Крис Бънч
Кралят-демон (27)

27.
Смърт в свебите

Сред нуманцийците, които загинаха при Сидор, имаше десетина домини, петима генерали и трима трибуни, сред които Нилт Сафдур, командирът на кавалерията, и зетят на императора Агуин Гуил.

Сафдур беше убит от ръката на демона, помела от моста водената от него кавалерия.

Гуил не се завърна толкова героично на Колелото — посекли го бяха в Сидор, обкръжен от телохранителите си. Един майсирец се оказал не толкова умрял, колкото изглеждало, и отвел със себе си още един нуманциец.

За мен смъртта на двамата не беше кой знае каква загуба за Нуманция. Най-пострадалият се оказа уж живият и здрав Мирус льо Балафре.

Срещнах го малко след битката, докато обикалях в тила да се уверя, че Алегрия е жива. Поздравих го за победата и продължих.

Алегрия не беше пострадала — Ърейските пиконосци я бяха пазили като писано яйце. Но беше пребледняла и измъчена и се зарекох да й осигуря прилично ядене, преди да продължим похода си, а и някое заклинание или лекарска отвара, за да се наспи добре.

Но лицето на Льо Балафре продължаваше да се връща в ума ми. Беше станало пепеляво, изпито и прословутия плам в очите го нямаше. Потърсих го при първа възможност, два дни след като изгорихме покойниците си и се отдалечихме от онази проклета от боговете костница Сидор. Не изглеждаше по-добре и го попитах какво е станало и да не би да го мъчи някоя от старите му рани.

— Не, Дамастес. Просто съм уморен.

— В гроба ще имаме достатъчно време за сън — пошегувах се грубо.

— Неведнъж ми е хрумвало това — отвърна той без усмивка.

Вече наистина се притесних. Цяла минута ми отне — самият аз бях не по-малко уморен, — докато измисля уж подходящите думи:

— Хайде бе, човек. Дълго време не си я виждал Нечия, затова е.

— Мисля, че тази липса започва тепърва.

Помъчих се да измисля друга шега, но не можах. Той кимна, опита се да се усмихне вяло и го помолих да ме извини, тъй като имам да свърша спешни неща. Чувствах се безпомощен, но не можех да държа ръката на всеки войник, дори да е толкова важен за мен като Мирус.

 

 

Императорът ме уведоми, че ще командвам кавалерията, наред с обичайните си задължения. Помоли ме аз да поведа марша и продължаваше да твърди, че не било никакво „отстъпление“. Отвърнах, че ще го направя, щом настоява. Но смятах, че Линърджис е по-подходящ за челото. Щях да служа по-добре на Нуманция, ако поемех тила, както досега.

Допусках, че майсирците ще тръгнат след нас и ще ни нападат при всяка възможност. Попитах го дали магията му показва друго. Тенедос ме погледна смутено и отвърна, че не може да види нищо. Това ме стъписа и той обясни:

— Не че имат толкова много големи магьосници. Азазът беше единственият, който можеше да ме притесни. Но тези техни Бойни магове са твърде много и изглежда, всеки от тях си има предпочитано заклинание за замъгляване на ума. Надвиеш едно и се появи друго. Надвиеш и него — дойде трето. Нямам толкова време, нито енергия. Тъй че твоето предположение къде са майсирците е не по-лошо от всяко друго — добави той с неохота.

Много лесно можех да приема заповедта му, защото щях да съм в авангарда и нямаше да гледам как войската ни изцежда кръвта си, докато пълзи напред. Но знаех къде е дългът ми и императорът явно го разбра, защото само изръмжа и каза, че мога да правя каквото поискам и че може би аз знам най-добре.

Не бяхме се отдалечили много от Сидор, когато негаретите се върнаха и започнаха отново да ни жилят по фланговете. Кръшкачите и конната охрана бяха лесна плячка както за тях, така и за групите за съпротива, които се увеличаваха с всеки ден. Патрулите донасяха за нещо много обезпокоително: селската съпротива се подсилваше с отделения редовна войска от майсирската армия. Пленници ни съобщиха, че крал Байран бил разпратил заповед за търсене на доброволци, нещо нечувано за армията им. Обещавал, че всеки, който се включи, след войната ще бъде освободен от всякакви дългове, включително и наследствени. Не беше стигнал чак до освобождаването на крепостниците, но почти.

Изругах наум, щом чух това, и си помислих, че Тенедос можеше да направи същото, а и повече.

