Тур Хейердал
Древният човек и океанът (5) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава IV
Брадатите богове преди Колумб

Нито едно от обстоятелствата около първата среща на европейците с Америка не е озадачило толкова останалия свят, колкото твърдението на ацтеките, че испанците не са първите бели брадати хора, дошли при тях през Атлантическия океан. През целия път на испанците от Мексико и Централна Америка до Перу те били посрещани с отворени обятия и почтително наричани с името на легендарните светлокожи пришълци, носители на висока култура, които са се подвизавали из същите области в далечното минало. На всяка крачка в този регион конкистадорите се натъкват на внушителни развалини и монументи, останали от представители на изчезнали цивилизации, и навсякъде местните племена неизменно приписват паметниците на благородните бели и брадати пришълци. Цели народи пазели живи такива спомени, съставляващи основата на техните исторически предания и религиозни вярвания. Пристигането и дейността на белите брадати учители са описани с йероглифно писмо на направени от хартия предколумбови ръкописи, също са отразени на каменни монументи и керамични изделия. Брадите на испанците, подобно брадите на техните легендарни предходници, направили особено силно впечатление на индианците, които нямат косми по лицето. Запазените предания за тия легендарни пътешественици несъмнено повлияха върху хода на световната история, като съдействуваха на Кортес и Писаро с шепа хора да завладеят двете най-могъщи нации в тогавашния свят — огромните империи на ацтеки и инки, — без да срещнат никаква въоръжена съпротива.

Дали изображенията на предколумбови пришълци отвъд океана са чиста измислица на голобрадите индианци, които не са могли по-сполучливо да обяснят кой е основателят на техните цивилизации, или са почерпани от действителни контакти с древни мореплаватели от Стария свят?

Настоящата глава първоначално бе отпечатана през 1971 г. като част от сборника „В търсене на Америка“.

* * *

Интересът ми към въпроса, дали човек е прекосил Атлантика преди Колумб, се породи, колкото и парадоксално да звучи, от проучванията ми в Тихия океан и по-специално от запознаването с наличната литература за загадъчния произход на полинезийците и тяхната култура. Някои известни стари автори като А. Форнандер, С. П. Смит, У. Дж. Пери и И. Бест, писали в началото на века, единодушно и без двоумение посочват убедителни свидетелства, че Полинезия, и по-точно остров Пасха, била най-напред заселена с пришълци от Египет, Месопотамия или от някой друг център в областта на високоразвита древна култура в Източното Средиземноморие. Тези специалисти по полинезийските въпроси изтъкват, че между двата антиподни региона съществуват смайващи сходства, като например съвършена мегалитна зидария, стъпаловидни храмови пирамиди, монолитни статуи, мумификация, трепанация, жреци царе, династични бракове между братя и сестри, календар, генеалогия, богове с произход от слънцето, плочки с йероглифно писмо. При това неизменно се твърдеше, че хипотетичният път на миграцията от Източното Средиземноморие до Полинезия преминава през Индийския океан, Малайския архипелаг, Микронезия, или Австралия с Меланезия, обхваща цяла Полинезия и накрая достига остров Пасха. Ала единствено на този малък остров в съседство с Южна Америка бяха открити писменост и други важни културни елементи, които имат аналози в Източното Средиземноморие. Тъй като из огромните морски и континентални пространства, за които се предполага, че са преминати от преселниците, няма никакви следи от тях, за по-предпазливите учени впоследствие не бе никак трудно да отхвърлят тия първи дифузионистични теории като неоснователни и в географско, и в хронологическо отношение. И все пак такива ранни дифузионистични открития като факта, че има съвпадение на някои важни богове и географски наименования между древен Египет и Месопотамия, от една страна, и Полинезия, от друга, са оставили траен отпечатък върху литературата за Полинезия. Така например слънцето и богът на слънцето са били известни в древен Египет под името Ра — по същия начин наричат слънцето на всеки от стотиците полинезийски острови. И още нещо: полинезийските предания единодушно споменават уру като важно название на племе и поселище в далечната им прародина, което се тълкува като указание за древния културен център Ур в Месопотамия. Независимо че старите теории за пряка миграция от Ур и Египет бяха отхвърлени от повечето учени, идеята, че древните култури от Източното Средиземноморие и арабския свят имат някаква неясна връзка с произхода на полинезийците, никога не изчезна напълно от подсъзнанието на специалистите по Полинезия.

Ако погледнем глобуса, ще видим, че пътят от Двуречието до остров Пасха е по-кратък през Атлантика и Америка, отколкото през Индийския и Тихия океан. От Мексико до Перу — област с високоразвита култура — се срещат споменатите културни елементи, сходни за Средиземноморието и Полинезия, от които няма намерени никакви следи по целия индо-тихоокеански път. Всъщност името уру от полинезийските легенди е също название на важно древно племе, което живее днес по бреговете на перуанското езеро Титикака и за което се предполага, че преди е обитавало цялата област от мегалитните руини в Тиауанако до тихоокеанското крайбрежие. По време на конкистата индианците уру са били главните строители на тръстикови лодки край Титикака — живеели на плаващи острови, направени от тръстиката тотора. Същата тази тръстика, ендемичен южноамерикански вид, била пренесена от човешка ръка на остров Пасха и засадена в местните сладководни езера, за да се правят от нея там същите лодки, каквито изработвали индианците уру. А според преданията на остров Пасха божеството, донесло там чуждоземната сладководна тръстика, се наричало уре.

Два от най-важните на света морски конвейери, съставляващи споменатите маршрути на Колумб и Менданя съответно през Атлантика и Пасифика, водят направо от Средиземноморието в Полинезия — Панамският провлак представлява леко преодолимо сухоземно препятствие за плаващите по вятъра пътешественици. Първият европеец, стъпил в Полинезия — Менданя, — в действителност е отплавал именно от Средиземноморието, прекосил е пеша Панамския провлак и през Перу е стигнал Полинезия. Както казахме в една от предишните глави, няма логика да се допусне, че маршрут, достъпен за европейците от шестнайсети век, не е бил проходим за носителите на великите древни цивилизации.

Макар че трябваше да минат години, преди да се убедя от опит колко лесно може да се преплава с примитивен съд разстоянието от Африка до Америка и оттам до Полинезия, аз още в началото на изследователската си дейност предположих, че първите разпространители на култура са достигнали остров Пасха и съседните полинезийски архипелази от Южна Америка, независимо от това дали тропическа Америка е получила „вдъхновение“ от древния средиземноморски свят или не. Като мнозинството учени, занимаващи се с произхода на полинезийската култура, и аз обърнах внимание на нейния смесен характер: островите в крайния Източен Пасифик са приели не една група преселници. Географската ми подготовка, натрупаните знания, пък и практическият опит от живота сред аборигените в Полинезия ми помогнаха да стигна до извода, че културните елементи от Югоизточна Азия са дошли на тукашните острови от Филипинско море по японското течение до северозападното крайбрежие на Америка и оттам са се разпространили по архипелази, посетени много преди това от прединкски мореплаватели от Южна Америка.

Ала расовият състав на полинезийците си оставаше загадка, независимо към кои тихоокеански брегове се отнасяше техният произход. Макар и в расово отношение да са явни мелези, полинезийците като цяло спадат към най-високите хора на земята, голям процент от тях имат издължени глави и нерядко кожата им има светъл оттенък, с какъвто се отличават обитателите на Южна Европа. Специалистите по физическа антропология отбелязват, че навред из Полинезия се среща предимно европоидният тип, наричан още арабско-семитски, за който е характерен силно извит нос, тънки устни, буйна брада и понякога червеникавокафява коса на вълни. Първите европейски мореплаватели забелязват индивиди от такъв тип по целия път от остров Пасха до Нова Зеландия и островите Чатъм. Самите полинезийци наричат този съставен тип от населението, който често присъствува в цели родове, с името уру-кеу и смятат, че представителите му са потомци на русокоси и светлокожи полубогове, живели първоначално на същите тия острови. Физическите белези на полинезийците, обитаващи Източния Пасифик, чувствително ги отличават от жителите на Западния Пасифик, а европоидният елемент особено силно се отклонява по гореспоменатите характеристики от папуа — меланезийците, негритосите, малайците и индонезийците, обитаващи област, откъдето повечето съвременни учени допускат, че идва населението на Полинезия. Физиологическата загадка на европоидния компонент сред полинезийците спомогна да се продължи животът на привидно налудничавите теории относно присъствието на средиземноморски елемент в Източния Пасифик.

На пръв поглед не изглежда, че с приемането на Америка за изходна точка проблемът ще се разреши. Южноамериканските индианци не притежават европоидни черти и са много сходни с малайците, с които ги свързва общо древно родство. Ако не се смята сходството им с полинезийците по кръвна група и форма на носа, южноамериканските племена се различават толкова от островитяните в Източния Пасифик, колкото и жителите на Югоизточна Азия и Западния Пасифик. Високи и червенокоси индивиди били еднакво неизвестни и в двата края на Полинезия, когато европейците пристигат. Дребните и кръглоглави, с жълто-кафява кожа обитатели на Индонезия и Южна Америка са голобради. Тогава откъде островитяните на Полинезия са придобили необичайните европоидни черти?

