Тур Хейердал
Древният човек и океанът (9) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава VIII
Навигация с балсов сал

Сред съвременните посетители на Полинезия обикновено се създава впечатление, че кануто с единичен балансьор е единственият вид плавателен съд, познат на местните островитяни. Обаче в глава VI ние видяхме, че полинезийците достигат Източния Пасифик, без изобщо да са запознати с балансьора. Присъщият за Малайския архипелаг двоен балансьор не е бил възприет от нито едно полинезийско племе, ала докато новозеландските маори никога не слагат подобно съоръжение на своите канута, обитателите на тропическите острови се сдобиват вторично — чрез периферни контакти със съседно Фиджи — с меланезийския единичен балансьор.

Но какво да кажем за саловете? Сигурно те не са били „подходящи“ за такъв морски народ като полинезийците? Изправяме се срещу още една погрешна представа, разпространена сред всички, които гледат повърхностно на проблема. Когато салът „Кон-Тики“ достигна остров Рароя от архипелага Туамоту, островитяните, които ни наобиколиха, тутакси обявиха нашия съд за паепае — обичайното полинезийско название за сал. Всъщност онези, които смятат, че саловете „нямат място“ в Полинезия, със същото основание биха могли да запитат, след като няколко години по-късно изправихме една полинезийска каменна статуя на остров Пасха: „Че защо проучвате каменни колоси в Полинезия? Всеки знае, че полинезийските племена се занимават изключително с дърводелство и резбарство и изобщо не дялат камък.“ Това на практика е вярно. Ала фактът, че днешните полинезийци обработват само дърво и риболовствуват с канута с балансьор, не изключва възможността ваятели върху камък и мореплаватели със салове да са образували древен субстрат в пределите на същата област. Не бива да забравяме, че полинезийската култура е съставна — не един народ е прониквал на островите в Източния Пасифик.

В своя изчерпателен тритомен труд „Канутата на Океания“ А. С. Хадън и Дж. Хорнъл споменават за съобщения, че в миналото на Дружествените острови са били забелязвани в употреба салове, подобни на балсовите, и добавят: „Тези сведения поставят Дружествените острови в една група с Маркизите, а също с Мангарева, Самоа, Тонга, Фиджи и Нова Зеландия, чиито обитатели са били добре запознати с използването на саловете. От друга страна, те подкрепят становището, че поне при някои от придвижванията си от остров на остров първите заселници в Океания са прибягвали до помощта на салове.“

По-нататък авторите разглеждат единствения плавателен съд на островитяните от Чатъм — особен тип пропускащ вода сал, и изтъкват, че неговото присъствие на тези полинезийски острови „снабдява с аргумент хипотезата, според която голяма част от най-древните странствувания из Тихия океан са били извършени от хора, използващи при плаванията си от остров на остров някакъв вид ветроходен сал“.

В специално изследване върху южноамериканските балсови салове Хорнъл засяга и съседната островна област, като казва: „Навсякъде из Океания попадаме на свидетелства за употреба на салове — в настоящето или в миналото. На Мангарева… всъщност той е най-източният полинезийски остров с по-голямо значение с изключение на Пасха, до неотдавна се използваха или още се използват ветроходни салове, близки по форма до балсите от Еквадор.“

И наистина на Мангарева — острова, където е съхранен споменът за посещението на чуждестранния цар Тупа — не са били употребявани никакви други плавателни съдове, когато капитан Бийчи се натъква през 1825 г. на това парче суша, тръгвайки от Южна Америка. Никъде по островите Гамбие той не видял кану, но пък публикувал рисунка, изобразяваща тринайсет мангаревци, които управляват дървен сал, и заявява, че тия съдове били дълги от 12 до 15 м и можели да превозят повече от двайсет души.

Наред със сала от трупи вторият вид перуанско плавателно средство — тръстиковата лодка — също била широко разпространена в някогашна Полинезия, съобщения за нея има и от трите краища на полинезийския триъгълник. В студията си „Следи от тръстикови лодки в Пасифика“ Р. Кнудсен посочва, че в хавайския фолклор неколкократно се споменава за канута, направени от тръстика. Важните легендарни прародители като Кане и русокосият бог Лоно, с които сбъркали Кук, били свързвани с мореплаване с лодки от камъш и ракита.

При идването на първите европейци тръстикови ладии — като перуанските — още се използвали на остров Пасха по време на ритуални състезания и както ще разберем от следващата глава, били правени от същата тръстика тотора, от която изработват лодките в Перу. През 1956 г. У. Кастро проведе изпитания с ладия от тотора, построена в езерото Титикака и пренесена на тихоокеанското крайбрежие. След четиринайсетмесечен непрекъснат престой в солена вода не бяха забелязани никакви признаци на подгизване, гниене или увреждане, причинено от морската фауна. Обаче тази прилична на папирус тръстика, притежаваща отлична плаваемост, е чисто американско сладководно растение, което не се е разпространило по-далеч от кратерните езера на остров Пасха. Независимо от липсата на подходящ местен камъш, дори в Нова Зеландия съществувала традицията да се строят тръстикови лодки, когато там пристигат европейци. Търговецът Дж. С. Полак, живял сред маорите от 1831 до 1837 г., пише: „Древните обитатели на Нова Зеландия правят канутата си изцяло от папур. Между Кайпара и Хокианга видяхме един от тези старинни съдове. Дълги близо осемнайсет метра, те могат да поберат и толкова хора, но вече напълно са излезли от употреба. Те са забележително плътни, изработени са изцяло от тръстикови стебла освен пейките и по всичко напомнят модела на кануто. Също са удивително леки… въпреки че за направата им са необходими много тръстикови снопи, и с помощта на гребла се движат с голяма бързина, додето не се просмучат с вода, при което потъват по-надълбоко. Такива съдове не се правят повече и образци от тях се срещат изключително рядко.“

В своето изследване „Кануто на маорите“ И. Бест прилага продукция от стара скица на маорийска тръстикова лодка, наречена мокихи, успоредно с рисунка на южноамерикански тръстикова ладия от езерото Титикака, за да илюстрира поразителната прилика между двете. Хорнъл също си дава сметка за сходството с перуанското лодкостроителство и като посочва втори тип маорийски тръстиков съд, добавя: „Една още по-примитивна форма на мокихи, както се наричат тия съдове, е аналогична с перуанското кабалито, което се възсяда от рибаря и се задвижва с гребло.“ По-нататък той продължава: „Една подробност, която може значително да облекчи обяснението на разисквания проблем, се крие във факта, че при свързването на титикакските балси се използвали тръстикови плитки, а не въжета. За всички видове обвръзки полинезийците също така прибягвали до употреба на плитки, но при тях те се правели от кокосови влакна — най-подходящия материал, с който разполагали. Тъй нареченият сенит се сплита по абсолютно същия начин като тръстиковата плитка в Перу.“

След като се оказва, че кануто в никакъв случай не е единственият плавателен съд, познат в Полинезия, и след като нейните острови очевидно са достижими за плавателни съдове от южноамерикански тип, струва ни се уместно да включим в изучаването на полинезийската култура преглед на мореходната дейност в аборигенско Перу.

Настоящата глава се основава на материала „Балсовият сал в аборигенската навигация край бреговете на Перу и Еквадор“, публикуван през 1955 г. в „Саутуестърн джърнал ъв антрополъджи“ (т. 11, № 3) — издание на университета в Ню Мексико, и на лекцията „Техниката на плаване с гуара — характерна за Южна Америка“, изнесена през 1958 г. пред Трийсет и третия международен конгрес на американистите в Коста Рика и публикувана по-късно в материалите на конгреса.