Конете, теглещи впряговете ми, се изтощаваха, въпреки че за тях се полагаха не по-малко грижи, отколкото за ездитните на Червените пики. Опразнихме и изоставихме единия впряг, след като четири коня умряха — яли някакъв полузамръзнал прериен храст. Продължихме с дванайсет коня, едва тътрещи каляската, с която преди осем коня без усилие тичаха в галоп.

Зимата ставаше все по-тежка, а войната — все по-мрачна. Не взимахме пленници — нито можехме да ги пазим, нито да ги храним.

Майсирците бяха почти толкова брутални, но те все пак взимаха пленници. Щастливците обикновено се оказваха офицери, заявили, че могат да се откупят, но това ги спасяваше само ако се окажеха в ръцете на някой алчен негарет. Други ставаха роби и доколкото знам, все още се трудят като каторжници някъде в необятните свеби. Съдбата на трети бе много по-сурова. Негаретите бяха научили, че могат да продават за няколко медни монети пленени нуманцийци на селяците. Те издъхваха бавно и много мъчително, за забавление на цялото село.

И окото, и умът изтръпваха пред цялата тази бруталност. Виждах толкова много трупове, толкова много зло, че спомените ми са като в мъгла. Съхранило се е само по-необичайното.

Един инцидент може да послужи като пример за всичко останало: една група от гвардията, търсеща продоволствие, беше изчезнала и заминах с патрул от Дванадесети да видим дали няма оцелели. Нямаше. На половин ден езда от главния маршрут гвардейците се натъкнали на едно село, все още неограбено и неизоставено. Там намерили провизии… и жени.

Мъжете от селото били избити или избягали и гвардейците се бяха позабавлявали от сърце. Изклали бяха децата, след което се бяха нахвърлили върху жените, от най-старата до най-малкото дете. Бяха убили и тях, но бавно.

Насред тази кървава оргия били изненадани и дошъл техният ред да мрат бавно. Осакатените им, съблечени до голо тела лежаха върху окървавения лед, членовете и топките им бяха отрязани и натикани в устите.

Реших, че са били партизани, защото майсирските жени не бяха погребани или изгорени, но командирът на ескадрона предложи друга възможност: напълно възможно беше да са нуманцийци. Бях потресен, но той ми напомни за дезертьорите и кръшкачите, които крачеха покрай фланговете на колоната като чакали и като чакали се хранеха с каквото им падне и когато им падне.

Разпоредих се да се изгорят телата на жените и отправих молитва за тях, но не разреших траурни почести за гвардейците. Тръгнахме си от мъртвото село и оставихме труповете на вълците — и четирикраки, и двукраки.

 

 

Кавалерията ми представляваше жалка картина. Трябваше да имам един милион бойци и два милиона коня. Но разполагах с много по-малко все още неспешени бойци, отколкото в кампанията срещу Чардън Шир преди толкова години.

Повечето ни коне бяха измрели и умираха още. Нямахме пирони за лед за подковите и конете се хлъзгаха и падаха. Само един крак да е счупен, и животното нямаше сили да се вдигне и го оставяхме да умре.

Кавалеристът изругаваше, захвърляше тежкия си меч, оставяше седлото с коня и продължаваше напред като пехотинец, но такъв, който има представа за атакуваща фаланга или вдигане на редут, колкото аз имам представа как се лети. Кавалеристът винаги се смята за нещо по-добро от пехотинците и щом се окаже между тях, много лесно се обезнадеждава. А в онези ужасни дни надеждата беше в голям дефицит.

Но някои оцеляваха. Силните оцеляваха — и нямам предвид онези с яките мускули, защото много от тях, щом видеха поредния заледен хълм, който трябва да изкачат, цивреха и се смъкваха отчаяни на земята край пътя, докато кльощавите хлапета от копторите на Никиас стискаха изгнилите си зъби и продължаваха — крачка след крачка, левга след левга, ден след ден.

Оцеляваха хората с вяра и все едно беше в какво точно вярват. Някои бяха религиозни, рядкост в Нуманция, що се отнася до истинската религиозност. Може би вярваха в семейството си, в жена си, дори в себе си, предполагам, макар да не познавам такъв човек. Приятелите на човек, съратниците му по отделение, доколкото все още имаше такива, бяха най-здравата опора, гълчаха го, щом поиска да спре, ругаеха го, удряха го дори, когато отслабне духът му. На следващата левга нещата се обръщаха и той на свой ред кълнеше и ругаеше другите, и така се крепяха и продължаваха.