На остров Пасха, най-отдалечената полинезийска суша от Азия и съответно най-близка до Новия свят, се пазят подробни предания, според които древните прародители на островитяните били дошли от някаква голяма пустинна земя на изток, т.е. от страната на Южна Америка, след като плавали шейсет дни по посока на залязващото слънце. Помнещите своята история смесени жители на остров Пасха твърдят, че някои от техните най-ранни предшественици имали бяла кожа и рижа коса, а други били мургави и чернокоси. Това се потвърждава и от първите европейци, стъпили на острова. Когато холандците начело с Рогевен откриват Пасха през 1722 г., те записват, че сред първите аборигени, качили се на кораба им, имало „един напълно бял човек“, докато общо за островитяните отбелязват следното: „… част от тях са смугли, други доста светли, а имаше и неколцина с червеникава кожа, сякаш бяха силно обгорели от слънцето.“

Всички първи посетители от Европа също споменават, че някои от обитателите на остров Пасха не само са високи и светлокожи, но имат още и мека, червеникава коса. Възможно ли е такива хора да са потомци на преселници от изток, от Южна Америка, където индианците кечуа, аймара и уру притежават физическите белези на чернокосите, мургави и крайно дребни жители на Югоизточна Азия? И не е ли изключено представителите на прединкската култура в Перу да са се отличавали с черти, различни от тези на ниските, кръглоглави индианци, населяващи същите места в исторически времена?

Любопитно е, че в най-старите предания, събрани на остров Пасха, островитяните назовават отдалечената на шейсет дни път на изток земя, отгдето предците им дошли, с определението „Място за погребения“. И добавят: „В тази земя климатът бил толкова горещ, че понякога хората умирали от топлина, а имало и сезони, когато растенията и всичко живо изгаряли и се спаружвали под палещото слънце.“

На запад от остров Пасха, по целия път до Югоизточна Азия, не се среща земя, отговаряща на това описание — всички брегове са покрити със зеленина и даже с гъсти джунгли. Ала на изток, в посоката и на разстоянието, указано от островитяните на Пасха, се намират пустинните брегове на Перу и Северно Чили и никъде в Пасифика няма друга територия, която по-добре да съответствува и по климат, и по название на описанието, дадено от местните жители. В крайбрежните области на Перу най-вече неголямата сезонна влажност позволява да се развие само оскъдна растителност, която през сухите месеци изгаря под огнените лъчи на слънцето. Освен това пустините по целия южноамерикански бряг са изпъстрени с почти непрекъснат низ от некрополи, много от които са се разпрострели на огромна площ в резултат от струпването на човешки останки и погребални предмети, способни да се съхраняват кажи-речи вечно при този климат без дъжд. Всъщност именно климатът и множеството погребения ни дават възможност да изучим останки от хора, живели в древни времена, докато в съседните територии с по-влажен климат — Централна Америка, Мексико и тихоокеанските острови — органическите вещества бързо се разлагат.

По този начин съвременните археолози разполагат с пряко доказателство за забележителния факт, че основателите на най-ранната прединска цивилизация в Перу са мумифицирали съвършено. А в действителност мумификацията чрез изваждане на вътрешностите през ануса и консервиране на трупа със смоли и масла е била разпространена не само в Перу, но и в близка Полинезия, докато на Малайския архипелаг е била напълно непозната. Ала ако и днес съществуват стотици мумии от пустинния район на Перу, за широко разпространения обичай да се мумифицират властници във всички краища на Полинезия — от остров Пасха на изток до Хавайските острови на север и Нова Зеландия на югозапад — свидетелствуват главно писмените документи на първите европейски мореплаватели. Масовото разпространение на тази сложна процедура в тропическата островна област, където влажният климат не позволява трайно съхранение на мумията, само по себе си показва, че обичаят трябва да е дошъл от общ културен източник извън островната област с по-подходящ климат за сполучлива мумификация. И тъй като той няма как да е бил пренесен на островите от Югоизточна Азия, където е непознат, още по-голямо внимание заслужава откритието на две царски мумии в хавайска пещера, които са увити в неизвестни, неполинезийски растителни влакна и поразително приличат на прединкските мумии от Тиауанако. Несъмнена загадка за местните учени, находките бяха оставени на склад в хонолулския музей „Бишъп“. Дори и маската, украсяваща горната част на една от хавайските мумии, напомня за маските на подобни мумии от древно Перу и планинските райони на Мексико.

Влажният климат в тропическите гори на Централна Америка и низините на Мексико не е позволил да се запазят там толкова древни човешки останки, въпреки че мумийни маски се срещат често. Нефритовата маска и изгнилите късове червен плат към разядените кости, открити под каменния капак на колосалния саркофаг в мексиканската погребална пирамида в Паленке свидетелствуват за отчаяни опити да се направи мумификация.

Дали прединкските мумии в Перу притежават същите общи черти — нисък ръст, подчертано кръгла форма на главата и остра черна коса, — които отличават индианците, населяващи днес тази област? Или в предиспански времена населението на Перу е било по-разнородно и е включвало високи и светлокожи етнически типове, подобни на жилката уру-кеу в съседна Полинезия?

Когато в средата на миналия век обширните разкопки на перуанските некрополи почнаха да доставят на науката значителни количества балсамирани глави, европейските антрополози бяха озадачени от факта, че някои от тях — както по отношение на черепната форма, така и по цвета и строежа на косите — притежаваха черти, смятани за чужди на коренното население на Америка. През 1862 г. Д. Уилсън установи, че изследваните от него коси на индианци от други погребения „запазват черния си цвят и твърда структура, останали непроменени нито от времето, нито от престоя под земята“. А в древноперуанските гробища при Атакама той намерил мумии с кафява, мека, вълниста коса, което му дава основание да заяви, че те „разкриват важни отклонения от една измежду най-постоянните и всеобщи характеристики на съвременните американски раси“. Той дори споменава за „съществени различия в черепната конфигурация“.

Уилсън останал особено поразен от съдържанието на един гроб в залива Чакота на тихоокеанското крайбрежие под Тиауанако. В него се намирали мумиите на мъж, жена и дете — очевидно хора от знатен произход. Към погребалните предмети спадали няколко съвършено запазени яркоцветни торби с кичури човешка коса, вероятно принадлежащи на членове от същото семейство. За мъжката мумия Уилсън казва: „Косите не са претърпели никаква или почти никаква промяна и се различават съществено от косите на североамериканските индианци, тази най-характерна черта. Те са кафяви на цвят и фини по строеж като най-изящните англосаксонски коси.“ И по-нататък: „Трупът на жената от същото погребение, общо взето, се отличава със сходни черти. Косите са по-къси и малко по-остри, ала в сравнение с косите на северните индианци са фини. Те са гладки, грижливо сплетени и светлокафяви на цвят…“

За черепа на детето Уилсън пише, че е „гъсто покрит с много фина, тъмнокафява коса“. Най-забележително е неговото описание на различните видове коси и цветните торби: „Строежът на всички кичури е фин, имат разнообразен оттенък — от светлокафяво до черно — и както личи, не са претърпели никакви изменения.“ Уилсън наблюдавал и други образци, които били „не само кафяви на цвят, но и извънредно фини, на къси вълни, доближаващи се до къдрици“.

Уилсън е един от първите учени, заподозрял въз основа на тези и други подобни наблюдения, че в предиспански времена Перу е било обитавано от смесено население. Той подчертава, че физическите белези на добре запазените мумии от перуанското крайбрежие говорят в ущърб на предполагаемото единство между физическия облик на населението, живяло в западното полукълбо преди идването на европейците.

През 1925 г. видните археолози Дж. С. Тело и С. К. Лотроп откриха два първостепенни некропола на полуостров Паракас в южната част на централното перуанско крайбрежие. В погребалните каверни и каменните гробници, датирани по-късно чрез радиовъглеродния метод около III век пр.н.е., бяха намерени няколкостотин грижливо бинтовани мумии на знатни личности. Интересно е да се отбележи, че в съседство с гробовете непрекъснато излизат много датирани от същия период гуари — своеобразен подвижен кил, използван при плаване с ветроходен сал, — които свидетелствуват за оживено мореплаване в прединкски времена. След като цветните, изящно изтъкани погребални одежди от памук бяха свалени от прекаралите повече от 2000 години под земята паракаски мумии, беше установено, че физическите белези на труповете се различават чувствително от характерните черти на известните южноамерикански племена. Когато през 1943 г. специалистът по физическа антропология Т. Д. Стюарт анализира скелетите на тези прединкски мумии, той откри значително несъответствие по отношение на ръста между паракаските мумии и скелетните останки на познатите нам перуански индианци и констатира, че първите се отличават със значително по-масивно телосложение. И тъй като дотогава господствуваше мнението, че хората от прединкската епоха са от същия етнически корен като известните на историята индианци от Перу, откритието на Стюарт предизвика голяма изненада. Неспособен да намери анатомическо обяснение, Стюарт допусна, че „може би става въпрос за отбрана група едри мъже, нетипични за населението като цяло“. Дори да оставим настрана факта, че няма свидетелства някъде по света да се е прилагало балсамиране само на избрани, високи хора, според тази теория кандидатите трябва да са били стотици. От друга страна, богатите погребения и грижливата обработка на телата показват, че мумиите в Паракас не са на прости рибари или селяни, а са изключително на лица от висок ранг.