 

Мореходните качества на балсовите салове с ветрило в древна Южна Америка

Мореплаването на аборигените от Перу и съседните области от северозападната част на Южна Америка е малко познато на съвременните корабостроители и антрополози, а също не по-малко и неразбрано. Причината може би е в това, че местното лодкостроителство е било основано на съвсем различни принципи от тези, направлявали нашите деди. Както вече изтъкнахме, за европейското мислене единственият надежден мореходен съд е изпълненият с въздух водонепромокаем корпус — достатъчно голям и висок, за да не бъде потопен от вълните. За древните перуанци размерите не са били от такова значение; според тях единственият надежден мореходен съд е бил онзи, който никога не би могъл да се напълни с вода, защото откритата му конструкция не образува вместилище, което да задържа нахлуващите на борда вълни. Целта си те постигали, като изработвали изключително леки салоподобни съдове от балсово дърво или друг дървен материал, отличаващ се с добра плаваемост, също от камъшени или тръстикови снопи, свързани във вид на лодка, или от понтони, направени от надуваеми тюленови кожи, върху които се поставяла своеобразна палуба.

Такива съдове като че ли изглеждат примитивни, неудобни и несигурни на всеки, който не е запознат с техните мореходни качества: не може да е друга причината за широко разпространената погрешна представа, че жителите на древно Перу не са имали нито мореходни съдове, нито способни моряци независимо от своята брегова линия, дълга две хиляди мили, и от изумителното си културно развитие в почти всяко отношение.

Когато за пръв път през 1941 г. аз се опитах да обърна внимание на подчертаните възможности на древноперуанското мореплаване, балсовият сал бе удостоен с ограничен интерес от малцината антрополози, които знаеха за съществуването му като праевропейски културен елемент, а мнозина дори бяха пренебрегнали факта, че той се е движел под ветрило още в предевропейската епоха. Постоянна употреба на ветрила не е била наблюдавана никъде другаде в аборигенска Америка. Оказа се, че общото мнение съвпада с оценката на Хътчинсън в неговата „Антропология на праисторическо Перу“, изд. 1875 г., където балсовият сал просто е наречен „плаващ сноп корково дърво“. Трима съвременни автори — Лотроп, Мийнс и Хорнъл — бяха публикували интересни студии върху древноперуанските съдове и навигация, които се отличаваха с превъзходни описания на строителните принципи на балсовия сал, но подхождайки чисто теоретично, както ще видим по-нататък, всички те изказаха мнение, че балсовият сал е водопоглъщащ и негоден за мореплаване в открито море.

Всички тези предразсъдъци ме подтикнаха да се заловя с още по-задълбочено изучаване и преоценка на перуанската навигация, понеже други наблюдения ме бяха накарали да предположа, че балсови салове са стигали чак до полинезийските острови — на 4000 мили от Перу.

Първото писмено сведение за перуански балсов сал предхожда самото откриване на инкската империя. Когато Франсиско Писаро напуска през 1526 г. Панамския провлак по време на своето второ, по-продължително плаване покрай тихоокеанския бряг на Южна Америка корабите му срещат в морето перуански търговци моряци дълго преди той да открие тяхната родина. Щурманът на Писаро, Бартоломео Руис, плавал напред, за да проучи брега около екватора, когато недалеч от северното крайбрежие на Еквадор корабът му се натъкнал ненадейно на ветроходен съд, който бил голям почти колкото него и идвал от противоположна посока. Плаващият на север съд се оказал масивен сал, а екипажът му бил съставен от перуанци — първите, видени от европейци. Незабавно след това Хуан де Сааманос пратил отчет до Карлос V, така че случаят бил документиран, преди испанците да стигнат Перу. Събитието е описано през 1534 г. и от личния секретар на Писаро, Франсиско де Херес. И двата източника съобщават, че испанците пленили големия балсов сал и намерили на борда екипаж от двайсет индианци и индианки. Единайсет от тях били хвърлени в морето, четирима — оставени на сала, а двама мъже и три жени били взети на каравелата, та да бъдат обучени за преводачи при следващите съприкосновения с местни жители.

Балсовият сал бил търговски съд, тежко натоварен със стока. Испанците оценили неговата товароподемност на трийсет тонели — или около 36 т, докато тяхната каравела имала водоизместимост 40 т и екипаж, равен на половината от броя на хората, управляващи сала. Стоката била грижливо описана от испанците, а сред нея имало неща, които биха могли да идват само от Перу.

Сааманос описва съда като плосък сал, изграден от трупи, покрити с палуба от крехка тръстика, издигната достатъчно високо, за да не бъде заливана от водата. Дървените трупи и тръстиковите стебла били здраво вързани със сизалово^[1] въже. Ето какво казва Сааманос за ветрилото и стъкмяването на сала: „Мачтите и реите му бяха направени от много хубаво дърво, а памучните платна имаха същата форма и начин на действие като нашите. Такелажът беше чудесен, изработен от гореспоменатия сизал, който прилича на конопа, а за котви служеха няколко камъка, одялани във вид на воденични камъни.“

Руис после се върнал при Писаро със своите пленници и плячка и подир няколко месеца нова експедиция, водена от Писаро, се отправила на юг, към северните брегове на инкската империя. На път за остров Санта Клара в открития Гуаякилски залив Писаро за два дни настигнал пет ветроходни балси и влязъл в успешни преговори с техните екипажи. Сетне той пресякъл залива по посока на перуанското пристанище Тумбес, родното място на някои от неговите пленници. Когато наближили брега, испанците видели насреща им да се задава цяла флотилия от балсови салове с въоръжени отряди от инки на борда. Като се изравнил с флотата, Писаро поканил на своя кораб някои от инкските капитани и благодарение на установените приятелски отношения с помощта на преводачите — пленниците от първия срещнат сал — той узнал от тях, че цялата флотилия отива на остров Пуна, перуанско владение по това време.

От пристанищния залив излезли още балсови салове, отрупани с подаръци и хранителни припаси за испанците, а от братовчеда на Франсиско Писаро, Педро, научаваме, че малко по-нататък покрай перуанския бряг испанците настигнали няколко балсови сала, на чийто борд те намерили скъпоценни метали и разни местни дрехи и всичко това задържали, та да го занесат в Испания и да го покажат на краля.

Но още преди Руис да залови първия търговски балсов сал край Еквадор, испанците вече били подочули от коренните жители на Панама за перуанското мореплаване. Летописецът Лас Касас, син на историка, съпровождал Колумб, заявява, че аборигените в Перу притежавали балсови салове с ветрила и гребла — факт, известен преди конкистата на най-големия син на прочутия панамски вожд Комогре, който разказвал на отец Кабельо де Балбао за богата крайбрежна империя на юг, чиито обитатели плавали в Тихия океан със съдове, незначително по-малки от испанските, задвижвани с ветрила и гребла.

Някои от съвременниците на Писаро са оставили подробни описания на плавателните съдове, използвани от крайморските жители на Еквадор и Северно Перу. Това преди всичко се отнася до Овиедо, Андагойа и Сарате. Те съобщават, че саловете били правени от „дълги и леки трупи“ с нечетен брой — пет, седем, девет или единайсет, — скрепени с помощта на напречни греди и покрити с палуба; че плавали с ветрила и гребла; че най-големите можели да поберат до петдесет души и три коня; и че на борда имало специално място за готвене. Споменахме, че Овиедо още описва как Франсиско Писаро заедно с всичките си хора и коне бил превозен до остров Пуна с местни ветроходни салове, управлявани от индианци. А пък Андагойа, взел участие в първооткривателските плавания на север и на юг покрай тихоокеанските брегове, останал поразен от качествата на сизаловите въжета, по-здрави от испанските, и от прекрасното памучно платно. Като описва умението на местните жители да маневрират с ветрила, Сарате заявява, че перуанските саладжии са велики моряци (grandes marineros). Както видяхме в предишната глава, те погаждали смъртоносни номера на не един и двама испанци, пътували на техните балсови салове.

Италианският пътешественик Джироламо Бенцони, пристигнал в Перу около 1540 г., публикува навремето една крайно примитивна рисунка на малък перуански сал от седем балсови трупи с неголямо ветрило, издигнато на разкрачена двунога мачта, и екипаж от осем индианци, маневриращи към открито море. В текста той обяснява, че имало и други, много по-големи салове за мореплаване, направени от девет или единайсет трупи и оборудвани с различни по големина ветрила в зависимост от размерите на съда.

