Крис Бънч
Кралят-демон (20)

20.
Проклятието на азаза

Ако не бяха решетките по прозорците и балконите, килията ми можеше да мине за луксозен, макар и поизносен апартамент.

По заповед на краля всички в посолството, нуманцийците и нашите майсирски слуги, бяхме изкарани грубо, натикани във фургони и подкарани по улиците на Джарра. Не знам кой беше съобщил на населението, но всички бяха навън, ревяха мръсотии и закани и ни замерваха с боклуци. На два пъти се опитаха да нападнат колите с крясъци „Смърт!“, но ги връщаха камшиците на ескорта. Бях благодарен заради обичта си към лукса, защото бях измъкнал колана от панталоните си и го бях увил около юмрука си. Токата беше цял фунт масивно злато и самият колан беше обкован със златни релефи. На първия безумец, който скочеше в колата, щеше да му потрябва ново лице. Но войниците ги задържаха, докато стигнахме Моритон.

Джарра има много затвори, повече и от Никиас, и ни отведоха в най-ужасния, Октагона — и птица не можеше да се измъкне от него. Около осемстенната кула с килиите имаше стръмна стена, увенчана с екзотично извити стъклени шипове. След нея имаше ров, над трийсет стъпки дълбок и с десет стъпки тиня на дъното, в която да затънеш и да се удавиш. По външната стена на всеки петдесет крачки имаше подвижни постове и ги сменяха на всеки два часа. Малцина, влезли в Октагона, го напускаха. Там кралят затваряше най-омразните си врагове, докато не реши с какви изтезания най-добре ще изрази недоволството си.

Минахме през портата на външната стена и пазачите ни изкараха от колите. Подкараха ни като стадо по тесния мост през рова и над стъклените шипове, после надолу в самия Октагон. Не обърнах много внимание, защото търсех с поглед Алегрия. Надявах се, че е успяла да се измъкне в суматохата, но се опасявах от най-лошото — да не би кралят да е решил да я накаже за назидание, заради връзката й с мен.

Главният тъмничар на Октагона, мършав белокос мъж с усмивка като на череп, казваше се Шикао, ни обясни правилата, които се оказаха съвсем прости въпреки половинчасовото монотонно дърдорене, докато ги изреди: подчинявай се безпрекословно на всеки тъмничар, или горчиво ще съжаляваш.

Попитаха ме дали си имам слуга. Не знаех дали ще е добре да спомена някого, но преди да мога да реша, Карджан пристъпи напред и извика:

— Аз съм.

Шикао махна с ръка и един от тъмничарите го избута до мен. След това ни подкараха по килиите. Моята беше на най-горния кат на пететажния затвор. Другите нуманцийци бяха на същия и на по-долния. „Нашите“ майсирци ги затвориха на по-долен етаж от другата страна на вътрешния двор.

Вече се бях поокопитил и наблюдавах внимателно всичко, защото един затворник винаги трябва да мисли за бягството си. Но тъй като трудно можех да се нарека закоравял престъпник, не виждах възможност, нито пък знаех какво бих могъл да направя, дори да намерех такава, с цял град с разгневени хора наоколо и триста левги вражеска територия между мен и спасението, да не говорим какво щеше да сполети съратниците ми.

Към килията ми имаше вътрешна и външна врата, с десет стъпки дълъг сводест коридор между тях. Тъмничарите отвориха едната, преведоха ни с Карджан, заключиха и отвориха вътрешната врата. Имаше една продълговата стая, две малки спални отстрани, тоалетна и ниша — за Карджан. Тоалетната и нишата за слугата бяха отделени със завеси. Стаите бяха обзаведени с поочукани, някога скъпи мебели, стените бяха покрити с избелели гоблени. Имаше три прозореца с решетки и две тераси, гледащи към вътрешния двор. Терасите можеше да се затварят с дървени врати при лошо време. Това щеше да е моят свят, докато крал Байран не реши, че е време да го напусна.

Можех да поискам перо и хартия и веднага да надраскам гневен протест до краля заради несправедливото и незаконно, според правилата на дипломацията, отношение към нас. Но ме занимаваха други неща — например второто предателство на император Тенедос. За разлика от първото, трябваше да помисля малко повече, за да го разбера.

Това, което беше направил, изглеждаше доста логично, въпреки че разбирането не облекчаваше гнева ми. Император Лайш Тенедос, съвсем съзнателно, ме беше отиграл като джокер, за да заблуди крал Байран, лигаба Сала и дори азаза.