Стюарт също открива, че по форма черепът на паракаските мумии е подчертано по-тесен в лицевата си част от този на познатите нам индианци. След като отново не успява да даде анатомическо обяснение на тази разлика, той изказва предположение, че изменението може да е вторично, дошло в резултат на изкуствена деформация на темето, практикувана в района на Паракас. Това обяснение изглежда още по-неправдоподобно, като се има пред вид, че подобни деформации върху горната част на черепа на деца са се извършвали много често както в Новия, така и в Стария свят, без лицевата страна впоследствие да се е стеснила.

За да не предизвика погрешни заключения, основани на черепна деформация, Стюарт се въздържа от теоретизиране върху естествения черепен индекс на паракаските мумии, който се различава от нормите на кръглоглавите американски индианци. Година след проучванията на Стюарт обаче друг учен, А. Л. Кребер, съобщавайки за прединкски черепи от крайните северни части на същото крайбрежие, заявява, че мнозинството от недеформираните черепи на представители от древната култура Чиму са удължени. Оказа се, че тези цивилизовани хора, построили големите прединкски пирамиди в Перу, не са идентични със своите исторически наследници, чиито глави са неизменно кръгли като на индонезийците. Още повече, според специалното изследване на А. Шервин, разкопките в главното прединкско селище в Тиауанако показват, че и в този зародишен център на южноамериканската цивилизация се наблюдава явна смесица между разни типове черепи. Тиауанакските черепни индекси се колебаят от 71.97 до 93.79 — т.е. от крайна издълженост до пълна закръгленост. Излиза, че преди времето на инките в основните културни центрове на тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка са съжителствували хора със съвършено различна форма на черепа.

Докато Стюарт изследваше необикновените скелетни останки на червенокосите паракаски мумии, М. Тротер успоредно с него анализира косата в късчета от скалпа на десет черепа. Тя съобщи, че макар преобладаващият цвят да е „ръждивокафяв“, срещат се и „много светли, руси коси“. Косата на два от скалповете тя определя като „несъмнено вълниста“.

Тротер посочва, че от формата на сечението на косъма зависи до каква степен косата ще бъде начупена или къдрава. Сечението на правите, монголоидни коси на днешните американски индианци е винаги кръгло, докато при европейците обикновено е овално. Косите на паракаските мумии не се поддават на строго разграничение: „Формата на сечението е така разнообразна, че има образци от всички разновидности.“

А ширината на напречното сечение, наред с неговата форма и цвета на косъма, е още един фактор при определянето на типовете човешка коса. Монголоидните и индианските коси са много по-дебели в сравнение с косите на повечето европейци. Тротер установява, че и в това отношение паракаските мумии се отклоняват чувствително от очакваните норми: „Косъмът е много по-тънък, отколкото при другите индианци…“ Въпреки големите различия между отделните скалпове тя определя, че средната дебелина на всички образци е с около трийсет процента по-малка, отколкото би трябвало да се очаква, ако мумиите съответствуваха на индианските стандарти. Тротер била толкова озадачена от получените резултати, влизащи в разрез с общоприетото гледище в тогавашната антропология, че не успяла да намери никакво друго обяснение освен възприетото от Стюарт при неговите скелетни анализи: допуска, че мумиите вероятно не могат да бъдат предпоставка за изводи, понеже нищо чудно да не дават вярна представа за балсамираните индивиди. Не било изключено косата на сивокосите индианци да е станала руса в гробницата, а на чернокосите — рижа, докато формата и дебелината на напречното сечение биха могли да се изменят вследствие на дехидратацията.

В отговор на моите запитвания през 1951 г. Тротер отново се зае с проблема, този път съвместно с О. С. Хигинс, специалист по анализа на коси и влакна. Тя стигна до извода, че в публикацията си от 1943 г. е допуснала две грешки: първо, погрешно нарича балсамираните лица в Паракас индианци, и второ, предположението й, че косата би могла да изсветлее, е невярно. Съществуващите доказателства според нея „не опровергават факта, че оригиналният цвят на косата е бил червеникавокафяв, нито че оригиналното й сечение е било тънко“.

Но нима съвпаденията няма да станат твърде много, ако приемем, че избирателните погребения, черепните деформации и посмъртните изменения са придали на тези мумии черти, които рязко ги отличават от обикновените индианци и в същото време неотстъпно ги сближават с приличните на европейци носители на цивилизация, описани така живо от ацтеки и инки и от испанските конкистадори. Съзнавайки напълно, че на науката може никога да не й се удаде по-добра възможност да вникне във физическия облик на създателите на предколумбовите цивилизации от тази, която предлага изучаването на мумиите, аз също се обърнах към водещия авторитет по въпроса, У. Р. Доусън, известен със своите проучвания върху египетски и перуански мумии. Той ми писа следното: „Моето мнение е, че човешките коси не претърпяват никакви явни промени след смъртта. Косата на индивид с вълниста или къдрава коса си остава такава, каквато е, същото важи и за хората с права коса. При мумии и обезводнени трупове косата обикновено е крехка и чуплива, ала това е естествена последица от изсушаването на мастните жлези… Много е съмнително изменение в цвета на косата да настъпи при труп, който никога не е бил изваждан на светлина… И така, всички свидетелства, с които разполагам, показват, че природата на косата не се променя посмъртно с изключение на това, че изсъхва и става чуплива.“

Червенокоси мумии бяха намерени и на Канарските острови, ала цветът на косата им никога не е бил поставян на разискване, защото първите европейци, дошли тук, със собствените си очи се убедили, че коренното население гуанче се отличава със светла кожа и червеникавокафява коса. Египетските мумии са чернокоси, каквито са били и древните египтяни. Изключение прави само добре запазената мумия на фараона Рамзес II, която има руса коса, но ние знаем, че фараонът в действителност е бил рус, което се потвърждава от цветните фрески на храмовите стени в Карнак, на които той е изобразен с жълта коса. Като се има всичко това пред вид, изглежда неуместно да се твърди, че анализираните перуански мумии не дават вярна представа за етническата група, към която принадлежат. Ако се изхожда от такава позиция, откриването на паракаските мумии не е от никаква полза за науката и който иска да узнае как са изглеждали тия древни хора, не би могъл да научи нищо, изследвайки техните останки. Ако обаче приемем, че мумиите са съхранили истинския облик на балсамираните индивиди — с явно кавказоидни, немонголоидни черти, — тогава ще намерим в прединкско Перу това, което търсим: естествения извор на жилката уру-кеу, разпространила се на близките полинезийски острови, както и обяснение за произхода на русите предшественици на островитяните от Пасха, дошли според местното население от пустинна земя на изток, известна под името „Място за погребения“.

Източникът на кавказоидния елемент в Полинезия не е необходимо да се търси на другия край на света, в Европа или Мала Азия: съществуват достатъчно археологически свидетелства, които говорят, че този физически тип е имал представители на най-близкия бряг източно от Полинезия векове преди да се заселят островите. Възможно ли е Канарското течение да е довело от Стария свят в Новия хора, които по-късно преминали през тропическите области на Америка, като оставили след себе си мумии и други елементи от културата на Източното Средиземноморие?

Не е нужно да задълбаваме много в литературата за Перу, за да разберем, че местните исторически извори са пълни с предания за бели брадати пришълци, дошли незнайно откъде и заминали в Пасифика дълго преди идването на испанците. Когато Франсиско Писаро открива Перу, той бил придружаван от своя братовчед, летописеца Педро Писаро, който документирал за потомството, че някои представители на местните управляващи класи били „по-бели от испанците“, а сред индианците се срещали хора хем светлокожи, хем русокоси. Писаро добавя, че според инките последните са наследници на техните богове, виракочите. Всъщност веднага щом испанците стъпват на перуанския бряг, инкски вестоносци с щафета отнесли на императора в планините новината, че виракочите, или хората от морска пяна, са се върнали, както били обещали според местните предания. Обитателите на Перу били голобради, но въпреки това имали в езика си думата „брада“ (сонкхасапа), а също и дума за означаване на бял чужденец — виракоча, с която и днес често назовават европейците. Благодарение на брадите си и бялата кожа Писаро и хората му били оставени да минат безпрепятствено през укрепените планински долини на Перу и да покорят най-голямата империя на света по онова време, чиято огромна армия благоговейно съзерцавала завръщането на тия виракочи, чиито предшественици играли такава важна роля в народните предания на инките.

Мнимите виракочи под водачеството на Писаро се възползвали в пълна мяра от грешката на инките относно тяхната самоличност. Те безнаказано удушили императора пред очите на собствените му воини и нахлули в свещения храм на Куско, където открили реалистични изображения от злато и мрамор на предводителя на истинските виракочи — Кон-Тики Виракоча, когото инките обожествявали. Испанците претопили златната статуя, а мраморната разбили, като в дневниците си записали само това, че и двете изображения били „с коса, телосложение, черти на лицето, одежди и сандали също като на апостола св. Вартоломей, както го рисуват зографите“.