Мисля, че аз оживях заради клетвата си да не позволя да умра, докато все още има живи хора, които зависят от мен.

И заради Алегрия.

Извън това, извън нея, преживях, защото Сайонджи все още не беше свършила с шегите си с мен.

 

 

Събудих се, преди да разбера какво ме е събудило. Алегрия кашляше — с дълбока, измъчена кашлица. Надигнах се и затърсих с ръка кремъка и огнивото.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна тя. — Извинявай, че те събудих. Заспивай.

— Болна ли си?

— Не. Най-обикновена кашлица.

Сърцето ми се сви.

— От колко време кашляш? Защо не си ми казала? Защо не съм го забелязал?

— Защото си имаше други грижи. И е само от… два дни някъде.

Избих искра.

— Няма смисъл да палиш — каза тя припряно.

Но настоях, фенерчето замига и освети тъмната като пещера вътрешност на каляската ни, с овесените на прозорчетата одеяла да опазят малко от топлината. Алегрия криеше нещо под завивките.

— Какво е това?

— Носна кърпа.

Придърпах лицето й, видях колко е бледо и видях нещо още по-лошо. В ъгълчето на устата й имаше следа от кръв.

— Дай да я видя тази кърпа.

— Не!

— Покажи ми я, по дяволите!

Направи го с неохота. Беше мокра от кръв.

Призори я отведох при имперския керван, преди армията да е тръгнала. Личният лекар на императора я прегледа въпреки всичките й протести, че е съвсем здрава.

— Да — каза той с изкуствено безгрижен тон. — Не си първият случай. Сега ще ти смеся няколко билки и искам да пиеш чая три пъти на ден. Това ще пооблекчи кашлицата ти.

Тръгнах след него към впряга му.

— Какво е?

Той поклати глава.

— Не знам. Разпространява се вече от няколко дни. Първият случай, който забелязах, беше в онова селце, преди седмица.

Помъчих се да си спомня. Но помнех само битки.

— Онова с двата храма. И двата ти използвахме като лазарети за двата дни, в които престояхме там, преди трибун Линърджис да направи пробива.

Спомних си смътно.

— Тогава се появи.

— За колко време се оправя?

Лекарят захапа устната си и извърна очи.

— Попитах нещо!

— Съжалявам, трибун — не беше свикнал да го командват. — Не знам. Не ми остана време да проуча това. Времето ми беше запълнено с много по-спешни неща.

— Колко още може да се влоши?

Той огледа лагера — мръсния сняг, плътно загърналите се мъже, тъмното небе — накрая погледна и мен.

— Сигурен съм, че дамата ви ще се оправи. Пазете я да не напуска каляската и се погрижете да се храни добре. Има по-добри шансове от всеки друг.

Страхувах се да питам повече. Страхувах се, че знам отговора.

 

 

Продължавахме напред и по пътя ни се стелеха трупове като килим. Винаги бяха съблечени и вече ставаше обичайно някои от тях да са нарязани. Поканеше ли ме някой на храна при обиколките ми, гледах първо да разпитам за източника на месото в яденето. Но повечето не го правеха. Не можеха — просто нямаше достатъчно храна.

Дори и аз, най-висшият трибун в армията, огладнявах. Но не си струваше човек да се оплаче дори край огъня заради един-два дни гладуване: най-съчувствената реплика, която можеше да си спечели, беше „преял тлъст кучи син“.

Връщах се от един дълъг патрул, близо цяла седмица през режещия сняг, след като се бях опитвал да намеря проклетата от боговете майсирска армия, и едва не се разплаках, когато някой ми подаде почернял, полуопечен, полуизгорял картоф, който беше изровил от някаква нивичка и беше изпекъл на малкия огън. Стори ми се по-вкусен от пир с десетки блюда.

Някои от майсирските жени, тръгнали с войниците, оставаха с любовниците си, щом те паднеха. Други бързо си намираха нови. Един генерал например, който беше срещнал много красиво момиче в Джарра и го беше съблазнил. Тя глупаво беше тръгнала с него, при това не от страх, че сънародниците й ще я убият, когато си вземат града.

Когато генералът разбрал, че е забременяла, я хвърлил от каляската си и казал, че ако я види пак, ще я посече с меча. Мъжът, който ми разказа случката, твърдеше, че стояла край колоната вкаменена като статуя, със зяпнали в неверие очи и сълзите замръзвали по бузите й.

Ариергардът я намери след половин ден, свита на земята край пътя. Лицето й, с мъртви вече очи, продължаваше да се взира напред по пътя, към любимия й.