Инка Гарсиласо де ла Вега, който отпътувал от Перу за Испания през 1560 г. и бил от инкски произход, посвещава много редове на пропускащата вода рибарска лодка от тръстика или камъш — преобладаващия съд по перуанското крайбрежие; той казва, че тия лодки обикновено излизали от четири до шест левги в открито море (от 15 до 24 английски мили), а и повече, ако е необходимо. Инка Гарсиласо добавя, че когато местните жители искали да пренесат тежки товари, те използвали дървени салове с ветрило.

Отец Рехиналдо де Лисарага, дошъл в Перу през годината, когато Инка Гарсиласо заминал оттам, разказва за обитателите на долината Чикама следното: „Тези индианци са славни моряци; имат големи салове от леко дърво, с които плават в океана и по време на риболов влизат много левги навътре.“ Той също съобщава, че търговците от долината Чикама поддържали връзки с Гуаякил, отдалечен 500 мили на север, посредством балсовите си салове, тежко натоварени с риба и други стоки.

Както видяхме, отец Кабельо де Балбоа, който пристигнал в Перу през 1566 г., научил от инкските историци, че две-три поколения преди идването на Писаро Инка Тупак Юпанки слязъл от планините в приморието и след като подбрал най-опитните местни кормчии, се качил с цяла армия на огромен брой салове и отплавал в океана. Минало близо година, преди да се върне с флотата си в своята империя. През 1572 г. летописецът Сармиенто де Гамбоа също записва инкските разкази за плавания до далечни тихоокеански острови с балсови салове и, както споменахме, прочутият мореплавател признава, че именно слуховете за скитанията по море на перуанските търговци и историята за пътешествието на Инка Тупак Юпанки са го подтикнали да убеди вицекраля на Перу да организира експедицията на Менданя.

Изтъкнатият историк Бернабе Кобо, един от първите автори, писали за Перу, много подробно описва забележителните качества на балсовото дърво, употребявано за направа на мореходни салове, а също и достойнствата на аборигените като навигатори и плувци. Към това добавя: „Най-големите салове, използвани от перуанските индианци, живеещи в близост до горите, да речем в пристанищата Пайта, Манта и Гуаякил, са построени от седем, девет или повече балсови трупи, скрепени по следния начин: връзват се по дължина един за друг с лиани или въжета, захванати за други трупи, положени напречно: средният труп при носа е по-дълъг от останалите, които постепенно се скъсяват равномерно от двете страни, тъй че носът придобива формата и пропорциите на изпънати пръсти на ръка, а пък кърмата е равна. Върху тази основа се поставя платформа, за да не се мокрят хората и товарите на борда от водата, която избива през пролуките между отделните трупи. Тези салове се движат в океана с помощта на ветрила и гребла и някои от тях са толкова големи, че спокойно могат да поберат петдесет души.“

Груба илюстрация на балсов сал под ветрило направил адмирал Йорис ван Спилберген по време на своето околосветско плаване през 1614-1617 година. Спилберген заявява, че изобразеният сал се прибирал в пристанището Пайта, отдалечено на 120 мили от перуанското пристанище Тумбес, с екипажа си от петима индианци след двумесечен риболов в океана и носел улов, достатъчен да задоволи нуждите на цялата холандска флота, пристанала в залива. Интересното в иначе недодяланата рисунка на Спилберген е това, че показва екипажа в момент на действие: двама моряци се занимават с ветрилото, докато останалите трима управляват сала — не с гребла или поне с кърмово гребло, а като повдигат и спускат подвижни килове, пъхнати в цепнатините между трупите. Употребата на подвижен кил е била изкуство, абсолютно непознато на корабостроителите в Европа чак до 1870 г.

Първия неуспешен опит да се въведе в европейската навигация плаващ кил предприемат през 1748 г. испанските морски офицери Г. Хуан и А. де Улоа. Дванайсет години преди това те извършват интересно проучване в Гуаякилския залив върху находчивото умение на аборигените да управляват балсов сал. Двамата публикуват една превъзходна рисунка на плаващ балсов сал, на която личат такива детайли като устройството на двуногата мачта с ветрилото и такелажа, покритата със сламен покрив каюта в средата, мястото за готвене и съдове със запас от вода на кърмата, както и разположението на подвижните килове, спуснати при носа и кърмата. Хуан и де Улоа подчертават изрично, че местен екипаж, достатъчно опитен в маневрирането с подвижен кил, може при всякакъв вятър да управлява балсов сал не по-лошо от обикновен кораб.

По-късно М. Лекалие обнародва друга рисунка на голям сал от девет балсови трупи с просторна каюта по средата и екипаж, който плава само с помощта на подвижни килове и грамадно квадратно ветрило, опънато на двунога мачта. Публикувана през 1791 г. по нареждане на френския крал с цел да служи за наръчник на военноморските кадети, работата на Лекалие включва добро описание на аборигенския балсов сал и на неговите необикновени принципи за управление, прилагани все още само от индианците по северозападното крайбрежие на Южна Америка. Като се основава преди всичко на Хуан и де Улоа, Лекалие набляга, че ако основните положения на местната навигация с подвижен кил са били познати в Европа, много корабокрушенци са щели да се спасят, като откарат по този способ спасителните си салове до най-близкото пристанище.

В своята обемна история на корабостроенето Дж. Чарнък прави през 1801 г. още един безплоден опит да запознае външния свят с остроумното изкуство на навигацията с подвижен кил, обяснявайки, че този метод на управление е присъщ за индианците от Перу и Еквадор, ала до момента в Европа е неизвестен.

През 1810 г. Александър Хумболт публикува красива акварелна илюстрация на голям ветроходен сал от балсово дърво с подвижен кил и огнище на кърмата, а през 1825 г. У. Б. Стивънсън отпечатва отлично описание на масивните балсови салове, които все още обслужват крайбрежното мореплаване от областта на старата култура Чиму чак до Уанчако, на юг от Чикама. Някои от тези салове притежават покрити със слама бамбукови колиби, разполагащи с четири-пет помещения, и могат „да изминават срещу ветровете и теченията разстояния, равни на четири градуса ширина, бидейки натоварени с пет-шест квинтала (25-30 т) стока освен екипажа от индианци и техните припаси“. Стивънсън също описва подвижните килове и казва: „Като повдигат или спускат тези дъски в различните части на сала, местните моряци са в състояние да извършват всички маневри, които са по силите на всеки нормален, добре стъкмен кораб…“

В един непубликуван ръкопис от 1840 г., пазен в сиднейската библиотека „Мичъл“, Джордж Блаксленд прилага рисунка на сал от девет балсови трупи, чиито единствени навигационни средства са ветрилото и подвижните килове. Ръкописът съдържа още съобщение от някакъв офицер на британски кораб, който срещнал във водите на остров Лобос-де-Афуера, отдалечен на около шейсет мили от перуанския бряг, балсов сал със семейство от коренни перуанци на борда. Индианците тъкмо се готвели за плаване срещу вятъра към скрития зад хоризонта континент. „… те бяха тръгнали от родното си селище преди три седмици и сега се връщаха с товар от сушена риба; семейството се състоеше от девет души, с тях имаше няколко кучета, а и цялото си имущество носеха… Корабът, в който се намирах аз — четирийсеттонна шхуна, — отиваше на същото място, та плавахме заедно със сала и наистина бе удивително да се види как остро влиза във вятъра, движейки се със скорост четири-пет възла. Известно време продължихме заедно и на следващия ден пристигнахме с разлика само няколко часа… В някои крайбрежни участъци всички превози по море се извършват с тези балси, а при Ламбайеке, поради силния прибой, приставане може да се осъществи единствено с тях; те също пренасят сол от едно пристанище до друго, обикновено раздалечени на двеста-триста мили, което е ново доказателство за тяхната надеждност.“