Конкистадорите продължили на юг през Андското плато, грабейки и плячкосвайки по целия път от Куско до огромния инкски храм на Виракоча в Кача. Във вътрешността на този архитектурен шедьовър те намерили нова грамадна каменна статуя на жреца цар Кон-Тики Виракоча, изваян във вид на мъж с царствена осанка, дълга роба и брада. Тогавашният хронист Инка Гарсиласо описва епизода така: „След като видяха храма и споменатата статуя, испанците решиха, че свети Вартоломей може да е идвал чак в Перу да проповядва на езичниците и че в негова чест индианците са направили тази статуя.“ В действителност брадатата статуя и разказите на инките за странствуващия чужденец, посетил Перу със своите бели брадати придружители в далечното минало, направили такова силно впечатление на испанците, че дълги години храмът и каменната фигура останали непокътнати. А метисите от Куско основали братство, приемайки статуята на св. Вартоломей за свой покровител. В края на краищата обаче испанците осъзнали грешката си и грамадният храм бил разрушен; брадатата статуя първо била обезобразена, а после изнесена и разбита на парчета.

Докато напредвали през обширната империя на инките, испанците се натъкнали на гигантски мегалитни градежи с прединкски произход, които били изоставени векове преди Колумб и сега били в развалини. Един от най-внушителните образци на мегалитна архитектура в Новия свят бил открит във Винаке, между Куско и океана. В писанията си от 1553 г. тогавашният испански летописец Сиеса де Леон съобщава: „Запитате ли индианците кой е построил тия древни паметници, те неизменно отговарят, че строителите били бели брадати хора като нас, които дошли по тия места векове преди царуването на инките и се установили да живеят тук.“ Колко здраво са вкоренени тези предания в народната памет най-добре се илюстрира от факта, че 400 години след Сиеса де Леон перуанският археолог д-р Л. Валкарсел, заел се да изследва развалините във Винаке, получил същия отговор: съоръженията са построени от чуждоземци, „бели като европейци“.

Испанците продължили на юг до езерото Титикака и навлезли в лоното на някогашните виракочи. Навред из империята на инките преданията единодушно посочват за център на тяхното местожителство остров Титикака в едноименното езеро, както и съседния град Тиауанако с неговата грамадна каменна пирамида, мегалитни стени и монолитни статуи. Сиеса де Леон пише: „Много индианци заявяват, че преди инките да завладеят страната, в Каляо имало двама велики господари — Сапана и Кари, — които завоювали ред пукари — крепости. Индианците добавят, че единият от вождовете проникнал на големия остров в езерото Титикака и открил там бели хора с бради; помежду им се завързала такава битка, че всички те били избити…“

Във втората част на хрониката си летописецът се връща на същата тема: „Те още разказват това, за което писах в първата част, а именно, че в минали времена на остров Титикака живеели хора с бради, бели като нас, и че вождът на име Кари дошъл от долината Кокимбо до мястото, където днес се намира Чукито, и след като основал там няколко селища, отишъл с хората си на острова. И влязъл в такъв голям бой с обитателите му, че всичките ги избил.“

В отделна глава за тъй наречените от него дървени строежи на Тиауанако Сиеса де Леон казва следното: „В присъствието на Хуан де Варгас аз попитах, туземците дали тия постройки са вдигнати по времето на инките, на което те се изсмяха и категорично заявиха, че са построени, преди инките да установят своята власт… От това, а и от факта, че те също споменават за някакви брадати обитатели на остров Титикака, както и за други, построили величествения градеж във Винаке, може навярно да се заключи, че преди царуването на инките тук е живяло интелигентно племе, дошло незнайно откъде, което е създало тия неща. И понеже е било малобройно, а туземците много, не е изключено цялото да е било избито във водените войни.“

Когато 350 години по-късно А. Ф. Банделие идва да прави разкопки сред руините на остров Титикака, той отново чул тази версия. Казали му, че в много древни времена островът бил населен с господа от неизвестно потекло, подобни на европейците; те съжителствували с местни жени и техните деца всъщност били инките, които „изгонили благородниците и сами се настанили на острова“.

Всички летописци, съпровождали конкистадорите или посетили Перу непосредствено след конкистата, споменават в хрониките си за прединкските виракочи. Макар да се различават в подробностите, понеже осведомителите им са били от най-различни краища на огромната инкска империя, по същество техните сведения съвпадат напълно. Сред хронистите на испанците е имало и професионални инкски историци, които са предавали от поколение на поколение историята на народа си, понякога с помощта на писмо във вид на връв с възли — кипу — или на зографисани дъсчици. Общо за всички разкази за това, как е била донесена културата в Перу, е признанието, че в една или друга степен инките са водели живот на диваци, докато в страната им не пристигнал светлокож брадат чужденец със своята свита, за да им покаже основите на цивилизацията, след което заминал.

Инка Гарсиласо привежда следния удивителен разказ за най-старата история на Перу, получен в отговор на негови въпроси към чичо му, член на царската фамилия: „Племеннико, с голямо удоволствие ще отговоря на въпросите ти и ти трябва да запазиш в сърцето си това, което ще чуеш… Знай, че в древни времена целият тоя край, който познаваш, е бил покрит с гори и гъсталаци и хората са живеели като диви зверове, без религия и управление, без градове и къщи, без земеделие и без облекло, защото те не са знаели как се тъче ни памук, ни вълна, та да си направят дрехи. Живеели по двама или трима в пещери, цепнатини в скалите и землянки. Досущ като животни, ядели корени и билки, а също и човешко месо. Покривали телесата си с листа и дървесна кора или с животински кожи. С две думи, живеели като стадо елени или друг дивеч и дори с жените се държали като скотове, защото никой от тях не знаел какво значи собствена жена.“

Когато описва времето „преди инките да се възцарят в тия царства, преди още да се чуе за тях дори“, Сиеса де Леон казва, че периодът на варварството приключил с появата на човешко въплъщение на слънцето, заселило се на остров Титикака: „После, разказват те, от юг дошъл (в Куско) бял човек с едър ръст, който със своя вид и държане внушавал дълбоко уважение и подчинение… На много места той поучавал хората как трябва да живеят, обръщал се към тях с любов и нежност, като ги съветвал да правят само добро, да не причиняват злина и болка на ближните и да бъдат състрадателни и милостиви към всички. В повечето части на страната обикновено наричат този мъж Тикивиракоча, ала в провинцията на Каляо го именуват Туапака, а на други места — Арунауа. В много области населението е построило храмове, където са поставени каменни блокове, изваяни по негово подобие…“

Летописецът Бетансос, взел участие в откриването на Перу, пише: „Когато попитах индианците как е изглеждал този Виракоча, който техните предшественици са видели, те отговориха, че, доколкото знаят, той бил висок мъж с бяла дреха до петите, препасана с пояс; косите му били къси, на главата си имал тонзура, подобно на свещеник; пристъпвал тържествено и в ръцете си носел нещо, което днес им се струва, че приличало на требник, какъвто носят свещениците.“

Обаче няма ясни сведения откъде е пристигнал Кон-Тики Виракоча. Летописецът Андагойя, участвувал също в конкистата, пише: „Няма никакви данни откъде е дошъл той с изключение на това, че на местен език Виракоча означава морска пяна. Той бил с бяла кожа и брада като испанец. След като разбрали неговото голямо благородство, жителите на Куско сметнали достойнствата му за божествени и го приели за свой вожд…“

Летописецът Сарате посочва езерото Титикака като възможна родина на Виракоча: „Според някои той бил наричан Инка Виракоча, което означава морска пяна или мазнина, и понеже хората не знаели къде се намира страната, от която дошъл, те повярвали, че е произлязъл от това езеро.“ А Гомара казва: „Някои възрастни индианци също твърдят, че той се именувал Виракоча, което значи морска мазнина, и че бил довел хората си през морето.“

Самото име Кон-Тики Виракоча е съставено от три названия на едно и също бяло брадато божество. В прединкски времена по перуанското крайбрежие той бил известен като Кон, а в планините като Тики, или Тикки, но щом езикът (кечуа) и властта на инките обхванали цялата страна, инките установили, че имената Кон и Тики всъщност се отнасят до божеството, наричано от тях Виракоча. И за угода на всички хора в империята им те обединили трите имена в едно.

В легендите на индианците чиму, обитаващи северните брегове на Перу, се разказва една интересна история за това как божеството било пристигнало по море от север. Докато повечето предания в планините говорят, че Виракоча внезапно се е появил при езерото Титикака като въплъщение на слънцето, по-светските легенди, разпространени по океанското крайбрежие под Титикака, разказват за бледолик рус човек, който дошъл по море от север, престоял за кратко при крайморските индианци и после се изкачил до езерото Титикака, където утвърдил своята хегемония чрез измама: русокосите си деца той представил на индианците за свръхестествени потомци на слънцето.

Човешкият облик на Виракоча се разкрива и от една планинска легенда, според която той „бил много хитър и мъдър и се обявил за рожба на слънцето“. Всички планински предания са единодушни, че неговото първо местожителство било на остров Титикака, след което той се отправил с флота от тръстикови лодки към южния бряг на езерото, където построил мегалитния град Тиауанако. Виракоча и неговите бели брадати спътници недвусмислено биват наричани митима — инкската дума за преселник, колонист. Те въвели отглеждането на култивирани растения и научили индианците как да ги засаждат по изкуствено напоявани тераси; показали им също как да строят каменни домове и да живеят в организирано общество със закон и порядък; запознали ги с употребата на памучна тъкан, със слънцепоклонничеството и мегалитното каменоделство; изградили стъпаловидни пирамиди и издигнали монолитни статуи, за които казвали, че са в чест на предците на всяко подчинено от тях племе.