 

 

Първият знак за катастрофата беше пронизителното цвилене на предния ни кон, щом загуби равновесие на завоя. Дръпна впряга след себе си извън заледения път и каляската се плъзна след конете и се затъркаля надолу в дълбоката клисура.

Смятах на билото на хълма, по който се изкачвахме, да накарам да спрат каляската, да разседлая Бригсток, да го вържа отзад и да се шмугна вътре на топло. Снегът се усилваше и мечтаех за прегръдката на Алегрия и топлината около мен след няколко минути.

Но вместо това видях как грамадният дървен сандък с това, което бе най-скъпо на сърцето ми, се заобръща по стръмния каменист склон. Скочих от седлото и затичах надолу по заледените камънаци, кой знае как, без да падна. Каляската рухна в дъното на клисурата, пльосна в заледения поток и се закова на място, обърната на една страна. Тялото на единия кочияш се беше нанизало на един остър като шип заледен дървен ствол на брега, а другият лежеше премазан под самия фургон и пищеше. Докато стигна до него, писъците му секнаха.

Скочих върху каретата и дръпнах рязко вратата. Тя остана в ръцете ми. Вътре в тъмното одеялата се размърдаха и разрошената глава на Алегрия се показа.

— Жива ли съм? — попита тя и се задави в кашлица.

— Да. О, богове, да! — вмъкнах се вътре и я притиснах до себе си.

„Моля ви, богове — замолих се наум. — Назовете цената си, назовете жертвата. Но не позволявайте да умре. Моля ви. Рядко съм ви се молил, защото се боях, че ако ви потърся в добри времена, няма да ме чуете, когато нещата са лоши. Мен вземете, ако искате, само нека тя да оживее.“

Пиконосците ни помогнаха да измъкнем онова, което си струваше да се спаси, и да се изкатерим обратно горе.

Силният вятър удари Алегрия в лицето и тя потрепери.

— Колко е… хубаво да си навън — опита се да се усмихне. — В тази каляска беше толкова задушно. Е, тъкмо ще подишам малко.

Загледах се по пътя, без да я слушам, през силния сняг. Към нас скърцаше болнична кола и им махнах да спрат.

Коларят не ме позна в сивото ми връхно палто и отдавна очукания ми шлем и се сопна:

— Пълно е. Няма място. Нито за офицер, нито за редник.

Свалбард скочи пред конете и ги спря.

— За Първия трибун ще спреш, шибан кучи син!

— Сър! Извинете, сър. Какво ще заповядате? — изломоти мъжът.

— Изгубихме впряга си. Ще се намери ли място за дамата ми?

— Сър… тя е добре дошла, но няма къде да я наместим. Не ви излъгах, сър.

Знаеше, че мога да го убия, ако поискам, и никой нямаше да ме спре. Смъкна се от капрата и отвори вратата на ниския впряг. Потръпнах, щом ме лъхна вонята на съсирена кръв и гной. Шестима мъже се бяха натъпкали вътре и приличаше повече на ковчег, отколкото на нещо друго.

— Продължавайте, коларю — заповяда Алегрия. — По-здрава съм от всички, които карате. Мога да вървя пеш — и го опроверга веднага, щом поредният спазъм я преви на две.

— Я елате — каза един от мъжете вътре и се измъкна от колата. — Няма да се возя, а една знатна дама да ходи пеш — униформата му беше опърпана и беше навлякъл върху нея майсирско наметало, срязано на кръста, за да може да върви. Носеше знака на Седми гвардейски корпус, закачен на гърдите на наметалото. Левият му крак беше превързан. Той премести тежестта си на него, постара се да не примижи от болка, отново се опита и се усмихна измъчено.

— По дяволите, сър. Готов съм да се върна при ротата. Ако е останала рота, при която да се върна.

Знаех какво трябваше да заповядам, а не можех.

— Казах, тръгвайте, коларю — обади се пак Алегрия и коларят се качи на капрата.

— А вие… — каза тя и се обърна за гвардееца — прибирайте се вътре.

Но него го нямаше.

— Къде…

Свалбард посочи към завоя на пътя, където той вече се спускаше надолу към клисурата. Затичах и погледнах натам. Видях смътно през снега един мъж, който куцаше колкото му сила държи, далече от пътя и навътре в помръкващата свеби.

— Спри! — извиках след него.

Но той така и не се обърна, не погледна назад и след миг го изгубих във виелицата.