През 1841 г. Ф. И. Пари помества подробен технически чертеж на балсов сал в своето изследване върху корабостроенето сред неевропейските народи. Пари отива в Южна Америка навреме, за да види аборигенските перуански салове от балсово дърво, които през втората половина на миналия век биват заменени от европейски тип съдове, но той ги проучва само на кея в пристанището. Въпреки че грижливо разчертава и описва подвижния кил, или гуара, както го нарича местното население, той не успява да разбере напълно действието му и се ограничава със следното изявление: „Тези приспособления се потапят повече или по-малко при носа и кърмата с цел салът да се обърне срещу вятъра или да смени курса. Саловете не разполагат с друг способ за управление в океана…“

Пределно очевидно е, че за разлика от обикновеното или кърмовото гребло гуарата може да се използва единствено в съчетание с ветрило. Без ветрило подвижният кил е безсмислен. Това вече бе изтъкнато от С. К. Лотроп и други специалисти и несъмнено представлява съществен факт, като се имат предвид многобройните подвижни килове, открити при археологически разкопки на погребения по пустинните северни и южни брегове на Перу. Прекрасно украсените гуари от твърдо дърво, изкопани от множество гробове в Паракас и Ика, Южно Перу, показват, че ветроходните салове са били важен елемент на културата дори в тези южни ширини, и то във времена, не само предхождащи писмената история, но и пряко свързани с прединкската епоха. Така например У. С. Бенет дава илюстрация на един от тия изящно декорирани с резба и рисунки подвижни килове от прединкска гробница на южния перуански бряг.

Археологията също ни позволи да узнаем някои малки, ала твърде съществени подробности, останали неотбелязани от ранните летописци и наблюдатели, а именно — как са се фиксирали обвръзките за хлъзгавите балсови трупи и как отделните трупи са били оформяни при носа и кърмата, за да се намали съпротивлението на водата. Тези сведения могат да се научат от миниатюрните модели на салове, представляващи тъй да се каже душата на сала, които бяха открити в голям брой гробове край Арика на тихоокеанското пустинно крайбрежие под езерото Титикака. Праисторическите образци на балсови салове са били оставени там повече от хиляда години преди пристигането на Писаро и първите европейци и от тях се вижда, че обвръзките от конопено въже или ивици тюленова кожа се закрепват в улейчета, издълбани в обръч около трупите. От тях също личи, че за да се намали съпротивлението на водата, всеки труп е заострен отпред и отзад по подобие на лодките. Един модел, намерен от М. Уле и обнародван през 1922 г., е снабден с квадратно тръстиково ветрило, сходно с употребяваните до ден днешен сред живеещите в съседство планински индианци от бреговете на езерото Титикака. Именно тази находка от некропола на примитивните рибари от Арика, датирана в първите векове на новата ера, даде основание на Е. Норденскьол да заключи: „Ветрилото е било познато по перуанското крайбрежие вероятно преди грънчарството и тъкачеството…“

Както узнахме вече от Инка Гарсиласо, най-често срещаният съд по голия бряг на аборигенско Перу е бил единичният рибарски сал от тръстика; ветроходните салове от дърво са се използвали само за превоз на тежки товари и за плаване в открито море. Основните перуански пристанища за домуване на дървени салове по времето на инките са били Пайта и Тумбес, както и други селища по северното крайбрежие, в близост до големите балсови гори в Еквадор, но докъм 1900 г. важни пристанища за балси е имало и в Сечура, Ламбайеке, Пакасмайо и Уанчака, цели 500 мили на юг от Гуаякил. А в епохата на инките балсови салове са се употребявали още 500 мили по̀ на юг — в различни провинции на Перу са доставяли гуано за наторяване, товарено от островите Чинча край Писко. Инките пренасяли дори по суша балсови трупи за строеж на салове в отдалечени краища на империята им. Така например, когато първите испанци под предводителството на Ернандо Писаро, потегляйки от Куско, слизат от другата страна на Андите, те откриват в днешна Боливия големи количества масивно балсово дърво, пренесено дотам на гръб от местни черноработници, та да се построят за угода на Инка Уайна Капак балсови салове на езерото Титикака.

Съчетаят ли се по този начин историческите и археологическите данни, ние можем да натрупаме солидни познания за строителните принципи и за местното значение на необикновения сал, позволил на перуанските аборигени да извършват плавания край Перу и в близките тихоокеански води. Благодарение на това, когато изтъкнатият американист С. К. Лотроп подготви през 1932 г. материала за своята интересна студия „Мореплаването при аборигените от западния бряг на Южна Америка“, той бе в състояние да представи сполучливо местния балсов сал. Ала оценявайки мореходните му способности, той заявява, че „салът поглъща бързо вода и за няколко седмици губи напълно плаваемостта си. Поради тази особеност е необходимо през даден период от време жангадата (балсов сал) да се разглобява и трупите да се изтеглят на брега, за да изсъхнат“. Ето защо Лотроп заключава, че балсовият сал е негоден за презокеанско плаване и следователно не би могъл да стигне не само до полинезийските острови, но дори и до Галапагоския архипелаг, отдалечен на няколко хиляди мили от континента.

За да обоснове заключението си, Лотроп цитира Дж. Байъм. Но всъщност този британски пътешественик от XIX век не е познавал от опит балсовите салове. Наистина от книгата му, изд. 1850 г., узнаваме, че ветроходът, с който той пътувал, срещнал един балсов сал край Кабо Бланко в Северно Перу. Ала авторът казва, че наблюдавал само отдалече как салът лавира срещу свежия бриз, и цялата допълнителна информация на Байъм за неговата плаваемост е просто повторение на теоретичните предположения, изказани от капитана на кораба. По този начин Лотроп, без да иска, внесе в антропологическата литература едно невярно твърдение с големи последствия.

Иначе изследването на Лотроп представлява ценен принос и малцина учени след него си дадоха труд да проникнат по-дълбоко в проблема. През 1942 г. допълнителен материал изложи изтъкнатият авторитет по инкска култура П. А. Мийнс. Като се основава на Лотроп, в интересната си студия „Предиспанска навигация край андските брегове“ той възприема същото негативно становище при своята умозрителна оценка на балсовия сал и заявява: „…този тип плавателен съд несъмнено би предизвикал само презрение у корабостроителите на кажи-речи всяка друга морска нация на света.“ А ето и заключението му: „Имаме всички основания да заключим, че в перуанската туземна навигация преди испанското владичество салът от балсови трупи с ветрило, каюта и пространство за товари е бил в най-малка степен жалък и несъвършен, сравнен с останалите известни нам съдове. Безспорно това е слабо достойнство, но с оглед на фактите повече не може да се признае на лодкостроителното изкуство, обладавано от древните обитатели на Андите — един подчертано неморски народ.“

През 1945 г. със същия проблем се зае и видният специалист по аборигенски плавателни съдове и навигация Дж. Хорнъл: най-напред в студията си „Съществувал ли е предколумбов контакт между народите на Океания и Южна Америка?“ и после през 1946 г. в друга студия — „Как е попаднал сладкият картоф в Океания?“. Хорнъл беше уверен, че древните перуанци са оказали влияние върху земеделието на полинезийските острови и затова бе много внимателен при оценката си на балсовия сал, но все пак заключи: „Явно е, че обикновеният, неимпрегниран балсов сал не би могъл да извърши продължително презокеанско плаване, освен ако инкските строители на салове не са знаели някакъв подходящ способ за обработване на хигроскопичните балсови трупи с импрегниращи вещества…“

Категоричното отрицателно становище на неколцината американисти, които действително бяха изучили основните принципи на перуанското корабостроене, силно повлия върху съвременната антропология. Обявявайки балсовия сал за немореходен, тези специалисти лишаваха перуанските аборигени от техните основни средства за мореплаване и ги принизяваха в народ, очевидно чужд на морето и роб на сушата. Тази едностранчива представа за носителите на древните високоразвити култури по тихоокеанския бряг на Южна Америка намери място не само в специалната, но и в общата литература, а скоро почна да упражнява зловредно въздействие и върху анализа на важни проблеми от полинезийската антропология.