Съгласно легендата от Тиауанако Виракоча разпратил из всички части на Перу своите бели брадати посланици, за да възвестят на населението, че той е техният бог и създател. Ала недоволен от лошото поведение и враждебността на местните индианци, накрая Виракоча, царят Слънце на Тиауанако, превърнал се в религиозен и културен център на прединкската империя, решил да отпътува. Чак до пристигането на испанците жителите на огромната инкска империя помнели пътищата, които следвали Виракоча и двамата му главни сподвижници при тяхното заминаване. В съгласие с указанията на Виракоча единият от следовниците му тръгнал по вътрешната планинска верига на север от езерото Титикака, като пътем проповядвал, а другият се насочил по крайбрежната равнина в същата посока и със същата задача. Самият Кон-Тики Виракоча хванал средния път през Кача, където в негова чест била изваяна статуята, прилична на св. Вартоломей, и за Куско, чиито мегалитни стени се приписват нему. След като поучил жителите на Куско как да се държат подир заминаването му, той слязъл към тихоокеанското крайбрежие и се срещнал с двамата си сподвижници край пристанището Манта в Еквадор, откъдето белите слънцепоклонници отплавали на запад в Пасифика, потегляйки почти от мястото, където екваторът пресича американския континент.

И така, индианците от северното крайбрежие на Перу разказват, че създателят на панперуанската култура заминал на запад, сиреч към Полинезия, макар да бил дошъл най-напред от север. Северно от империята на инките, в планинското плато на Колумбия, живеел друг удивително развит народ, чибча, който се отличавал с висока степен на цивилизация при пристигането на европейците. Според историческите предания на чибчите техните културни постижения се дължат на уроците, получени от чуждоземен пришълец, известен сред тях главно под името Бочика или Ксуе. За него се помнело, че бил бял човек, облечен в дълга роба на дипли и с брада до пояс. Той научил дивите чибчи да градят, да сеят и да живеят в селски общини с управление и закони. Той царувал над тях в продължение на много години, после заминал, след като посочил приемник, когото заклел да управлява справедливо. Бочика бил познат още и под името Суа — местната дума за слънце, и когато испанците пристигнали, те били взети за негови пратеници и съответно ги наричали Суа или Гагуа, което също значи слънце.

Съгласно преданията Бочика, или Суа, бил пристигнал от изток. Източно от земите на чибчите, във Венесуела и съседните области, отново се натъкваме на спомени за странствуващия културен герой. Наричан е с различни имена, като например Цума или Суме, и навсякъде му се признава, че е научил туземците на земеделие и други ползотворни дейности. Според една легенда той имал обичай да свиква хората около една висока скала, на чийто връх се качвал и оттам възвестявал своите наставления и закони. След като престоял известно време при местните жители, той отпътувал. В някои области легендата казва, че бил напуснал по своя воля, в други — че бил прогонен от своите твърдоглави и несговорчиви слушатели, на които омръзнало да слушат съветите му.

На север от Колумбия и Венесуела, сред панамските индианци куна, развили писменост на дървени дъсчици, се разказва предание, че след едно унищожително наводнение „се появил един велик мъж, който… научил местните жители как да живеят, как да именуват предметите и как да ги използват. С него имало известен брой следовници, които разпространявали учението му…“

Северно от Панама, в Мексико, по времето, когато испанците пристигнали, процъфтяла високоразвитата цивилизация на ацтеките. Подобно на инкската, и тяхната огромна военна империя била далеч по-голяма от Испания или коя да е друга тогавашна европейска държава. И все пак, след като Ернандо Кортес стъпва в Мексико през 1519 г., неговият малък отряд преминава необезпокояван от никого джунглата и стига чак до ацтекската столица в затънтените планини, където испанците се справят с могъщия император и подчиняват народа му със същата изненадваща леснина, с която Писаро покорява инките няколко години по-късно. Това не било резултат нито от испанско военно превъзходство, нито от неумението на индианците, а чисто и просто се е дължало на настъпилото сред туземците религиозно заблуждение относно истинската същност на тия „завръщащи се“ бели и брадати чужденци. Навсякъде от Апауак в Тексас до границите на Юкатан ацтеките разказвали за белия брадат Кетцалкоатл, както инките разказвали за Виракоча. И още щом белите брадати испанци стъпили на мексиканския бряг, ацтеките ги взели за завръщащите се хора на Кетцалкоатл.

В своята „Карта Сегунда“ от 1520 г. Кортес лично цитира речта, с която ацтекският император Монтесума се обръща към него, след като подчинените му помазали испанците с кръв от човешко жертвоприношение: „От стари времена ни е известно от писанията, оставени от нашите предци, че нито аз, нито друг някой обитател на тази земя е кореняк тука — ние сме пришълци, дошли от далечни краища. Знаем също, че тук ни е довел вожд, комуто всички ние сме били подчинени, който сетне се е върнал в родината си, а след дълги години се явил отново с намерение да отведе хората си. Но те вече имали жени, построили си били домове и не пожелали нито да тръгнат с него, нито да го признаят за свой цар; затова той заминал обратно. Ние винаги сме вярвали, че неговите потомци ще се върнат някой ден и ще обявят тази земя за своя, а нас — за свои васали. Съдейки по посоката, откъдето вие дойдохте — там, откъдето изгрява слънцето, и от това, което ми разказахте за вашия велик господар, който ви е изпратил, ние се уверихме без следа от съмнение, че той е нашият истински владетел, още повече че според думите ви нему е отдавна известно за нас. Ето защо можете да бъдете сигурни, че ние ще ви се подчиняваме, ще ви почитаме като наместник на великия господар и във всички подвластни на мен земи вие може да се разпореждате, както пожелаете, заповедите ви ще бъдат изпълнявани и всичко ще бъде на вашите услуги. И тъй като вие се намирате в наследствените си владения и своя собствен дом, разположете се и отдъхнете от дългото пътуване и от битките, които сте водили по пътя.“

В своя труд за коренните американски религии Бринтън коментира: „С колко необикновено слово се обръща към испанеца, предводител на шепа хора, най-могъщият вожд на американския континент. Чрез него той признава пълна капитулация без борба.“ Ала това е израз на общото настроение. Когато испанските кораби за пръв път достигат мексиканските брегове, туземците целували бордовете им и приветствували белите брадати пришълци от изток като богове, синове и братя на Кетцалкоатл, завърнали се от своя небесен дом, за да предявят своите права на земята и да възвърнат времето на рая — надежда, която, както сухо отбелязва отец Мендиета, клетите индианци скоро изоставили, щом изпитали на собствен гръб деянията на гостите си.

Изглежда, Кетцалкоатл, пък и Виракоча, първоначално е било наследствено име или по-скоро титла на редуващи се жреци царе, които се прекланяли пред върховен бог Слънце със същото название и твърдели, че произхождат от него. С течение на времето всички кетцалкоатли, подобно на всички виракочи, се претопили в едно-единствено историческо божество — бог и създател, културен герой с човешки облик и смъртен благодетел.

Името Кетцалкоатл е съставно и често се превежда свободно като „Перната змия“ — кетцал (trogon splendens) е любимата птица на ацтеките, а коатл (змия) е свещеният символ на светлината и божественото начало не само в Мексико, но и в Перу. Кетцалкоатл е върховният бог на ацтеките, какъвто е Виракоча за инките. Ала както пише Бринтън, „мислите на ацтекския народ били съсредоточени не толкова върху бога Кетцалкоатл, тайнствения създател на видимия свят, колкото върху високопоставения жрец Кетцалкоатл от славния град Толан (Тула), учителя по изкуствата, мъдрия законодател, благородния господар, умелия строител и милостив съдник“.

Той забранявал принасянето в жертва на хора и животни, учел, че боговете не искат нищо повече от хляб, цветя и благовония. Също се обявявал против войната, кръвопролитието, грабежа и останалите форми на насилие, при това до такава степен, че спечелил искреното преклонение не само на собствения си народ, но и на други далечни племена, чиито представители идвали на поклонение в седалището му. Фактът, че ацтеките, прословути с човешките си жертвоприношения в храмове и пирамиди, още помнели благодушния, миролюбив културен герой, чиито поучения са извънредно сходни с библейските заповеди, направил такова голямо впечатление на испанските монаси, че те отъждествили Кетцалкоатл с апостол Тома — получило се точно същото като в Перу, където Виракоча бил взет за свети Вартоломей. Бринтън установява, че в своето земно въплъщение бог Кетцалкоатл бил известен още като Тонапа текутли, сиреч вожд Тонапа. Това е интересно, защото подобно название, Тонапа, съставлява едно от имената на странствуващите бели и брадати виракочи в Перу. Брат Алонсо Рамос твърди, че Тонапа се наричал легендарният бял мъж, убит на остров Титикака, докато Пачакути, летописец от племето кечуа, отъждествява Тонапа с чуждоземеца, познат още под името Виракоча в разновидности с наставки ра, пача или кай, и заявява, че същият се спуснал по река Чакамарка и заминал в Тихия океан.