Така и не научих името му.

 

 

Подвижният лазарет, с болните, ранените и Алегрия, се превърна в част от формацията ни. Мъжете получиха силни церове от двама наши пиконосци, разбиращи малко от билки.

Тъкмо се бяхме спрели встрани от пътя, поставили бяхме в кръг фургоните, разположили бяхме постовете и се канехме да споделим жалките си запаси храна, когато ме намери вестоносецът на императора.

 

 

— Как смеят! — изрева императорът и удари с жезъла по платнената стена на шатрата, побеснял от гняв. — Страхливи, удрящи в гръб кучи синове! Проклятие! Как могат да предадат така страната си?

Многократно се беше опитвал да се свърже с Никиас с помощта на Зрящата купа, но без успех. Накрая беше успял да изпрати заклинание с помощта на седем от най-опитните от Братството. С тази сила най-сетне беше успял да се свърже с един от Братята в двореца. Те също се бяха опитвали да се свържат с него, но безуспешно, докато ясновидецът не се бе сетил да призове двете му сестри, Дални и Лех, защото „кръвта се привлича“, обясни ми Тенедос.

Новините и от двете страни бяха лоши. Имало беше опит за бунт. Водачите му бяха Скопас и Барту, бившите членове на Властта на Десетимата, за които Кутулу беше предупредил, подкрепени от същите онези барони, дошли при мен с брата на Маран Праен за помощ и одобрение за създаването на частна армия. Сега групата се водеше от лорд Дръмсеат и не беше по-вярна на Нуманция или императора, отколкото преди. Едва успях да сдържа гнева си. Трябваше да изпълня тогава заканата си и да арестувам кучите синове.

Бяха спечелили на своя страна две парадни части в Никиас и бяха завзели половината правителствени сгради. Но бяха допуснали две грешки, обясни Тенедос: не бяха арестували магьосниците и не бяха обърнали внимание на двете редовни части на лагер извън Никиас, които чакаха корабите, за да ги откарат на юг към войната.

— Имало е и трета грешка — довърши Тенедос. — Не са имали истински водачи. Тъй че когато са призовали хората да се вдигнат, те са се скрили по домовете си.

След един ден бунтът се разпаднал. Но нито Скопас и Барту, нито Дръмсеат били заловени. Криеха се, въпреки че ги търсеше всеки полицай в страната. Никиас обаче беше в безопасност.

— Поне засега — добави Тенедос.

— Какво искат? Какво могат да… — боя се, че ломотех като глупак.

— Какво искат ли? Власт естествено! Как може да им хрумне това? Лесно. Когато лъвът занемогне, другите го дебнат. Нещата напоследък не вървят… както трябва. Допускам, че са тръгнали слухове. А след като никой не е чул за нас от Джарра насам, нещата може да са се влошили още повече.

Успях да се овладея.

— А товиетите? Те замесени ли са?

Тенедос ме изгледа навъсено, после призна с неохота:

— Никой не спомена за тях. Изглежда, са проявили достатъчно благоразумие да разберат, че само глупак ще тръгне след такива като Скопас.

Помислих си колко често Тенедос натрапваше на Кутулу проблема с мъжете и жените на жълтото копринено въже и как го убеждаваше да зареже всичко друго, и как Кутулу предупреждаваше за Скопас и Барту, но си дадох сметка, че само идиот би повдигнал този въпрос или да спомене името на Кутулу, колкото и отчаяно да ми се искаше да намекна, че Змията, която никога не спи трябва да се върне от изгнание и да бъде оставена с развързани ръце. Колкото и брутален да беше, Кутулу все пак пазеше гърба на императора. Но както вече казах, не бях в настроение да се правя на имбецил.

— Какво можем да направим?

— Нищо, в момента. Дални се съсипа, като разбра за смъртта на съпруга си. Изглежда, наистина го е обичала. Наредих на Братята да приберат на гарнизон в Никиас всеки гвардейски корпус от Амур, който е що-годе обучен — Тенедос се намръщи. — Стига да не ни потрябват, като стигнем границата. Лех ще бъде обявена за регент.

Запазих хладнокръвие; спомних си за последния път, когато бях видял сестрата на императора — полугола и обслужвана от няколко гвардейци.

— Не е най-доброто — продължи императорът. — Но в тези времена трябва да се оправяме с това, с което ни е подръка. Надявам се да мога да поддържам връзка и Братството да не й позволи да направи нещо съвсем нелепо. Проклятие, колко съжалявам, че Рюферн загина!

