Крис Бънч
Кралят-демон (3)

3.
Малки битки

Бях на полето с един от раздаващите правосъдие патрули и бях доволен от начина, по който младият легат се справяше с нещата, въпреки че присъствието ми го беше поизнервило.

Ездата обратно до Полиситара бе дълга и прашна и ужасно жадувах за много гореща баня, голямо парче препечено телешко и шест часа непрекъснат сън. Банята и месото можех да си получа, но ме чакаше много четене и подписване, което щеше да ме задържи буден до след полунощ, тъй че настроението ми не беше най-доброто.

Очакваха ме две изненади. Първата бе ландграф Амбойна, седнал удобно в дневната ни с чаша вино в ръка — бъбреше си сладко с жена ми; втората беше някаква огромна картина, подпряна на стената. Амбойна стана и се поклони, а Маран ме целуна бегло и формално по устните.

— Ландграфът ни е донесъл подарък — каза Маран — и беше така любезен да ми прави компания, докато те чаках — обърна се и посочи картината. — Не е ли красива?

Не знам дали „красива“ бе подходящата дума. Но определено беше грандиозна. Беше дълга около десет стъпки и осем на височина, в богато резбована рамка, напръскана с черно и тъмнопурпурно. Сигурно трябваше да съм благодарен, че вече бях достатъчно богат, благодарение на ясновидеца Тенедос и жена ми, за да имам няколко палата с огромни — и достатъчно здрави — стени, за да се окачи това нещо.

На преден план се виждаха шумни човешки тълпи — от селяци до лордове, в забележително подробни сцени от живота на Нуманция и много наши провинции, от джунглите на запад до високите пустини на изток. Зад този пейзаж беше Колелото. От едната му страна стоеше Айрису и съдеше; от другата беше Сайонджи: дългите й ноктести пръсти помитаха над пейзажа и отнасяха новите смъртници — за ново прераждане — на Колелото.

Зад всичко това се виждаше умислена брадата фигура, която можеше да е само Умар Създателя. Навярно преценяваше величието на творението си, а може би се канеше да унищожи всичко и да започне отново. Около тези богове се бяха струпали много техни прояви: Стражите, начело с Ахарел, бога, говорещ с кралете, след това — богините и боговете на огъня, земята, въздуха, водата и много, много други.

Длъжен бях да се възхитя на часовете, може би годините, вложени от художника в този труд. Но също като много други произведения на изкуството, тази картина не предизвика почти нищо у мен. Ако трябва да заобичам изкуството, то би трябвало да показва неща, които са ми познати — може би сцена на ферма в джунглата в Симабю или още по-добре — карта на някоя от кампаниите ми. Подобно признание сигурно ме дамгосва като селяк, но пък аз съм си селяк. От всички изкуства само музиката има силата да ме трогне.

Погледах картината и в главата ми се заформиха мрачни мисли.

— Много е впечатляваща, ландграфе — казах. — Какво ви накара да ни я подарите?

Преди Амбойна да успее да ми отговори, се обади Маран. Тонът й беше нервен.

— Нарича се „Съденето“ и е на един от най-известните живописци на Кальо, умрял преди повече от сто години. Две негови картини има в Иригон. Дамастес, не е ли великолепна? Няма ли да изглежда добре с другите в Иригон… или може би във Водния палат?

Вдишах дълбоко.

— Моля да ме извиниш, скъпа. Но все пак не разбирам. Ландграфе, откъде е това?

— От имението на лорд Тасфаи Бирру — каза ландграфът.

— Не го познавам. Кога е умрял и защо е решил да подари такава велика творба на мен? Няма ли си семейство или наследници?

Амбойна се засмя колебливо, все едно че бях казал тъпа шега. Смехът му заглъхна, щом видя, че не се шегувам. Реших, че този човек не ми харесва.

— Той все още е жив, конт Аграмонте.

— Бихте могли да ме наричате трибун вместо конт, защото тази титла е над всичко друго, особено в Кальо в момента.

— Моля за извинение, трибуне. Казах, че лорд Бирру все още е жив, но мога да предскажа с увереност, че до две седмици ще се върне на Колелото. Сега е под арест в тъмницата в своята крепост, обвинен в държавна измяна. Има само една възможна присъда.

— Разбирам. И това е негово?

— Беше. Тази картина, заедно с цялото му имущество в имението, ще стане собственост на държавата. След като определен процент се изпрати на императора, останалото ще бъде раздадено от официален служител, посочен от принц Рюферн. Напоследък той възлага тази твърде изтощителна задача на мен.

— Простете, ако ви изглеждам твърде глупав — казах аз. — Но законът на Нуманция не гласи ли, че никакво имущество не може да се конфискува, все едно дали земя, роби или картини, преди обвиненият да бъде осъден?

Амбойна се усмихна. Във физиономията му имаше немалко злорадство.

— Законът наистина е такъв, но присъдата е предрешена, както казах. Лорд Бирру беше близък съветник на Чардън Шир. След смъртта на Чардън Шир се оттегли в едно от именията си и отхвърли поканата на принц Рюферн да пребивава тук при него в Полиситара.

— Което доказва, че е глупав — казах аз. — Или може би безразсъден самоубиец. Но все още не го прави държавен изменник. Има ли някакво твърдо доказателство за вината му?

— Мога ли да говоря откровено?

— Бих искал.

— Лорд Бирру има — имаше — огромни имения. Тези имения, реши принц Рюферн, биха предложили по-големи изгоди за Нуманция, ако се намират в подходящи ръце.