В същината си преданията за Кетцалкоатл са единодушни: той е бил с бяла кожа, висок на ръст, с гъста брада, която според някои летописци била червеникава на цвят. Носел особена дреха, различна от облеклото на индианците, които го посрещнали; историкът Вейтия записал, че той бил „облечен в дълга бяла роба, изпъстрена с червени кръстове, а в ръката си държал жезъл“. Придружен бил от зидари, зографи, астрономи и занаятчии; прокарвал пътища, цивилизовал туземците и така се придвижвал от едно място на друго, докато накрая изчезнал. Съгласно някои предания той починал на брега на Мексиканския залив и след като неговите спътници изгорили тялото му и всичките му съкровища, закопали тленния прах там. Други легенди обаче твърдят, че Кетцалкоатл се качил със свитата си на вълшебен сал от змии и отплавал нанякъде, като преди туй тържествено обещал да се върне и да встъпи във владение на страната.

Съседи на ацтеките били маите, населявали тропическите равнини на полуостров Юкатан, който се вдава в Мексиканския залив. Когато Хуан де Грихалва — година преди Кортес да дебаркира на брега на Мексиканския залив — се прехвърля от Куба в Юкатан, той бил приет от иначе войнствените индианци пак така почтително, както по-късно посрещнали Кортес и Писаро. Великата цивилизация на маите рухнала преди идването на испанците, но сред пръснатия народ още се пазели подробни предания относно произхода на културата, процъфтяла при техните предшественици. Говорело се за двама културни герои — Ицамна и Кукулкан; и двамата били брадати, макар да пристигнали по различно време и от противоположни посоки, отвеждайки дедите на маите в Юкатан.

За потомците на маите Бринтън казва: „Те не се смятали за коренни жители, а твърдели, че предшествениците им дошли на две вълни от далечни страни. Първата и най-многочислена група преселници пристигнала от изток или по-точно през океана, защото боговете били отворили дванайсет пътя през него; предвождал я митичният носител на цивилизация Ицамна. След това от запад дошла по-малобройната група на Кукулкан. Първото събитие било наречено Голямото пришествие, а второто — Малкото пришествие… В лицето на древния водач Ицамна народът виждал своя ръководител, наставник и цивилизатор. Именно той дал имена на всички реки и области в страната им; той станал първият жрец и научил хората какви обреди да извършват, за да угодят на боговете и да смирят гнева им; той бил покровител на лечители и гадатели и им открил тайните свойства на растенията… Пак Ицамна пръв изобретил знаците или буквите, с които маите написали своите многочислени книги и които те издълбали в такова изобилие по камъка и дървото на своите градежи. Той също съставил календара им — по-съвършен даже от мексиканския, макар и да приличал по принцип на него. И така, за Ицамна, признат за управник, жрец и учител, несъмнено се говорело като за историческа личност, какъвто бива представен от най-различни историци дори от съвсем близко минало. След Голямото пришествие настъпило Малкото: вторият по важност митичен герой на маите е Кукулкан. Митът за него изобщо не е свързан с мита за Ицамна, вероятно е създаден по-късно и е недотам национален по характер… Туземците уверявали, казва Лас Касас, че в древни времена в страната дошли двайсет чужденци, чийто вожд се наричал Кукулкан… Облечени били в широки роби, на краката си носели сандали, имали дълги бради и били гологлави, а на хората наредили да се изповядват и да постят…“

В народната памет Кукулкан бил познат като голям архитект и строител на пирамиди, които основал град Майапан и повелил да се изградят важни постройки в Чичен Ица. Той учел хората да се въздържат от употреба на оръжие — дори при лов — и при неговото благотворно управление народът се радвал на мир, благоденствие и обилни реколти.

Самият факт, че жестоките и войнствени маи са съчинили такова миролюбиво учение, каквото се приписва на странствуващия жрец цар Кукулкан, е не по-малко учудващ от твърденията на голобрадите туземци, че този културен герой и спътниците му са се отличавали с гъсти бради, светла кожа и дълги роби. Независимо от това хуманистичната му доктрина и културната му дейност съвпадат напълно с разказите за деянията на Кетцалкоатл. Нещо повече, ако според ацтекските предания Кетцалкоатл заминава на изток от Мексико, по посока на Юкатан, легендите на маите гласят, че Кукулкан пристига в Юкатан от запад, откъм Мексико; ето защо не е изключено да става дума за една и съща личност. Бринтън посочва, че една от хрониките на маите започва с конкретно цитиране на Тула и Ноноал — названия, неотделими от преданията за Кетцалкоатл — и заключава: „По всичко изглежда, че Кукулкан е бил по произход божество на маите, един от техните божествени герои, митът за когото е бил толкова сходен с мита за Кетцалкоатл, че жреците на двата народа почнали да ги отъждествяват.“ На практика думата Кукулкан е чисто и просто превод на Кетцалкоатл. В езика на маите кукул означава птицата кецал, а кан — змия.

В крайна сметка белият брадат жрец цар напуснал Юкатан, както станало и в Мексико, и в Перу. Бринтън пише: „Той събрал вождовете и им обяснил своите закони. Измежду тях си избрал приемник — член на стария и заможен род на Кокомите. След това според някои той се отправил на запад, в Мексико, или в някоя друга страна по посока на слънчевия залез.“

Преселникът, отправил се западно от Юкатан, неизбежно трябва да навлезе в земите на цендалите сред джунглите на Табаско и Чиапас в Мексико. Цендалската легенда за техния културен герой Вотан, пристигнал откъм Юкатан, била първоначално записана на цендалски език по разказа на представител от същото племе. Като се опира на този ръкопис, Бринтън съобщава: „Малко от известните нам героични митове дават възможност за по-невероятни догадки от този за Вотан… В някаква безкрайно далечна епоха Вотан пристигнал от изток. Изпратен бил от всевишния да подели между различните народи земята, която обитавали, и да дари всеки със собствен език. Страната, откъдето той дошъл, била наричана общо уалум уотан — страната на Вотан. Посланието му било специално адресирано до цендалите. До идването му те били невежи варвари без постоянни жилища. Той ги събрал да живеят в селища, научил ги как да отглеждат царевица и памук и измислил йероглифните знаци, които те почнали да дълбаят по стените на храмовете си. Говори се също, че с тия знаци той дори написал своята история. Той въвел граждански закони, по които да се води управлението, и им показал съответните обреди на религиозно преклонение… Но преди всичко те го помнели като изобретател на техния календар.“

Известен бил и като градостроител, на него също се приписвало създаването на Паленке с големите каменни пирамиди, две от които съдържат погребални камери, подобни на древноегипетските. По-нататък цендалският текст гласи: „Съгласно една версия Вотан довел със себе си, а според друга бил съпровождан от известен брой придружители или подчинени, които в мита се зоват цепил, тоест облечени във фусти — нарицателно, дошло от техните дълги и диплести роби. Тези негови съотечественици му помагали да разпространява цивилизацията… Когато настъпил часът на окончателното му заминаване от тоя свят, той не преминал през долината на смъртта като всички смъртни, а през една пещера проникнал в преизподнята и си пробил път до „корена на небесата“.

“С това описание за спускането на Вотан в ада народът от Чиапас завършва разказа си за него. Ала от високопланинското плато Чиапас не е необходимо да слизаме чак в преизподнята, а само в крайбрежните низини, населявани от народа соки, за да открием отново Вотан, този път под името Кондой. Ето какво казва по въпроса Бринтън: „Соките, чиято митология за нещастие ни е твърде слабо позната, са били съседи на цендалите и поддържали постоянни връзки с тях. Сведенията ни за древната митология на тия племена са крайно откъслечни, но все пак има няколко запазени легенди, които сочат, че при тях също е съществувало поверието, така разпространено сред техните съседи, за благодетелния бог, носител на култура. Според този мит техният праотец, още и върховен бог, излязъл от една пещера в планините на страната им, за да ги управлява и напътствува… Те не повярвали, че той е умрял — след известен период от време той и неговите слуги и пленници, всички натоварени с блестящо злато, се оттеглили в същата пещера и затворили входа й, ала не останали там, а излезли в някоя друга част на света и по сходен начин облагодетелствували и други народи. Името или едно от имената на този благодетел било Кондой…“

Южно от земите на маи, цендали и соки живеел гватемалският народ киче, чиято култура в същината си е много сродна с майската. Преданията им са запазени за поколенията посредством препис от оригинала на тяхната национална книга Попол Вух. От този автохтонен източник научаваме, че народът киче е бил добре запознат с деянията на „странника“, който, изглежда, е минавал през земите им неведнъж. Известен в Гватемала под различни имена, едно от което е Кукумац, той образовал и цивилизовал местните диваци и ги научил как да развият собствена култура. Бринтън заключава: „Но както станало с Виракоча, Кетцалкоатл и останалите подобни божества, местните жители според легендата се отнесли с недостатъчна признателност към него и разгневен от тяхната неблагодарност, той ги изоставил завинаги и тръгнал да търси по-благодарен народ.“