Извърнах очи и в шатрата настъпи тягостна тишина, чуваше се само плющенето на вятъра в платнището.

— О, добре — въздъхна най-сетне Тенедос. — Той щеше да настои да тръгне с мен, тъй че едва ли щеше да е по-различно.

— Сър, вие всъщност не отговорихте на въпроса ми. Какво ще правим все пак?

— Нищо друго, освен да се придвижваме колкото може по-бързо. Колкото може по-скоро трябва да оставя армията и да се върна в Никиас. Не мога да водя война, ако кралството ми се изплъзва. Ще трябва да задържиш майсирците на границата, ако проявят глупостта да продължат след нас през Кайт.

Едва осъзнах последните му думи. Да изостави армията? Как изобщо можеше да си го помисли? Нима клетвата, която всички бяхме положили, не задължаваше в същата степен и императора?

Тенедос явно разгада физиономията ми.

— Не съществуват добри решения, трибуне. Не и когато всичко около нас се разпада. Това е най-доброто, което мога да измисля. Може би ти имаш по-добър план, не само за скъпата на сърцето ти армия, но и за цяла Нуманция? — изчака ме, леко присвил устни.

Нямах.

— Ясно. Но дотогава има време. Забранява ти се да говориш за това с когото и да било, включително с дамата ти. Това е всичко.

Мисля, че успях някак да отдам чест. Изхвърчах навън и стоях пред шатрата близо час, кипнал от гняв и без да обръщам внимание на виелицата, сподирян от учудените погледи на щабните офицери, докато не се овладях достатъчно, за да мога да яхна коня и да тръгна обратно към поста си.

Това щеше да е второто предателство на императора към армията му.

 

 

Сега се чудя, ако не бях в толкова мрачно настроение заради невероятната коравосърдечност на императора, дали нямаше да постъпя по друг начин с Ерни и дали това щеше да промени нещо? Едва ли, защото Ерни винаги е държал на благополучието си.

Докато яздехме назад през мрака, се натъкнахме на задръстване. Пред нас шест товарни фургона бяха образували малък керван, с огромен впряг най-отпред. Конете на първия фургон бяха паднали, чуваха се ругатни. Пехотинците напираха от двете страни, все още без да знаят дали офицерите им смятат да ги спрат на бивак за през нощта.

Имперските заповеди бяха съвсем изрични.

— Капитан Балк! Намерете офицера на тази пехотна колона и му наредете да опразни тази развалина и да я разкара от пътя!

Преди Балк да успее да ми отговори, някой от фургона закрещя ядосано:

— В свински задник ще те навра! Това е собственост на трибун, никой да не е посмял да я пипне! Ей ти, отвън! Я по-добре сложи едно рамо, вместо да ми се правиш на бог, устато говно такова!

Скочих от седлото, отидох до впряга и видях вътре трибун Ерни, запенен и оцапан с кал. Позна ме на смътната светлина на фенерите вътре.

— О…

— О, бабината ти! — сопнах се; едва сдържах гнева си. — Какво става тука, по дяволите?

— Това е… продоволствието на щаба ми. Ще пратя един от офицерите си по колоната да намери два коня. Тръгваме при първа възможност.

Обърнах се към Балк.

— Капитане! Изпълнете заповедта!

— Сър!

— Не можеш да направиш това, а̀ Симабю! — изръмжа Ерни. — Имам си права!

— Сър, когато ми говорите, ще стоите мирно! Може да сте трибун, на аз съм главнокомандващият тази армия, нали? Или искате да ви поставя под строг арест?

Смътно осъзнах, че напоследък твърде често използвам тази закана.

— Това е абсурд! — лицето на Ерни стана червено, също като пищната му униформа.

— Двама при мен — Свалбард и Кърти веднага се озоваха до мен. — Смъкнете платнището от първия фургон.

— Сър!

— По дяволите, трибуне… — изломоти Ерни и замълча.

Двамата ми адютанти се качиха на фургона с извадени ками. Срязаха въжетата и платнището се смъкна. „Продоволствието за щаба“ се оказа, разбира се, бурета с вино, шунка, чували с хляб, телешки бутове, добре замръзнали от студа, и други вкусотии. Пешаците се бяха спрели и ги зяпаха — не бяха виждали подобен разкош вече от седмици. Чух ръмжене, като на прегладнели тигри.

До мен беше застанал друг офицер.

— Капитан Нюинт, сър. На вашите заповеди.

