спътникът му изстреля светкавично дългия си лепкав език и летящата пред тях муха се залепи с жужене за него.

— Пак ни следи! — недоволно каза демонът, след като уби мухата. — Пуска шпиони навсякъде! Започвам да мисля, че това, което е скрито в стаята без врата, е важно повече от живота му!

— Поне колкото него — досети се другият демон. — Аз мисля, че там се крие тайна, която може да го убие. Ето защо не позволява на нахалната Джимеле да влиза в двореца…

— Оух! Джимеле няма работа тук! Даде й целия град! Даде й магия, която я прави красива, а тя иска да си довлече големия задник в нашия дом!

Демонът звучеше ядосано. В изсечения от черна скала коридор не се чуваше никакъв шум, освен този от учестеното му гневно дишане.

— Да вървим да хапнем нещо — каза той, когато се успокои. — Като чуя името на онази, огладнявам веднага.

— Сигурно има двеста кила живо месо — доволно потри лапи другият демон и се обърна да го последва.

 

 

— Началници на небесните войнства, смирено ви моля, избавете ме от бедите. Защитете ме от злото, където и да се намирам!

Дарен се прекръсти много внимателно, за да не обърка нещо. Най-сетне си бе спомнил молитвата и я каза на глас. Искаше да види отново воина Уриил, защото думите на новия Пратеник го объркваха и смущаваха, въпреки че бяха това, което винаги бе мечтал да чуе.

— Чувам те, Дарен! — Уриил се появи в целия си блясък. Бялата му дреха излъчваше светлина, а крилете му направо искряха.

— Рафаил май нямаше криле — сепна се Дарен.

— Истинският има! — строго отговори воинът. — Но той не обещава лесна слава и не би твърдял, че в теб има сили, които не притежаваш, за да те изкуши.

— Истинският?! — Дарен остана стъписан, макар да очакваше нещо подобно. — Говорил съм с фалшив Пратеник?…

— Името на посетителя ти е Денница. Лицето му е лъжливо, защото истината за него няма да ти хареса — строго продължи Уриил.

— Нищо не разбрах. — Дарен го погледна уплашено. Мислеше, че ще чуе нещо много лошо.

— Денница е паднал ангел. Едно от имената му е Царят на мухите… Този, срещу когото трябва да се пребориш!

— Срещнал съм се с дявола? — паникьосано извика Дарен.

— Всеки човек го среща, макар и под различни форми. Тони Юмрука го познава като сила, с която подчинява всички на волята си. Алекс Тревата — като дрогата, с която бяга от реалността, Деника — като суетата, с която се е покрила. Ти го видя в най-опасната му форма. Огледа се в очите му и се прероди в приятел на тези, от които се страхуваше. Стана един от тях и те ти обещаха защита.

— Аз не исках да…

— Не ме прекъсвай и не ме лъжи! Искаше го! — Уриил посочи с ръка гърдите му. — Сърцето ти престана да усеща истината и ти видя ада като рай. Ако продължаваш така, няма да спасиш никого. Напротив, ти самият ще останеш тук!

— Защо не дойде да ми помогнеш? — ядоса се изведнъж Дарен. — Защо ме остави да решавам сам?

— Дадох ти молитва и ти обясних, че можеш да ме извикаш, имаш ли нужда от помощ. Не мога да те защитя, ако не го поискаш. Свободен си да избираш на кого да служиш. Всичко зависи от твоя избор.

— Много е сложно — въздъхна детето. Спомни си, че се беше съмнявал. Беше си задавал въпроси за нещата, които вижда, и за начина, по който се чувства с фалшивия Пратеник, но в крайна сметка бе предпочел да остави всичко да се подреди от само себе си. Това беше грешката му.

Уриил го хвана за ръката, обви го в мантията си и както стояха посред пустата улица, попаднаха в задушно, миризливо помещение. Всички мебели бяха изпотрошени, прашни и мухлясали. Тук-там се виждаха остатъци от храна, целите посипани с червеи.

— Какво е… това е… О, не! — Дарен все пак успя да разпознае сладкарницата, в която беше ял мелба.

— Това е истината! Надявам се, че сега ме разбираш — каза Уриил.

— Досетих се, когато се събудих в странноприемницата. Тя беше съвсем различна от вечерта. После забравих.

— Трябва да го запомниш! Не забравяй и молитвата! От нея зависи не само твоят живот. Оставиш ли се само на собствените си сили, Царят на мухите може да те накара да забравиш и името си. — Уриил разпръсна светлината си из цялото помещение, за да не изглежда чак толкова зловещо. — Сега те изпращам обратно, за да изпълниш обещанието си. Ще намериш приятелите си — всички по-големи деца, които са тук, долу, и ще им кажеш истината!

— Но те ще ме…

— Ще ти се подиграват, знам, но трябва да го направиш, за да знаят къде са. Ще мине време и поне един от тях ще осмисли думите ти. И помни, аз съм твой защитник! Ще идвам винаги, щом ме повикаш, и няма да доведа друг Пратеник, докато не стане наистина горещо!