Всички знаеха, че съм непоправимо честен, че съм неспособен на коварства и лъжи. Тенедос ми беше казал, че иска мир над всичко друго, и аз му повярвах, повярвах му като на своя приятел и император. Също така бях неговият най-старши трибун, неговият най-добър кавалерийски командир, командващият цялата му армия. Само глупак щеше да изпрати такъв човек в ръцете на врага, ако възнамерява да поведе война. По този начин беше поставена клопката, в която да попадне Майсир.

Не че не можех да се виня за глупостта си. Защо не се бях замислил как така императорът изведнъж промени посоката, след като месеци наред беше дрънкал оръжие около Ебисса и след като агентите му и уличните прокламации бяха превърнали майсирците във въплътени демони? Не трябваше ли да ми се стори леко подозрителна онази единствена нощ на магия и на велико откритие, малко подозрителна от устата на човек, който хем беше майстор в чародейството, хем беше изключително предпазлив?

С неохота признах хитростта на Тенедос с откриването на нов маршрут за нашествие, по който щеше да намери продоволствие за армията си от майсирските заселници в свебите. Тази игра той беше изиграл майсторски, особено след като Дванадесети хусарски беше нападнат, докато разузнаваше същия маршрут в Майсир.

Беше попълнил частите в Ърей, та крал Байран да обърне повече внимание на традиционния път за война и търговия през Кайт, вместо да следи какво става в Думят и Роува. Искреността ми бе заиграла с желанието на крал Байран за мир и той беше изтеглил войниците си от границите, така че майсирските патрули не можеха да забележат приготовленията на Тенедос за война.

Всички ходове на Тенедос, от преструвките, че оттегля силите си в отговор на жеста на краля, до игрите около мирния договор и „пиратите“ в Тикао, бяха предназначени, за да му осигурят време да струпа армиите си за нашествието.

Горчиво се чудех каква последна служба се очаква да изпълня за своя император. Да умра като благороден символ, разбира се, тук в тъмниците на Джарра. Щях да умра, верен на клетвата си към Тенедос, на клетвата, която семейството ми не нарушаваше никога: „Държим на верността“.

В края на краищата не ми беше останало почти нищо освен гордост, след като единственият, който познаваше доблестта ми, беше неуязвим, на хиляда левги разстояние, и плетеше новата си паяжина.

 

 

Отново бях благодарен на любовта си към бляскавото облекло. Откъснах от колана си една златна апликация и я дадох на Карджан. Той подкупи един тъмничар и разбра, че Алегрия е върната при дарлиадите. Нейният миг на „свобода“ беше свършил. Вече й оставаше само компанията на сестрите й и тъмните каменни стени на замъка. Но поне щеше да живее.

 

 

Час след сутрешната храна изкараха майсирските ни слуги във вътрешния двор. Трийсетината мъже и жени се скупчиха и зашариха боязливо с очи. Но не ставаше нищо, поотпуснаха се и чух учудените им гласове.

Вратите се отвориха с тежко скърцане и вътре притичаха четиридесетина мъже в тежки брони и с извадени оръжия. Един от слугите пристъпи към тях, попита нещо. Блесна стомана и мечът се заби в корема му. И тогава започнаха писъците и молбите за милост. Но никой не ги чу и мечовете и брадвите започнаха да се вдигат и да падат.

От терасите наоколо чух гневните проклятия на нуманцийците и ревовете им, че хората долу нямат нищо общо със ставащото. Но избиването продължи и никой от убийците дори не си направи труда да погледне нагоре. Писъците заглъхнаха в стонове и плач. Убийците минаха от тяло на тяло с ками, а след това вече не чувах нищо освен смеха им и грубите им шеги. Извлякоха телата навън и върху каменните плочи останаха само локвите кръв — пурпурни петна, които бавно потъмняваха.

 

 

Зачакахме нови ужаси, но гневът на краля, изглежда, засега беше заситен. Или, по-вероятно, умът му беше зает с онова, което ставаше далече на север.

Бавно затънахме в затворническото еднообразие — събуждане, ядене, обиколки на двора, ядене, търсене на нещо, което да запълни ума ти в дългите тягостни следобеди, ядене и после лягане и молитва за сън.

Храната беше приемлива, но монотонна: хляб и чай сутрин, рядка постна зеленчукова яхния на обед и същото вечер, но с късчета месо или риба в нея. Двамата с Карджан известно време се забавлявахме, припомняйки си точно, блюдо след блюдо, най-вкусните неща, които сме яли заедно. Но с времето това започна да става болезнено.