— Ръцете на принц Рюферн?

— Вярвам, че възнамерява да придобие някои от тях. Други ще бъдат дадени на определени лоялни членове на двора му.

— Като вас например?

Амбойна се изчерви леко, но не отговори.

— Ясно — казах аз. Тонът ми беше рязък. — Благодаря ви за подаръка. Но съм длъжен да го откажа. Ще бъдете ли така добър да се разпоредите да го изнесат от квартирата ми?

— Но аз вече го приех — каза изненадано Маран.

Щях да изръмжа нещо, но се овладях.

— Моите извинения, ландграфе. Не мисля, че жена ми е разбрала сложността на ситуацията. Не можем да приемем това.

— Принц Рюферн няма да остане доволен — каза ландграфът.

— Тъй като се съмнявам, че този подарък е негова идея, бих ви посъветвал, в интерес на собственото ви здраве, да не споменавате за този инцидент. Трябва да разберете две неща, ландграфе, и да ги разберете добре — усетих, че гневът ми се усилва, и не го прикрих. Твърде дълго се бях сдържал с тези двама надути глупаци. — Нито съпругата ми, нито аз сме плячкаджии. Също така съм назначен на този пост лично от императора. Това не ви ли подсеща, че може би цялата тази сцена трябва да се забрави, поне от вас?

Амбойна кимна сковано, удостои с бегъл поклон жена ми и бързо излезе. Отидох до един от прозорците и вдишах дълбоко няколко път.

— Как смееш! — изсъска Маран зад мен.

Това вече не можах да го понеса. Обърнах се рязко.

— Как смея какво, милейди?

— Как смееш да ме унизяваш? Първо отричаш името Аграмонте, което е било старо още когато твоят род е сякъл дървета из джунглата за препитание, след това ме позориш лично, като изкара благородник като ландграфа едва ли не мародер! Това е прекалено!

Можех да отвърна благоразумно и да й обясня, че ландграфът се обърна към мен в официалната ми роля, след което се опита да се подмаже, наричайки ме Аграмонте. Но бях изморен и от цялата тази глупост ми беше писнало.

— Контеса Аграмонте — заговорих с възможно най-хладен тон. — Вие сте тази, която прекалява. Позволете да ви напомня нещо. В Кальо вие нямате служебни задължения. Вие сте тук като моя съпруга. Ни повече, ни по-малко. Следователно, случи ли се нещо подобно, бъдете така добра да се съобразявате с властта, която ми е поверил императорът. Ще добавя още две неща — продължих студено. — И двете — лични. Първо, как смеете вие да решавате такова нещо, след като не сте чак толкова глупава, за да не разберете, че Амбойна го прави не защото ни смята за най-милите хора на света, а по-скоро за да ни натопи в малкото кръгче от подкупени придворни мазници? Второ, да, моят род може да е сякъл дървета в джунглата и дълго да е преживявал от това. Признавам, че произхождам от войнишко семейство, което не е много по-високо от един фермерски род. Но в името на всички богове, контеса Аграмонте, ние сме честни! Което, изглежда, едва ли може да се твърди за някои далеч по-стари фамилии, които навярно са придобили престижа и богатството си като лешояди!

Очите на Маран пламнаха.

— Ти… кучи син такъв!

И излетя от стаята.

Понечих да тръгна след нея, но осъзнах, че съм казал повече от достатъчно. Все още бях твърде разгорещен, за да се извинявам, пък и извиненията едва ли бяха уместни в случая. Излязох ядосан и се качих на стената на цитаделата. Боя се, че изръмжах на стражите, и те сигурно са се зачудили в какво ли измислено прегрешение съм ги обвинил.

Много време ми отне, докато се успокоя. Сега допускам, че е било защото тайно съм бил ядосан за много неща — от некадърния принц, когото ми бе наредено да подкрепям, през подлизурковците като Амбойна до това, че ми бяха възложили такива досадни дипломатически задължения, след като жадувах за простотата на казармения живот или — още по-добре — за суровите реалности на несекващите погранични битки в Спорните земи.

Най-сетне се успокоих. Беше станало късно. Едно от нещата, с които двамата с Маран най-много се гордеехме, бе това, че битките ни бяха не само редки, но винаги се потушаваха с времето. Не позволявахме на гнева да ни надвие.

Върнах се в жилището ни, отидох до спалнята и почуках. Отговор не последва. Опитах бравата. Беше заключено. Почуках по-силно. Пак никакъв отговор. Усетих как ядът ми отново се надига. Но нищо повече не можех да направя.

Върнах се в кабинета си и работих почти до съмване, после легнах на походното легло, което си държах там. Успях да дремна около час и сигналните тръби ме събудиха. Излязох на терасата и загледах как се сменя конната стража. Неизменната армейска рутина ме успокои — знаех, че същата церемония се извършва във всяка казарма, по всеки пост в Нуманция. Съществуваше нещо по-голямо от мен, от дребните ми проблеми. Нещо, на което бях посветил живота си.

Реших да прекарам деня с бойците и да зарежа бумащината и дипломацията. Но не и така небръснат и размъкнат, какъвто бях. Имах си резервна полева униформа в походната торба, която винаги държах до вратата, и я взех. Щях да използвам войнишката баня и да накарам някого да ме обръсне. Не ме притесняваше какво щяха да знаят или да си мислят войниците — случилото се между мен и жена ми сто на сто се беше разнесло из целия полк още в мига, в който стражите бяха сменени.