И така, испанците се натъкнали на едни и същи предания за бели брадати носители на култура навред из централните части на Америка, от мексиканските планински области до високите плата на Перу и Боливия — тоест навсякъде, където попадали на внушителни развалини от изчезнали цивилизации. И все пак много съвременни коментатори, свикнали да пътуват с кола, влак или самолет, трудно могат да си представят, че някакъв странствуващ пришълец е бил способен да обходи такива обширни райони в предколумбово време. Те забравят, че средновековните испанци също не са разполагали с автомобили, влакове и самолети. Ала въпреки това само за някакви си две десетилетия след първото им дебаркиране в Мексико сравнително малобройните испански отряди успяват да изследват кажи-речи цялата територия на Новия свят, от Атлантика до Пасифика и от Канзас до Аржентина. През същия период Кабеса де Вака претърпява корабокрушение с трима спътници в прибоя пред брега на Флорида и сетне в продължение на осем години(1528-1536) четиримата нещастници преминават невъоръжени, боси и почти голи през некартографирани блата, пустини и планини, прехвърлят се от едно индианско племе при друго, за да пресекат накрая целия континент до Калифорнийския залив, където се приютили в новооснованите испански селища. Преди да изтекат въпросните две десетилетия, потегляйки от Испания, Ореляна прекосява Панамския провлак, изкачва Андите по тихоокеанската страна, слиза отвъд до изворите на Амазонка и се спуска по реката през континента до вливането й в Атлантическия океан, след което се завръща в родината си. Да се приема, че шепа испанци са могли за две десетилетия да стигнат толкова далеч, преодолявайки планини и гори, а пък същевременно да се отрича възможността основателите на предколумбовите империи да са изминали същите разстояния за два века или дори за две хилядолетия, означава грубо подценяване на способностите, обладавани от последните. Това е в противоречие с тезиса за еднообразието на човешкото поведение.

В течение на много години бяха правени отчаяни опити да се обясни наглед парадоксалното присъствие на облечени в дълги роби белокожи, брадати мъже в преданията на мургавите, голобради и незапознати с подобни дрехи индианци навсякъде от Мексико до Перу. Бринтън и други учени изказаха предположение, че гъстите бради и широките одежди може да са представлявали за слънцепоклонниците алегорични атрибути за изобразяване на бога Слънце в ореол от лъчи. Направена бе също догадка, че тия предания не са предколумбови и че нищо чудно да са били вдъхновени от идването на испанците.

И двете предположения ясно отразяват подценяването, с което европейците се отнасят към интелекта и историческите наклонности на хората, създали напредналите цивилизации от другата страна на Атлантика, както и необоснованата увереност, че никой, подобен на нас, не би могъл да достигне Америка преди нас. Достатъчно е да си припомним, че разказите за древни пришълци, прилични на испанците, не само са се разказвали устно на европейските мореплаватели при тяхното пристигане — те вече са били документирани в писмената история на Новия свят, както изтъква ацтекският император в своето слово при посрещането на Кортес. С напредъка на съвременната археология твърденията на историческите индианци бяха потвърдени: в гробници и древни храмове бяха открити изключително реалистични скулптури и живописни изображения, някои от които не само предхождат испанското „пришествие“, но и живите култури на ацтеки и инки. Всъщност обликът на брадатите чужденци е живо предаден в реалистичното изкуство на олмеки, мочики и други много древни народи, основали различните цивилизации, развили се на териториите от Мексико до Перу. Да се пренебрегват тези ранни свидетелства, които потвърждават устната и писмената история на хората, посрещнали испанците, е толкова неоправдано, колкото са неоправдани и опитите да се обясни високият ръст на прединкските мумии с избирателно балсамиране, европоидната форма на черепа — с деформации в детството, червеникавите и русите коси с европейско напречно сечение на косъма — с посмъртни изменения.

Предколумбовото изкуство подкрепя както запазените в следколумбови времена спомени, така и особеностите във вида на мумиите. Вече споменахме, че когато испанците проникват в главните храмове на инките в Перу, те намират там златни и каменни статуи на прединкския културен герой Виракоча, притежаващи подвеждаща прилика с изображенията на един от техните апостоли с брада и облекло в стила на Източното Средиземноморие.

Повечето от статуите — а те са много, — открити от испанците сред руините на Тиауанако и изобразяващи родоначалниците на различните племена във владенията на Кон-Тики Виракоча, са били унищожени от католиците конкистадори като езически реликви. Но няколко били скрити от индианците и така оцелели. При археологически разкопки в Тиауанако през 1932 г. американският археолог У. С. Бенет изрови напълно запазена статуя на Кон-Тики Виракоча с брада и дълга, препасана роба. Широката дреха бе украсена с рогата змия и две пуми — символи на върховното божество и в Мексико, и в Перу. Бенет разкри, че тази скулптура е почти идентична с друга брадата статуя, открита на бреговете край езерото Титпкака, по-точно на полуострова в близост до остров Титикака, където Виракоча пристанал със своите хора, когато напуснал убежището си и се отправил към Тиауанако. Други брадати статуи, също от прединкски произход, бяха намерени в различни археологически обекти около езерото Титикака. Из пустинното тихоокеанско крайбрежие на Перу кажи-речи не се срещал подходящ за ваятелство камък, но там, сред представителите на културите Чиму и Наска, изображенията на древния културен герой са или моделирани от глина, или са зографисани върху керамика, като лицето е показано с мустаци и мускетарска брадичка. Тези портрети на Виракоча, известен в района под името Кон, са особено характерни за северното крайбрежие на Перу, откъдето според легендата идващият от север брадат бог се изкачил в областта, управлявана впоследствие от инките. Керамичните съдове се отнасят към ранните образци на културата Чиму или Мочика, чиито представители са първите основатели на местна цивилизация и строители на най-хубавите пирамиди в Перу. Във всички случаи на тях е изобразена човешка фигура, облечена в такива неамерикански дрехи като дълга до петите роба и чалма, с реалистично изрисувани мустаци и голяма, заострена брада до пояс.

Керамични глави е фигурки, изобразяващи реалистично същата брадата личност, се срещат често и на север от перуанския бряг, в Еквадор и Колумбия, а също се появяват и в Централна Америка, чак до Мексико. Нещо повече, извънредно реалистични портрети на брадат мъж, нерядко съвсем близък до арабско-семитския етнически тип, са много често срещано явление навред из Мексико, от Гереро до Юкатан, от мексиканското високопланинско плато и джунглите на север от Вера Крус до Чиапас, и оттам до Гватемала и Салвадор. Той е изобразен в скулптури, в релефи върху плоски каменни стели, в глина, в злато, в живопис върху керамични съдове, във фрески ив миниатюри от предколумбови хартиени ръкописи. Брадата му е или дълга, или къса, на цвят — черна или кафеникава, подстригана или „диворасла“, остра, закръглена или дори чаталеста и накъдрена, каквато често може да се види в изкуството на древна Месопотамия. В някои случаи голобрадите майски жреци и други знатни люде слагали фалшиви бради, за да имитират божествените създатели на тяхната религия.

Както споменахме, съвременната археология стига до извода, че една от най-старите цивилизации в Мексико, дала тласък за развитие на следващите цивилизации, се е зародила в покритите с тропически гори низини край бреговете на Мексиканския залив — точно там, където (вече казахме) мощното Канарско течение завършва пътя си през Атлантика и където всъщност са дебаркирали самите испанци под предводителството на Кортес. Археологията разкри, че на този бряг с крайно неблагоприятни климатични условия се слага началото на американската цивилизация, възникнала с внезапната поява на неизвестен народ, условно наречен от днешната наука „олмеки“. Тъй като в плътния слой почва на техните джунгли липсва подходящ камък, олмеките били принудени да обикалят надлъж и нашир, додето намерят блокове с тежина до двайсет тона, които после пренасяли в продължение на повече от осемдесет километра през блата и гори до местата, определени за строеж на храмовете им. С ненадминато майсторство те извайвали така реалистично човешки глави и цели фигури — обемни и релефни, — че днес ние разполагаме с отлични указания за външния вид на олмеките.

Ако съдим по изкуството им, олмеките са представлявали съчетание от два противоположни етнически типа: единият е явно негроиден — е дебели устни, плосък широк нос и лице с наивно, простодушно, дори глуповато изражение. Археолозите обикновено наричат този тип „бебешки лик“. Другият олмекски тип е съвсем различен, понякога поразително прилича на семитския тип — с остър профил, подчертан гърбав нос, тясно лице, тънки устни и щръкнала брада, кога четвъртита, кога козя, а навремени толкова дълга, че археолозите на шега наричат този тип „чичо Сам“.

Нито един от тези два контрастни типа — негроидният и семитският — не прилича на някоя от етническите групи, известни на науката с преселването си в Америка през Беринговия проток. За разлика от това те наподобяват изумително двата физически типа, създали праевропейските цивилизации в афро-азиатската част на Средиземноморието. Появата им във вид на автопортрети, сътворени от основателите на американската цивилизация на обраслия в джунгли тропически бряг, точно там, където природният конвейер излива океанските води от Северна Африка, разпали въображението на дифузионистите и на въодушевените любители, ала остана без коментар от страна на изолационистите. Както по времето на испанските монашески братства, така и днес религиозните секти направиха заключението, че библейските и мормонските личности, дори цялото племе на Израел някога са стигнали бреговете на Мексиканския залив. Подобни твърдения само объркваха и спъваха делото на днфузионистите. По-силни от всеки друг фактор, те подтикнаха много сериозни учени от предпазливост да се присъединят към уж по-умерената изолационистична група. Ала дали да си по-умерен и въздържан означава да си затваряш очите пред такива съществени свидетелства като олмекските изображения и преданията на всички цивилизовани народи в аборигенска Америка? Не е ли невъздържано да се отрича очевидната възможност цивилизованият човек да е извършил преди 1492 г. това, което европейските наследници на неговата цивилизация са правели хиляди пъти в следващите десетилетия? Допустимо ли е разумен учен да пренебрегва факта, че високоцивилизовани преселници от афро-азиатския край на Средиземноморието буквално са плавали в същите атлантически води, които са миели бреговете на Мексиканския залив, когато олмеките полагат основите на американската цивилизация. И днес, както и в дните на древните слънцепоклонници, слънцето на Мароко за броени часове става слънце на Мексико, а мароканските води за няколко седмици стават мексикански.