Упражнявахме се здраво, крачехме безкрайно из килията, борехме се, напрягахме мускули един срещу друг в импровизирани бойни упражнения. Напрягахме умовете си с една игра, измислена от Карджан. След като толкова дълго бяхме участвали рамо до рамо в бойни кампании, един от нас започваше да описва някое място, битка, парад, лице и продължаваше, докато другият не го хване в грешка. Наказанието — бира за Карджан, когато ни освободят, сладкиш — за мен. След това идваше ред другият да говори на същата тема, докато не сгреши. По този простичък и малко глупав начин поддържахме умовете си.

Непрекъснато усещахме близостта на войната. Чувахме смътно тропота на маршируващи мъже, на войскови отряди, на подминаващи фургони, цвиленето на коне и чаткането на копита по камъните.

Дори зад каменните стени до ушите ни все пак стигаха вестите за хода на войната. Карджан успя да се сприятели с един от майсирските готвачи в затвора и той усърдно събираше и ни предаваше всички приказки за боевете.

Отначало войната тръгна добре за Нуманция, след като огромните ни армии се изсипаха през Дивата земя и развиващите се земеделски райони.

Трудно беше да се определи колко добре се сражаваха майсирците. Разбира се, приказките описваха прояви на безпримерен героизъм, но някои части се натрапваха, след това изобщо не се споменаваха повече. Бях благодарен за добрата си памет, тъй като наказанието за водене на дневник несъмнено щеше да е ужасно.

На Карджан му казваха, че жертвите са огромни и за двете страни, но по-ужасни за майсирците. Понякога войниците им се сражаваха като демони; в други случаи се оказваше достатъчно само един нуманцийски войник да се появи на хоризонта, за да ги накара да хвърлят оръжията и да се предадат. Нито чух, нито успях да открия нещо за военна магия.

Джарра потъна в траур, когато падна Пенда, столицата на една от провинциите. Битката беше жестока, без пощада и от двете страни, и майсирците бавно бяха изтласкани по улиците. Но бяха изтласкани и градът беше наш.

Някои нуманцийци изпаднаха във възторг от тази вест. Но не и аз — армията ни настъпваше твърде бавно. Никой — нито императорът, нито моите колеги трибуни, нито генералите — като че ли не беше наясно, че най-големият ни враг е ужасното майсирско време. Армията се задържа твърде дълго в Пенда. Може би жестокото сражение й беше отнело нещо от настъпателния дух. След това чухме, че императорът лично е поел командването и Нуманция отново настъпва. Но страната бе твърде различна от всичко, с което бяха свикнали. След Пенда новите земеделски райони свършваха и започваха пустите свеби.

Летният пек свърши и започна Дъждовното време. Нуманция затъна в дъждове и кал, а майсирците започнаха контраатаки. Армията ни отстъпи назад към Пенда, обкръжиха я от три страни и Октагонът се превърна в място на пълно отчаяние. Самият аз бях по-скоро ядосан, отколкото отчаян. Императорът трябваше да настъпва, защото оставаше само един сезон преди зимата. Но нуманцийците се бавеха в Пенда и водеха кървави, но не решителни сражения около накъсаната отбрана на града.

 

 

Първият нуманциец, който трябваше да умре, беше лорд Суса Боконок. Не умря достойно, но пък от един политик не се очаква да притежава войнишко безстрашие. Боконок беше посърнал, бързо побелял и състарен. Колкото пъти се опитвах да му вдъхна кураж по време на обиколките в двора, говореше само за имението си в делтата на Латейн и за плановете си да го обнови, когато свърши войната.

Барабанният тътен започна призори и продължи с часове. Всичко необичайно в Октагона предвещаваше нещо лошо. На обяд над затвора се вдигна флаг, а в двора вдигнаха ешафод. Зад него излязоха двама тъмничари, единият превит над тежък дръвник, другият — понесъл черен сандък. След това се появи мъж, облечен в червено наметало, спря пред стъпалата на ешафода и остана там неподвижен.

Прозорците на килиите бяха пълни от началото на барабанния тътен — всички очакваха да видят ужаса, който ще последва. Чух смътни викове от коридора извън килията ми. Някой нуманциец беше обречен. Вратата на двора се отвори широко и двама тъмничари извлякоха Боконок. Беше премалял от страх, едва можеше да говори. Видя палача и захлипа без думи, опита се да се отскубне, но пазачите го държаха здраво. Повлякоха го нагоре по стъпалата и го хвърлиха върху дръвника.