Пътьом се спрях до вратата на спалнята, опитах да я отворя и поклатих глава на глупостта си. Ала за моя изненада дръжката се завъртя. Отворих и влязох. Маран седеше на един прозорец, с гръб към мен. Беше се загърнала в черна наметка.

— Може ли да вляза? — попитах хладно.

— Моля.

Затворих вратата и постоях мълчаливо. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да направя.

— Дамастес. Обичам те — проговори тя.

— Аз също те обичам.

— Не бива да се караме.

— Не бива.

— Не и заради тази глупава картина, която сигурно щеше да се счупи, докато стигне в Никиас.

Замълчах. Маран знаеше много добре, че не затова си поръмжахме. Помислих да я поправя, но се отказах.

— Права си. Не си заслужава да се караме за това. Съжалявам.

— И аз съжалявам. Тази нощ изобщо не спах.

— Аз също — тук поизлъгах малко.

Тя стана и наметката се смъкна.

— Дамастес, искаш ли да ме любиш? Може би това ще ми оправи настроението за… за разни неща.

И без да дочака отговор, се приближи до мен и бавно започна да ме съблича. Когато останах гол, я взех на ръце и я занесох на леглото.

Страстта й бе много по-силна от моята. Дори докато бях в нея, част от ума ми се чудеше дали не трябваше да кажа нещо друго, дали не трябваше да настоя да поговорим за същинската причина за словесната ни битка. Хрумна ми, че между нас съществува стена, наречена Аграмонте, и че от година на година тази стена става все по-висока и дебела. Но изтласках тази мисъл и се оставих на любовта.

 

 

Кутулу и хората му пристигнаха след два дни. Съпровождаха ги бойци от Десети хусарски, корави мускулести ветерани от границите. Беше любопитно и забавно да гледаш колко грижливо пазят поверениците си.

Кутулу си беше същият: нисък мъж, от чиято коса бе останал само кръг около лъскавото теме, въпреки че беше по-млад от мен. Но проницателният му поглед на полицейски агент, който никога не забравя физиономията на един престъпник, както и на всеки, с когото си е имал работа, си беше същият. Иначе беше съвсем незабележим и човек никога нямаше да му обърне внимание в тълпата — основно качество за един таен агент, както бях научил.

Беше супершпионинът на императора и държеше в ръцете си огромна власт. Онези, които говореха лошо за императора, за неговите планове и намерения, биваха посещавани от полицейски агенти и предупреждавани. В повечето случаи това стигаше, но се намираха и някои достатъчно неразумни, за да държат на критиката си — тях ги изправяха на съд, всъщност таен трибунал. Обвиняваха ги в „поведение, враждебно на интересите на империята“, а присъдите варираха от няколко дни до няколко години затвор. Вече имаше два затвора, построени специално за такива оскърбители на особата, и двата в делтата на река Латейн; слуховете за това, което става там, бяха доста мрачни.

Кутулу разполагаше с персонал почти колкото цялата полицейска сила на Нуманция, въпреки че никой не знаеше колко всъщност са агентите му, тъй като никой не носеше униформа и не се водеше на отчет. Някои бяха хора от простолюдието, други — престъпници, трети — благородници.

Кутулу беше известен с прозвището Змията, която никога не спи и макар да смятах, че да се нарече този кротък дребен мъж с бдителни очи „змия“ е доста романтично, часовете, които прекарваше в служба на императора, намекваха за възможността той наистина изобщо да не спи. И да си лягаше, сигурно го правеше сам, защото доколкото знаех, нямаше никакъв личен живот.

Беше довел почти осемдесет мъже и жени. Някои приличаха на полицаи, но повечето бяха обикновени граждани, улични побойници или курви. Мнозина от тях бяха с наметала, със смъкнати над очите качулки въпреки топлината — не искаха да видят лицата им преждевременно. Някои бяха на коне, но повечето се возеха във фургони. Повечето бяха градски чеда и изглеждаха облекчени от това, че отново са в град, на сигурно място, зад каменните стени, неизложени повече на непознатите ужаси на пътуването.

Вече бях приготвил квартири за Кутулу и частта му в моето крило, срещу казармените помещения, заети от пиконосците.

— Добре — каза той. — Малко калийци ще минават през охраната ви, тъй че агентите ми могат да запазят анонимността си. Но също така ще ми трябват стаи близо до затворническите килии, в които да не може да влиза никой освен хората ми. Други ще са необходими за архива ми — помещения под постоянна охрана, където да подреждам донесенията си. И накрая, има ли тайни входове и изходи от този замък?

Не знаех за такива, а и да бях научил, сигурно щях да заповядам да ги зазидат.

— Жалко — въздъхна той. — Щеше да е добре да имаме нещо като тайна бърлога за териерите ми — и за плъховете, които ще събираме, по тяхно желание или под наш натиск — да влизат и излизат по всяко време, без да ги забележат.

Попита ме дали имам „Тихо кътче“. Ясновидката Синаит беше хвърлила заклинание в кабинета ми още с пристигането ни, за да не може никой магьосник да подслуша заседанията ми.

— Добре — каза Кутулу. — Тогава да отидем там. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Заизкачвахме се по широкото стълбище до етажа с кабинета ми. Някъде по средата той ме докосна по лакътя и каза много смутено:

— О! Колко грубо се държа понякога. Радвам се, че ви виждам, приятелю.