През 1932 г. видният специалист по тихоокеански въпроси Р. Б. Диксън успя да докаже, че сладкият картоф наред с кечуа-перуанското си название кумара е бил пренесен от Перу в Полинезия в предиспански времена от човешка ръка, и като обръща внимание на балсовите салове, той изказва предположение, че пренасянето е било извършено от перуанци или други американски индианци. Същата година Лотроп публикува своето изследване върху перуанската навигация, за което споменахме по-горе, а две години след това Диксън излезе с нова публикация, в която излага друго мнение: „Тъй като не разполагаме с никакви свидетелства, че индианците от тихоокеанския бряг на Южна Америка, където вирее сладкият картоф, някога са притежавали плавателния съд и необходимото умение, за да извършат продължително морско пътешествие, ние сме принудени да заключим, че пренасянето на въпросното растение е дело на полинезийците.“

Сходна метаморфоза претърпя и мнението на специалиста по полинезийска археология К. П. Емъри, който по повод древните мегалитни строежи на остров Пасха, Дружествените острови, Маркизите, Хавай, Тубуаи и Тонга през 1933 г. писа най-напред следното: „Изглежда съвсем уместно да допуснем, че един такъв специализиран културен елемент, какъвто е тази каменна облицовка, има американски произход. Този елемент се среща в онази част на Америка, която е най-близка до Полинезия — област, откъдето морските течения се устремяват направо към остров Пасха и архипелага Туамоту… Не е ли възможно някой от мореходните салове на древните инки да е бил отнесен от течението и да е закарал оцелелите моряци до Пасха, отдалечен на 2000 мили в западна посока?“

Но през 1942 г. в една от следващите си публикации той също бе подтикнат да изостави това гледище, понеже, както сам признава, междувременно Диксън му разяснил, че балсовият сал от тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка бързо поглъща вода. В материал, отпечатан през 1946 г., А. И. Морган на свой ред цитира Емъри, който в отговор на запитването му отговорил, че „балсовите салове за няколко дни подгизват напълно, ако не се вадят периодически от водата да съхнат“.

По това време присъдата над балсовия сал се бе превърнала буквално в аксиома и когато през 1945 г. Бък издаде своето „Въведение в полинезийската антропология“, той елиминира половината от граничещите с Пасифика територии просто като заяви: „И понеже южноамериканските индианци не са притежавали нито необходимите съдове, нито необходимите мореплавателски способности, за да прекосят океанската шир между техните брегове и най-близките полинезийски острови, те могат да бъдат зачеркнати като възможни преносители.“

Със същата увереност Дж. И. Уеклър писа през 1943 г. в своята монография „Полинезийските пътешественици в Пасифика“, че „няма племе американски индианци, което да е разполагало с мореходни съдове, годни да извършват преходи с дължината на плаването до Полинезия“.

Този възглед така здраво се бе загнездил в умовете и на американистите, и на тихоокеанските антрополози, че когато аз се опитах да му се противопоставя с една своя публикация през 1941 г., естествено не срещнах никакъв отклик. Стана ясно, че има само един начин за разрешаване на спора: да се построи копие на въпросния плавателен съд и чрез практически изпитания да се стигне до задоволителен отговор. Ето защо през 1947 г. аз организирах и оглавих експедицията „Кон-Тики“.

Салът „Кон-Тики“, кръстен в чест на отплавалия по море културен герой на Перу и на панполинезийския прародител — бог Тики, бе изграден от девет балсови трупи с диаметър шейсет сантиметра и дължина от девет до тринайсет и половина метра, като най-дългият бе поставен в средата, а останалите бяха привързани отстрани към напречни греди, поддържащи бамбукова палуба и открита каюта. Конструкцията се допълваше от двунога мачта с правоъгълно ветрило, пет гуари (подвижни килове) и едно кърмово гребло. На 28 април 1947 г. салът потегли от перуанското пристанище Каляо с шест души екипаж на борда, а 93 дни по-късно бе забелязан и отминат първият необитаем полинезийски остров. След 101-дневно плаване с обща дължина 4300 мили „Кон-Тики“ се приземи на рифа пред атола Рароя в архипелага Туамоту с жив и здрав екипаж и почти изцяло непокътнат товар.

Целта на експедицията беше да изпита и изучи действителните качества и способности на балсовия сал, но преди всичко да даде отговор на стария и спорен въпрос дали полинезийските острови са били достижими за моряците на древно Перу.

Салът „Кон-Тики“ показа изключителни мореходни достойнства и се оказа напълно пригоден за превоз на тежки товари в открития океан. От всичките му ценни качества най-много ни удиви и изненада неговата извънредна надеждност и устойчивост при всякакви атмосферни условия. След неповторимата му способност да преодолява високи вълни най-голямо впечатление ни направи неговата товароподемност, ала това не бе изненада, защото още първите испанци описват балсови салове, способни да пренасят до трийсет тона.

Съгласно умозрителните преценки балсовият съд е негоден за мореплаване поради хигроскопичния характер на балсовото дърво, което щяло да причини потъването на сала, ако трупите му периодически не се изваждат на брега да съхнат, а също и поради това, че свързващите обвръзки, които държат целия съд, щели да се прекъснат от триенето, възникващо при плаването. Смяташе се още, че лекото и порьозно дърво е твърде крехко и ще се пречупи, когато високи вълни надигнат едновременно носа и кърмата, а екипажът и товарът натежат в центъра. И накрая всеобщо бе мнението, че при височина на надводния борд всичко на всичко половин метър екипажът и товарът на открития плосък сал ще бъдат изложени изцяло на яростта на океана.

Нашият експеримент даде отговор на тези въпроси и показа, че представителите на древните култури в Перу и Еквадор са имали основание да създадат и съхраняват именно такъв тип мореходен съд.

Известното днес сухо балсово дърво, което се разпространява в търговията, е изключително хигроскопично и неподходящо за строеж на сал, но ако прясно отсеченият балсов труп — суров и все още пълен с растителни сокове — се накисне в морето, тогава става силно водоотблъскващ и макар че водата постепенно прониква в изсушените от слънцето външни части, запазените сокове в сърцевината спират по-нататъшното насищане. „Кон-Тики“ беше в състояние да удържи тонове товар и когато бе изваден на суша, повече от година след края на експедицията, за да бъде предаден на съхранение в музея в Осло.

Балсовите трупи не протриха въжените обвръзки. Причината бе проста: мократа повърхност на трупите стана мека и гъбеста, тъй че въжетата не се повредиха изобщо, те потънаха в жлебовете, сякаш притиснати от корково дърво. Балсовите трупи с диаметър шейсет сантиметра се оказаха достатъчно здрави, за да устоят на два щорма с грамадни вълни, а даже и на аварийното приземяване на негостоприемния риф в Полинезия.

Независимо от незначителния надводен борд тайната за надеждността и устойчивостта на незащитения балсов сал се крие преди всичко в ненадминатата му способност да се справя с най-развълнуваното море, като се плъзга над заплашителните водни маси, които биха се изсипали на борда на почти всеки друг съд с малки размери. Втората особеност е в умелата конструкция, която позволява на нахлулата вода да се отцежда като през сито. Нито шеметните талази, нито пречупваните от вятъра вълни можеха да притиснат сала в прегръдката си и в резултат ние изпитвахме чувство на съвършена безопасност, каквато не би могла да ни предложи никой друг, познат нам дотогава малък или открит съд. Освен това плоскодънната конструкция на сала и неговата гъвкавост, обусловена от независимите една от друга обвръзки, направи възможно дори директното приземяване на открития риф откъм наветрената страна на опасния архипелаг Туамоту. Както споменахме в глава II, след плаването на „Кон-Тики“ много други балсови салове преминаха разстоянието от южноамериканския бряг до Полинезия, Меланезия, че даже и до Австралия.