— Искам този фургон да се разкара от пътя — гневът, който ме беше обзел, не ми позволи да спазя благоприличие. — И искам заповедите ми да се изпълнят точно. Този човек е трибун Ерни.

— Знам, сър. От неговия корпус сме.

— Много добре. Ще му се позволи да напълни един и само един фургон, с всичко, което пожелае, от тази съборетина и от другите. След което може да си продължи по пътя. Всичко останало — коне, фургони и каквото има в тях — вече е собственост на вашата част. Да се раздели поравно между офицерите и бойците. Използвайте всичко добре, пестеливо и честно. Ако чуя за някакви привилегии, заклевам ви се, ще заповядам да ви обесят и когато се върна в Никиас, семейството ви ще бъде уведомено, че сте опетнили униформата си.

— Няма да имате повод за това — отвърна стегнато Нюинт.

— Надявам се. Ако трибун Ерни се опита да се намеси, искам да бъде задържан тук, докато пристигне ариергардът. Тогава аз ще поема арестанта и ще се разправям с него, както се полага.

— Слушам, сър.

Ерни ме гледаше с гняв. Обърнах се към него:

— Това са заповедите ми, трибун. Длъжен сте да се подчините безпрекословно, иначе ви чака имперското правосъдие. Разбрахте ли? — Ерни измърмори нещо. Приложих друг номер във войнското обучение и отново му заговорих, с лице почти в неговото, но все едно че беше от другата страна на строевия плац. — Попитах: разбрахте ли ме?

Ерни отвори уста да се разпени, най-сетне осъзна колко съм бесен и отвърна само:

— Да.

— Сър!

— Да, сър.

— Добре. И само да чуя за някакви опити да си отмъстите на този офицер или на неговата част, ще ви освободя с целия ви щаб и слугите ви и ще ви назнача другаде.

Лицето му пребледня — това щеше да е равносилно на смъртна присъда. И най-жалкият амбулант щеше да е по-добре от него въпреки високия му ранг.

— Това е всичко!

Върнах се при коня си, яхнах го и тръгнахме отново към ариергарда. За първи път от толкова време чух радостни викове и смях зад гърба си.

 

 

Капитан Балк ми посочи един труп край пътя.

Беше на много едър мъж, някъде над петдесетте. Дясната му ръка беше ампутирана и превръзките се бяха смъкнали. Лицето му беше набръчкано и кораво, носеше знаци на дивизионен подофицер. Стар войник, но труповете на стари войници не бяха нещо необичайно. Тогава забелязах какво ми сочи Балк. Палтото на войника се беше разтворило и около корема на старши сержанта се виждаше увито знаме.

Подофицерът беше последният от своя дивизион и беше откъснал плата от пръта, за да се опита да го съхрани, да го върне в Нуманция.

Помислих си, че бягството ни от Кайт беше ужасно, но това бе още по-лошо. Беше бавната смърт на моята армия, на моя император и на моята страна.

 

 

Имаше войници, както и офицери, останали без своите части. Тенедос призова в щаба си всички останали без команди офицери, учреди Свещен ескадрон и им заповяда да се грижат само за едно и за нищо друго: за личната му безопасност.

Вече си имаше телохранители, но това поне даде на хората нещо, което да ангажира ума им до края на похода. За някои беше съвсем добре, но не и за други, които бяха дори извън обсега му.

Един от тях беше трибун Мирус льо Балафре. Кърти ми каза, че яздел с Дванадесети, без слуги, без охрана и друг персонал, като най-обикновен войник. Пратих един от офицерите ми да го намери и да го покани да се присъедини към щаба ми. Офицерът се върна и докладва, че не могъл да го намери.

Пратих други хора, но и те не можаха да намерят трибуна. Трябваше сам да го направя, да го измъкна настрана и да го сритам, за да му върна волята за живот. Но докато намеря време за това, ескадрона му го изпратили срещу отряд негарети.

Врагът се оказал по-силен, отколкото се очаквало — две цели роти, близо двеста души. Кавалеристите спрели, готови да отстъпят и да изчакат подкрепления.

Льо Балафре изревал нещо — бойния вик на отдавна разформирован полк според един, — пришпорил коня си и атакувал тези двеста души в пълен галоп. Те седели по седлата си смаяни от атаката на този безумец с вдигната сабя.

После той се врязал между тях и сабята засвяткала, настъпила бъркотия и го изгубили от очите си. След няколко секунди негаретите препуснали назад, все едно че бягат от цял полк. Оставили шестима души, загинали и издъхващи в снега.