Изгледах го малко объркан. Беше ми казал същото, когато спасих живота му в сблъсъка с демона на товиетите — че съм му приятел; но никога повече не бе използвал тази дума. Бях смутен също колкото Кутулу, просто защото не знаех какво точно означава „приятел“ за него. Измърморих едно „благодаря“ и се опитах да се пошегувам — казах му, че като види бъркотията в Кальо, сигурно ще си промени отношението.

— Не — отвърна той. — Казвам го сериозно. Зная, че съм с един от двамата души, на които вярвам абсолютно — другият беше онзи, когото бе приел за свой бог — императорът.

— Радвам се, че съм далече от столицата — продължи той. — Напоследък Никиас не ми харесва много.

— Защо?

— Императорът е като мед, а мухите, които бръмчат около него, са много, мъчат се да изсмучат колкото може повече и да оцапат всичко, до което се докоснат. Понякога се боя, че императорът отделя твърде много внимание на такива хора и недостатъчно на онези, които го подкрепиха, докато беше изложен на риск.

Успях да прикрия изненадата си — изобщо не бях допускал, че Кутулу може да отправи и най-малката критика към император Тенедос, дори и толкова умерено изразена.

— Сигурен съм, че императорът знае какви са. Не забравяйте, че също като вас, и той разполага с някои доста съмнителни инструменти, за да направи каквото трябва.

Кутулу ме изгледа продължително и кимна.

— Дано да сте прав. Разбира се. Трябва да сте прав. Изобщо не биваше да се усъмнявам — усмивката стоеше неестествено на лицето му. — Както казах, с вас наистина сме приятели. Хайде, да си свършим работата.

В кабинета си поставих два стола до масата, около която беше направено „Тихото кътче“, и му казах, че може да говори свободно.

— Някои от нещата, които ще ви кажа, са от императора. Но ще имам и други въпроси към вас.

— На които трябва да отговоря правилно, иначе ме очаква съд.

— Какво? — попита Кутулу, вече съвсем озадачен.

— Извинете. Опитах се да се пошегувам. Зададохте този въпрос все едно, че ме разпитвате.

— О! Съжалявам. Боя се, че твърде много съм се съсредоточил върху непосредствената си работа.

— Няма защо — да се шегуваш с Кутулу беше все едно да пикаеш срещу вятъра — нищо не става, а пръските са доста неприятни. Все пак по някаква неразбираема причина този дребен мъж донякъде ми допадаше — доколкото е възможно да ти допада човек, чиято единствена страст и цел в живота е да разбере всичките ти лични неща, а и на всеки друг.

— Ще започна със своя въпрос. Товиетите действат ли в Кальо? В докладите ви не забелязах нищо за тях.

Зяпнах. Товиетите бяха култ на терора, възникнал най-напред в Кайт, една от Спорните земи. Култът им беше създаден от един неизвестен, вероятно мъртъв магьосник и се прекланяха пред кристалния демон Так. Бяха се пръснали из цяла Нуманция и избиха всичко по пътя си. Целта им беше да унищожат цялото общество, за да може да триумфира тяхното право. Последователите им имаха право не само над живота на благородните и богатите, но и над тяхното богатство, земя и жени. Но Тенедос беше унищожил Так, а двамата с Кутулу и армията бяхме помели товиетите с наказателни патрули преди девет години.

Все някои обаче трябваше да се оцелели от нашите чистки и да са избягали. Но доколкото знаех, бяхме унищожили водачите им и си мислех, че орденът вече не е нищо повече от един лош сън от миналото.

— Не съм луд — каза Кутулу. — Товиетите са се надигнали отново. Помните ли символа им?

Помнех го — беше надраскан на всяка стена в Саяна, столицата на Кайт — червен кръг, изобразяващ товиетите, червен заради загиналите им водачи, които смятаха за мъченици, с надигащи се от него съскащи змии. Кутулу кимна.

— Отрязахме много глави на пепелянки. Но все още ги има.

— Но на кого служат? Так е мъртъв, или поне така си мислех.

— Нито един магьосник, дори императорът, не можа да намери и най-малка следа от демона — съгласи се Кутулу. — Но товиетите са се променили. Арестувах още петнайсетина в Никиас. При разпит, докато издъхнат, твърдят, че си нямат предводител и господар. Смъртта на Так и смъртта на членовете на висшия съвет на организацията им били доказали, че са тръгнали подир грешна звезда.

— Сега всички членове са с равен ранг и са организирани в малки групи — продължи той. — Готови са да убиват могъщите и властните при всяка възможност, пак така с жълтото копринено въже, когато е възможно, и им е разрешено да обират каквото могат и да го делят с членовете на братството. Твърдят, че един ден може би ще се появи нов водач, но няма да е демон, а човек, човек, който ще ги предвожда добре и те ще се откажат от кървавите си нрави в името на мира, и всички мъже и жени ще бъдат равни — лицето му се сви в гримаса. — Малко са, доколкото мога да преценя. Но са опасни. Зная поне за десетина души, които са удушили, и съм готов да се обзаложа, че в три пъти повече случаи с други убийства вината е тяхна. Не успях да открия никакво ръководство, което да унищожа. Може би казват истината, въпреки че досега не съм се занимавал с глутница псета без водач.

— Това е съвсем ново — признах аз. — Можете да си представите що за полицаи имаме тук в Кальо. Не отстъпват на най-долните клюкарки. А „тайните агенти“ не стават и за пилчари. Но за товиетите не съм чул никаква клюка. Дали да не накарам ясновидката да направи заклинание, да видим дали няма да намери някакво доказателство?