Палачът отвори сандъка и извади голяма, зловещо извита брадва. Бавно се заизкачва по стъпалата. Боконок захленчи за милост, но милост в този ден нямаше да има.

Един от тъмничарите го сграбчи за косата, дръпна силно и изпъна врата му върху дръвника. Брадвата се надигна и когато се спусна, Боконок изрева отчаяно. Острието не намери целта си и изтътна в черепа на жертвата с тъпия звук на разцепена диня. Тялото на посланика се разтърси, палачът измъкна брадвата и я стовари отново. Този път удари точно и премазаната глава на Боконок се изтъркули в локва кръв.

Нямаше съд, нито изречена присъда. Само смърт. Аз щях да съм следващият.

 

 

Но не бях. Следващият, по неясни за мен причини, се оказа капитан Ателни Ласта, моят адютант и командир на моите Червени пики. Умря като герой. Не както би умрял с „достойна смърт“ някой аристократ, изричайки благородни слова, които да ехтят през вековете, а като воин.

Отново двама тъмничари изнесоха дръвника. Отново палачът зачака пред ешафода. Вратата на нашето крило се отвори широко и Ласта излезе, с вързани отпред ръце, с двама пазачи от двете му страни. Но вървеше гордо, както подобава на храбър мъж.

Откъсна се от пазачите си и закрачи нагоре по стъпалата като човек, жаден да приеме съдбата си. Изрева: „Да живее императорът!“ и затворническите стени се разтърсиха от възгласите ни. Почервенелите от яд тъмничари затичаха по стъпалата, за да го притиснат на дръвника. Първият, вместо да се озове пред премаляла от страх жертва, беше посрещнат с удар с глава в корема и се просна върху дъските. Ласта коленичи, извади камата от колана му и я заби непохватно в гърлото му.

Един.

Вторият тъмничар скочи към Ласта и извади меча си. Но имаше пред себе си опитен войник: капитанът отскочи встрани, изрита го и го просна по очи на камъните. Тъмничарят не помръдна.

Двама.

Палачът изрева като бик и отвори черната кутия. Закрачи към стъпалата, стиснал тежката брадва, погледна нагоре и изпищя от ужас: Ласта беше прерязал въжетата си и го очакваше с камата. Брадвата издрънча на камъните и палачът заотстъпва, заскимтя от страх и замаха с ръце да прогони смъртта.

Никога не съм умеел да хвърлям добре нож, но Ласта често се забавляваше с други войници в мятане на всякакви оръжия с остри върхове от всякакво разстояние, за да се забият безпогрешно в набелязаната цел. Камата на тъмничаря се превъртя веднъж във въздуха и се заби до дръжката в корема на палача, точно под ребрата, където се отваряше червеното наметало. Мъжът зави от болка и я измъкна. Червата му, лъскави ръждивосиви въжета, се изсипаха на каменните плочи. Той се сгърчи и рухна в собствената си кръв и мръсотия и повече не мръдна.

Трима.

Ласта скочи от ешафода и награби брадвата на екзекутора. Другите двама пазачи вече бягаха към залостената врата. Той ги настигна. Те ревяха за помощ и дращеха по дървото, докато ги посичаше безмилостно отзад.

Четири. Пет.

Вратата се отвори рязко и други десетима тъмничари нахлуха в двора, с копия и мечове в ръце. Ласта избута едно от копията, посече в хълбока този, който го държеше, парира и още една глава се изтъркаля върху камъните.

Шест и седем.

Ревях от възторг и не усещах сълзите, бликнали от очите ми, когато Ласта свали осмата си жертва и извика, когато един от мечовете разпра бедрото му.

Деветият издъхна, когато още едно острие прониза Ласта в гърдите. Той се олюля, изтръгна меча от ръцете на нападателя си, намери сили да забие брадвата в лицето му и рухна на колене. Тъмничарите скочиха отгоре му и вече не виждахме нищо освен вдигащите се и падащи с ярост стоманени остриета.

Един офицер притича в двора, зарева за ред и хората му бавно се отдръпнаха от кървавата мешавица.

Тялото на Ласта се беше проснало върху деветата му жертва, а пръстите му се бяха впили в гърлото на десетата. Той успя да се отскубне и изпълзя назад. Шикао се беше появил в двора и крещеше като обезумял.