До тях намерили проснато тялото на Льо Балафре, с над десет рани по него. Когато обърнали тялото, видели доволната усмивка на лицето му.

Спомних си какво каза, когато изгориха тялото на Мерша Петри: „Хубава смърт. Нашата смърт.“

Дано Сайонджи да го е дарила с най-голямата си награда и да го е освободила от дълга му на Колелото. Защото не мога да си представя, че някога ще се роди друг воин като него.

 

 

Този път поне денят беше ясен и пътят се изпъваше право напред през свебите. И да имаше наоколо негарети, тормозеха друга част от колоната. Ако не беше плътната, едва тътреща се маса от залитащи и издъхващи хора и пръсналите се на мили протежение трупове от двете страни на пътя, денят можеше дори да мине за приятен.

Бригсток залитна, рухна и ме затисна в снега. Помъчи се да стане, не успя и ме загледа с безкрайно тъжни очи.

Огледах развалината, в която се бе превърнал доскоро великолепният жребец — с изпъкнали ребра, проскубана грива и опашка, вчесвана много набързо и грубо. Сбруята, преди време изящна, от многоцветна кожа, беше напукана и прогнила. Очите му бяха помътнели, венците бяха потъмнели и подути. Той понечи да изцвили, но вместо това от устата му излезе жалко хриптене.

Трябваше да намеря някой интендант и да му го оставя, но не можех.

На четвърт миля встрани от пътя имаше малка долчинка; хванах юздите, вдигнах Бригсток и го поведох натам, лекичко, бавно. Долчинката беше само около петдесет стъпки дълга и снегът бе дълбок до кръста, но всичко, оставено тук, щеше да е скрито от пътя.

Бригсток влезе вътре след мен и остана покорно на място, все едно че знаеше какво ще последва.

Зарових в дисагите, намерих няколко бучки захар на дъното и го оставих да ги оближе от ръкавицата ми.

Задържах очите си върху неговите, за да не види какво вади дясната ми ръка; погалих го и нежно вдигнах главата му с лявата. Прерязах леко гърлото му с камата, дарена ми от Йонджи, и кръвта бликна.

Бригсток се опита да се вдигне на задните си крака, но не можа. Падна на една страна, изрита веднъж и издъхна. Прибрах ножа и се затътрих назад към колоната.

Слънцето беше сиво, небето — от черно, по-черно.

 

 

Седемнадесети бяха намерили шатра за Алегрия и мен. Пъстра и ярка, направена най-вероятно за лятната морава на някой барон, сигурно за да могат децата му да се правят, че са пътешественици, проучващи далечни и непознати земи. Един опитен с иглата и конеца войник съши отвътре одеяла за уплътняване, така че беше уютно, въпреки летния й вид. За под бяхме постлали платнище, имахме си кожи за завивки и бяхме на топло. Обикновено спяхме облечени и си позволявах само един лукс — да си смъкна ботушите, преди да се пъхна под кожите до Алегрия.

Не й минаваше, напротив — беше още по-пребледняла и пристъпите й на кашлица я караха да трепери от болка. Канех се да заспя и мислех, че вече е заспала, но тя отвори очи.

— Дамастес. Люби ме. Моля те.

Не знаех дали ще мога, бях ужасно уморен, но не възразих и смъкнах дрехите си.

Тя беше гола под кожите и я взех в прегръдката си, целунах я силно, погалих я, мъчейки се да не забелязвам колко е отслабнала, колко груба е станала разкошната й копринена коса. За моя изненада, когато дъхът й се учести, се възбудих, а тя се обърна по гръб и разтвори краката си. Легнах върху нея и членът ми се плъзна вътре леко и ритмично; тя застена от удоволствие.

Тялото й потръпна под мен и след миг свърших и аз. Най-сетне дъхът й се успокои.

— Хубаво… беше. Благодаря ти.

— Аз ти благодаря.

— Обичам те.

— Винаги ще те обичам.

— Има по-хубаво място — прошепна тя. — Нали?

— Разбира се — макар че се съмнявах.

— Там ще сме щастливи.

— За какво говориш?

Тя не отговори. Задиша спокойно и след малко заспа. Благодаря на всички там богове, на боговете, които не ще мога никога повече да почитам, че не я последвах в съня. Останах да лежа, притиснал я до себе си, все още в нея, и се мъчех да не заплача.

Някъде през нощта, без да извика, без никакъв знак, Алегрия спря да диша.

И моят живот свърши.