По време на експедицията „Кон-Тики“ бяха проведени изпитания с гореспоменатия подвижен кил, наричан от местното население гуара. Установено бе, че пет надеждно закрепени гуари с дължина метър и осемдесет и ширина шейсет сантиметра са достатъчни, за да може салът да плава почти под прав ъгъл спрямо вятъра. Също бе потвърдено, че посредством повдигане или спускане на гуарата при носа или кърмата салът се управлява по вятъра без помощта на кърмово гребло.

Обаче опитът за лавиране с халсове завърши с пълен неуспех, поради което екипажът временно се съгласи с общоприетия възглед, че подобно на всеки плоскодънен съд и перуанският балсов сал е в състояние да плава само по направлението на попътните ветрове. Ала след експедицията у мен постепенно се зароди подозрението, че провалът на нашия опит за лавиране вероятно се е дължал на малкия опит от страна на екипажа, а не на недостатъци в древноперуанското корабостроене. Това ме подтикна да организирам нов експеримент с балсов сал, на който ще се върнем в следващия раздел.

Техника на управление с гуара

Сведения за метода на управление на салове, използван от аборигените за мореплаване край западния бряг на Южна Америка, черпим най-вече от документите на старите летописци, донякъде от археологията и не на последно място от изобразителното изкуство на крайморското население преди испанската епоха. Някои детайли, незабелязани или най-малкото неописани от първите европейци по тия земи, са илюстрирани в реалистично оформените фигурни съдове, изобразени са на рисунки върху керамика и даже са изтъкани на текстилни изделия от праевропейските художници на Перу. Много, впрочем повечето от тези морски мотиви се отнасят към прединкско време. Внушителни тръстикови ладии и дървени салове фигурират в изкуството на културите ранно Чиму или Мочика, чиито представители са и първите строители на пирамиди сред основателите на южноамериканската цивилизация. В керамиката на Мочика нерядко се срещат големи тръстикови кораби, изобразени с много пътници и товари, често пъти с двойна палуба и разполовена на две кърма. Учените попадат, макар и рядко, и на фигурни съдове, изобразяващи мореплаватели на салове от свързани в едно дървени трупи.

Най-ранните писмени съобщения за употреба на ветрило на аборигенски плавателен съд от Перу са направени от Сааманос, Херес, Андагойа, Овиедо, Сарате, Лас Касас, Балбоа, Гамбоа, Гарсиласо, Бенцони и Кобо. Всички те са единодушни в твърдението си, че ветроходното изкуство е свойствено за инкската империя и се прилага при мореплаване с балсови салове. Ветрила са се използвали дори в планините, слагали са на тръстиковите лодки в езерото Титикака, ала за крайморските обитатели Инка Гарсиласо казва следното: „Те не опъват ветрило на ладиите си от камъш… но при плаване в морето с дървени салове — опъват.“

Видяхме, че преди да бъде заловен от щурмана на Писаро, първият срещнат от европейците ветроходен перуански сал се движел срещу вятъра и силното течение Ниньо с товар повече от трийсет тона. Тази наистина трудна маневра не би могла да се осъществи чрез гребане — един подвиг, невъзможен от практически съображения, тъй като масивният сал е носел двайсет души екипаж и трийсет тона стока. От известието на Сааманос до Карлос V, изпратено преди конкистата, през 1526 г., научаваме, че исполинският товарен сал е бил надлежно съоръжен за същинска навигация. Разполагал е с мачти и реи от много хубаво дърво, с превъзходен такелаж от сизалово въже и „памучни ветрила със същата форма и начин на действие като нашите“.

По-късните летописци също изтъкват, че инкските рибари и търговци са били способни да извършват плавания със сал по предначертани маршрути, включващи успешно лавиране срещу вятъра — постижение, обявено за невъзможно от съвременните капацитети по салове и мореплаване. Проведените въз военно време опити с надуваеми лодки и спасителни салове от дърво или алуминий убедиха военните и гражданските институции в негодността на ветроходните салове като средство, с което може да се достигне определено местоназначение, понеже плоскодънният съд щял да попадне в плен на ветровете и да се движи според прищевките на стихията. Смяташе се, че независимо от по-голямата сигурност на сала при бурно море той не би могъл да се управлява нито с кормило, нито с кърмово гребло за разлика от спасителната лодка с дървен корпус и кил. Ето защо звучат още по-убедително съобщенията на стари очевидци за инкски моряци, които под ветрило си пробивали път по посока на Панама, остров Пуна, островите Лобос и Чинча и т.н. или пък навлизали навътре в коварните бързеи на теченията Хумболт и Ниньо, за да се върнат след седмици с тежки товари от сушена риба.

Не е тайна, че инкските моряци са извършвали своите мореходни подвизи с помощта на своеобразния подвижен кил, изпитан от нас с ограничен успех на „Кон-Тики“. Размерите на една гуара за балсов сал се колебаят значително в зависимост от големината и характера на съда, а също и от наличното количество твърда дървесина. Обикновено са дълги от 120 до 210 см и широки от 12,5 до 25 см, но в съседство с гористите райони на Еквадор те могат да достигнат 3-4 м дължина и 0,5 м ширина. Гуарите представляват четириъгълни дъски без удължено вретено, обаче в горния си край имат приспособление за хващане. Докато днес ние търсим сведения за древните перуански съдове единствено в писанията на старите летописци и в повече или по-малко условните изображения в местното изкуство, за да опознаем и изучим гуарата на някогашните южноамерикански моряци, все още можем да се обърнем към автентични образци. Изработени обикновено от твърдото и дълготрайно дърво алгаробо, гуарите спадат към най-често срещаните дървени находки в предиспанските погребения по крайбрежието на Перу. Благодарение на майсторството и изяществото, вложени при направата на някои от тях, те са почти неизменен експонат в перуанските сбирки на музеите из целия свят. Повечето гуари обаче са грубо одялани, нямат никаква украса и тъй като със своя чисто утилитарен характер не успяват да направят впечатление на претенциозните колекционери, много от тях се оказаха загубени в ръцете на невежите иманяри уакерос. Може би няма да е преувеличено, ако се каже, че съотношението между професионалната археологическа дейност и простото иманярство по крайбрежните исторически обекти в Перу е равно на съотношението между обикновените и богато украсените гуари или на съотношението между примитивната перуанска керамика и спасените за музеите красиво декорирани фигурни съдове.

Гуарите с най-пищни орнаменти са намерени в районите на Писко, Паракас и Ика в южната част на централното перуанско крайбрежие. Но там се срещат и груби, прости образци от дървото алгаробо. Ако украсената гуара от областта на културата Чиму на северния бряг обичайно не се отличава с нищо повече от птича глава или животинска фигура, издялана на закръглената дръжка при върха, какъвто е случаят и с местните гребла, дръжките на най-изящните находки от Паракас често притежават оцветена резба, изобразяваща птици, риби, хора или декоративни символи, разположени в два-три реда един над друг. Най-горният ред понякога се състои от шест или осем мъже, застанали рамо до рамо и хванали ръцете си така, че да се получи впечатление за вълнообразен мотив.

Изказвани са предположения, че някои от най-художествените образци са чисто церемониални емблеми, означаващи ранг; вероятно това е така. И все пак аз не съм попадал на ни един образец, който да не действува според основното си предназначение, щом се въведе в употреба — умело подбраната по твърдост дървесина и старателно премисленото разположение на орнаментите, които изобщо не затрудняват действието на гуарата, са причина за тази функционалност. Резбата винаги е ограничена в областта на дръжката горе и ако, в редки случаи, е продължена малко надолу, неизменно се придържа към страничния ръб на дъската, и то така, че въобще да не възпрепятствува свободното й плъзгане през процепа или отвора между меките балсови трупи. Наистина си струва да се отбележи, че резбата е съсредоточена само в онази част на гуарата, която при употреба се вижда над палубата, докато участъкът, който се потапя под сала и следователно е скрит от погледите на екипажа и пътниците, е чист, неукрасен по цялата си дължина за разлика от ръкохватката на ритуалната брадва или жезъл. Като се има предвид функцията на гуарата, чиято дръжка и горна част е видима и не е изложена на никакво напрежение или триене с изключение на периодичното леко хващане с ръка, можем без риск да предположим, че преобладаващото количество дори от най-богато декорираните образци също са били употребявани в действителност — навярно от „хора с положение“ в крайморското общество.