— Не. Съмнявам се, че ще успее — отвърна Кутулу. — В Никиас накарах най-добрите заклинатели да опитат, без никакъв резултат. А императорът ги превърна в реална сила, вместо пасмина изкопаеми, които се дърлят по теорията на магията.

Кутулу се огледа, сякаш се боеше от подслушвачи, и заговори почти шепнешком:

— Имате ли някакви следи, или подозрения макар, за някаква дейност на Майсир тук?

— Не — отвърнах изненадано… но си спомних думите на Тенедос.

— Императорът иска да знае дали някои от изчезналите висши калийски чиновници не са избягали през Спорните земи и не са намерили убежище при крал Байран.

— Може би неколцина са се опитали. Но трудно мога да повярвам, че някой висш служител или магьосник, с повече дрипи по себе си от препаската около слабините, би могъл да убеди Планинските воини да го пуснат до границата на Майсир.

— Аз също. Убеден съм, че оцелелите от войната са се спотаили или са избягали в други провинции на Нуманция. Но императорът не е убеден в това — той поклати глава. — Великите хора провъзгласяват истината, а ние, по-низшите същества, можем само да се опитваме да наместим в тази визия каквото сами виждаме. Добре. Да видим аз какво ще мога да открия.

 

 

Жаркото време привършваше и започваше Дъждовното време, с лекото ръмене в началото, а после — с поройните мусони. Все още беше топло, но сивите влажни дни подхождаха на мрачната работа, която беше започнала.

Без излишни фанфари, Кутулу и хората му се заловиха за работа. В замъка непрекъснато влизаха и излизаха непознати, било сами, било на групи. Нито знаех, нито питах какви са и какво правят.

Други от персонала на Кутулу бяха също толкова заети. Наложи се да преместя помещението за затворническата охрана един етаж по-горе и да се разпоредя да застелят подовете с дебели килими, защото писъците от стаите за изтезания наистина бяха изнервящи.

Никак не ми харесваше, но това е начинът, по който държавата ми провежда разпити и налага закона. Принц Рюферн изглеждаше доволен и досаждаше на Кутулу с настояванията си да посети стаите за разпити. Кутулу отказваше с твърдението, че всяка външна намеса щяла да развали реда, който се опитвал да наложи, и да намали потока информация, която чиновниците му записвали.

Утешавах се с това, че задълженията ми нямат нищо общо с подобно зло и че съдийските ми патрули обикалят съсипаната и разорена страна и полагат усилия да наложат справедливост.

 

 

Мъжът се домъкнал до градските порти някъде към обед, през тежките дъждовни пелени, изсипващи се от небето. Униформата му била на жалки дрипи и стражите решили, че е полудял.

Беше конник от Втора колона, ескадрон Леопард, Седемнадесети Ърейски пиконосци.

Отвели го във войнишкия лазарет на замъка и там го разпознали като конник Габран, излязъл същата сутрин със съдийския патрул на легат Айли. Истеричните му бълнувания накарали дежурния офицер да заповяда да ме извикат веднага.

Габран бълнуваше за змии, за огромни змии, за хора, които се превръщали в змии и искали да го убият, но той бягал, бягал… Изведнъж притихна и зяпна, с очи като на бухал.

— Избиха всички — заговори той, вече спокойно. — Всички коне, всички мъже. Опитаха се и мен да убият. Но аз бях по-бърз от тях, побягнах през полята, после — през една река. Не можаха да ме проследят.

— Сега ще дойдат тук. Ще дойдат да ме хванат. Но аз вече съм в безопасност, нали? Нали? Нали! — гласът му се извиси до крясък. Двама души го задържаха, насила изсипаха някаква отвара в стиснатите му устни и той отново се успокои.

— Това беше, за да заспя, нали? Добре. Мога да спя. Няма да ме намерят, докато спя. А и да ме намерят, ще ми е все едно. Не. Все ми е едно. Няма да… — и се строполи в леглото, по-скоро припаднал, отколкото заспал.

Излетях на бегом от лазарета, като изревах на застаналия мирно боец домин Биканер да се яви при мен в дежурното помещение на Пиконосците и един бегач да повика Кутулу и ясновидката Синаит, и да им каже да се приготвят за път. Ако в приказките на Габран имаше нещо вярно, щеше да ни потрябва магия; освен това смятах да действам бързо — много по-бързо, отколкото калийците допускаха, че е възможно.

Биканер дойде на бегом. Адютантът му капитан Рестенет му бе разказал за Габран, а той бе служил достатъчно дълго с мен, за да се сети какво се каня да направя.

— Легат Айли с колоната си тръгна призори със заповед да проведе съд тук — заяви той и посочи на картата в дежурното. Селото се наричаше Неверн, намираше се в подножията на хълмовете, на два часа езда от Полиситара.

— Добре. Дежурният ескадрон…

— Тигър, сър.

— Значи Тигър. Ще взема и моите Червени пиконосци. Ще вдигнем и ескадрон хусари. Да са готови за път до десет-петнайсет минути.

— Да, сър. Ще поема лично командата…

— Не — прекъснах го рязко. — Аз ще ги водя. Но можеш да дойдеш, ако искаш.

— Слушам, сър. Благодаря, сър.

Кутулу нахлу в стаята веднага щом Биканер изхвърча навън. Обясних му накратко какво според мен се е случило.

— Липсва ни информация.

— Знам — съгласих се. — Но ако чакаме за подробности, няма да остане и един свидетел. Е, тръгваш ли с мен, или не?

— Ще дойда.

— Добре. Ще ти осигуря кон — Карджан чакаше на входа с доспехите ми; самият той беше с шлем, броня и метални ръкавици.