Виковете ни замряха. Карджан се обърна към мен.

— Деветима. Трудна задача ни постави тоя човек.

Но си я биваше. Бях решен да не умра по-лесно от капитан Ласта и се заклех, че ако някога ми се роди син, ще носи името на капитана.

 

 

Дойдоха призори. Събудих се, защото в килията ми нахълтаха десетина облечени в черно мъже. Двама скочиха срещу мен и ги премазах. Карджан също се събуди с бой. Чух удари и пъшкане в тъмното, после желязна палка изтътна в нечие теме и чух как Карджан рухна на пода.

Забих палеца си в нечие око, ритнаха ме силно в корема и за миг се превих, но успях да потроша с крак капачката на коляното му, той изрева и отхвърча назад. Някаква палка ме удари в гърба и едва не паднах, но се обърнах и я изтръгнах от ръцете на нападателя.

Забих я с все сила в слабините му и вече я вдигах, за да ударя друг през лицето, но един железен юмрук се заби в тила ми и повече не помня.

 

 

Съвзех се замаян, осъзнах, че са ме вързали на някакъв стол, и повърнах. Плиснаха ведро вода върху мен, отново се надигнах и ме заляха още веднъж. Светът около мен и стомахът ми бавно престанаха да се въртят и отворих насила очи. В другия край на стаята имаше тежка дървена маса. Зад нея, осветен от пламъците на две восъчни свещи на високи стойки, седеше азазът.

На пода между нас имаше надраскани с креда символи, два мангала димяха във влажния, вонящ на плесен въздух. Имах чувството, че съм дълбоко, дълбоко под земята.

Азазът ме гледаше, без да мига, съвсем безизразно.

— Двамата с краля много дълго умувахме какво да е наказанието ти, Дамастес а̀ Симабю.

— Наказание за какво? — успях да промълвя. — За това, че служа на своя император?

Никога нямаше да кажа на враговете си за безчестието и предателството на своя владетел.

— За това, че причини смъртта на хиляди, може би милион майсирци — отвърна азазът. — Предумишлено убийство, ако така ти харесва повече.

— По това правило всеки ваш войник, всеки от пълководците ви може да е виновен в същото „престъпление“.

— Може би — каза азазът. — Има една малка разлика обаче. Ти си в ръцете ни и следователно наше е правото да налагаме правилата.

— Стига спорове — избоботи глас зад гърба ми и крал Байран излезе пред мен. — Достатъчно е да знам, че този кучи син причини зло на Майсир и че трябва да си плати за това зло.

— Моите извинения, ваше величество. Разбира се.

Кралят отиде до масата, застана там и скръсти ръце. Беше в тъмен халат, с кама на кръста.

— Простата смърт ще е твърде лека — каза азазът. — Разбира се, можем да ти наложим смърт с изтезания, които да се проточат толкова дълго, че хората да шепнат за ужаса й хиляда години.

Говореше глупости. Човек може да бъде изтезаван, докато не намери достатъчно кураж — или отчаяние, — за да си прехапе езика и кротко да си издъхне, щом изтече кръвта му.

— Но това не би постигнало нищо, освен че ще ме накара да се почувствам малко по-добре — каза кралят.

— Поради това ти избрахме по-… интересна съдба — каза азазът. — Пригответе го!

Двама мъже, облечени в наметала с качулки, за да не се виждат лицата им — ако изобщо бяха хора, — разпраха туниката ми на гърдите и ме задържаха да не мърдам. Азазът вдигна от масата някакъв странен инструмент и пристъпи към мен. Приличаше на малък тънък нож, но сякаш направен от стъкло. Перна ме рязко през гърдите, от рамото до бедрото, после — още веднъж и кръвта изби в очертанията на „Х“.

Азазът задвижи стъкления нож върху раната и беше все едно, че държи запален факел. Загърчих се, въпреки усилието си да не реагирам. Той остана безучастен към болката ми. Острието започна да почервенява, после стана цялото кървавочервено. Той отстъпи назад, но ужасната болка остана.

— Ваше величество — каза магьосникът. — За кралството ще е по-добре, ако се оттеглите за малко. Не мисля, че рискът е голям, но все пак съществува. А в тези времена трудно ще се справим без вас.

Кралят излезе и вратата се затвори.