Когато през втората половина на миналия век бяха открити в Писко първите гуари с пищна резба и постъпиха в музейни сбирки и частни колекции, те бяха просто приети за изящни образци на прединкското резбарско изкуство и макар че през 1914 г. У. Грецер успя да ги идентифицира, оттогава насам твърде малко внимание се обръща на действителното им предназначение.

Прекарал целия си живот по бреговете на Перу, Грецер е имал добрата възможност да наблюдава последните оцелели балсови салове, които, маневрирайки с гуара, все още пренасяли тонове сушена риба на север до Еквадор, а дървен материал и други стоки — до южните части на Перу. След като открива при разкопки в долините на Писко и Ика голямо количество древни гуари, съхраняващи се днес в берлинския музей по етнография „Далем“, Грецер успява да установи същността на тези находки. Той подчертава, че те представляват достатъчно убедително свидетелство за възможностите на крайморските обитатели, дори в прединкско време, да извършват редовни плавания в океана, на каквито са били очевидци първите пристигнали тук испанци.

За човек, незапознат с отличните качества на мореходните инкски салове от тръстика и балсово дърво, ще бъде трудно да проумее, че в тази област крайморските обитатели на Перу са били на много по-високо стъпало на развитие от началния, примитивен стадий. Всъщност древните перуанци са познавали добре и монолитното кану, и дъсчената лодка, но в морето те предпочитали да излизат с техните усъвършенствувани за целта съдове, които — вече казахме — са били чудесно пригодени към особеностите на местните географски условия. Господствуващата погрешна оценка за уж примитивните тръстикови лодки от тотора и салове от балсови трупи е може би една от причините за учудващо оскъдното внимание, обръщано досега на наличния изворов материал относно мореплаването на аборигените. Дори след публикацията на Грецер нерядко можеха да се видят изложени в музеите образци от перуанска гуара, означени с „ритуална лопата“ или други подобни, макар да е достатъчен само един опит, за да се разбере, че гуарата е най-неподходящото сечиво за земеделска работа. След като все повече гуари почнаха да се намират при археологически разкопки, а не просто да се появяват в сбирките на колекционерите, постепенно стана очевидна тяхната морска принадлежност, защото обикновено ги намираха заедно с рибарски съоръжения или други изделия, указващи по-скоро за мореплаване, отколкото за земеделие. Доста поразителен бе също фактът, че специфичната орнаментика на дръжката абсолютно съвпадаше с тази върху ръкохватката на местните гребла, поради което в последните години гуарата се излагаше предимно под названието „особен вид гребло“ или дори „кормило“.

Ала достатъчно е само да се взрем в дръжката, за да установим, че това любопитно изделие не би могло да служи нито за едното, нито за другото. Основно изискване за греблото е да има безупречен баланс: ръкохватката трябва да бъде разположена симетрично в края на централната ос, тъй че перото да не се извърта при загребване. Обаче дръжката на широката гуара изобщо не е балансирана: поставена е над един от горните ъгли, и то по такъв начин, че гребането с нея би било безнадеждна работа. Освен това няма вретено, където да захване другата ръка, та да се постигне равновесие. Дръжките на повечето гуари от южното крайбрежие не представляват нищо повече от прорез за пръстите, също като дръжка на полиетиленов плик. Явно е, че специализираната ръкохватка на гуарата е предназначена само за вертикално вдигане и спускане с една ръка, а не за балансирано двуръчно загребване. От друга страна пък, дръжката на гуарата никак не подхожда нито по форма, нито по функция на лост за кормило и от всичко казано дотук става ясно, че по своето практическо предназначение гуарата се различава съществено от принадлежностите, характерни за обичайните плавателни съдове в Европа.

Съвсем наскоро, през 1963 г., Д. Айслеб проведе систематично проучване на голямата археологическа колекция от прости и украсени перуански гуари, пазени в хранилищата на берлинския музей по етнография „Далем“. Той установи, че всички тези дъски имат една обща черта: наподобяват нож, като единият ръб е по-тънък и остър от другия, което позволява на това навигационно съоръжение да цепи водата с минимум съпротивление. Тази форма окончателно изключва възможността за друго предназначение освен на подвижен кил.

Когато Лотроп публикува през 1932 г. първото систематично изследване върху мореплаването на перуанските аборигени, той е бил еднакво добре запознат както с ветроходната техника и навигационните проблеми, така и с местната археология и подобно на Грецер разбира, че необикновената морска принадлежност е именно гуара — особен вид подвижен кил, който до края на миналия век е бил все още в употреба по северното крайбрежие. Той също подчертава, че наличието на гуара в погребенията по перуанския бряг от древен, предиспански период представлява археологическо свидетелство за предколумбово разпространение на ветрилото в тази област. Той посочва: „…очевидно е, че подвижният кил няма смисъл, ако плавателният съд е без ветрила.“ За разлика от кормилото и кърмовото гребло подвижната гуара е чисто ветроходно съоръжение — излишно и безполезно на съд, задвижван с гребла.

Пристигнали със своите каравели, първите испанци не обръщат никакво внимание на гуарата като навигационно средство, а само възхваляват забележителното умение на местните моряци при управлението на техните салове. Но в публикуваната през 1619 г. рисунка на балсов сал в перуанското пристанище Пайта холандският адмирал Спилберген изобразява как двама индианци с наметала, маневрирайки с ветрилото, дават нареждания на трима други моряци, клекнали на палубата, всеки хванал горния край на своята гуара, която е пусната вертикално в цепнатините между трупите. Салът няма нито кърмово гребло, нито кормило. В текста към илюстрацията Спилберген изобщо не споменава за гуара, само заявява подобно на испанците преди него, че това е един прекрасен плавателен съд и добавя, че изобразеният ветроходен сал два месеца е бил на риболов в открито море и се завърнал в Пайта с улов, достатъчен да задоволи потребностите на цялата холандска флота в пристанището.

В случая е важно да се има предвид, че сама по себе си гуарата не е говорела нищо на Спилберген или на художника, който може би е създал по негова поръчка тази интересна рисунка, тъй като в тогавашна Европа още не са били познати дори обикновените подвижни килове. Ето защо, макар да оставя на поколенията първата нагледна илюстрация на принципите на навигация с подвижен кил, Спилберген се въздържа от коментар на нещо повече от факта, че салът и ветрилата били чудесно изработени.