— Оседлават Лукан, сър.

— Добре. Отведи този човек в конюшните и му намери бърз и надежден кон. И нареди да оседлаят още един за ясновидката Синаит. Действай!

Карджан тръгна на бегом, последван от полицая. Капитан Ласта влезе с трополене и започна да стяга снаряжението си. И аз се залових с бронята си.

— Един въпрос, сър?

— Давай, капитан.

— Ако излезе клопка? Ако са ни нагласили засада?

Помислих. Не. Нямаше да очакват толкова бърза реакция. Щяха да си помислят, че ще изчакаме до заранта, за да разполагаме с цял ден и да не рискуваме с езда из Кальо на свечеряване.

— Айса да се смили над тях, ако го направят. Ние няма да им простим.

 

 

Синаит ни чакаше в двора, с набран високо халат за езда; в едната си ръка държеше платнения калъф с магическите си вещи. Бойците се строиха, описах бързо малкото неща, които знаех, и сержантите зареваха команди.

— Може би — заговори ми тихо тя, — може би, трибуне, трябваше да си оставим малко време да научим повече подробности. Но разбирам, че сте решили да заловите онзи — или онова, — което е нападнало хората ви.

— Така е — думите й ме накараха да се замисля. „Онова“? — А ако наистина се окаже демон?

Тя сви рамене.

— Никога не съм се сблъсквала с току-що наял се демон. Ако е така, срещата сигурно ще е интересна.

Усмихнах се — малко насила. Една от причините да я избера беше пълното й безстрашие. Беше точно толкова воин, колкото всеки от нас.

— Сър! — беше Биканер. — Бойците са по конете и готови.

Карджан подкара към мен, повел Лукан. Зад него Кутулу яздеше един дорест кон, за който знаех, че е добър бегач, но можех и бебе да му поверя. Метнах се на седлото и изревах:

— Пиконосци! Напред!

Портите на цитаделата се разтвориха широко и излязохме в тръс в главния двор на замъка. Вратите бяха отворени. Уличните фенери на Полиситара вече светеха в здрача отвън.

Зърнах Маран на една вътрешна тераса. Само за миг бойният гняв ме остави и си помислих какво е да обичаш човек, избрал живот като моя, когато всяко сбогуване може да е последното. Но нямаше време за такива мисли. Препуснахме в галоп в поройния дъжд и извън града, с мисъл за кръв.

 

 

Дъждът поспря и гаснещата светлина на слънцето открои селцето Неверн. Намираше се на билото на един хълм и макар да нямаше крепостна стена, можеше да се отбранява лесно в няколкото тесни улички между древните каменни зидове на къщите. Чух бебешки плач от една, усмириха го бързо. Но селото погледнахме само за миг.

Покрай пътя, на огромни касапски триноги, висяха двадесет и пет голи трупа, нанизани с куки през гърдите. Бяха незавърналите се пиконосци. Огледах тялото на легат Айли. Освен грозната рана в гърдите нямаше други следи от насилие. Но не беше издъхнал леко — лицето му, както и на останалите, се беше сгърчило в гримаса на страх.

Спомних си бълнуванията на конник Габран за хората, превръщащи се в змии, и си представих колоната на легат Айли преди няколко часа — как излизат на площада на селото, канят се да започнат изслушванията, виждат как струпалата се селска тълпа започва да се променя, да се гърчи, превръща се в змии… и змиите плъзват към тях.

Стиснах зъби. Онези, които бяха всели ужас, щяха да го изпитат сами. Извиках командира на Десета хусарска капитан Пелим и му заповядах да обкръжи селото със стоте души от ротата си. Да избият всички, които се опитат да напуснат — мъже, жени и деца. Той отдаде чест и ротата му препусна.

— Намеренията ви, трибуне? — попита официално Кутулу.

— Това село е виновно за убийството на двадесет и пет души техни съотечественици, нуманцийци. Според закона за военното положение смятам да ги избия.

Очите на ясновидката Синаит се разшириха. За миг си спомних онзи полицейски сержант, който се канеше да убие трима невинни старци, но пропъдих тази мисъл.

— Добре — отвърна Кутулу. — Властта на императора е справедлива… но и сурова към такива изверги.

— Трибуне — каза ясновидката. — Ще ми оставите ли една-две минути, преди да издадете заповедите си?

Слезе от коня и извади от багажа си една много тънка кама, чието острие блестеше като сребро, а дръжката беше от злато.

— Бих искала да опитам нещо, което не съм правила досега.

Опря острието до челото си, после — до сърцето. Отиде до тялото на легат Айли, докосна върха на камата до кървавата рана в гърдите му и се върна при багажа си. Извади намотка конец, който блесна като златен на светлината на гаснещото слънце. Замърмори тихо някакви думи, които не можех да чуя, и направи примка — осмица между дръжката и острието, и пусна камата да увисне водоравно. После зареди монотонно:

Кръв има.

Имаше кръв.

Търси Убиеца.

Мъжа намери.

Жената намери.

Детето намери.

Кръв търси кръв.

Вярно посочи.

Добре посочи.

Кръв търси кръв.

Камата не помръдна. След това леко се залюля и посочи към селото.

— Точно както си мислех… — заговорих, но камата се залюля настрани, задвижи се като хрътка, търсеща миризма, и се успокои. Сочеше на десетина градуса встрани от Неверн. — Какво означава това?

— Изчакайте. Искам да се уверя — магьосницата отново зареди думите и камата повтори движенията. — Тези войници не са убити от хората в селото. Камата сочи натам, където са истинските убийци.