Азазът обиколи високите разноцветни восъчни свещи, поставени в скоби по стените. Посягаше към тях със странния нож и те пламваха. Запалиха се пет. След това той застана в центъра на стаята и изрече някаква фраза. Свещите запушиха — бял, син, зелен, черен и червен дим — но нито камерата се изпълни с него, нито се задавих.

Магьосникът заговори отново и всичко се преобрази. Всичко стана черно и сиво, а това, което бе най-тъмно, трябваше сякаш да е най-светло. Този път азазът запя монотонно, но не можех да разбера провлечените думи.

Той опря странния нож в пода и кръвта, моята кръв закапа от него. Изведнъж около него лумнаха пламъци и стигнаха до тавана. Магът излезе от тях невредим и пристъпи встрани. Изрече една дума и пламъците се сбраха и се пресегнаха към мен. Докато се приближаваха, от червени и жълти станаха съвсем черни.

Огненият пръст докосна раните и болката отново разтърси тялото ми. Пръстът ги проследи два пъти и едва не припаднах от агонията.

Този път можех да разбирам думите на азаза:

Вече си негов.

Вече си мой.

Като глина си.

Като прах.

Аз повелявам.

Ти изпълняваш.

Аз повелявам.

Ти се покоряваш.

Последните две фрази бяха повторени отново и отново, усилваха се, докато не изпълниха цялата ми вселена, не се превърнаха в моя вселена и най-сетне не заглъхнаха, отеквайки в безмълвие. Бях като затворен в стъкло, като муха в топка кехлибар. Между мен и всичко друго съществуваше огромно разстояние, въпреки че все още виждах с моите очи. Но същевременно виждах и самия себе си, някак отдалече. До сетивата ми стигаха шумове и миризми, но далечни.

— Стани, Дамастес — заповяда азазът. Връзките вече ги нямаше и се подчиних. Имах чувството, че съм дълбоко под вода и газя през тиня.

— Великолепно — каза азазът. — Поканете краля.

Вратата отново се отвори и затвори и крал Байран се появи пред мен. Приближи се и ме огледа, все едно че бях някакъв рядък вид.

— Хвана ли се?

— Да.

— Искам демонстрация.

— Разбира се — магът помисли. — Може би дарлиадата, която му дадохте?

Кралят изсумтя.

— Това нищо няма да докаже. Никой мъж не цени една курва, особено ако е проста робиня.

Изпитах гняв, но и това беше някак далечно, все едно че ми описваха чувствата на друг.

— Сетих се — каза азазът.

Махна с ръка и един от мъжете в черните халати се приближи. Магьосникът заговори тихо, той кимна и излезе. Тримата стояхме и чакахме. Нищо не изпитвах — нито тревога, нито досада. Все едно че бях от камък.

Вратата се отвори и онзи с черния халат се върна. Водеше Карджан.

— Иди при господаря си — заповяда азазът.

Карджан го погледна подозрително, но се подчини. Взря се напрегнато в очите ми, сякаш предчувстваше нещо.

— Трибуне…

— Да?

— Вие…

— Мълчи! — сряза го кралят и Карджан трепна и замълча. — Вие двамата. Хванете го.

Двамата с качулките хванаха ръцете на Карджан и го притиснаха до стената. Кралят извади камата си от канията и ми я подаде, с дръжката напред.

— Дамастес — тихо и монотонно заговори азазът и за първи път долових възбуда в очите му. — Вземи ножа.

Подчиних се.

— Убий този човек.

Очите на Карджан се бяха отворили широко от изненада. Бавно замахнах и устата му се отвори, може би за да изкрещи от ужас. Камата се хлъзна в гърдите му и я извих нагоре, за да пронижа сърцето. Кръвта потече по дръжката и по пръстите ми.

Карджан, моят слуга, моят приятел, спасителят ми в десетки битки изпъшка, очите му помръкнаха, коленете му се подгънаха. Двамата го пуснаха на пода.

— Върни камата на краля — заповяда азазът. Подчиних се.

Крал Байран я взе, наведе се, изтри я в ризата на Карджан, прибра я в канията и каза хрипливо, едва сдържайки възбудата си:

— Дай му заповедите.

— Дамастес. Чуваш ли ме?

— Да.

— Ще ми се подчиниш ли?

— Да.

— Сега ще бъдете освободени. Ти и другите нуманцийци. Ще ви се осигури безопасен преход до Пенда, където чакат армията ви и вашият император. Ще отидеш при него и ще кажеш, че трябва да поговорите насаме… След това ще го убиеш.