Несъмнено океанът е заемал особено място в мисленето на „най-сухоземните“ цивилизации в Мексико. Това е видно от факта, че планинците ацтеки споделят с маите — обитатели на крайбрежието — едно и също предание, според което основателите на тяхната култура са дошли отвъд Атлантика. От друга страна, в самото сърце на Мексико, във важния култов център Теотиуакан, разположен на височина около 2250 м над морското равнище, се намира пирамида в чест на Кетцалкоатл с изображение на мексиканския културен герой във вид на перната змия, плуваща сред стотици морски раковини, издълбани във висок релеф и оцветени с реалистични багри по всички стени на пирамидата, от основата до върха. Неотдавна на около сто и петдесет километра от Мексико сити, в Какацатла, бе открит и разкопан голям храм, изграден върху хълм. Стените му бяха покрити с големи многоцветни фрески, които изумително напомнят изкуството на маите. Едно от основните изображения представлява човешка фигура в почти естествен ръст, очевидно божество, с мургава кожа и черна коса, стиснала под мишница огромна морска раковина. В отвора на раковината се вижда горната част на тялото и ръцете на белокож мъж с дълга червеникавокафява коса. Червенокосото човешко същество се подава от раковината, сякаш се ражда от морето — безспорно тази фреска не е била без смисъл за предколумбовите богопоклонници във високите плата на централно Мексико.

В една от най-главните пирамиди на маите, в Чичен Ица, полуостров Юкатан, преди няколко години бе открит вход, водещ във вътрешни помещения, чиито стени и правоъгълни колони бяха измазани и изрисувани с пъстроцветни фрески, които до една поразително напомняха на стенописите в царски гробници от Източното Средиземноморие. Тези цветни рисунки, прекопирани подробно от археолозите И. X. Морис, Дж. Чарлът и А. А. Морис, впоследствие бяха унищожени от влагата и недобросъвестните туристи. Към най-съществените мотиви, застъпени във фреските, спада една крайморска битка, в която участвуват представители на два различни расови типа. Едните воини, с бяла кожа и дълги, буйни руси коси, са изобразени как пристигат от морето с лодки, алегорично предадени във вид на раци, скатове и други морски обитатели. Някои от белите моряци са голи, с признаци на обрязване, други — облечени в туники, а един е явно с брада. И. Морис, Чарлът и А. Морис предпазливо отбелязват, че необикновеният външен вид на русокосите моряци „дава основание да се правят доста любопитни догадки относно тяхната самоличност“. За разлика от първия етнически тип, представителите на втория са смугли люде, облечени с набедреници, на главата с пернати корони. Тъмнокожите бойци очевидно са по-силните в битката с белите, някои от които те отвеждат вързани в плен. На друго пано е показано как двама мургави мъже принасят в жертва един от белите пленници със златисторуса коса, дълга до кръста. Друг бледолик се мъчи да избяга с плуване от преследваща го хищна риба, след като корабът му се преобръща, а изключително дългите му златисти коси се носят подир него по вълните. На следващия стенопис бял моряк се отдалечава със спокойна крачка, понесъл на гръб вързоп и друго имущество, докато неговият изоставен кораб се вижда недалеч от брега, жълт на цвят, със силно извити нос и кърма, внушаващи настойчиво сравнението с тръстиковите лодки от езерото Титикака.

След Колумб тръстикови ладии са регистрирани в осем мексикански щата, ала в съвременен Юкатан липсват. Изобразеният на майската пирамида плавателен съд напомня тръстиковите лодки, употребявани в Ликсус на атлантическия бряг в Мароко, откъдето океанското течение се отправя към мексиканското крайбрежие. Подобни стенописи в древноегипетски гробници изобразяват в някои случаи сражения между тръстикови лодки по Нил. Релеф от древна Ниневия показва как месопотамци се сражават с тръстикови лодки по море; също се виждат брадати мъже с много дълги буйни коси, които се спасяват с плуване в океан, който, като на фреските в Чичен Ица, е алегорично представен чрез големи раци и други морски твари. На релефа от Ниневия някои от тръстиковите лодки бягат през морето, претъпкани с мъже и жени, вдигнали ръце към слънцето в молитва.

Навярно морските битки и бягството от врага са заставяли много мореплаватели да навлизат в непознати води с незнайни течения, тъй както натам са ги изтласквали крайбрежни бури, гъсти мъгли и стихийни бедствия. Участта на бягащите слънцепоклонници на релефа от Ниневия е била споделяна от безброй други моряци от Мала Азия и Африка още от самото зараждане на цивилизацията. Сходството на основните неща в човешката природа предизвиква повторение на самата история. В този смисъл ние никога не ще узнаем дали война, случаен дрейф или преднамерено пътешествие е довело високите на ръст, руси, брадати хора през откритото водно пространство от Африка до Канарските острови дълго преди европейски крак да стъпи там. От писмени документи за откриването на Канарските острови, станало няколко поколения преди Колумб, знаем, че тази усамотена суша в Атлантика е била обитавана от етнически смесено население, наречено „гуанче“. Някои от коренните островитяни били дребни, мургави, с негроидни черти, а други били високи, светлокожи и русокоси. На един стар акварел от Ториани, рисуван през 1590 г., са показани шест аборигени гуанче, изобразени с извънредно бяло кожа, руса коса и брада. Брадите им са или изключително дълги и неотрязани, или подстригани и заострени, докато дългите им руси коси падат надолу по гърба — също като при дълговласите светлокожи моряци на фреските в пирамидата на маите в Юкатан.

Културните белези — между тях керамичните печати и умението да се прави трепанация — безспорно свързват народа гуанче с древните афро-азиатски цивилизации, разпрострели се от Двуречието до атлантическия бряг на Мароко. Подобно на гуанче и олмеки, етническият произход на мароканските бербери също е смесен. Сред берберите, населявали Мароко и съседните северноафрикански области преди арабското нашествие, се срещал ярко изразен негроиден елемент наред с високи, русокоси и синеоки индивиди — двата компонента и днес могат да се открият в изолирани общества навред от Атласките планини до атлантическия бряг.

Блондините нерядко погрешно се свързват единствено със Северна Европа, където те преобладават в днешното население. Все пак съвременната антропология се съгласява с твърденията на скандинавските саги, че древните скандинавци са дошли от равнините зад Кавказ, граничещи с Мала Азия, където руси и особено рижи хора се срещат пределно често. Никъде другаде в Азия червената коса не е толкова разпространена, колкото в Ливан — родината на древните финикийци. Дори сред египтяните е имало средиземноморски тип хора с червени или руси коси. Фараонът Рамзес II е бил блондин, а когато бе открита гробницата на снахата на фараона Хеопс, разположена в подножието на пирамидата на съпруга й, фараона Хефрен, вътре бе намерено нейно изображение с руси коси и сини очи. По стените на древноегипетски гробници, както и на мексиканските фрески, личат индивиди с кестеняви, някои дори с руси коси, изобразени сред богове и прости моряци. Излиза, че тия привидно „северни“ черти са били несъмнено разпространени в средиземноморския свят дълго преди да се пренесат в Скандинавия.

Кои са били русокосите мореплаватели, заселили Канарските острови преди пристигането на европейците? Как са успели да се доберат от Мароко до островите през силното, насочено на запад течение, и въпреки туй да нямат понятие от плавателни съдове, когато идват европейците? Потегляйки от родните пристанища в Мала Азия и Северна Африка, финикийците се установяват на Канарските острови векове преди нашата ера. Те използвали островите за спирка при плаванията си до своите произвеждащи пурпур колонии, следи от които са намерени далеч от Мароко, пак по бреговете на днешен Сенегал.

Верни или не, често се изказват предположения, че брадатите финикийци също са били светлокожи и руси. Ако това е така, твърде лесно може да се обясни присъствието на белия и русокос народ гуанче на Канарските острови. Ако не е така обаче, тогава някои други древни афро-азиатски мореплаватели — светлокожи, руси и брадати като легендарните герои на аборигените в Мексико и Перу — трябва да са проникнали на Канарските острови наред с негроидни индивиди и заедно с тях да са образували народа гуанче.

Не само водата на гуанче за няколко седмици става вода на олмеките, но и водата на Перу за същото време става вода на остров Пасха. Аз лично успях да прекося океана и по двата пътя с тръстикова лодка и със сал, и то в рамките на един човешки живот. Конвейерните ленти, които днес вървят на запад със слънцето, са били същите и по времето на олмеки и гуанче, следователно би било неразумно да твърдим, че е било възможно кораби да пресекат океана преди 1492 г., а салове — преди съвременната епоха.