— Допускам, че селяните са знаели какво ще стане, но ги е било страх да предупредят. Ножът показва, че имат известна вина — продължи тя. — Не долових заплаха, нито врагове там. Чувството невинаги е благонадеждно, но все пак си струва да го обсъдим.

— Казахте, че селяните имат вина — намеси се Кутулу. — Това е достатъчно.

Синаит не отговори, но ме погледна с очакване. Сцената с онзи кръвожаден полицай се върна отново и гневът ми поизстина.

— Трибун — рече Кутулу, забелязал колебанието ми, — тези хора безусловно са виновни и заслужават наказание. Нима ще ги оставим, за да гоним мъгла, която ще се стопи между хълмовете?

Обърнах се към Синаит.

— Имперският полицай е прав. Можем ли да хванем истинските убийци?

— Не знам — отвърна тя откровено. — Има ли карта на района?

— Домин Биканер. Карта, ако обичате!

— Сър! — капитан Ласта извади карта от дисагите си, връчи я на Биканер и той я донесе.

— Можете ли… да я ориентирате, мисля, че беше думата? — попита Синаит.

Слязох, разпънах картата на земята и я свързах с терена с помощта на селото и едно лесно различимо било.

— Къде точно се намираме?

Клекнах и й посочих. Синаит се наведе до мен, взе бучка разкаляна пръст и я опря в петното, което бях посочил:

Ти си, което разбулваш.

Ти си, което вещаеш.

Истината покажи.

Истината ми кажи.

Джайцини на Земята,

Лаймакс на тази страна,

и другата, която

неназвана ще остане.

Но знае, знае тя,

тя знае, че я моля,

стани, което показваш.

И само за миг, заклевам се, че картата се превърна в миниатюра на околната земя, тъй че Неверн не беше вече кръгче с мастилени точици, а малки къщички и хълмовете наоколо се издигаха като модел на пясъчна дъска. Но после всичко стана отново каквото си беше. Синаит отново взе камата и я задържа със златния конец над картата, като мърмореше неразбираеми думи. Камата леко се наклони и Синаит сниши ръка, докато върхът не докосна картата.

— Онези, които търсим, ще са там.

Посочих на капитан Ласта петното на картата.

— На около час разстояние, според мен — каза той. — Можем да хванем по тази пътека… тук. Не изглежда лошо, освен ако картата не лъже или дъждът не я е размазал.

Станах.

— Пиконосец Карджан, намерете капитан Пелим и му предайте да върне ротата си.

— Слушам, сър.

Кутулу ме гледаше навъсено.

— Няколко думи, трибуне?

Отдръпнахме се малко настрана.

— Приемате ли магията й?

— Не напълно. Но ми е пределно ясно, че шепа селяци не биха могли да избият двайсет и пет пиконосци нито с магия, нито с храброст.

— Но са знаели — настоя Кутулу. — Дори ясновидката го каза.

— Вярно. И ще бъдат наказани. Но има и други наказания освен меча или тъмницата. Мога да заповядам да запалят селото им, но колко приятели ще спечелим така според вас за Нуманция в селата наоколо? Те ще бъдат наказани, Кутулу. Не се съмнявайте. Може би ще заповядам да се събори пазарът им и за една година всички купувачи и продавачи да си вършат работата другаде. Ще помисля.

— В прилагането на закона няма място за слабост — отвърна Змията, която никога не спи.

— Вие може би го наричате слабост. Аз сигурно бих употребил друга дума. Милост. Е, това са заповедите ми. Подчинете им се, сър.

Кутулу наведе глава.

 

 

След час, точно както бе преценил капитан Ласта, намерихме мястото, където според Синаит трябваше да е целта ни. Почти се беше стъмнило и дъждът бе завалял пак, но по-слабо.

Вече бях дал указанията си на Биканер, Ласта, Пелим и легат Танет, командира на ескадрон Тигър. Щяхме да се приближим спешени. На всеки четвърти войник беше наредено да остане да пази конете. Бойците щяха да оставят пиките. Ако знаех, че ни предстои спешен бой, щях да им наредя да си вземат къси мечове и ножове. Но и сабите им щяха да свършат работа.

Самият аз бях въоръжен подходящо, след като баща ми преди години ме беше научил, че сабята, колкото и да е добро оръжие, е добра само от конски гръб, тъй че винаги си носех дълъг нож, почти като меч.

Бях в челото на колоната, а домин Биканер пое тила. Зад мен беше Карджан, после — Кутулу и Синаит. На двата ни фланга имаше стрелци, след това капитан Ласта и мъжете от Червените пики. Преди да започнем, попитах ясновидката дали усеща някаква магия наоколо, дали магьосникът, направил засада на легат Айли, не е поставил прегради. Тя направи две заклинания и отвърна, че не долавя нищо и че това я озадачава — възможно ли било магьосникът да е толкова самонадеян?

Тръгнахме. Мъжете се движеха съвсем мълчаливо, не се чуваше дори подрънкване на оръжие или стържене. Недалече пред нас видях светлина от огън, смътно отразена в бурните облаци в небето, и тръгнах натам. Теренът леко се издигаше; спрях малко под билото и вдигнах ръка, с дланта надолу. Войниците се снишиха, стиснали оръжия и готови за атака.

Докоснах с ръка Карджан, ясновидката и Кутулу и тръгнахме към билото, ниско приведени. Синаит ме впечатли много — макар да нямаше войнишка тренировка и едва ли беше в най-добра физическа форма, вървеше, без да се задъхва и безшумно като всеки от нас.