Сто и трийсет години трябвало да изминат, преди двамата испански морски офицери Хуан и Улоа да проявят достатъчно любопитство към навигационната техника на южноамериканските индианци, за да проникнат по-дълбоко в тайната на местната гуара. След отличното описание на различни по размер и вид балсови салове, видени от тях през 1748 г. в Гуаякил, те пишат: „Досега разгледахме само конструкцията и приложението на тези плаващи превозни средства, но тяхната най-значителна особеност се състои в това, че те плават и лавират при насрещен вятър не по-зле от кораб с кил, и то с едва забележимо отклонение от курса. Този резултат те постигат с метод на управление, различен от употребата на кормило, а именно — посредством няколко дъски с дължина три-четири метра и ширина половин метър, наречени гуари, които се поставят вертикално между основните трупи на носа и кърмата. Потапяйки едни от тях дълбоко във водата и същевременно повдигайки други, те позволяват на съда да завие по вятъра, да обърне срещу вятъра, да лавира, да легне на дрейф и въобще да извършва всички маневри, присъщи за нормален кораб. Изобретение, неизвестно досега и на най-развитите нации в Европа… когато се спусне при носа, гуарата заставя съда да обърне срещу вятъра, а като се извади, съдът тръгва по вятъра. По същия начин, ако гуарата се потопи при кърмата, съдът се насочва по вятъра, ако се извади — съдът се обръща срещу вятъра или се приближава до посоката на вятъра. Ето какъв метод използват индианците за управление на балсовите салове; понякога те прибягват до помощта на пет-шест гуари, за да предотвратят отклонението от курса, понеже е очевидно, че колкото повече гуари има под водата, толкова по-голямо е страничното съпротивление на съда — на практика гуарите изпълняват функцията на шверцове, използвани при малки съдове. Методът на управление с гуара е толкова лесен и прост, че, тръгне ли веднъж салът по желания курс, достатъчно е само една дъска да се повдига и сваля, когато стане необходимо, за да се движи балсата винаги по предначертаното направление.“

Този перуански способ за ветроходна навигация направил такова силно впечатление на двамата испанци, че те настойчиво препоръчали да се въведе в Европа. Въпреки всичко, когато Лекалие и Чарнък публикуват, съответно през 1791 и 1801 г., своите обширни трудове върху историята на световното мореплаване, те можели все още само да цитират наблюденията на Хуан и Улоа, извършени в Еквадор, и подчертават, че техниката на управление с подвижен кил е свойствена единствено за индианците от южноамериканското крайбрежие, а в Европа е неизвестна. Както споменахме, в наръчника си за френските военноморски кадети Лекалие препоръчва европейските спасителни салове да се оборудват с гуара, ала без резултат.

По-късно материали за навигация с перуанска гуара публикуват Хумболт през 1810 г. и Стивънсън през 1825 г. Последният видял в Перу балсови салове, които само с помощта на гуара „плават срещу течението и вятъра“ в продължение на стотици мили с 25-30 тона товар.

През 1832 г. Б. Морел съобщава, че балсови салове още могат да се видят на петдесет мили от брега, способни „да лавират срещу вятъра като пилотска лодка…“

Преди Пари да публикува през 1841-1843 г. големия си труд върху неевропейските плавателни съдове, той посещава северозападната част на Южна Америка, за да изучи балсовия сал. Ето какво пише по този повод: „В Перу още се употребяват салове с древна конструкция, които така добре подхождат на местните условия, че до ден днешен се предпочитат пред всякакъв друг вид съд.“ Пари прилага чертеж на балса с гуара, поместена и в това издание, но самият той не успял да наблюдава в действителност как салът лавира в морето. В същност той се отнася доста скептично към твърденията на Хуан и Улоа за неограничените възможности на навигацията с гуара и казва: „Нямах възможност да наблюдавам достатъчно тези находчиво конструирани салове, за да се уверя, че те наистина могат да изпълняват всички тия маневри…“ Но все пак прави признание, че „саловете не разполагат с други средства за управление в океана“.

Няколко години по-късно, през 1852 г., С. Скугман наблюдавал балсови салове, плаващи далеч от бреговете на Северно Перу, и съобщил, че те извършвали плавания до Галапагоските острови, разположени на близо 600 мили от континента.

Още двайсет години минават, преди първите подвижни килове да се въведат на европейски лодки, при което почти никой не се сетил да отдаде дължимото на древния народ, използвал от столетия тази система. Съгласно Лотроп опити да се нагоди подвижен кил към някои видове малки съдове били правени в Англия през 1790 г., но действителната употреба на подвижни килове в Англия и САЩ датира някъде от 1870 г. Дотогава европейските моряци използвали само шверцове, чието единствено предназначение е да служат като кил за намаляване на отклонението.

В началото на нашето столетие истинската навигация на салове с гуара изчезнала заедно с последните оцелели черти на местната култура по бреговете на Перу и Еквадор. С настъпването на двайсетия век тайната на мореплаването със сал потънала в забвение, преди да бъде приложена на европейските спасителни салове.

Когато „Кон-Тики“ бе съоръжен с гуари за своето плаване през 1947 г., етнолозите и специалистите по морско дело бяха единодушни, че подвижният кил няма да помогне на управлението, и макар членовете на експедицията да установиха, че с пет гуари е възможно салът да се задържи почти под прав ъгъл спрямо вятъра, все пак нашите опити да обърнем и лавираме срещу вятъра се провалиха напълно. В края на плаването споделяхме становището на Пари и учените след него, че балсовият сал може да се движи само по вятъра.

През 1953 г. обаче с любезното съдействие на покойния Емилио Естрада от Гуаякил получихме възможност да подновим практическите изпитания с нормален по размер балсов сал във водите на залива Плайас в Еквадор, където местните рибари все още използваха малки салове от типа на бразилската жангада, построени от три трупи. Местни хора ни помогнаха да направим балсов сал, малко по-малък от „Кон-Тики“, но пак от девет трупи, покрити с бамбукова палуба. Освен Естрада и мен на борда се намираха двама археолози — И. К. Рийд и А. Скьолсволд. По местен образец на двуногата мачта отново бе издигнато четириъгълно ветрило, а между трупите бяха поставени шест гуари — две на самия нос и две на кърмата. Други две бяха спуснати наслуки, понеже те щяха да бъдат неподвижни, изпълнявайки ролята само на шверцове. Вдигнахме ветрилото и отплавахме от брега, без да вземем със себе си гребла, кормило или кърмово гребло, запасени с наставленията, които Естрада получи от еквадорските рибари. Установи се, че при правилно взаимодействие между работата с ветрилото и движението на гуарите при носа и кърмата ние можем да лавираме срещу вятъра, наистина след няколко предварителни опита, и накрая дори успяхме да се завърнем точно на същото място, откъдето отплавахме. Методът на управление с гуара отново ни удиви със своята простота и резултатност. Още на „Кон-Тики“ бяхме открили, че ако извадим кърмовото гребло от водата, когато ветрилото е опънато, салът сам продължава по свой, постоянен курс под определен ъгъл спрямо посоката на вятъра — ъгъл, който се променя в зависимост от съотношението между гуарите на носа и кърмата. В действителност под въздействието на страничен вятър салът обикновено се завърташе около себе си и за да го възпрем, ние трябваше да спуснем повече гуари или трябваше да извадим гуарите от противоположния край на сала. Отначало трудности възникваха само когато искахме да направим пълно обръщане и да лавираме срещу вятъра, но и този проблем бе разрешен, след като повдигнахме рея на четириъгълното ветрило до равнището на свръзката между двата стълба на двуногата мачта, давайки й по този начин възможност да се върти свободно на една или друга страна. Посредством бързо обръщане на ветрилото и също тъй бърза промяна в съотношението между потопените гуари на носа и кърмата в критичния момент, когато завъртащият се съд поема вятъра точно отстрани, салът с готовност правеше пълно завъртване и се насочваше по нов курс срещу вятъра. След това оставаше само да се пренаредят гуарите, за да ни позволят да лавираме срещу вятъра, което би могло да се постигне и с нормален ветроход с кил.

И така, днес вече знаем, че няма предел за дължината на плаванията, които плавателните съдове на южноамериканските аборигени могат да извършват в Тихия океан. Със своята способност да управляват при всякакви условия масивните мореходни салове от балсово дърво древните обитатели на Перу и Еквадор са били на изключително високо ниво на развитие по отношение на морското дело, тъй че е необходимо съвременният човек да преоцени напълно предубеждението си спрямо мореплаването в Андската област. Само тогава няма да буди недоумение у нас историческият факт, че хората на Писаро са срещнали голям перуански балсов сал, натоварен със стока за Панама, че моряците на борда били придружавани от жени и че рибари, войници и пътешественици дръзвали да излизат на далечни плавания в открития Пасифик.

Сред наистина изключителния по своята култура народ на древно Перу е имало племена и цели народности, които са били по-скоро роби на морето, отколкото на сушата, чието съществуване се основавало на вековна морска традиция.