Долу се виждаше малка долина, нещо като естествен амфитеатър. Пушливо горяха огньове. Не се мяркаха никакви демони, само петдесетина въоръжени мъже, присвити около огньовете. Някои печаха месо, други си лягаха под одеяла и кожи. Говореха си оживено, без дъждът да ги притеснява, и долових смях. Постове не забелязах.

Погледахме няколко мига. Вече се канех да се върна при бойците, но Кутулу вдигна ръка. Очакваше нещо. Един от мъжете стана и извика няколко имена. Други трима отидоха при него и се отдалечиха от огъня да поговорят.

Кутулу се наведе към мен и прошепна:

— Онези четиримата. Или поне единият, в центъра. Той трябва да е водачът им. Трябва ни жив.

— Ако е възможно — отвърнах малко скептично. В ръкопашен бой няма гаранции.

— Не ако е възможно. Имам няколко въпроса, на които трябва да се отговори — видях блясъка в очите му, отразили светлината на огньовете. Той извади две дълги, обшити с метал ръкавици, любимите си оръжия — бяха утежнени и пълни с пясък, и идеални за да приведеш за миг някого в безсъзнание. В лявата си ръка стискаше камата, която винаги носеше на гърба си.

Върнахме се и прошепнах последните си заповеди на капитан Ласта, а той мина по колоната и ги предаде на сержантите и офицерите. Исках Ескадрона на тигъра да заобиколи долината вляво, а Десета хусарска — вдясно. Трябваше да са на позиция, докато преброим до две хиляди, от момента, в който напуснат колоната, и да изчакат да подам сигнал за атака.

Започнах да отброявам бавно и мъжете се разпръснаха. На хиляда махнах с ръка и моите Червени пиконосци запълзяха в редица към билото.

Устата ми беше пресъхнала.

Беше време. Оставих да изтекат още няколко секунди и се изправих. В същия момент Кутулу скочи на билото. Помислих си, че не ме е разбрал, после изругах, разбрал какво прави.

— Пиконосци… Атака! — изревах и се спуснахме по склона към разбойниците. Кутулу беше пред нас и видях как връхлетя върху един и го събори на земята.

Последваха изненадани викове и крясъци. Мъже се занадигаха от постелите си, запосягаха за оръжията си. Някои се опитаха да побегнат, но видяха другите две войнишки вълни, спускащи се от отсрещния склон. Кавалеристите ми връхлетяха в безредната тълпа като фаланга копиеносци; сабите засвяткаха на светлината на огньовете и крясъците станаха по-силни — крясъци вече на предсмъртна агония, вместо на изненада. Някои от калийците успяха да пробият през сабите, но без надежда — стрелците ми стояха на интервал от трийсет стъпки от ръба на долината и стрелите с гъшите пера засвистяха.

Някой застана пред мен, с изпънати ръце да ме избута, и сабята ми го прониза в гърдите. Изритах го, измъкнах острието и се завъртях към друг, който замахваше с коса. Избих с ритник дългата дървена дръжка и сабята ми се заби в шията му.

Двама с криваци залитнаха към мен, отскочих леко встрани, посякох ръката на единия и му оставих миг да завие от болка, докато пронизвах приятеля му, след което замахнах и му смъкнах главата от раменете.

Един с къс меч с широко острие замахна към мен. Парирах удара и нападнах, но той се дръпна встрани. Замахна отново, блокирах удара при дръжката, като задържах ръката му високо, и телата ни се блъснаха. Дъхът му вонеше на чесън и на страх.

Преди да е успял да се отдръпне, забих коляно в слабините му, той изрева и се преви. Стоварих ефеса на сабята в тила му, разбих му черепа и го довърших, докато падаше. И вече нямаше никой на крака освен войниците.

— Домин!

Биканер се приближи, леко накуцваше. Видях тъмното петно кръв на бедрото му.

— Май взех да остарявам, сър. Един падна, не останах да го довърша, а тоя мръсник има наглостта да ме пореже. Какви са заповедите ви, сър?

— Вземете им главите. Утре сутринта ще украсим стените на Полиситара.

Зъбите на Биканер лъснаха.

— Това ще им даде тема за размисъл, сър.

Не само главите щяха да дадат повод за размисъл в града. Цял Кальо щеше да потъне в траур за падналите ми пиконосци. Не че очаквах да направят нещо друго, освен да ликуват скришом, но щяха да поскърбят за други неща: временната забрана на празници и музика, затварянето на гостилници и бардаци по същата причина. След като не можех да се позова на чувството им за справедливост или на страха от последствията, щях да им го набия през червата.

Кутулу стоеше на двайсетина крачки от мен. В краката му се гърчеше някакъв мъж, друг стоеше на четири крака. Отидох при него.

— Помислих, че си полудял.

— Ни най-малко, приятелю — огледа се да се увери, че няма кой да подслуша. — Ти май не можеше да ми гарантираш живота на тези, които ми трябват, затова реших да те изпреваря с подбора. Един от тези е мъжът, когото видях да раздава заповеди, другият е… някой от помощниците му, изглежда. Ще видим какво ще кажат, след като се върнем в замъка. Имам много въпроси и съм сигурен, че ще ми дадат отговорите.

Нито се усмихна, нито гласът му прозвуча ядосано, просто изреждаше факти. Изтезателите му нямаше да проявят милост.

Дребните битки бяха приключили. Предстоеше голямото сражение.